Капитализъм вместо демокрация
от Иван В. Бакалов
Обществената критика срещу новосформираното правителство в голяма степен черпи вдъхновение от религиозното съзнание. На преден план се извеждат библейски сюжети като предателство, (записи от) тайни вечери и заговори на зли сили. Освен че създава подвеждащо усещане за ориентация във вихрушката от политическа активност, по този начин разговорът поддържа жив – макар и в латентно състояние – образа на „Спасителя“, когото все така трепетно очакваме. Настоящият текст има за цел да се противопостави на митологичния и морализиращ разказ, като предложи трезв разговор за политическата икономия на състоянието, в което се намираме. Разговор за проблемите на общественото развитие, за взетите решения и за пропуснатите възможности.
На базово равнище общественият сблъсък, който се разиграва през последните години на институционална нестабилност, е между различни фракции на капитала. Една част – нека условно я наречем утвърден едър капитал – изпълнява ръководна роля в определянето на посоката на обществено действие и се облагодетелства в най-голяма степен от него. Моделът на функциониране е прост и ефективен: овладяването на държавния апарат позволява създаването на правна и институционална среда, която да преразпределя създадената от обществото принадена стойност към малка група хора в привилегировано положение. Правно-институционалната рамка функционира паралелно със силови механизми за контрол, които се използват за управление на основните парични потоци в икономиката (напр. обществени поръчки, евросредства, енергетика). Контролът върху достъпа до паричните потоци формално се извършва от институционални позиции, а възможността да се откаже достъп позволява извличането на рента. Тази рента в политическия речник понякога се нарича корупция, но при настоящите условия тя представлява нормална икономическа трансакция с ключова функция във възпроизводството на капиталистическата система. Политическите решения легитимират в правен смисъл привилегирования достъп до паричните потоци, като тази услуга по силата на пазарната логика се заплаща. Системата функционира на принципа на свободния пазар: след първоначалното присвояване на капитал постепенно се оформят малко на брой концентрирани структури, които доминират полето и ограничават достъпа до възможности за растеж за по-малките или закъснели играчи. Утвърденият едър капитал се превръща в основния източник на политическа рента, която пък представлява сигурна инвестиция с висока възвръщаемост. От своя страна партийните организации систематизират взаимодействието с едрия капитал, използвайки рентата за развитие на структури по места и управление на политическия, включително изборен, процес. Така едрият капитал следва интереса си да предпазва натрупаното богатство и да присвоява ново, като инвестира в политическо представителство, а политическото представителство се възпроизвежда като следи за стабилността на установения ред.
Акцентът в тази система е върху контрола над основните парични потоци. Отвъд тях обаче в последните години се развиват нови пространства на икономическо взаимодействие: както от местни предприемачи в нови производствени сектори, така и от представители на (потенциални) външни инвестиции в нови сектори. Тази нова фракция на капитала – нека условно я наречем прогресивен капитал* – се сблъсква със сериозни пречки пред осъществяването на потенциалния си растеж, заради начина на функциониране на съществуващата форма на капитализъм у нас. Неразполагаща със силови механизми за контрол, тази фракция е в неравностойно положение спрямо утвърдения едър капитал по отношение на достъпа до паричните потоци на национално ниво, както и до възможностите за конфигурация на правно-институционалната рамка. Основният инструмент за въздействие върху политическата система за тази фракция на капитала е съюзът с устроеното работничество, заето във въпросните сектори с висока принадена стойност. Съюзът е хегемоничен (т.е. подчинената група активно дава съгласието си във властовата йерархия с доминиращата група) и се крепи както на материална, така и на идеологическа основа. В материално отношение устроеното работничество получава стабилна заетост и по-високи от средните доходи за страната, заедно с хипотетична (но все пак реална) възможност за индивидуален „скок“ в доминиращата група. Сравнително високите доходи позволяват имитирането на потребителските навици на прогресивните капиталисти, което създава условия за конструиране на сходна идентичност и политическо самосъзнание. Заедно с това, в идеологическо отношение двете обществени групи се сплотяват от антикомунистическия си рефлекс и отдадеността на неолибералната управленска програма (в контекста на митологията за „цивилизационния избор“).
Ироничното в случая е, че стремежите на прогресивната фракция на капитала за създаване на условия за развитието на нови форми на икономическа дейност и ускоряване на процеса по натрупване на капитал, се разбиват именно в успехите на неолибералната трансформация от предходния етап на общественото ни развитие. Неолибералната държава постига това, в което е най-добра: преразпределя общественото богатство от по-бедните слоеве на обществото към по-богатите; осигурява подкрепа за едрия бизнес като национализира провалите и гарантира приватизацията на печалбите; отваря вратите на други сектори за възпроизводство на утвърдения капитал (здравеопазване, осигуряване, образование). Тежките последствия от създадените социално-икономически неравенства се отразяват неблагоприятно на интересите на прогресивния капитал, най-вече по отношение на възпроизводството на висококвалифицирана работна сила, но и по отношение на дисфункционалните материални и социални инфраструктури. Разбитите системи на здравеопазване, образование, социална закрила ерозират т. нар. „човешки ресурс“, необходим за развитието на високотехнологични производства. Заедно с това, установената хищническа бизнес среда (наследство от насилието, съпроводило първоначалното натрупване на капитал през 1990-те години) носи структурни рискове от поглъщане при прекомерно бърз растеж за отделните компании (особено в ресурсно-ориентираните сектори). Нещо повече, обществените противоречия отблъскват продуктивните фракции на транснационалния капитал и затвърждават периферната роля на българската икономика в международната капиталистическа система. Износът на евтина работна ръка, с което настоящата ни система се позиционира на международните пазари, носи „дивиденти“ от около 1,2 млрд. евро годишно, измерени през паричните преводи на емигранти*. Интересно е да се отбележи, че дивидентите от инвестиции в чужбина на българските капиталисти са 0,7-0,8 млрд. евро годишно, измерени през инвестиционния доход*, което означава, че работничеството ни е с по-добра международна инвестиционна позиция от едрия капитал дори без да отчитаме международната задлъжнялост. Същевременно обещаните мащабни и продуктивни (вкл. чуждестранни) инвестиции, създаващи нови възможности за натрупване, като цяло липсват.
От гледна точка на капиталистическото развитие, описаната ситуация представлява сериозен проблем. Настоящият модел по същество се е изчерпал, доколкото ограничава възможността за ускорен растеж, позволяващ отлепяне от дъното в ЕС. Старата система бавно умира, но новата не може да се роди, защото фракцията на прогресивния капитал не успява да овладее лостовете за управление на правилата на играта. От една страна не разполага с механизми за силов контрол (за разлика от утвърдения капитал), от друга не успява да мобилизира достатъчно обществена подкрепа, за да получи решителен превес в политическия процес. Преследвайки собствения си интерес, прогресивният капитал има две възможности: повече демокрация или повече капитализъм.
Първата възможност е прогресивната фракция на капитала да разшири обхвата на обществения си съюз отвъд устроеното работничество. Това означава отразяване на някои ключови интереси на неустроеното и фрагментирано работничество в дневния си ред по начин, който да уравновеси в известна степен абсурдните социални и икономически неравенства в обществото. От гледна точка на прогресивния капитал подобен модел на включващо развитие има потенциал не просто да генерира обществена подкрепа на избори, но и да създаде благоприятни условия за последващо създаване и натрупване на капитал, като реши проблемите с дисфункционалните инфраструктури и възпроизводството на висококвалифицирана работна сила. Не на последно място, тази траектория дава възможност за вливане на демократично съдържание в политическия процес, посредством по-уплътнено обществено представителство. Цената на тази алтернатива е (1) отказ от повърхностни привилегии (при средно- и дългосрочна печалба съществено надхвърляща непосредствените разходи), (2) преразглеждане на някои тежки противоречия в закостенялата идеологическа рамка на „интелектуалците“, както и (3) антагонизация на утвърдения едър капитал (който ще е големият губещ в подобен сценарий).
Подобни статии:
Другата възможност за прогресивния капитал е да се примири с придатъчна роля към утвърдения едър капитал в надеждата да успее да създаде необходимите си условия за растеж. Утвърденият капитал демонстрира склонност към (временни?) отстъпки, за да не рискува дългосрочна загуба на позиции. Тази траектория следва натрупаната инерция, доколкото се основава на схващането, че системата в основата си е наред (даже няма алтернатива), просто трябва да се очисти от отделни покварени личности (според някои изчисления те са 20 на брой), които смущават функционирането ѝ. Иначе казано, само трябва да се „изчисти корупцията“ и всичко ще тръгне. По тази линия утвърденият едър капитал прави компромис с отстраняването на един от сакралните образи на корупцията и се съгласява да участва в процес на съдебна „реформа на реформата“ с отворен край. Този избор на прогресивния капитал представлява отказ да се признае (или осъзнае), че корупцията не е отклонение от капиталистическия ред, а основно структурно звено в механизма на възпроизводството му. Залогът на прогресивния капитал е върху надеждата, че за 9 месеца чисти ангелски сърца ще постигнат нови резултати със същите мерки при същите обществено-политически условия. Цената на тази алтернатива е не просто остатъчната демократичност на политическия процес, но и – в по-тесен класов смисъл – перспективата прогресивният капитал да е водещата обществена група и да постигне високи темпове на растеж. Това не е залог, а си е чист комар.
Изправен пред избора повече демокрация или повече капитализъм, фракцията на прогресивния капитал избра второто*. Тук не става дума за „предателство“, доколкото решението е следствие от инерция, която се трупа поне от 30 години насам и изненадани не следва да има. Решението е атакувано като безпринципно (поради отстъплението от някои предишни ситуативни позиции на участниците), но това не е справедливо, защото ясно съответства на фундаментално положение, което остава непроменено през годините: неолибералният капитализъм няма алтернатива. Същевременно, не можем да говорим и за някакъв самоупоителен идеализъм, според който е изпусната възможността да се „спаси народа“, а просто за противоречие с базовия интерес на прогресивната фракция на капитала. Саморазрушителното поведение на губещ играч, който се надява, че следващият залог на все същия коз вече няма как да не е печеливш, не е повод за разочарование, а за съжаление. Но на какво се дължи това поведение? Защо прогресивният капитал отказва да изследва възможностите за по-широко взаимодействие – макар и ограничено – с подчиненото работничество? Защо прогресивният капитал не изследва възможностите за трансформация на настоящата капиталистическа система в съответствие със собствения си дългосрочен материален интерес? Два ключови фактора вероятно са: перспективата за тежък сблъсък с фракцията на утвърдения капитал (включително риск от насилие) и идеологическата фиксация в неолибералния управленски модел (примесена с нездравословна доза неприязън към подчинените групи в обществото). Интересното е, че преодоляването на втория фактор – изцяло в силата на обществената група – е ключът към справянето с първия проблем.
Важно е все пак да се признае, че решението „капитализъм вместо демокрация“ беше улеснено и от отсъствието на политическо представителство на работничеството. Възможно е да се допусне, че ако имаше политическа сила, представляваща интересите на труда (или поне значими части от него), щеше да съществува достатъчно мащабен и политически приемлив вариант на взаимодействие*. Нещо повече, партията, формално претендираща за представителство на работничеството, подхранва радикалната саморазрушителна реакция отдясно в отчаяни опити да компенсира линеещата си роля във възпроизводството на капитала. Но какво се случва, когато политическият процес се изчерпи от демократично съдържание? Пазарните процеси окончателно вземат превес, т.е. изключват се всякакви опосредстващи механизми за балансиране на властовите неравенства и достъпа до ресурси. Политиката става функция на директни трансакции между предлагане (политически проекти) и търсене (капсулирани потребители). Но доколкото ресурсите са концентрирани в една малка обществена група, предлагането изцяло се доминира от нея. В такъв случай защо ни е парламент? Пазарната оптимизация ни кара да търсим директни форми на обмен между продавач и потребител. Референдумът в условията на капиталистическа система с тежки социално-икономически неравенства е идеалната платформа, чрез която да се осъществява потреблението на политическите продукти. Както в мола, на референдуми могат непосредствено да се предлагат най-различни опаковки и „всеки сам си преценя“ какво да си купи според настроението и, най-вече, според медийните тенденции. Това е моментът, в който демокрацията най-накрая ще се сведе не само смислово, но и институционално, до индивидуален потребителски избор. Визионерството на формалната левица по отношение на утвърждаването на пазарната логика в политическия процес изпреварва с бодър марш фракцията на прогресивния капитал, ако съдим по направлението, което следва в равен строй с крайнодясната реакция.
Какво остава за подчинените групи в обществото ни? Докато говорим и мислим в регистъра на митичните предателства и злите сили, не ни остава нищо друго освен да очакваме още от същото и да се чудим как ще се кръсти перспективната коалиция на националисти и „социалисти“. Именно затова разговорът за политическата икономия на обществените процеси става все по-належащ. Систематичното изследване на обществените провали е не само източник на тревога, но и ръководство за действие. От прегледа става пределно ясно как устойчивата фрагментация на подчинените групи поддържа съществуващия ред, въпреки тежките последици. Преоткриването на солидарността между подчинените групи и освобождаването от въздействието на упояващите суеверия и митологии е необходимо условие за излизане от задънената улица на настоящата обществено-политическа система. Спасяване поотделно няма.
