от Иван В. Бакалов
Необходимо е да променим схващането си за провала на българското общество, за да успеем пълноценно да осмислим възможностите за преодоляването му. Това е особено важно в навечерието на поредния епизод на промяната, в който схващането за провал остава латентно. Преди всичко останало, с този призив се отварят два въпроса: в какво се изразява провалът? и какво е настоящото схващане за причините му? Първият въпрос стъпва върху една от малкото консенсусни позиции в обществото ни: усещането, че нещо (или нищо?) не е наред. Това усещане е дистилирано и отлежало в устойчиви фрази като „цялата ни работа такава“ (и огледалното „кое ни е наред, че това да е наред“) и „к‘вот – такова“, а също така прозира и от всепроникващото „к‘во толкова?“ (следвано от недоизказаното „тука е така“). Поради универсалното си разпространение, това усещане просто се приема за естествена даденост, присъща за обществото ни: пояснение не е необходимо, защото всеки и всяка го разпознават безпроблемно.
Парадоксалното е, че усещането е едновременно универсално, но и индивидуално. Индивидуално, не защото всеки усеща провала като свой собствен, а защото проявленията му възприемат различни форми в ежедневието на отделния човек. За едно добре снабдено малцинство общественият провал се опосредства от пропуснатите ползи за икономически растеж и печалба; за друго огромно множество – от абсурдността на това да работиш до предела на силите си, но да живееш в лишения; за трети – от липсата на достъп до детска градина за детето; за четвърти – от опасно ниското качество на транспортната инфраструктура; за пети – от липсата на подкрепа при освобождаването от оковите на домашното насилие; за шести – от усещането за набези на митични създания с мистични характеристики („джендъри“, мигранти, глобалисти и всякакви Други) върху самоусещането за собственост върху символни позиции в обществото. И още, и още, и още.
Същевременно, по линия на втория въпрос, свързан с причините зад провала, обяснението за всичките му обществени проявления според доминиращото общностно съзнание се свежда до един-единствен и непроменим фактор: „човешката природа“. Разбира се, това обяснение се облича в различни форми и се пречупва според контекста: пропуснатите ползи за печалба се дължат на покварената, т.е. корумпирана, „същност“ на определени фигури (ограничаващи „вродената“ предприемчивост на други); работещите бедни са в капана на собствения си „вроден“ мързел или ограничен капацитет; за детските градини и пътищата просто българите поначало толкова си можем (или естествено покварените пречат на естествено можещите); жената по „природа“ е създадена да се подчинява и насилието срещу нея е „естествено“, а „природата“ на Другите (и по-точно отклонението от усещането за Своята природа) ги дисквалифицира като представители на идеята за „чистата нация“ или, по-срамежливо казано, на „българския народ“. Изкушавам се да допусна, че зад приказките за „природата“ стои зле прикрит мистичният образ на Господ, когото векове наред използваме, за да придадем смисъл на крещящи противоречия в обществото, когато смисъл няма.
Но вместо да спекулирам относно произхода на универсалното обяснение (което заслужава отделен коментар), ще поставя акцента върху неговата функция, която остава непроменена, независимо дали говорим за „Природата“ или за „Господ“. И по-точно, става дума за обречеността, която обяснението вгражда във всеки опит за обществена промяна. Тъй като схващането за „човешка природа“ разчита на препратки (често непълни, неточни и/или неверни) към устойчиви физически характеристики на заобикалящия ни свят, оттам и невъзможността за прогресивна трансформация. Ако считаме, че проблемите на обществения ни живот се дължат на фиксирани характеристики на участващите в него, няма как да очакваме съществени промени в дългосрочен план. Положението ни е просто такова, каквото е. Най-доброто, което бихме могли да постигнем, основавайки се на това обяснение, е да изключим „покварените“ от обществения живот. Така периодичното почистване на покварата ни дава достатъчно удовлетворение, за да не търсим проблема другаде, но недостатъчно инструменти, за да си обясним устойчивостта на провала.
Тезата ми е, че множеството проявления на обществения провал, които погрешно приписваме на абстрактното схващане за „човешката природа“, са всъщност симптоми на много конкретен проблем: дисфункционалният начин на организация на обществените отношения на производство и възпроизводство у нас. Без да навлизаме в подробности за момента, за краткост можем просто да наречем това „средата“. „Средата“ е рамката, в която битуваме и която насърчава и награждава едни действия, а в същото време ограничава и наказва други действия. Добрата новина е, че проблемът на „средата“ не е свързан с фиксирана даденост и подлежи на изменения, за разлика от “човешката природа”. Лошата новина е, че този проблем не ни предоставя лице, което да „парадира“ по улицата и в чиито очертания лесно да можем да търсим възмездие. Разпознаването и преодоляването на проблеми в „средата“ е сложен процес, при който не можем да разчитаме единствено на базовите си сетивни функции и съпътстващите ги страхове (така както разчитаме при обясненията с човешката природа). И доколкото сме свикнали в ежедневието ни всяка бъркотия да произтича от действията на конкретно лице (или лица), погрешно се вкопчваме в обяснението с човешката природа, когато става дума за обществени процеси, защото ни се струва близко, познато и привидно обективно.
Тази теза, разбира се, далеч не е нова. С изказаното дотук не допринасям с нищо, което да не е било дискутирано в продължение на поне 150 години, включително и у нас. Възможността за принос обаче, е в развитието и допълването на малкия брой изследвания и коментари на съвременните проявления на проблема в средата и на взаимовръзките с актуалните предизвикателства пред обществото*. С други думи, какъв е понастоящем начинът на организация на обществените отношения на производство и възпроизводство в България? И още, какви са противоречията и авариите във функционирането на средата, които ни дават основание да говорим за провал на българското общество? По отношение на първия въпрос, може да се отчете, че в България е установена капиталистическа система на организация на обществените отношения, ориентирана към стремежа за икономически растеж (измерван като процентна промяна в математическата стойност на БВП на годишна основа). Този стремеж на обществено равнище се проявява като първичен и безусловен стремеж към печалба на равнището на икономическите актьори. Нещо повече, установената капиталистическа система е от „необуздан“ тип, доколкото не са заложени значими инструменти за балансиране на негативните ефекти от функционирането на капитализма.
По-конкретно, в България има твърде неравномерен достъп до възможности за развитие на съзидателните сили за отделните обществени групи, включително заради ниския дял на преразпределение на произведените блага (от концентриращото малцинство към произвеждащото мнозинство), обусловен от регресивна данъчна система (плосък данък и максимален праг на осигуряване) и незначителни инвестиции в обществено развитие (през здравеопазване, социална подкрепа, образование и наука). Крайно ниският дял на преразпределение чрез данъчна политика в България* се отразява ясно в най-високите нива на социални неравенства в ЕС*. Приоритетното субсидиране на привилегировани икономически сектори (при това с ниска добавена стойност и висока степен на трудова експлоатация) в комбинация с формалните и неформалните ограничения пред сдружаването на трудозаетите лица в профсъюзи допълнително обуславят доминацията на консолидирания едър капитал и подчинението на фрагментираното работничество. Макар и ярки, тези противоречия не намират отражение в политическия процес у нас, който е белязан от устойчив про-бизнес консенсус между всички парламентарно представени сили (и не само). Консенсусът намира стабилна опора в дълбоко вкоренения в общностното съзнание антикомунистически дискурс, произвеждащ автоматична отбранителна реакция срещу всяка критика на „средата“.
Що се касае до въпроса относно авариите във функционирането на „средата“, в остатъка от текста ще се концентрирам върху нейната роля в развитието на едно тежко проявление на обществения провал, свързано с безпрецедентните нива на извънредна смъртност през 2020 и 2021 г.*
Трите гърбици на смъртта
По данни на НСИ за общия брой умирания в България, от началото на 2020 г. досега (50-та седмица на 2021 г.) са натрупани с 56 642 повече умирания от средните стойности за периода 2016-2019 г. Какво представлява тази бройка? Това число означава, че населението на един областен град с размерите на Враца (51 020 души*) е било заличено в рамките на година и половина, в допълнение към стандартната смъртност в България, която и без това беше най-високата в ЕС*. Средният брой умирания на годишна основа в България за периода 2016-2019 г. е 108 093, което е поначало твърде много, защото голяма част от тази бройка се дължи на предотвратими причини*. Но, когато към превърнатата в стандарт извънредно висока смъртност, се прибавят 43 % увеличение за последните 12 месеца*, се сблъскваме с проблем, който приближава трагедията до абсурда.
Фигура 1: Брой умирания в България (седмична база)*
Откъде идва тази смъртност? На графиката по-горе ясно се очертават три гърбици, кореспондиращи с периоди на рязко покачване на броя умирания (на места достигащи и надхвърлящи два пъти средните стойности на седмична база), разделени от периоди на конвергенция с базовите величини. Първата гърбица от ноември-декември 2020 г. (седмици 42-53) поглъща с 19 237 души повече от стандартното за този период от годината, втората от март-април 2021 г. (седмици 6-22) унищожава допълнителни 14 658 души, а третата до момента (седмица 50) е отнела допълнителни 22 717 живота, като все още не е напълно отминала. Очевидното от графиката е, че гърбиците се образуват по време на периодите на широко разпространение на коронавируса в обществото. Корелацията между изменението в броя заразени и броя извънредни умирания* е стабилна и всеки който оспорва опасността на коронавируса за обществото, ще трябва да обясни защо броят умирания в България се е увеличил с 43 % за последните 12 месеца и защо концентрацията на умиранията кореспондира с пиковете на разпространение на вируса*.
Също така, от графиката е видно, че за периода март-май 2020 г. (седмици 11-19), когато коронавирусът беше засечен за първи път у нас и когато управлението на разпространението му се осъществяваше в тясна координация с експертите от Националния оперативен щаб, гърбица няма. Много държави от Западна Европа, които или нямаха достатъчно време, или отказаха да възприемат „нулевия подход“ към Ковид-19, бележат най-високите си нива на извънредна смъртност именно през този период*. Дори да предположим, че избегнатата първа вълна нямаше да е най-тежката, а приемем, че щеше да е около осреднената стойност за последващите вълни (когато се утвърди подходът на „свободна циркулация“), то консервативно можем да допуснем, че локдаунът през март-май 2020 г. е предотвратил около 15-19 хил. умирания в България. Всеки, който поема обещанието да не налага локдаун, следва да е наясно с цената на това обещание, измерена в човешки животи.
Всъщност, трагедията с извънредната смъртност у нас се отнася не само до количествения ѝ мащаб, но и до безскрупулното отрицание за самото съществуване на проблем. Въпреки неоспоримата връзка между свободната циркулация на коронавируса (в комбинация с условията на „средата“) и безпрецедентно високите нива на извънредна смъртност у нас, дискурсът по отношение на управлението на кризата се концентрира основно върху стремежа да се ограничи ефектът на здравната криза върху печалбите на бизнеса и то най-вече за два сектора с ниска добавена стойност: туризъм и търговия на дребно. Темата за безпрецедентно високата извънредна смъртност беше старателно заобикаляна по време на удължения предизборен период през 2021 г., подменена с отнесения разговор за права и свободи*. Нещо повече, в 47-то Народно събрание влезе фракция, която успешно използва атаката срещу всички мерки за ограничаване нарастването на броя умирания като инструмент за политическа мобилизация. Това повишава допълнително политическата цена за ефективно управление на проблема с извънредната смъртност и намалява вероятността той да бъде сериозно адресиран, нежели разрешен, в близко бъдеще. И защото във всяка класическа трагедия има ирония, в този случай сме свидетели на това как политическа фракция, която години наред поставя демографския въпрос в центъра на своята програма*, успява да влезе в парламента едва когато обяви война на всички мерки за ограничаване на най-тежката демографска катастрофа в съвременната история на България.
Но защо провалът, обусловен от безпрецедентно високия брой извънредни умирания, е обществен, а не „просто“ медицински? От епидемиологична гледна точка разполагаме с три ключови инструмента за ограничаване на разпространението на коронавируса (в допълнение към базовите санитарни и хигиенни мерки), а оттам и на смъртността, произтичаща от взаимодействието му с населението. Първият инструмент е временното ограничаване на присъственото участие в определен набор от частни и обществени дейности (локдаун). Ефективността на локдауна по отношение на проблема с извънредната смъртност си личи ясно от липсата на гърбица от извънредна смъртност у нас по време на първата вълна на разпространение на коронавируса в Европа, т.е. единственият случай, в който беше пълноценно въведен локдаун (седмици 11-19, 2020 г.). При втората, третата и четвъртата вълни, когато мерките за ограничаване на разпространението на коронавируса кореспондираха по-тясно с изискванията, формулирани от председателя на Българската асоциация на заведенията, отколкото с препоръките на експертите от закрития Национален оперативен щаб, гърбиците на обществения провал са ярко очертани.
Вторият инструмент е имунизация чрез поставяне на ваксина, като в България към момента има избор от четири ваксини, които се отнасят до два различни типа технологии. Ефективността на масовата ваксинация при ограничаване на наплива от новозаразени към болниците, а оттам и на смъртните случаи, свързани с разпространението на коронавируса (както от Ковид-19 инфекцията, така и от страничните ѝ ефекти) се потвърждава от данните за други общества, които прилагат този инструмент*. Ключовите предимства на ваксинацията в сравнение с локдауна са свързани както с незначителното усилие, което се изисква за получаване на имунизационна защита, така и със значително по-продължителният ѝ защитен ефект. Третият основен инструмент е масовото тестуване за установяване на реалните нива на разпространение на коронавируса в обществото. Този инструмент, разбира се, има ефективност единствено в комбинация с другите два и спомага за контрола над разпространението и прецизирането на подходящия момент за въвеждане на ограничения.
Комбинации от тези три инструмента позволи на повечето общества в Европа да не повтарят рязкото увеличение на извънредната смъртност от 2020 г. и през 2021 г. (напр. Италия, Испания, Швеция), а на други въобще да не се отклонят от средните си нива на смъртност спрямо периода преди появата на коронавируса (напр. Норвегия). В този смисъл, безпрецедентните нива на извънредна смъртност у нас се дължат не на липса на ефективни медицински инструменти за неутрализиране на проблема, а на обществения провал в разпознаването и разрешаването на проблема. Трите гърбици на смъртта се извисяват като паметник на обществения ни провал и под него са заровени над 50 хил. души, които можеха да са все още сред нас.
Пéтата хипотеза
Какво ни казва стандартното обяснение за „човешката природа“ относно това тежко проявление на обществения провал? По този въпрос може да се почерпят идеи от Станислав Додов, който неотдавна направи преглед на петте основни хипотези в публичния дискурс по отношение на причините за отчайващо ниските нива на ваксинационна защита срещу коронавируса в българското общество. Първата хипотеза – че проблем няма – вероятно е най-разпространената и във връзка с извънредната смъртност у нас. В този контекст, хипотезата се преплита със схващането за конспиративния сюжет на пандемията и имплицитно се основава на устойчива представа за „човешката природа“. Най-напред по отношение на съществуването на митични създания, разполагащи с неограничени ресурси и власт (върху социалния и физическия свят), които контролират мислите и действията на останалата маса от хора. Последните, от своя страна, заради стадния си инстинкт („овча“ или „робска“ природа) следват сляпо лъжите за вируса. Според този наратив, всички данни за разпространението на коронавируса следва да се считат за лъжа, следователно проблем със смъртността във връзка с пандемията няма.
Други три хипотези са още по-явно свързани с „човешката природа“: българите са по природа неграмотни, българите по природа не „вярват“ в науката и авторитетите, и лидерите ни са по дефиниция некадърни. Съотнесени към проблема с извънредната смъртност и трите хипотези изглежда сочат, че провалът е „естествен“ и друго не би могло да се очаква. Тоест, проблем има, но няма какво да направим, за да го преодолеем: „тука е така“. Петата хипотеза на Додов обаче е различна, защото поставя акцента не върху „природата“ на обитателите на средата, а върху условията на самата среда, т.е. върху социално-икономическите условия. Според това обяснение, всеки човек – независимо от природата си – би действал по приблизително същия начин при взаимодействие със същата среда.
Ако приемем да работим с петата хипотеза на Додов, ролята на критичния анализ на обществения провал ще е да установи въздействието на средата върху поведението на участващите в нея. С други думи, как примитивната форма на капитализъм у нас създава условия, които насърчават задълбочаващи провала действия и ограничават действията по неутрализирането му, така че безпрецедентните нива на извънредна смъртност да изглеждат естествени? Как дисфункционалността на капитализма подхранва трите гърбици на смъртта? Целта ми е да очертая контурите на механизма, който се задвижва от базовите характеристики на необуздания капитализъм и който създава стимули обитателите на обществената среда да действат – съзнателно и несъзнателно – в съответствие с изискванията на провала. Три основни аспектa на механизма включват: свиването на времевите и пространствените хоризонти; фрагментацията на работничеството; и установяването на търговско здравеопазване.
Отраженията на средата в развитието на епидемиологичната обстановка се откриват още в първия прочит на подхода към справяне с негативните икономически последици от разпространението на коронавируса. Конфигурацията на властовите отношения между отделните социални групи си проличава от предприетите и непредприетите мерки за обществена подкрепа, които поставиха изключителен акцент върху подпомагането на „бизнеса“. Тези мерки са отражение и препотвърждение на конфигурацията на властовите отношения в обществото, в чиито рамки консолидираният едър капитал се радва на неоспорвана доминация върху фрагментираното и неустроено работничество, при негласната подкрепа на устроеното работничество (напр. в секторите с висока добавена стойност) и на дребното и средното предприемачество в контекста на антикомунистическия дискурс.
Същевременно, може с основание да се допусне, че безпрецедентните нива на извънредната смъртност в обществото ни се захранват основно от работническата прослойка. При отсъствието на данни за социално-икономическия профил на смъртността това допускане се основава на три ключови наблюдения. Първо, в средата, произвеждаща най-острите икономически неравенства в ЕС, времевите и пространствените хоризонти за голяма част от българското общество се свиват драстично. Пренасищането на битието с проблеми откъм покриване на базовите нужди от ден за ден оставя ограничени възможности за противодействие на проблеми, излизащи извън границите на пренаселеното жилище. От тази гледна точка, проблемът с извънредната смъртност остава невидим, поне докато не се наложи изчакване от над 1 месец за кремирането на близък човек, погълнат от поредната гърбица. Нещо повече, от тази гледна точка разговорът за „средата“ придобива абстрактно звучене, което разсейва от непосредствената притегателност на гроздовете на гнева.
Разговорът за конспиративната роля на „биг фарма“, например, е чудесна илюстрация за това как иначе справедлив гняв срещу прекомерната концентрация на капитал се изражда в самоубийствен рефлекс. Според популярния наратив, големите фармацевтични компании участват в заговор, при който лабораторно създаден патоген е целенасочено разпространен по света, за да оправдае закупуването на огромни количества продукти за неутрализирането му. Всяка информация за огромните печалби на тези компании служи като потвърждение за конспиративния сюжет, измествайки фокуса от основния проблем. А основният проблем не е, че са налични безопасни ваксини, предоставящи надеждна защита срещу опасен вирус, а, че малък брой корпорации успешно претендират за монопол върху патентите за производството им, а оттам и върху печалбите. Още повече, че знанието, залегнало в разработването на ваксините, е добито основно чрез публично финансиране (изследователски центрове към обществени университети и/или с обществена подкрепа за проучвания), но присвоено от едрия капитал след установяването на неговата ефективност и възможността за печалба. В по-общ план проблемът с „биг фарма“ е свързан с колективизацията на ресурсите за разработка при последваща приватизация на печалбата. Това е проблем на средата, а не на продукта. Тежкото последствие от изместването на фокуса на проблема е, че гневът срещу дисфункционалната концентрация на капитал в големите фармацевтични фирми се трансформира в самоубийствен отказ от ефективна защита срещу коронавируса.
Второ, работничеството е силно фрагментирано както заради новите форми на организация на производствения процес (раздробяване на производството в много на брой и сравнително малки по мащаб предприятия, често в различни държави), така и заради устойчивостта на антикомунистическия дискурс (неблагоприятна среда за солидарна организация на трудещите се около общите им интереси). В условията на безапелационна доминация на едрия капитал про-бизнес консенсусът не само определя изкупителна жертва, която да понесе отговорността за тежкото настояще (т.е. покварата в човешката природа), но и ограничава въображението относно желаното бъдещо състояние. В общностното съзнание личното благоденствие се възприема единствено през призмата на индивидуалния преход от обществената група на работничеството към групата на капитала. Възможността за достоен и пълноценен живот се схваща като единствено достъпна чрез развитието на собствен бизнес, а необузданата форма на капитализъм у нас се възприема като естествена и непроменима даденост. Същевременно, възможността за колективно подобряване на трудовите условия тук и сега чрез организация и мобилизация на работничеството остава крайно неизследвана, а оттам и непозната. Тъй като по дефиниция няма как всички в едно общество да са капиталисти, надпреварата се превръща в индивидуално начинание. Всяка „схема“ за забогатяване се основава на смисловата опозиция между балъци и предприемачи, схващани като вродени черти на индивида.
В тези рамки на мислене клишето „всеки оцелява поотделно“ изглежда като природен закон, с който или се съобразяваш, или отпадаш. Неслучайно мотото „всеки сам си преценя“ ръководи обществените нагласи по отношение на имунизационния процес. Ако сме принудени от средата да оцеляваме поотделно, няма нищо учудващо, че имунизацията се представя като въпрос на личен потребителски избор, а не на колективна отговорност. Сякаш личният избор в случая е нещо независимо от колективната отговорност: когато се заразяваме, боледуваме и умираме, сме болезнено зависими не само от своите, но и от решенията и действията на всички около нас. Проблемът е, че средата захранва мита за автономния индивид (отделéн от средата, напълно рационален и информиран) и замъглява обществените последствия от действията ни в идеологията на радикалния индивидуализъм. Последствията от „всеки сам си преценя“ обаче, са неравномерно разпределени между отделните обществени групи, тъй като работничеството не разполага със социалния капитал (лични връзки с отговорни лица) и финансовите ресурси, необходими за коригиране на ефектите от ирационални решения: своите и тези на околните*.
Трето, в условията на необуздан капитализъм здравеопазването се трансформира от обществено благо (необходима основа за всички права и свободи) в индивидуална и диференцирана услуга. В този смисъл здравето се превръща в частен въпрос и проблем за онези, които не могат да си позволят достъп до здравни грижи. А търговските предприятия, осъществяващи медицинските услуги (т.е. болниците), ориентират дейността си към максимизирането на печалбите. Важен стимул в случая е профилирането, съобразно доходоносните клинични пътеки и избягването на недоходоносните, като личните лекари и лекарки (самите те също регистрирани като фирми) изпълняват ключовата функция по филтриране на достъпа до клинични пътеки и ограничаване на разходите. В България 46,6 % от медицинските услуги се заплащат от пациентите*, което при 32,1 %, живеещи в риск от бедност или социално изключване*, означава, че превенцията и профилактиката са просто непознати понятия за много: в болница се ходи само в краен случай, защото услугата просто е недостъпна. В допълнение, над 1,3 млн. души в България са с прекъснати здравноосигурителни права, което означава, че трябва заплащат изцяло всички медицински услуги*. Тази специфика на средата у нас е пряко свързана както с размера на трите гърбици, така и с традиционно завишените нива на смъртност, вследствие на предотвратими и лечими състояния*.
Освен че в тези условия самото понятие „обществено здравеопазване“ губи съдържанието си (тъй като здравето се превръща в частен проблем), внезапното предоставяне на безплатна услуга придобива съмнително значение. За човек, на когото се е наложило да свикне да се справя без превенция и профилактика (защото са недостъпни услуги), идеята за предварителна защита срещу невидим вирус разбираемо изглежда излишна. За човек, на когото се е наложило да свикне с допълнително заплащане за всички медицински услуги, безплатното поставяне на ваксина (още повече високотехнологичен продукт) разбираемо изглежда подозрително. В този ред на мисли, възниква въпросът: в условията на необуздан капитализъм у нас, щеше ли нивото на имунизация да е по-високо, ако ваксината се заплащаше (за да съответства на установените практики в комерсиализираното ни здравеопазване)? И особено, ако имаше диференциация в цените на отделните ваксини (за да подчертае статусните различия, подплатяващи несправедливия обществен ред)? Този въпрос поставя акцент върху провала на търговското здравеопазване във функционален и морален план, като почертава връзката му с трите гърбици на смъртта.
Заключителни мисли
Доколкото проблемът с безпрецедентно високите нива на извънредна смъртност през 2020-2021 г. въобще се коментира в общественото пространство, обяснението се търси основно в проявленията на човешката „природа“ и, в частност, тази на българина. Независимо дали става дума за представата за провинциалното съзнание на българина, отказващ да „повярва“ в науката*, или за вродената некомпетентност на общественото лидерство у нас, настоящото състояние се приема за естествена даденост, а възможността за промяна се осмисля единствено през перспективата за изолация на естествено „покварените и некадърните“ и привнасянето на вродено „умните и красивите“. Вместо това, в грубия преглед на въздействието на средата върху насърчаването на действия, задълбочаващи проблема с извънредната смъртност, се очертава аргументът, че провалът не е бил нито естествен, нито непреодолим. Специфичната форма на капитализъм, която поддържаме в България, свива времевите и пространствените хоризонти, фрагментира множеството трудещи се и експлоатирани хора и установява търговско здравеопазване, като всичко това ограничава цялостната възможност на обществото да се справя с колективни предизвикателства от рода на разпространението на коронавируса.
Това важи с пълна сила както за трите гърбици на смъртта, така и за устойчиво високите нива на смъртност у нас отпреди пандемията. Но следствията от разпространението на коронавируса правят връзката със средата болезнено ясна. В тази среда съществуват силни стимули здравето да се осмисля като потребителски избор, а не като обществено благо. В тази среда съществуват сериозни предпоставки да се разпространяват мистични възгледи, които да трансформират справедливия гняв срещу абсурдните неравенства в самоубийствени рефлекси. В тази среда съществуват благоприятни условия политическото лидерство официално да приоритизира печалбата над хората и да получава подкрепа за това.
Но освен повод за тревога, този прочит на обществения провал дава и тласък към алтернативен подход за преодоляването му. Вместо промяна чрез изключване, изчерпваща се с изолацията на „природно покварените“, да се конфронтират причините, произвеждащи проблема, като се изграждат нови форми на солидарност сред потиснатите обществени групи, така че да се пренареди конфигурацията на властовите отношения в обществото. Оформяща ядрото на средата, тази конфигурация намира отражение в ежедневните борби на всяка и всеки: от прекомерно високите нива на смъртност, през достъпа до образование и социални грижи (и тяхното качество), през защитата на околната среда, до склонността към солидарно общуване и взаимодействие. Прекомерната концентрация на капитал и оправдаващият я про-бизнес консенсус в политическия процес не са фиксирани и непроменими дадености, а обективни проблеми, които могат да се разрешат по легитимен път чрез инструментите на държавното управление и чрез солидарна обществена мобилизация. Подобно на жаба, поставена в казан с хладка вода върху котлона, ние сякаш не забелязваме постепенно покачващата се температура на средата. След като с разпространението на коронавируса средата премина точката на кипене, е крайно време заедно да изскочим от казана и да пренастроим условията, в които битуваме.