Антония Георгиева и Иван В. Бакалов
„А кой дели на класи хората? Ще ми кажете ли? Едно трябва да знаете: няма да има класи. Всички хора са еднакви.“
Измежду възмущенията около бюджет 2026, скандиранията „абсолютно безобразие“ и масовите протести в цялата страна, изказването на Пеевски за класите остана някак встрани от разговорите. Дали защото не изглежда особено противоречиво от гледна точка на протестната реторика, или именно защото ѝ противоречи фундаментално, цитатът така и не се завъртя из социалните мрежи.
Кой, всъщност, дели на класи хората? Въпреки че поводът за изказването на Пеевски е критиката на ПП-ДБ, че с бюджета се „обявява война на средната класа“, тази коалиция със сигурност не се ръководи от класови понятия в дейността си. Далеч по-важни за ПП-ДБ са разграниченията на корумпирани и на чисти, на представители на Gen Z и на всички останали, на евроатлантици и на путинисти. Младите гласове на протеста също не делят на класи: там разделителната линия отново се определя от възрастта и манталитета.
Но ако в крайна сметка никой не дели на класи, а всеки говори за „национално обединение“, какъв е тогава проблемът? Според нас случайно изпуснатата фраза „класови разделения“ е от особена важност за осмислянето на настоящата политическа буря, защото насочва вниманието към тежки противоречия, които са определящи за провалите на обществото ни, но често остават незабелязани.
Българското общество се характеризира с дълбоки социално-икономически неравенства и в опита си да го прикрие зад нелепото „всички хора са еднакви“, Пеевски просто подчертава очевидното. Една малка група хора контролира произведените от цялото общество блага и заради това всички останали срещат препятствия пред разгръщането на съзидателните си сили. От рамка за тяхното развитие, държавните институции се превръщат в техни окови и обществото буксува в развитието си.
Подобни статии:
Именно в това базово противоречие се очертава класовото разделение, за което според Пеевски не трябва да говорим. Но въпреки че това противоречие е очевидно за всички, според нас би било погрешно протестът да се разбира като израз на разделението между „имащи“ и „нямащи“ или „богати“ и „бедни“ (вж. още). Ако възприемем сериозно смисъла на понятието „класа“, можем да видим, че в протеста наистина се разиграва класово разделение, но не между труд и капитал (както е класически), а между различни фракции на капитала.
В най-общ план може да се разграничи онзи бизнес, който получава доход от силовия контрол върху достъпа до ограничени ресурси и парични потоци (извличане на рента) и другия бизнес, който получава доход от присвояването на разликата между стойността на продукта на пазара и стойността на вложения труд (извличане на печалба). С други думи, това е разликата между мутрата, която взима пари на бариерата към плажа „Силистар“, защото друг път няма, и техброто, който изкарва 35 000 лв. на месец от иновация, разработена от програмистка на заплата от 3 500 лв. на месец. Това е просто разграничение, което може да помогне в откриването на противоречия в начина, по който протестът описва (1) проблема, който трябва да се реши; (2) целта, която се преследва и (3) средствата, с които да се постигне тази цел.
Проблем
На протестите е широкоразпространено разбирането, че бюджетът е просто повод за израз на недоволство, а проблемът всъщност е „моделът на Пеевски и Борисов“, който се свързва с корупция, кражби и разрушаване на правосъдната система. Докато този модел продължава да се възпроизвежда, България няма да може да се развива. Тези наблюдения са смислени и легитимни, и масовата съпротива срещу модела носи огромно чувство на надежда не само в средите на гражданските активисти. Интересно е обаче, че въпреки споделеното усещане за очертанията на проблема, анализът на произхода и устойчивостта му остава твърде абстрактен.
Това си проличава може би най-ясно в популярното схващане за понятието „корупция“. Корупцията най-често се възприема като израз на морална и духовна поквара, определяща манталитета на някои хора и отсъстваща при други. В популярния разказ някои хора просто са склонни да крадат, а други са честни и отговорни пред обществото. Преди няколко години Кирил Петков беше казал, че корупцията в България се крепи на около 20 човека, но дори когато днес се признава, че корупцията е по-широко явление, пак се настоява, че това е културна черта, вкоренена в държавната администрация. Има разминавания в оценката на мащаба на проблема, но не и на неговия характер. Корупцията е поквара, която вреди на системата, но ако се изчистят вредителите, системата ще заработи правилно.
Ако се приложи идеята за класово разделение в анализа на корупцията, може да се открие, че корупцията всъщност не е бъг в системата, а е неин определящ принцип. И по-точно корупцията е основна черта на капиталистическата система в България, в която водеща роля имат едрите капиталисти, успели да изградят взаимноизгодни отношения с държавното управление. Докато рентиерите извличат ползи от привилегирования си достъп до обществени поръчки, държавни субсидии и предвзето правосъдие, политическите и държавни дейци получават гарантиран корпоративен вот на избори и дял от рентата (вж. още). Колкото повече рента, толкова по-широк контрол върху пазарите, колкото по-широк контрол върху пазарите, толкова повече рента: това е всъщност моделът на икономически растеж от последните десетилетия. Така се правят пари в България (и не само).
Но интересното е, че в разговора за корупцията като морална поквара бизнесът отсъства: корупционерите са единствено политиците и мафиотите, но не и бизнесмените и бизнесдамите. По тази логика има някакъв „правилен“ бизнес, който държавата следва да подпомага, а не го прави. Тоест в логиката на протеста трябва да се прави разлика между „подкрепата за бизнеса“ и „подхранването на мафията“. Но от гледна точка на класовите разделения разликата е не толкова в характера на отношението между държава и бизнес (тъй като държавата и в двата случая обслужва интересите на частни предприятия), а в някаква морална оценка на това отношение.
Според логиката на протестиращи и опозиция държавата трябва да се пренастрои от това да подкрепя растежа на рентиерския капитал към това да подпомогне развитието на печалбарския капитал. Това и представлява класовото разделение, отразено в протеста и прикрито в разговорите за морал и манталитет.
Цел
От тази гледна точка не е учудващо, че всички страни в текущите политически битки по един или друг начин говорят за нуждите на бизнеса и се състезават кой да бъде по-десен. Пеевски и Борисов говорят от името на „неправилния“ бизнес, а ПП-ДБ – от името на „правилния“ бизнес.
По-интересно е как се формулира крайната цел на протестите, като отговорът не е особено оригинален: България да стане „нормална европейска държава“. Оставяйки настрана комплекса за малоценност, отразен в тази формулировка, това е лозунг, който ни съпътства вече три десетилетия, въпреки променящите се исторически условия. Ясно е, че през 1990-те идеята, че България може да се интегрира в ЕС, представляваше притегателна сила за широки кръгове от обществото, а дори и през 2010-те Борисов печелеше мнозинства с обещанията за „пълноценна“ интеграция. Но през 2020-те е все по-трудно да се открие проявлението на тази абстракция. Какво точно означава България да стане „нормална европейска държава“, когато с влизането си в Шенген и Еврозоната страната ни е вече напълно интегрирана в структурите на ЕС? Нещо повече, за разлика от 1990-те днес има много хора с тежък личен опит на експлоатация и дискриминация на работното място в същите тези „нормални“ държави – колко притегателен за тях е този образ, особено когато неравенствата и там се задълбочават?
Всъщност, неясното съдържание на образа на „нормалната европейска държава“ дава възможност да се прикрият както противоречията в целите, така и някои общи интереси на правилния и неправилния бизнес. Така например, в разговора за „нормални европейски държави“, често ни канят да си мислим за независима съдебна власт, за ефективна държавна администрация и държавна подкрепа за (правилния) бизнес. Все аспекти на „нормалността“, от които би спечелила най-напред новата смяна едри капиталисти, а в някои важни отношения и техните работници (напр. с ефективната държавна администрация). Но какво да кажем за останалите основополагащи черти на „нормалните европейски държави“, като например техните данъчни системи?
Фигура 1: Данък общ доход в ЕС
От 27 държави членки на ЕС само в България (10%), Румъния (10%) и Унгария (15%) се поддържа плосък подоходен данък без праг, под който доходите не се облагат* (вж. тук). Това са и страните, в които се плащат най-ниските данъци за високи доходи в целия ЕС. Когато липсва долен праг на облагане, но има горен праг за осигуровките (както е в България), се получава така, че колкото повече печелиш, толкова по-малко плащаш (вж. още). Спорът около данъка върху дивидентите също даде повод за широки дискусии. Там сме в една графа (<10%) с Гърция, Румъния и Словакия, като само у нас и в южната ни съседка се чупят рекорди с едва 5% ставка*. Доколкото най-богатата прослойка обикновено извлича доходите си именно под формата на дивиденти от своите финансови активи, това условие ограничава още повече дела им в приходната част на бюджета. В този ред на мисли би следвало да поставим и въпроса за условията на труд в държавната администрация на „нормалните европейски държави“: високи заплати, възможности за развитие и социална подкрепа. Все неща, срещу които протестиращи и опозиция се борят усилено.
Фигура 2: Процент на облагане на най-високите доходи в ЕС
Равносметката е, че за нормални се считат онези черти на развитите европейски държави, които отразяват текущия интерес на правилния бизнес (независима съдебна система), както и онези черти, които са изгодни за всички фракции на капитала (абсурдно ниски преки данъци). Ненормални са онези черти на развитите държави, които са благоприятни за хората на труда, особено за онези, които нямат стабилна работа и доходи (прогресивна данъчна система с долен праг на облагане).
В това отношение правилният и неправилният бизнес – с подкрепата на работещите в някои високоплатени и високостатусни сфери – поддържат общ фронт срещу уязвимите фракции на труда. Този фронт най-ясно определя класовото разделение на „имащи“ и „нямащи“ в България, но това същевременно е и класово разделение, което не намира отражение в протестите. В този смисъл, протестиращи и опозиция не предлагат алтернативен образ на колективно бъдеще (т.е. нова система), а реформа на реформата, която да даде по-добри шансове за реализацията на интересите на отделна фракция на капитала при запазване на основите на старата система на неравенство (вж. още).
Средства
Целта да се пренастрои държавата по начин, който да позволи развитието на нова фракция на капитала, се облича в абстрактен образ. В този образ избирателно се възприемат и изключват черти на „нормалната европейска държава“, така че да се запази пазарно-радикалната версия на капитализма в България. Но какъв е планът за постигането на тази цел и какви са необходимите средства? Протестиращи и опозиция се обединяват в разбирането, че с широка мобилизация на предстоящите избори и висока избирателна активност, която да неутрализира ефекта на контролирания вот, ще се осигури решително преимущество над Пеевски и Борисов в парламента.
От морална гледна точка тези очаквания вероятно имат някакво основание. Кой не би искал да се освободи от покварата, която пречи на развитието на цялото общество? Вероятно само покварени личности и онези, чиито манталитет не е на нивото на историческата значимост на момента. Но от гледна точка на класовите разделения между труд и капитал тези очаквания не изглеждат убедителни. Тесният класов интерес на новата смяна едър капитал може да се припознае като общонационален единствено в морализиращия разказ за корупцията, но не и в ежедневието на множеството хора на труда, за които няма особено значение дали ще бъдат в подчинение на една или друга фракция на капитала. И в двата случая играта е предварително нагласена в техен ущърб.
Но какво става, ако на предстоящите предсрочни избори народните маси не бъдат запленени от окастрения образ на „нормалната европейска държава“ и не препълнят урните с подкрепата си за „правилния“ бизнес? Всъщност вече разполагаме с достатъчно опит, за да отговорим на този въпрос. След протестите през лятото на 2013 г. и 2020 г., когато се разиграха предишните епизоди на схватката между двете фракции на капитала, изборите не предизвикаха радикално изменение в баланса на силите в парламента. Силите на промяната (Реформаторски блок) и на промяната на промяната (ПП-ДБ) в крайна сметка потърсиха договорка със силите на статуквото. Асен Василев продължава да настоява, че целта (влизане в Шенген и Еврозона) е оправдала средствата (правителството на сглобката), но ето, че държавата все още не е настроена в полза на „правилния“ бизнес, а „неправилният“ бизнес все така не е изчистен. При отсъствието на масова обществена подкрепа на избори и при липсата на средства за силово превземане на властта, силите на промяната изглеждат обречени на неуспех.
Но защо няма масова обществена подкрепа на избори, въпреки внушителните мащаби на протестите през последните две десетилетия? В публичното пространство бегло се спомена, че хората от малки населени места са принудени да гласуват за ДПС, например, и в повечето случаи нямат избор, защото ще изгубят работата си или ще станат жертви на други сериозни материални последствия. Хем осъзнаваме, че системата не трябва да допуска такива случаи, хем отново причината се свежда само до „манталитет“ и други абстрактни идеи на неолибералния индивидуализъм. Според широкоразпространена нагласа в протестните среди увеличаването на заплатите в държавния сектор бърка в джоба на некорумпираните хора и подхранва „модела Пеевски“.
Трябва да имаме предвид, че след смятаната за сигурна победа на изборите „правилният“ бизнес ще разчита именно на държавния сектор, за да му осигури условия за растеж. Въпреки това в преддверието на изборите се обещават влошени условия за държавните служители – една от най-големите и активни групи избиратели. Същото важи и за всички останали групи заети лица, които не изкарват прехраната си от получаването на дивиденти, но без чийто труд икономиката не би могла да произвежда никакви блага. Тяхната борба за достойни условия на труд и справедливо заплащане е съществена и значима, но не получава гласност и популярност нито в обществения дискурс, нито в перспективите на протестиращи и опозиция. Тези хора най-вероятно няма да гласуват за поредния епизод на промяната не защото не разбират посланието, а именно защото го разбират твърде добре.
В тази връзка, докато тече критичният дискурс за протестите и бъдещето на българското правителство, съвсем естествено се роди и коментарът „спрете да ми казвате за кого да не гласувам, а за кого да гласувам”. Тази критика е съвсем логична, но пак бива пренесена в моралното, вместо в класовото измерение. Хората отчитат левите като една критикуваща маса, засягаща класовото измерение, но вечно недоволна от всички партии, а не от съществения проблем – липсата на партия и цялостно политическо движение, които да представляват интересите на българската прогресивна левица. Проблемът не са групата хора, които не се виждат представени от нито една партия, а липсата на такава партия, бореща се за икономическа, социална и климатична справедливост, и застъпваща се за работническата класа.
Оттук накъде?
Измежду критиките и борбата за социална промяна е важно да споменем и хубавото от протестите – активизирането на много хора, които по принцип не са граждански активни. Беше страхотно да видим хора, които познаваме от години, да излязат на улиците след много време на мълчание по всякакви теми. Вдъхновяващо, но и закъсняло, беше включването на ромските и турските гласове в протестната сцена. Това “пропукване” в българския етнически модел е значимо, ако наистина се стремим към представителна демокрация и приобщаващо общество. Няма гаранцията, че българският социум ще претърпи коренна трансформация и ще елиминира дълбоко вкоренения си расизъм, но е важно да следим такива прояви, и най-малкото – да се интересуваме от гледни точки, които разчупват статуквото. Дано тази протестна вълна и обществена дискусия е наистина искрата на едно по-ангажирано общество, което разбира силата на масовата организация.
Кадър от протеста в Пловдив
В никакъв случай не трябва да се приема за даденост, че отново се отваря възможност за пренареждане на ролите в обществото. Същевременно, излизайки отвъд морализиращия и донякъде самоупоителен разказ на протестиращи и опозиция, откриваме, че при съществуващото класово разделение в обществото и при настоящото разпределение на силите е малко вероятно да успеем да излезем от задънената улица. „Неправилните“ капиталисти контролират важни за икономиката сектори и държат лостовете на властта, особено в съдебната система, но не могат да предложат привлекателни образи на бъдещо развитие, които да вдъхновят останалите групи в обществото. „Правилните“ капиталисти се възползват от невъзможността на рентиерите да продължават безпроблемно в същия дух и отварят поле за предоговаряне на условията на обществено развитие, но не разполагат със силата, за да наложат едностранно своите предпочитания. Подчинените групи на работничеството в България остават все така на заден план, без да бъдат възприемани като действено лице от враждуващите фракции на капитала, но и без сами да се възприемат като действено лице.
„Правилните“ капиталисти упорито отказват да признаят, че е невъзможно да постигнат дългосрочните си цели, докато не се поеме курс към преодоляването на тежките социално-икономически неравенства в България. Това не означава да се дава някаква „помощ за бедните“, тъй като ненормалната регресивна данъчна система и огромният дял на непреките данъци означават, че „бедните“ всъщност носят диспропорционално високо бреме в пълненето на доходната част на бюджета, но не получават възможности за развитие по линия на разходната част, която е запазена за „подкрепа на бизнеса“. Болен здрав носи.
Пазарната икономика не може да съществува без бедност и експлоатация, но когато това се спомене на българските „демократи“, изведнъж разговорът приключва. Премахването на „системата на Борисов и Пеевски” не значи да сложим „честни“ капиталисти на власт, а цялостно да преосмислим системата. Да създадем една справедлива и солидарна система, където никой не остава на заден план, и всички имат равен достъп до възможности за личностно развитие и колективно взаимодействие. По тази линия протестите в България се различават съществено от протестите в Сърбия, където студентите въплъщават в действие алтернативен образ на организация на властта, основана на демократична децентрализация, солидарност и самоуправление.
Колкото е важно да сме критични, толкова е и важно да не губим надежда. Протестите показаха силата на гражданската мобилизация. Сега е моментът да канализираме цялата тази енергия не само в дискусии, но и в критичен диалог и най-вече масово организиране. Образът на една България, в която всички водят достоен живот, е бъдещето, което заслужаваме. Време е да си го извоюваме.
