Никола Ат. Венков-Роуз
Когато се опитваме да разберем произраелския похлупак над публичността в българското общество, обикновено разсъждаваме за влиянието на американските и израелските интереси сред българските управляващи, медии, елити. Зависимостите са особено видни, когато България попада заедно със САЩ и Израел сред броеното малцинство при гласувания в Общото събрание на ООН или когато през септември 2025 г. Министър-председателят Желязков, който няма да бъде запомнен с много друго, разпространи снимки от среща в Ню Йорк с представители на „водещи еврейски организации“ – много ясно послание в контекста на две години американо-израелски действия по изтребление в Палестина.
Без да омаловажавам значението на хватката над политическите ни елити, директори на големи медии и прочие, искам тук да добавя един друг аспект, който обикновено се пропуска: основанията за съвсем спонтанна, лична и емоционална идентификация с Израел, гражданите му и техния потиснически проект. Ще се занимая само с българските „интелектуални елити“, тъй като по стечение на обстоятелствата ги познавам малко по-добре – те се оказват по-често пред очите ми, особено със своята интензивна Фейсбук активност. Въпреки регулярното им негодувание относно липсата на достатъчно тяхно влияние върху политиката у нас или на петимност у народните маси да ги последват, те всъщност не са никак маловажни за производството на обществения разговор в България. Дори ми се струва, че именно тяхното въздействие затваря пълния кръг на медийното мълчание за издевателствата на Израел в Палестина: в условията на израелска медийна хегемония бихме очаквали опозиционни вестници, сайтове и телевизионни канали да са тези, които ще насочат погледа си към реалната ситуация, но дневният ред на опозиционните медии в немалка степен се задава от вниманието и интересите на точно тези интелектуални елити.
За дискутираната тук група хора винаги са били централни правата на човека, неприкосновеността на личността, ограничаването на възможностите за държавен произвол. Те регулярно се дразнят на българския национализъм и всякакви изяви на народна патриотарщина, не се разпознават в широко разпространените у нас форми на дискриминация (независимо дали съучастват в тях), понякога дори се изказват в защита на етническите малцинства (особено на датите, отбелязващи репресиите на комунистическия режим над българските турци и мюсюлмани). Затова бях поразен, когато всички тези, в известен смисъл, „съмишленици“ в мечтата за изграждане на справедливо и демократично общество реагираха почти като един в подкрепа на един публично лансиран в дните след 7 октомври 2023 г. лозунг: „Израел има право да се защити!“
* * *
Нека помислим какво в действителност означава да кажеш към онзи момент „Израел има право да се защити“. Израел не беше нападнат от някоя велика сила или дори съседна държава, а от слабовъоръжено – в сравнение с армията, авиацията и технологиите на самия Израел – движение за съпротива, с което на своя територия се разправи цялостно в рамките на ден и половина. Хамас е въстаническа организация, подобна на нашата ВМОРО от началото на века (впрочем активистите на ВМОРО и сами са се наричали „терористи“)*, която не би могла да направи второ такова нападение през граничните инсталации на израелската армия за години напред, и вероятно никога. Към 8 октомври Израел вече се беше защитил и никой не беше поставил и не би поставил това под въпрос. Декларацията, че „има право да се защити“, беше друг вид прокоба: за бъдещето.
Оставаха, разбира се, похитените заложници, които Хамас искаше да размени за хилядите палестинци, отвлечени от Израел през годините, включително свои арестувани бойци, активисти на левия Народен фронт за освобождение на Палестина и много други. Но израелските пленници са на първо място човешки същества, чийто живот трябва да бъде спасен – особено за един правозащитник или хуманитарно ориентиран, чувствителен човек. А чрез лозунга „Израел има право да се защити“ бяха превръщани в екстериториално продължение на държавата Израел в Газа, в абстрактна част от националното тяло, което да стане повод за завоевание и мъст.
Подобни статии:
Много ми е трудно да повярвам, че подкрепящите „защитата на Израел“ не са усещали поне смътно какво в действителност казват, когато декларират своята солидарност по този странен начин. Не “Je suis israélien” или “Je suis du kibboutz Nahal Oz”, а именно „Х има право да се защити“. Представете си да бяха реагирали след клането в Батаклан със „Сега вече Франция има право да се защити!“ – та това е закана за повсеместен тормоз над френското мюсюлманско население, която бихме очаквали само от последователи на крайното дясно. Дори когато след 11 септември САЩ се готвеше за атака в Афганистан, споменът ми от пишещите интелектуалци у нас е за по-скоро мълчаливо одобрение или дистанциран и дори ироничен анализ.
Ставаше ми лошо, когато виждах поредната непоискана позиция за подкрепа към бъдещите действия на Израел, защото всеки път извикваше в съзнанието ми една още смътна картина на предстоящото. Безкраен дъжд от експлозиви над гъсто населените градове на Газа, сриването „след предупреждение“ на цели кооперации с все неуспелите да излязат навреме старци и инвалиди, шестването на израелските танкове по градските булеварди и безразборната стрелба на войниците по треперещите зад прозорците цивилни. Тогава още не си представях, че ще дойдат и ракетните удари без „предупреждение“, които заличаваха без остатък цели родове и разширени семейства, че няма да са останали никакви булеварди за танковете и стени, зад които цивилните да се крият – въображението ми се оказа твърде слабо в сравнение с това на стратезите в израелския генерален щаб.
Изписано на български, из българските медии, и подкрепяно от нашите си морализатори, изречението „Израел има право да се защити“ внезапно довеждаше непосредствено у нас, в нашия живот, стоящите зад униженията в Палестина омраза и господарщина, които познавах от много години назад, но все пак като нещо ставащо по широкия, изпълнен с жестокости свят. Първоначално се опитах да предоставя примери на онлайн морализаторите какво стои зад всичко това – например личната история на загиналия Уалид Кауд. Този болен от рак жител на Газа е изнудван да доносничи за съседите и роднините си, за да го допуснат да пътува за лъчетерапия в йерусалимска болница*. Неколкократно отказвайки да сътрудничи на израелските служби, 58-годишният Кауд умира година и половина по-късно без достъп до лечение. Има свидетелства за десетки и стотици случаи на шантаж на тежко болни, задлъжнели, изневерявали или наркозависими палестинци, както и криещи от семейството си хомосексуални. Израелските служби усилено събират информация за такива уязвими членове на едно консервативно общество, за да ги подчинят – практика на вербуване на доносници, която иначе предизвиква огромно възмущение у моите онлайн кореспонденти, когато е била упражнявана от българското ДС към представители на тяхната прослойка… Но скоро се отказах да привеждам примери пред неочакваната вълна от коментарно озлобление.
Разбира се, лозунгът „Израел има право да се защити“ беше наложен от самите институционални водачи на западния либерален естаблишмънт – нищо по-малко от генералния секретар на НАТО Столтенберг и председателката на Европейската комисия фон дер Лайен, като можем да очакваме, че им е бил подаден от израелската дипломация. Но фактът е, че беше приет от българската коментираща публика, а подкрепата ѝ никак не отслабна, когато последвалото изтребление набра скорост.
Затова през символната реплика „Израел има право да се защити“ се спирам тук на един уж локален, дори провинциален въпрос, който обаче има по-широки импликации: защо по повод на Израел чувствителността на българската интелектуална класа към правата, несправедливостта и репресията внезапно се стопи? Защо многобройни нейни представители почувстваха нуждата лично да заемат позиция по иначе далечна за България международна тема, без никой особено да ги и пита – та световните събития щяха да се развият по същия начин с или без тяхната декларация в един глух ъгъл на глобалните социални мрежи. При това, за разлика от руското нашествие в Украйна, тук няма някакви залози вътре в българския обществен пейзаж, нямаме русофили и русофоби, няма връзка с обичайните борби за собствената ни идентичност и пренареждане на миналото – с една дума, няма битки за душата на българина (комунист или демократ?) – червеното, на което тази група има рефлекса да реагира*.
Или поне така изглежда на пръв поглед.
* * *
Ако прегледаме отблизо реакциите или ако директно попитаме авторите им, ще научим, че те са искрено потресени от внезапното отприщване на насилие и смърт над толкова невинни граждани. Затова се налага да разширим контекста: 7 октомври е момент в поток от брутално насилие, което тече и преди, и след тази дата и израелците не предоставят единствените, нито дори половината или четвърт от жертвите в него. Тогава вече става уместна нуждата от анализ какво прави едните жертви и действия по-невидими или маловажни – или пренебрежими предвид някакви трети цели – в очите на един привидно дистанциран наблюдател като българския интелектуалец.
Рамкирането на събитията в медиите, едностранчивата информация и изтриването предисторията на 7 октомври, успешното дисквалифициране на всички източници извън естаблишмънт-медиите – всичко това може да даде само част от обяснението. Злочестините на палестинските борби вече станаха известни дори за най-неукия (за останалите: синтез във видео от две минути и половина), а тук говорим например за възпитаници на софийската Класическа гимназия, които в друг момент с удоволствие биха изказали мнение по средновековната персийска калиграфия или географията на Ибн Батута. Затова приемам, че силно морализираният шок от палестинския терор – и фокусът само и единствено върху палестинското насилие – са въпрос на съзнателен избор. Това не означава, че са непременно целенасочен и зложелателен избор. Подобно на изследванията на подкрепата на руснаците за тяхната война в Украйна, ги виждам преди всичко като защитен механизъм, за да могат нашите герои да опазят съвестта си от противоречия, след като други фактори са ги подтикнали да формират своята позиция. Те, както и самите израелски ционисти-либерали, имат нужда да продължат да осмислят себе си като „добри хора“. Аз се интересувам от „другите фактори“, които се оголват, след като се справим с различните клопки, подлагани от израелската хасбара. Основната задача на последната, също както и при руската пропаганда, е да даде възможно най-много кукички на желаещите да се спасят от моралните дилеми.
Едната група „други фактори“ е социална по характер, свързана с вътрешните за елитите отношения на признание и отлъчване. Ще посоча два мащаба на въздействие: международен и домашен. Кариерната траектория, в която правозащитната тема, либералните политики, самото „обучение на Източна Европа в демокрация“ са обвързани с американските институции. Това са все важни пътища за създаване на днешното поколение културно-интелектуални елити – или приспособяването им след 1989 г. към трудните времена на Прехода – като тук трябва да добавим и излизането на международно ниво в изкуствата, академичната мобилност на 90-те и много други. Социалният и културният капитал, които натрупваш по този път, мрежите от познанства, но и очакванията към теб, гарантиращи професионалния ти успех и признание, се преплитат с американския институционален и полиси контекст. По тази причина те носят в себе си онова доминиращо присъствие на „антисемитизма“, използван в Щатите като плашило: някога антирасистки инструмент (когато, дори в първите десетилетия след Втората световна война, евреите все още не са били възприемани като напълно бели), днес понятието там е умишлено преначертавано, за да налага господство и да изолира от критика политиката на Израел. Съвсем реална е заплахата да бъдеш отречен като „антисемит“ (впрочем много по-тежко от обвинението в „расизъм“), ако засегнеш интересите на израелския проект.
Остракирането ще се случи първо невидимо, от колеги и приятели, раздирайки съответните вериги на професионално и статусно признание, евентуално достигайки и до членовете на организациите, от които очакваш да финансират следващото ти изследване или литературна резиденция*. А ако продължиш с твърдоглавостта си, би могло да бъде разгърнато и до публично „опозоряване“ и официално отнемане на привилегии, както видяхме през случая на Юлиана Методиева – виден правозащитник, заслужил през годините и за българската еврейска общност, чиято присъдена някога от тяхната организация „Шалом“ награда беше публично „отменена“, заради хуманитарната критичност към военната операция в Газа. Името на г-жа Методиева попадна дори в доклад на Държавния департамент на САЩ, в частта за антисемитизма в България.
В подкрепа на горния аргумент е поколенческото разделение в българската хуманитаристика. Кадрите от Прехода, днес в зенита на своето влияние и институционални позиции, в мнозинството си мълчат, омаловажават или хвърлят всичките си реторически умения в защита на израелските издевателства в Газа. Едва когато Тел Авив наруши второто прекратяване на огъня през март 2025 г., видяхме една много малка част плахо да заявят в онлайн профилите си „Нетаняху може би все пак прекалява?“ и дори за това да бъдат разпнати от своето обкръжение. От друга страна, да говори и пише за Палестина се осмелява повече младото поколение, чието кариерно развитие, след интеграцията на България в ЕС, е много по-урегулирано и освободено от притеснения как ще бъдат оценени от западния естаблишмънт. Напротив, ние (защото причислявам и себе си) се интегрираме по-често в алтернативните среди в тези общества, а вече дори научните им асоциации една след друга гласуват за символично скъсване на колаборацията с Израел.
Към социалната група фактори освен международния трябва да включим и националния мащаб. Повечето български интелектуалци побързаха да засвидетелстват своята публична солидарност, за да не се окажат извън добрия тон, но и да не би да се покажат равнодушни пред колеги и приятели от еврейски произход във все пак чувствителен за тях момент. Тук роля играе повишеното присъствие на български евреи в интелектуалните среди (един, сам по себе си, много позитивен факт). Българските евреи, обаче, за разлика от много прогресивни евреи по света, се оказаха в мнозинството си здраво интегрирани в израелския национален разказ, изграден от крайно националистически сюжети и мотиви, които са ни добре познати в Източна Европа и на Балканите. В нито един момент българските хуманитаристи не събраха смелост да оспорят фигурите на втрещяващия израелски шовинизъм, използвани от техните познати, въпреки че винаги са оспорвали и осмивали аналогичния български феномен (а той поне е невъоръжен и засега не изтезава хора по зандани)*. Вероятните причини за тази аналитична глухота у хора, писали академични студии за последствията от национализма на Балканите, са същите, които приведох по-горе: страхът да не бъдат обвинени в нечувствителност към жертвите, във вземане на Израел на прицел и в крайна сметка в „антисемитизъм“ с всички последствия от това*.
Никак не е задължително тези меки, съдържащи се в социалните отношения варианти на „страх и зависимости“ да създават значим личен дискомфорт. За това роля играят и втората група фактори, създаващи условията за съвсем непринудено и автентично идентифициране на интелектуалните ни среди с Израел и потисническия му проект. Ще обсъдя три когнитивни механизма, които могат да ни обяснят това.
Първо: българската модернизаторска мечта за Европа, Запада и „белия свят“, която има дълбоки корени още от Възраждането. В периода около края на социализма мечтата за Европа беше намерила фокуса си в „правата” и “свободите“ на личността – концепции, които са постижение на дългите европейски борби с Църквата и монархиите. Няколко десетилетия по-късно обаче, сред една част от интелектуалния елит, фокусът се е преобърнал към „християнската основа“ на европейските ценности (при все че това се ползва и от иначе ненавистната „руска пропаганда“), а у другата част значимостта на правата и свободите премина на втори план под мнимата заплаха за европейския светски ред от възприеманата като невъздържана религиозност на мюсюлманите. И двете линии на еволюция водят до едно: една модерна, „европейска“, смилаема за интелектуалците ислямофобия, освободена от „прекалено” националистическия разказ за „турското робство“, с неговите нотки на наследство от комунизма (ако и да е по-стар). Можете да прочетете редица статии, илюстриращи тези позиции, във в. „Култура“ по повод „бежанската вълна“ на 2010-те, например „Изтокът и Западът – паралелни вселени без точки на пресичане“ и „Изпочупените прозорци на европейската къща“.
Получава се странният феномен, че българите сме „по-католици от папата“, защото ако бившите имперски държави решават сравнително успешно съвсем практическия за тях проблем по съжителството между различни култури и религии в метрополиите си и интегрирането им в обща политическа единица, то ние, присъединявайки се към тяхното „семейство“, започнахме да кършим пръсти как ще опазим културата им от нашественици.
Точно на такъв, на повърхността си „либерален“, но в дълбочина ислямофобски кръгозор откликва израелското портретиране на палестинците единствено като мюсюлмани, въпреки присъщото за местното общество религиозно многообразие и вековна търпимост. Хамас пък се представят от израелската хасбара като идентични с ал-Кайда и ИДИЛ ислямисти – въпреки че за двадесет години тяхно управление християнската общност на Газа даде жертви не на Хамас, а на Цахал. Умелото самопозициониране на Израел като „единствената демокрация в Близкия изток“ също е насочено към плодотворната либерална ислямофобия, а при удобен случай е надграждано до „аванпост на Запада“, който бие и подчинява мюсюлманите на място*.
Така рамкиран, ударът на 7 октомври не бе част от регионален конфликт, дългогодишна окупация и местна съпротива, а внезапен и изненадващ удар срещу белия, цивилизован, демократичен свят. У нас ролята да бъдат бойци за последния (поне на дискурсивния фронт) са си присвоили прозападните ни, „либерални“ интелектуалци, а това е роля, която не предполага да поставят въпроси.
Вторият път за спонтанна идентификация с Израел е класов. Смятам, че гореописаната група изпитва инстинктивна симпатия към образа на културния бял господар, изненадан, че местните аборигени са се разбунтували и му развалят матинето край басейна, когато той така благосклонно е донесъл цивилизацията за тях, изразяваща се в хасиенди с басейни, коктейлни партита, градско казино и може би дори опера. Сравнението звучи възмутително, но спомнете си статиите и интервютата с чувствителни, образовани, живеещи в добре обзаведени домове обитатели на така наречената „обвивка на Газа“, които разказват как са дошли от Тел Авив (или Ню Йорк) в този приятен, но „периферен“ аграрен край, за да го облагородят, да живеят в идилично спокойствие, да бъдат част от сплотена общност със себеподобните си и разбира се, никому не са мислили нищо лошо. (Всичко това на 2 км от оградата и бойните кули на концлагер, установен и поддържан от правителството ти за жителите, прогонени от местата на твоите съзерцателни вечерни разходки.) Обратно, репортажите от другата страна на оградата винаги са предлагали картини от „Третия свят“: гъстонаселено гето, многолюдни семейства, възбудени, изтормозени и крещящи пред микрофона хора (независимо дали в Газа има университети, поети, лекари и куратори).
Ето и пример за построяването на образ, предизвикващ симпатията на западната средна класа (и на домогващите се до такъв „окултурѐн“ статус българи), пропит с буржоазна благонамереност, през която проникват нотките на военизиран ционизъм:
С Мири се преместихме в Нахал Оз преди девет години, веднага след войната в Газа от 2014 г. Това, което ни привлече именно на това място, беше желанието за малко приключения и общностен живот, а и известен старомоден ционизъм. Преместването в кибуц на границата с Газа не е очевидният избор за едно младо семейство от Тел Авив. […] Там се оженихме през 2016 г., на басейна, разположен само на няколкостотин метра от граничната ограда. Пак там се върнахме след тригодишен престой в Съединените щати, където работих като кореспондент на „Хаарец“ във Вашингтон. […] [Заплахите от ракети и запалителни балони] не бяха достатъчно сериозни, за да се откажем от прекрасните предимства на живота в кибуц – сред тях възможността малките ни момичета да ходят сами до детската градина, а после да си купят сладолед от местния бакалин. От наша гледна точка, живеехме живота-мечта*.
Но сега се оказахме пред коренно различен тип заплаха – такава, за която се предполагаше, че е предотвратена.
…
Нахал Оз е бил символ на героизъм още от ранните дни на израелската държава. За нас беше просто любим дом, който споделяхме с хората, които обичаме най-много на света. В четвъртък, два дни преди тази трагедия, дори ни гостуваха приятели от центъра на страната, които се влюбиха в красотата, заобикаляща нашето поселище. Но с тази война нещо се счупи. Условията на договора между нас и държавата винаги са били ясни: ние пазим границата, а държавата пази нас. Ние изпълнихме героично нашата част от сделката. Но в тази черна събота на 7 октомври за твърде много от нашите обични съседи и приятели Израел не изпълни своята част.
(„Моят 62-годишен татко се би с терористите на Хамас, за да освободи моето семейство. А израелската държава ни предаде“, Хаарец, 8 октомври 2023 г., мой превод от английски.)
Всеки има право на чудесен живот, но точно в „обвивката на Газа“ географската непосредственост подчертава твърде ярко структурите на обезправяване и власт, необходими за привилегирования живот на едни за сметка на други. За да бъде безкритично прегърнато от публиката такова иначе честно описание, е необходим силен расово-класов елемент на идентификация. Един по-ляво стоящ наблюдател веднага би разпознал сляпата „невинност“ на привилегированите по рождение, както и яростта на потиснатите и избухването на събирания с години гняв на революцията. Имаме го дори в нашата традиция: „вековната злоба на роба“. Но позиционираните в център-дясно български интелектуални елити, които разбира се, много пъти са чели Гео Милев, все пак автентично се разпознават не другаде, а в трагедията на имащите.
Така и по линия на класата, станалото в „обвивката на Газа“ не може да бъде видяно като отчаян опит за преразпределение на блага в региона („блага“, като свободата да не бъдеш пленник или достойнството и безопасността на теб и семейството ти да не бъдат накърнявани, отказвани на толкова много палестинци всеки ден). Вместо това 7 октомври се схваща в едно универсализирано измерение като посегателство над културните, с уреден живот, възпитани прослойки по света, от първобитната енергия на винаги опасното множество „под тях“. Известен български професор, чието достойнство ще запазя, написа следното по повод проявите на симпатия към палестинците: „Да се хващаме на приказките на онези диви хора от дупките под Газа, това наистина ми идва в повече“ (Фейсбук статус, 19 октомври 2023 г.).
Обвинените от мен в почти соматична солидарност с имащите срещу нямащите* биха възразили, че в действителност са потресени от човешкото страдание като такова и жестокостта на „ислямистите“ като такава. Видна е обаче способността едната жестокост постоянно да се рационализира (тоест обясни, оправдае и нормализира), а другата – не. В действителност подложката на класово-расовата йерархичност определя дали повече ни стряска пряката бруталност на слабия или високотехнологичната на силния, дали масовата смърт да стане повод за елегии или отмината като неизбежни „странични щети“, дали насилието става незаобиколим факт за вниманието ни или е по-добре да отместим погледа си и да дадем още малко кредит на доверие, за да се довърши започнатото за постигане на крайната и императивна цел (а тя винаги е „сигурността на Израел“).
Третата линия на солидарност е от геополитически порядък. Подсказаха я спонтанните онлайн реакции от коментарните звезди (инфлуенсърите) на либералното множество:
Изненадващото нападение на ХАМАС … е всъщност нападение на Иран и Русия – най-големите и най-важни съюзници и снабдители с всякакъв вид оръжие на палестинските ислямисти. Това е очевиден опит на Путин и аятолласите отново да започнат да палят точки на напрежение в Близкия Изток. …
(Emil Jassim, Фейсбук статус, 7 октомври 2023 г.)
… Всички се удивляват как така Мосад и израелските служби не са разкрили готвената агресия. Има поне две причини: (1) Цялата организация, планиране и подготовка е извършена в Русия – където в условията на война много по-трудно се пробива от чужда служба. …
(Evgeni Kanev, Фейсбук статус, 8 октомври 2023 г.)
ХАМАСКВА
(Toros Torosian, Фейсбук статус, 9 октомври 2023 г.)
Коментарните звезди на „демократичната общност“ заработиха още в първите часове на нападението за изковаването на съюзническата връзка между Хамас и Путин. Основополагаща „структура на съзнанието“ у тази прослойка е глобалният геополитически поглед, според който всичко по света е разкъсано между Запада и Русия, а отдолу наднича битката комунизъм-антикомунизъм. Няколко дни по-късно се появи дори клипче от бойното поле, доказващо, че нападението над Израел е част от глобалната руска война срещу демократичния свят. На пуснатите от Хамас кадри с преминаващите телените огради техни бойци се чуват изпълнени с адреналин гласове, викащи… на руски! Разпознават се възгласите „прикрывайте, прикрывайте“, издаващи „присъствието на руски военни инструктори“. Видеото се споделяше и коментираше активно, така че не вярвайте на либералното множество, когато ви казват, че те не се поддават на „фейкове“ и пропаганда. Днес не откривам такова засрамващо съдържание на профилите на коментарните звезди, но клипът все още стои на една от опозиционните рускоезични платформи, които те използват като източници за онлайн съдържание (свалих го оттам, за да гарантирам достъпа до него в бъдеще тук).
„Руската връзка“ е специфичен източноевропейски сюжет, който не се появи в западните медии и анализи – там Москва не стига по-далеч от това да „намига“ на терористичната дейност на Хамас („has given a nod and a wink to Hamas terrorism“, тоест дава своето мълчаливо одобрение). Сюжетът работи само тук, заради локалната фиксация върху Русия като всемогъщ кукловод. Но има една по-фундаментална причина Палестина да изтегли късата клечка: фактът, че някога Народна република България подкрепяше редица арабски страни, включително палестинското освобождение, означава, че единственото правилно поведение за съвременния „демократично настроен“ човек е да бъде с Израел срещу „арабите“. Другото е комунизъм.
* * *
Изброените механизми обикновено функционират в комбинация и могат да имат по-голяма или по-малка роля при дадена личност. Много представители на обсъжданата група, които убедено биха заявили, че не изповядват ислямофобски или геополитически предразсъдъци, а избират каузите си по изцяло морални принципи, по отношение на Газа и Израел избират ненамеса (дори когато „намеса“ не означава нищо повече от това да имаш мнение).
Стигаме до една специфична за либералния разум черта: отказът да излезеш от „разумния“, „дистанциран“, „балансиран тон“, за да не се превърнеш в „крякало“ и „запалянко“ за някоя „случайна“ кауза и да загубиш своя авторитет. Този сантимент беше изразен най-артикулирано от главния редактор на списание „Либерален преглед“. Отказът се проявява само понякога, както ни показа случаят Украйна, но засяга обикновено точно субектите на най-системното и масирано насилие. Те не могат да представят кратка и отчетлива картина на погазване на правата им, която да има конкретно, “actionable” решение, опазващо целостта на либералната утопия. Вместо това се оплитат в прекомерното наслагване на несправедливости в битието им, което обезсилва всеки опит за разказ и пакетиране за външния наблюдател. Това усещат не само палестинците, но например и малцинствените жители на дългосрочно сегрегираните квартали у нас, жените, жертви на най-тежките форми на насилие, бездомните по подлезите или социалните групи, които са под постоянен страх от институционална разправа или неонацистки атаки в градското пространство (имигранти, транс-хора и други)*.
Препращащите към винаги още и още произвол свидетелства от палестинското битие, освен че подлагат на изпитание търпението на незасегнатия слушател, звучат твърде много като системна критика. Либералният разум има нужда от своята утопия за добре уреден, благонравен свят, който не успява да се реализира единствено поради ограничени дефекти (корупция, фасадна демокрация) или регионални злодеи (дали Путин, Хо Ши Мин, Пеевски, или вече и американския президент; Нетаняху също може да поеме ролята на персонализиран злодей, както и заселниците-екстремисти, но само ако бъдат отделени от израелското общество, за да е възможно да се прехвърли вината за „някои грешки“ върху тях). Но разказите, които не се вписват лесно в тези обезопасяващи реквизити са истински проблемни за либералната картина на света и най-безболезнената реакция е да бъдат игнорирани или възприети с мълчание. Задача на израелската пропаганда е да улеснява такива индивидуални решения, като системно поставя под въпрос истинността и авторитетността на всеки източник и свидетелство.
Изглежда, че за да се гарантира „неуместността“ на палестинската тема, стратегията на израелското командване е да надхвърля всеки свой рекорд с нови и нови форми на безчинства (особено такива, които скандално присвояват и обръщат самите израелски пропагандни обвинения по Хамас). Така, страничният наблюдател се оказва в позицията да се възмущава пак и пак, което го прави именно „пристрастен“ и „крякало“. Превръщайки насилието във все по-многолико, брутално и повсеместно, Израел парадоксално е способен да го направи неудобно и невидимо. По-нататък, про-израелските агенти умело се възползват от резервите на либералния интелектуалец и го убеждават да не взима отношение по „толкова наслоен и сложен“ проблем, където никоя страна не е светец – уж „балансирана“ позиция, която чудесно обслужва превъзхождащия насилник.
***
Под впечатлението от няколко особено активни защитници на израелските действия (най-известни станаха журналистът на Club Z, Капка Тодорова, собственикът на Е-вестник, Иван Бакалов, пловдивският галерист и активист на ППДБ Торос Торосян) сред публиката се наложи мнението, че става дума за финансови отношения – стъпвайки на станалия популярен сюжет за така наречените „четирихилядници“, но в шекели. Действително, в израелската преса новините валят една след друга за увеличения на държавния бюджет за информационно въздействие в чужбина, а в американската – за плащания и сделки с американски инфлуенсъри, които имат милиони последователи. Но намирам за политически непродуктивни лесните обяснения, че всичко е покупко-продажба или заповед от началник. Дори „пропагандата“ няма автоматично въздействие над човешките души, ако не докосва някакви вече покълнали в тях нагласи. Тук аргументирах няколко възможни обяснения за това една специфична и видима прослойка в българското общество безрезервно да подкрепя Израел и да продължи да го прави дори когато израелското общество се заеме с извършването на мащабно изтребление. Такъв подход позволява да бъдат разкрити противоречията между заявени и неизказани ценности и отваря възможност за преосмисляне.
Изведох три когнитивни механизма за първосигнална симпатия у българската (и не само) интелектуална публика: самоидентификацията с една „европейска цивилизация“, която днес се конструира като крехка и заплашена от исляма; себеразпознаването като членове на възпитаните класи по света, застрашени от нищите и некултурните; и накрая, прегръщане ролята на воини на западната хегемония срещу конкурентни властови центрове – днешни, бъдещи или отминали (като Съветския съюз). Израел успява умело да позиционира себе си в логическите връзки на всеки от изброените разкази и да се възползва от тези идентичности (а освен това ги доразвива и утвърждава чрез обратното влияние на израелския „източноевропейски тип“ национализъм върху Европа).
Оттам нататък, за да се парират противоречията с прокламираните либерални, демократични и европейски ценности, се налага прибягването до редица когнитивни защити, които израелското медийно влияние удобно предоставя*. Публиката трябва да избере, също така, активно да не отдава внимание на изобилието от достъпна информация от Газа, най-вече за да опази съвестта си от морална криза, а и целостта на либералната утопия. Затова за българските интелектуални елити животът извън Тел Авив, времето преди 7. октомври и насилието извън кибуците в „обвивката на Газа“ настоятелно остават празнина. При онези пък, които въпреки всичко не могат да съберат нужния морален ентусиазъм, за да подкрепят своя съюзник – тяхното мълчание и благоразумно разсейване се осигурява чрез естетическия сантимент към „умереността“ и неписаната заплаха да бъдат отлъчени от своята среда като антисемити или откачени левичари.
Никола Ат. Венков-Роуз е социолог и главен асистент в Института по философия и социология при Българска академия на науките. Една от темите, по които работи, е расовизирането на малцинствата в български контекст. Кратка версия на този текст беше представена на кръглата маса „Газа и Западният бряг: има ли хоризонт за спиране на войната и окупацията?“, организирана на 4 октомври 2025 г. от сп. „Маргиналия“.
Заглавно изображение: Reuters, тук.
