от Еман Абделхади и М.Е. О’Брайън
превод от английски език: Неда Генова
Записано на 20 септември 2067 г. в Бруклин*
Еман Абделхади: Здравейте, името ми е Еман и интервюирам Каукаб Хасан за проекта за устна история на нюйоркската комуна. Записваме в закусвалнята на комуната Бей ридж, намираща се на 76-а улица и Трето авеню в Бруклин. Каукаб, готов ли си?
Каукаб Хасан: Разбира се.
ЕА: Ще започна с някои основни демографски въпроси.
КХ: Давай.
ЕА: На колко години беше на последния си рожден ден?
Подобни статии:
КХ: Четиридесет и седем.
ЕА: Къде живееш?
КХ: През около половината година съм тук в Бей ридж – зад ъгъла, на 77-ма улица между Четвърто и Пето авеню. През другата половина съм в Палестина, в ОКЛ.
ЕА: За тези, които може би не знаят – на какво е съкращение ОКЛ?
КХ: Обединените комуни на Леванта.
ЕА: Страхотно, благодаря ти. А тук в Бей ридж, какъв е размерът на секцията ти?
КХ: Ами, блокът е пълен с градски къщи, така че целият блок е една секция. Общото зелено пространство е на ъгъла и когато времето е хубаво, просто затваряме улицата и си провеждаме срещите около барбекюто.
ЕА: Много хубаво. Някакви партньори към момента?
КХ: Оф… Хората от вашето поколение винаги говорят за партньори сякаш това автоматично значи романтична връзка. Всички сме партньори! Всеки в секцията е партньор! Но ако имаш предвид романтика, от време на време. Не живея с никого. Не ми харесват такива простотии. Твърде много усложнения.
ЕА: [Смее се.] Разбирам. Окей. Искам да получа представа за местата, на които си живял през живота си. Роден си през 2020 г.
КХ: А-ха.
ЕА: Къде си роден?
КХ: Тук, в Бруклин. Израснал съм на няколко пресечки от тук. Всъщност кандидатствах да вляза в секцията в стария ми блок, но беше препълнена. Сега съм в следващата по близост, така че дяволски близко. Сградите много си приличат, тъй че, да, ал-хамду ли-ллах.
ЕА: Ал-хамду ли-ллах. Но не си бил в Бей ридж през целия си живот?
КХ: Не. Всъщност се преместих в Палестина, когато бях на шестнадесет, когато започна Бунта на Газа. Бях там – в региона, де – до Падането. За първи път се прибрах през 2063-а, след като се освободиха границите. Не можех да рискувам да се върна преди това, защото бях във всички списъци на федералните.
ЕА: Леле…
КХ: Да. Не бях стъпвал на този континент в продължение на двадесет и седем години.
ЕА: Уау, пълна лудница!
КХ: Да.
ЕА: Със сигурност ще се върнем към тази история. Засега нека поговорим за детството ти. Разкажи ми повече за семейството си.
КХ: Типично семейство от Бей ридж за времето си. И двамата ми родители са второ поколение палестинци, баба ми и дядо ми и от двете страни живееха тук в квартала.
ЕА: Откъде от Палестина са бабите и дядовците ти?
КХ: От Газа.
ЕА: Разбирам, значи родителите ти са се запознали тук?
КХ: Да, тук са се срещнали. Запознали се в магазина, който принадлежал на дядо ми – баща ми работил на касата през цялото време, а майка ми идвала да си купува закуски.
ЕА: [С умиление.] Ауууу.
КХ: Още си носталгичен по тези глупости за двойките, а?
ЕА: Просто обичам закуски. [Хасан се смее.] Баща ти продължи ли да работи в магазина, докато ти растеше?
КХ: Да, той пое от джидо [дядо]. Баба́ [баща ми] все говореше ту за разширяване на едно, ту за ремонтиране на друго, но сякаш никога не му стигаха парите. А може и да не се е кандърдисал. Или и двете. Готин пич, но не беше особено организиран. Освен това наемите бяха адски високи в града. Така че не смогваше. Винаги едва свързвахме двата края.
ЕА: А майка ти?
КХ: Тя работеше, каквото ѝ падне. Имаше един магазин за кюнефе на Пето авеню – Йерусалимски сладки или нещо от сорта…
ЕА: „Сладки от Наблус“.
КХ: Ясно, ясно, не бях сигурен…
ЕА: „Йерусалим“ е винаги добър опит. [Смее се.]
КХ: Именно. Както и да е… Тя работеше там или пък като касиерка в една верига аптеки – мисля, че се казваше CBS или CVS, някакъв акроним. Такива неща, от време на време.
ЕА: Двамата разбираха ли се?
КХ: Ама хич. [Смее се.] По никакъв начин. Направо се ненавиждаха до мозъка на костите. Но нито един от двамата не събираше смелост да си тръгне. Просто някак си останаха и си лазеха по нервите. Беше много дразнещо.
ЕА: Защо според теб се мразеха?
КХ: Ами, не знам. Просто не бяха щастливи. Всичко непрекъснато се разпадаше.
ЕА: Какво например?
КХ: Ами, знаеш ли, просто… Винаги имаше някаква криза. Колата се счупила. Изоставахме с наема. Някой забравил да плати интернета и го спрели. Или пък някой от нас ще претърпи злопоука и сметките ще изчерпят всичките пари. Непрекъснато имаше пожари за гасене, схващаш ли?
ЕА: Да. Много хора живееха така в онези времена.
КХ: Да. Но го имаше и онова усещане за самота. Сякаш всички други се справяха, а ние не. Освен това го имаше и чувството, че вината за това е тяхна. [Дълга пауза.] Мисля, че и двамата се събуждаха от време на време, вглеждаха се в животите си и си мислеха: „По дяволите! Как стигнах до тук?“ Редуваха се да се обвиняват един друг. Мама винеше баба́ за това, че бизнесът не вървеше. Тя мислеше, че той не е достатъчно креативен. Гледаше тези новите магазини с модерните кисели млека и органични био-бла-бла, прибираше се вкъщи и започваше да му се кара, че не ремонтира, не се разширява, не сменя асортимента, какво ли не. Той, естествено, все казваше как нямал пари за всичко това. Беше една и съща караница.
ЕА: А той в какво я обвиняваше?
КХ: О, хм. За съществуването ни. [Смее се.] Той реално мислеше, че са се оженили твърде млади. Тя веднага забременяла с брат ми Карам. Мисля, че той я мразеше за това, а навярно малко мразеше и Карам. Всъщност всички ни. Бяхме съсипали живота му.
ЕА: Той ли казваше това?
КХ: Не го казваше, но правеше всичко възможно ние да сме наясно.
ЕА: Как така?
КХ: Просто така… Може ли да сменим темата?
ЕА: Разбира се. Карам единственият ти брат ли е?
КХ: Не, бяхме общо трима – аз и двамата ми по-големи братя. Карам, Камал и аз. Мислели си, че е умилително имената на всичките им деца да започват с една и съща буква. Ама после се усетили, че става на ККК и вече не било толкова мило. [Смее се.]
ЕА: Ох! [Смее се.] Какъв беше подходът им като родители?
КХ: По онова време битуваше представата, че просто трябва да работиш яко и да получаваш добри оценки, за да „успееш“. В смисъл да отидеш в университет, да вземеш диплома и всичките тези простотии. Но те бяха бая разсеяни и нито един от нас не беше добър в училище. Един от братята ми, Карам, получаваше окей оценки. Но аз и Камал бяхме много зле в училище. А родителите ми нищо не можеха да направят за това. Понякога ми се струва, че майка ми се сещаше, че съществуваме и че трябва да получаваме добри оценки, и полагаше някакво усилие. Опитваше се да задели „семейно време за домашни“ и това продължаваше два дни. После само ни четеше конско. Казваше: „Аз не отидох в университет и ме вижте! Не искате да работите на такива скапани места!“ Сякаш това да отидеш в университет ти гарантираше добра работа. Но всички знаехме, че университетът струваше пари, които ние нямахме. Имаше по едно дете на клас, което беше генийче и то получаваше стипендия или нещо от сорта. Но всички останали нямаше да успеем. И нашите кхарра [лайняни] училища с техните кхарра учители знаеха това. Всички го знаеха. Но от нас се очакваше да се преструваме, че вярваме, че ще успеем, очакваше се да се държим сякаш това беше възможно и щеше да ни се случи. Но това бяха пълни лъжи и всички го знаехме. Така че просто чакахме да се приключи с този театър, за да си приберем костюмите по закачалките и да се върнем към това да водим своите кхарра животи.
ЕА: По дяволите…
КХ: В ретроспекция е много по-лесно да се осъзнае всичко това.
ЕА: Какво мислеше по онова време?
КХ: Ами, не знам дали въобще мислех за това. Движех се по течението, бях изключил. Все имаше нещо, по което се увличах. Например, в прогимназията бяха анимета – помниш ли японските анимационни филми?
ЕА: Да, да.
КХ: Тъй че, да, падах си по тях, а после в гимназията се увличах по научната фантастика. Честно казано, бях малко самотен. Очевидно нямаше да си пасна с белите деца, а така или иначе имаше малко от тях в нашите училища. А имаше достатъчно деца от арабски произход, така че останалите цветнокожи деца също да не те приемат. Беше малко като „Пич, върви си при твоите хора“. Ама арабските деца също не ми се кефеха, защото родителите ми не бяха много общителни, така че аз нямах никакво понятие какво се случва в малкия арабски свят на квартала ни. Познавахме само хората в сградата ни и бабите и дядовците ни.
ЕА: Нямаше ли лели, чичовци или братовчеди наблизо? Бабите и дядовците ти и от двете страни на семейството са от квартала, или…?
КХ: Имах, но не бяха наоколо. Майка ми имаше три по-големи сестри, но всичките се бяха преместили още преди тя да се ожени. Една от тях беше в Уестчестър, едната се беше преместила в Мичиган, а другата живееше в Обединените арабски емирства. Нямахме пари да ги посещаваме, а когато техните семейства се разраснаха, те спряха да ни навестяват. От страната на баща ми имах още една леля. Тя така и не се ожени. Мисля, че беше лесбийка. Никога, никога не говореше за това, разбира се. [Смее се.] Така че посещавахме бабите и дядовците ни, които бяха наблизо. Но честно казано, и двамата ми родители работеха толкова много, че нямаха време за нищо друго. А особено от страната на майка ми, всичките ѝ сестри са буржоа. Всичките са ходили в университет и са се оженили за по-богати мъже, така че винаги имаше един вид… напрежение. Ние бяхме черните овце, тези, които не бяха успели.
ЕА: Звучи сякаш е било доста трудно.
КХ: Както и да е. Било, каквото било.
ЕА: Как стана така, че се премести в Палестина?
КХ: Бях израснал с истории за Палестина от бабите и дядовците ми, и от родителите, пък и тя се носеше във въздуха из Бей ридж. Честно казано, бях мечтал за Палестина през целия си живот. Понякога трябваше да си припомням, че всъщност никога не съм бил там, защото присъстваше толкова силно. Винаги беше там.
Искаше им се да забравим, знаеш ли? Това беше целият план на ционистите. Мислеха „Възрастните ще измрат, а младите ще забравят.“ Поставихме си за цел никога да не забравим. Всяка къща в този район беше като малка Палестина. Носехме я със себе си, където и да отидем, използвахме всеки шанс да напомним на себе си и на всички останали, че ние сме народ в изгнание, че земята ни е била открадната. Не мога да повярвам, че са си мислели, че бихме направили другояче… Както и да е, докъде стигнахме?
ЕА: Попитах те как се озова в Палестина.
КХ: А, да. Когато започна въстанието, исках да отида. Газа по това време беше под обсада от нещо като тридесет години – много преди да се родя. Никой не можел да влиза или излиза. Хората имали вода за по няколко часа на ден, електричество в произволни часове, ставало е дума за един дяволски огромен затвор с два милиона и половина души, наблъскани в него. На всеки няколко години я бомбардирали – брутална история, просто безжалостно. А хората от Газа просто трябвало да строят всичко отново и отново, и отново. Когато бях на четири години си спомням бомбардировките, това са някои от първите ми спомени – гледайки в реално време срутването на тези сгради, и хората, които претърсват отломките на домовете си и всичко останало.
Както и да е, когато бях на шестнадесет години и започна Таурат [Революцията] Газа, аз бях готов. Нямаше нужда да ми се казва повторно. Бях работил каквото ми падне из квартала, предимно на черно, откакто бях на четиринадесет. Имах малко спестени пари, които ми стигнаха точно за билета.
ЕА: И те пуснаха?
КХ: Кой? Циотата ли? Хаха! Естествено, че не. Летяхме до Египет, взехме стоп до Синай и прекосихме границата…
ЕА: Кои „ние“?
КХ: Моят приятел Талал беше в същата ситуация като мен. Един от единствените ми приятели, докато растях, също арабска отломка. Просто решихме да отидем, и отидохме. Навремето той говореше арабски по-добре от мен, но и моят с времето се подобри, естествено. Но по това време той се оправяше.
ЕА: И така, стигнахте до Египет, стигнахте до Синай… Мислех, че по това време тези граници бяха затворени?
КХ: Ами Египет се разпадаше. Бяха имали въстание през 2010 или 2011 г., или нещо от сорта… 2012 г.? Не си спомням, но бяха свалили правителството, след което военните поели управлението няколко години по-късно. Военното господство продължило десетилетия. Но, както и навсякъде другаде, когато икономиката започна да се срива през 2030-те години, те не можеха да се справят. Имаше огромен глад, защото толкова голяма част от р. Нил беше пресъхнала, а Египет не можеше повече да произвежда храна. Освен това горещите вълни убиваха все повече и повече хора всяка година. Когато пазарите се сринаха, бяха напълно, абсолютно прецакани. До момента, в който аз отидох – това беше през 2036 г. – имаше бунтове през цялото време, предимно за хляб и зърно. Започнаха в Порт Саид, защото там винаги са имали големи синдикати. Така че, да, египетската армия беше разсеяна заради всичко това.
ЕА: Разбрах. И това се случваше из целия арабски свят, или?
КХ: О, ами да, Сирия все още беше разпарчетосана след гражданската война от 2010-те и 2020-те. Ирак така и не се беше възстановил от инвазия от страна на САЩ в началото на 2000-те години. Йордания едва се държеше. Всичко беше една огромна бъркотия и хората не издържаха. Първите правителства паднаха в Леванта, нали знаеш? Всички осъзнаваха, че вече няма какво да губят и е дошло времето да разбутат истински нещата.
ЕА: Хубав повод за въстание.
КХ: Ами да, точно. В смисъл, само си помисли: защо да те е грижа дали ще те арестуват за това, че протестираш, ако вече не можеш да изхранваш себе си и семейството си? Толкова дълго време тези лайняри бяха убеждавали всички, че стига да сведат глави, ще могат да оцелеят на каквато и мижава гадост да е налична. Но в някакъв момент това очевидно вече не беше случаят. Нямаше значение колко си тих или покорен, нямаше какво да се яде, по дяволите. Целият регион се взриви.
ЕА: Да.
КХ: Както и да е. Въстания навсякъде. Египетската армия едва успяваше да държи затворена границата с Газа, дори когато не беше заета с това да потушава въстания. Но така или иначе беше публична тайна, че ако стигнеш до Синай, ще можеш да влезеш.
ЕА: Как стигнахте до Синай?
КХ: С долари. Доларът още не беше паднал и успяхме да си осигурим пътя напред с подкупи. Към този момент египетският паунд беше вече в клозета, така че курсът беше нещо от сорта на сто паунда към един долар. Казвам ти, хората гладуваха. Така че да, дори бидейки тийнейджъри, можехме да се оправим с каквито американски пари имахме. Плюс това египтяните никога не се бяха кефили на Израел. Правителството им да, но те – не. Египтяните винаги бяха мислили, че това цялото нещо е една лайняна история. Така че хората приемаха, когато казвахме, че сме палестинци, че сме от Газа и просто се прибираме у дома.
ЕА: Много хубаво.
КХ: Наистина беше така.
ЕА: Но израелската армия не пазеше ли границата?
КХ: Би трябвало да са я пазили. Но Последната интифада беше вече започнала и имаше бунтове и стачки през цялото време, така че бяха разсеяни.
ЕА: Разкажи ни повече за Последната интифада.
КХ: Беше масово въстание, започнало в началото на 2030-те години и завършило с освобождението на Палестина през 2038 г. Хората се надигаха из цяла Палестина, в Четиридесет-и-осем и в Западния бряг.
ЕА: Чакай, искам само да съм сигурен, че нещата са ясни за читателите и слушателите ни. Под Четиридесет-и-осем имаш предвид границите на онова, което навремето беше Израел?
КХ: Да, палестинците бяха разделени. Имаше ги онези, които бяха получили израелско гражданство и живееха в Израел. Имаше ги и хората на Западния бряг и хората в Газа – хора в тези своего рода ничии земи, които бяха завзети от заселнически колонии.
ЕА: Какво според теб направи Последната интифада по-различна от първите три?
КХ: Две неща. Първо имаше много повече натиск от Четиридесет-и-осем. Надигаше се не само Западният бряг. Това вече беше започнало да се случва през 2020-те години, когато можеше да се наблюдават много по-големи турбуленции в Четиридесет-и-осем. Второто и по-важно беше натискът върху държавата Израел. През 2020-те години имаше масирани бойкоти на Израел от отделни личности, компании, университети и индустрии от целия свят. Засилваха се все повече, докато основната пречка в действителност остана само правителството на САЩ. Но към 2030 г. подпомагането на Израел вече беше станало непопулярно. До средата на 2030-те години вече беше финансово невъзможно. Нямаше вече пари за наблюдение, за армията, за модерните оръжия от САЩ. Плюс това пазарните сривове възвестиха края на даулата [държавата].
ЕА: Как се отразяваха на ситуацията тези пазарни крахове?
КХ: Ужасно. Подобно на всяко друго място. Държавата не можеше да продължи да снабдява с луксозни стоки евреите от работническата и средната класа, защото глобалната икономика се задъхваше. Така че вече нямаше безплатно здравеопазване или пък настаняване за нови заселници. Нищо от това. Това наистина намали подкрепата за целия ционистки проект и, разбира се, увеличи бунтовническия натиск от страна на палестинците, които буквално гладуваха.
ЕА: Окей, какво се случи като прекосихте границата?
КХ: Като влязохме в Газа? Свързах се с един далечен братовчед, който живееше там, Ахмад. Ахмад беше невероятен. Живееше със своята катиба – това представляваше малък съпротивителен отряд или бригада. Живееха в старо училище на ООН, което било бомбардирано и изтърбушено. Само външната стена беше оцеляла и от вътрешната ѝ страна бяха построили малко палатково градче. Когато пристигнахме, хората ни приветстваха. Те наистина бяха превърнали катибите си в семейство, защото толкова много семейства бяха разрушени от бомбардировките.
ЕА: Освен Ахмад, кои бяха другите хора там?
КХ: Ами за мен най-важният човек беше жената на Ахмад, Мей. Историята ѝ беше толкова откачена. Нейното семейство получило евакуационна заповед през 2007 г., когато била още бебе. Сторили това, което правели много семейства в Газа – разделяли децата из роднинските къщи. Така че ако къщите били бомбардирани, някой от семейството щял да оцелее. По-големият ѝ брат я носил в едно одеяло и избягал в къщата на една от лелите им. Другият ѝ брат взел двете им сестри – били общо пет деца – в къщата на друга леля. Родителите им останали, за да съберат ценните вещи, документите от къщата. Били в нея, когато паднали ракетите. Били изминали шестдесет и три минути, откакто спуснали известието за евакуация върху къщата им. Към 2014 г. един от братята ѝ успял да събере братята и сестрите на едно място. Работел като кон, за да плаща наема на едностаен апартамент в стара сграда. Но отново, щом започнали бомбардировките, получили евакуационно известие: „Имате тридесет минути да напуснете.“ Този път били готови. Били опаковали една чанта с всичко и избягали. Но един от братята и една от сестрите ѝ били на работа, сградата им била бомбардирана и били убити. Това се случвало на всеки няколко години – нова серия бомбардировки. Разбити семейства, които се опитвали да се изградят наново. Така че, да, вече знаехме как да създаваме семейства от оцелели хора. Катибата беше просто една различна версия на това. Заедно готвехме и вършехме домакинската работа, четяхме за борбата и крояхме планове.
ЕА: Какви планове крояхте?
КХ: За съпротива.
ЕА: Като например?
КХ: Ами нали знаеш, партизански операции. Предимно срещу границата на Газа. Имахме усещането, че ако успеем да разчупим географското препятствие, няма да могат да ни контролират. Нашата сила винаги е била в многобройността ни и именно заради това ни бяха разделили на различни групи. Отваряхме портите на затвора – границата на Газа. Знаехме, че няма как да формираме голяма армия. За целта имаше твърде много наблюдение, твърде лесно би било да бомбардират до дупка мястото, където се събирахме. Винаги всичко трябваше да се случва на малки групи. Мисля, че този модел наистина по-късно повлия на комуните – това, че всичко трябваше първоначално да бъде на местно ниво. Трябваше да знаеш с кого си имаш работа, трябваше да има чувство за доверие, да си отчетен не пред някаква голяма, анонимна даула, ами пред истинските ти съседи и съквартиранти.
ЕА: Мхм, определено.
КХ: Отне една година на интензивно планиране и координация с партизанските бойци из цяла Палестина, но в крайна сметка границата между Газа и останалата част от Палестина падна. Израелските отбранителни сили не можаха да устоят на фона на масовото дезертьорство, международните осъждания и прекратяването на доставките на оръжия и боеприпаси.
ЕА: Разкажи ми за деня, когато падна границата.
КХ: [Дълга пауза.] Това беше най-красивият ден в живота ми. Беше имало походи, толкова много протестни походи. Витаеше усещането, че като движение бяхме пробвали да водим само партизанска война и това не беше проработило. Така че трябваше да има както военно присъствие, така и масово надигане. Хората в отряда работеха върху това да обстрелват границите, военните постове и така нататък.
Но повечето хора бяха просто заети с активистка организация и работеха върху протестните походи. Тези походи бяха като огромни купони. При тях всеки можеше да разпусне от стреса. Стреса на безразборните бомбардировки, стреса на обиските, всичко това. Плачехме, пеехме и танцувахме. Хорàта дъбка бяха по-дълги, отколкото някога си виждал.
Този ден имаше голям протест. Очакваше се да бъде най-големият, но хората бяха притеснени. Притеснени, че всички са вече уморени да са на улиците през цялото време, че никой няма да се появи. Но същата сутрин израелците нападнаха един училищен автобус. Просто го обстреляха и убиха всички деца, които бяха на път за училище. Тази снимка на разпарчатосания автобус и късчетата плът навсякъде беше качена в Аурс [Ours]. Беше ужасяващо… и тогава всички излязоха навън. Съвсем сериозно цяла Газа беше на протеста този ден. Поне един милион души вървяха до границата.
Стояхме там и армията започна да стреля по нас. А ние започнахме да викаме: „Ще дойдат още, ще дойдат още, ще дойдат още.“ Защото беше вярно. Още щяха да дойдат. Беше буквално на живот и смърт. Войниците бяха объркани и сякаш започнаха да отстъпват. Нямаха истинска стратегия. Нашата беше да правим това, което винаги сме правили като палестинци – да откажем да спрем да съществуваме. Да откажем да изчезнем.
Онези от нас, които имаха оръжие, започнахме да стреляме по тях, някои хора направиха коктейли Молотов. И разбира се, и те стреляха по нас, но когато нашите шухада [мъченици] падаха, настъпваха още. Не можеха да ни спрат. Започнаха да го осъзнават.
Една жена взе микрофона. Другарка. Забравих ѝ името. Беше убита няколко дни по-късно. Тя грабна мегафона и започна да вика, на английски: „Хвърли оръжието и бягай.“ [Drop the gun and run.] И в крайна сметка, го направиха. Захвърлиха оръжията си и избягаха. Да ти кажа право, не тръгнахме да ги гоним. Не ставаше дума за тях, а за нас. За това колко големи и прекрасни бяхме в този момент. Колко неудържими. Знаехме, че сме извършили онова, за което са мечтали родителите и прародителите ни – знаехме, че вече нищо няма да е същото. Те бяха онова, което Даруиш беше нарекъл а́бирууна – минувачи*. Ние, Палестина – това беше вечно.
ЕА: Невероятно.
КХ: След това всичко си дойде на мястото. Вървяхме и цяла Палестина вървеше с нас. Навсякъде протестните викове бяха едни и същи: „Хвърли оръжието и бягай.“ Израелските отбранителни сили паднаха за няколко седмици. Освободихме огромни ивици земя през тези месеци на походи. Първо „смесените“ градове и Калил, и Ал-Кудс. Реално всички от израелското правителство дезертираха – всеки, който имаше парите или възможностите да се махне, го направи.
ЕА: Какво стана с тези, които останаха?
КХ: Все повече хора бяха напускали при всяко разпалване на въстанието. В периода до 2035 г. стотици хиляди се бяха върнали в Европа и САЩ. Повечето градове бяха изпразнени. Повечето от тях вече имаха двойни гражданства в Европа или САЩ. Повечето ашкенази евреи си бяха тръгнали. Останали бяха предимно бедните хора. Източноевропейците, арабските евреи. Много от тях подкрепиха въстанието, тъй като държавата и без това вече не отговаряше на нуждите им.
ЕА: А какво стана с колониите на заселниците?
КХ: Знаехме, че повечето от тях си имат свои собствени милиции. Така че съветът на старейшините, който координираше всички отряди, разпределяше различните селища на различните отряди спрямо размера им и представата ни за това с какви оръжия разполагаха. Когато това беше възможно, насърчавахме хората да се присъединят към отрядите, които освобождаваха селата на родителите или бабите и дядовците им. Вече бяхме провели дебати надълго и нашироко в рамките на освободителното движение за това какво да правим с колониите. Знаехме, че те ще са последните препятствия, защото винаги са били толкова изолирани и войнствено настроени. Бяха научени, че са уязвими и че никога не могат да съжителстват с местното население. Също така бяха най-тежко въоръжените.
ЕА: Можеш ли да ми разкажеш още за тези дебати?
КХ: Някои хора искаха просто да ги взривят. Казваха, че дори и да се предадат, не искат да има такива селища на земята ни. Не искаха напомнянето за всичко случило се: геноцида, експулсиите, почти сто години апартейд и окупация. Но тази перспектива загуби. Водата беше оскъдна. Цялата тази инфраструктура беше изградена за селищата и не искахме да я прахосваме. Помня, че по време на една от срещите Мей каза: „Те може и да са им дали своите си имена, но ние сме ги построили.“ Макар и не в буквален смисъл, всеки елемент от инфраструктурата е резултат от нещо, което е било отнето от палестинците. Така че защо да я захвърляме? Можеше да я вкараме в употреба.
ЕА: Твоят отряд беше ли изпратен до някои от колониите?
КХ: Да, няколко. Най-трудният се казваше „Сдерот“. Намира се на мястото на днешен Наджаф – или на някогашния. Казвал се е Наджаф преди да убият и разселят всички през 1948 г. Да, Сдерот беше труден. Газа току-що бе освободена, а те бяха ужасени. И още не бяха осъзнали, че е неизбежно да се предадат. Плюс това имаха повече оръжия, отколкото хора – бяха се презапасявали с оръжия през последните петдесет години.
ЕА: Какво направихте?
КХ: Онова, което обикновено правехме при заселническите колонии. Появявахме се и обграждахме града. Имахме мегафони и съобщавахме, че сме там, за да обсъдим условията на капитулацията им. Че няма да пострадат, ако свалят оръжията си и не повредят никаква част от инфраструктурата. Дадохме им три дни да се предадат, преди да прекъснем електричеството. Още три дни преди да прекъснем водата. Разбира се, не позволявахме да се вкарват или изкарват никакви ресурси.
ЕА: Колко време продължи това?
КХ: Три седмици! Имаха много запаси, бункери, резерви от храна и вода и т.н. Имаха всякакви протоколи. И все пак беше просто въпрос на време, защото вече я нямаше държавата зад гърба им. Колко дълго може една колония да удържи в свободна Палестина? Един ден група мъже излезе с ръце във въздуха, за да преговаря с нас.
ЕА: И какво договорихте?
КХ: Съветът на старейшините беше начертал процес, при който всяка колония трябваше да се подложи на колективен процес на преразпределение в тандем с местните от съответната област. Някои от старейшините, чиито родители бяха избягали от Наджаф в Газа, участваха в процеса. Аз не останах, защото исках да видя останалата част от Палестина и продължих с похода. Можеш обаче да отидеш да посетиш Наджаф и да прегледаш архивите на селото за някои от споразуменията. Сигурно можеш и да интервюираш някои от предишните заселници и някои от хората, участвали в преговорите. Повечето вероятно все още живеят там – обикновено така се случваше.
ЕА: Всички заселнически колонии ли се предадоха по този начин?
КХ: Ще ми се. Една шепа отказаха да се предадат и нещата станаха кървави. Големи престрелки, докато заселниците не оставаха без амуниции, вода, енергия или надежда. Неизбежно ставаше дума за обречена битка, тъй като батальонът винаги можеше да получи подкрепления, когато имаше нужда от тях, а заселниците нямаше към кого да се обърнат след падането на армията. Веднага щом престрелките спираха, биваха установени комитети за помирение, които да измислят следващите стъпки.
ЕА: А за теб какво последва?
КХ: Отидох да се боря в Ливан. След като освободихме Палестина, последва и останалата част от Леванта. Палестина беше моделът. Ние бяхме окупирани от Израел. Другите бяха окупирани от управляващите им класи. На хората им беше писнало от окупацията – без значение от чия страна. Тъй че да, прекарах десетилетие, биейки се в батальон. Първо в Палестина, после в Ливан. После исках да се установя за известно време и работех в комунални съвети. Водех си хубав живот. Но ми липсваше семейството тук в Америка. Продължавах да искам да видя отново брат си, братовчедите и просто Ню Йорк. Този проклет град ти влиза под кожата, знаеш ли.
ЕА: Ха, на мен ли го казваш!
КХ: Тъй че да, затова се прибрах. Сега отивам и се връщам горе-долу на всеки шест месеца. Но пътуването е дълго.
ЕА: Клипър ли хващаш?
КХ: Да, обикновено взимам бързоскоростен влак от Газа до Кайро, после още един от Кайро до Рабат или Казабланка. И оттам, клипър до Ню Йорк. Цялото нещо отнема около седмица.
ЕА: Да, влаковите системи не са толкова добри тук, колкото са в региона SWANA. Чух, че в Кайро разработват соларни самолети?
КХ: Да, вчера имаше тестово пускане. Скоро може отново да летим!
ЕА: Това би била голяма работа. Не съм летял от 2045 г.!
КХ: Нашите животи са дълги – човек никога не знае какво още може да се случи.
ЕА: Да, когато за първи път посетих Палестина през 2016 г., седях в едно кафене в Йерусалим и заедно с приятелите ми мечтаехме за деня, в който ще може да караме от Бейрут до Йерусалим в рамките на ден. Ти помогна за това тази мечта да се превърне в реалност. За мен беше чест да разговаряме.
КХ: Пътуването с влак е много по-хубаво, отколкото това с колата някога е могло да бъде! Благодаря ти, беше забавно да се върна към миналото.
***
1.
Минувачи в думи мимолетни,
имената приберете си и си вървете.
От времето ни изтеглете часовете си и си вървете.
Откраднете който си поискате от зидовете – та да знаете,
че няма да узнаете
как камък от земята ни съгражда покрив за небето.
2.
Минувачи в думи мимолетни,
ваш е мечът – наша е кръвта;
ваши са стоманата и огънят – а наша е плътта;
ваш е следващият танк – а наша прашката;
ваш е газът задушлив – а наш дъждът.
Но над нас и вас един и същ е и просторът, и небето.
Вземете от кръвта ни своя дял… и си вървете.
Идете на вечерен бал… и си вървете.
Ние трябва да стоим на страж на розата на мъчениците
и трябва да живеем както ние искаме!
3.
Минувачи в думи мимолетни
като прахоляк горчив, откъдето искате минете, ала
не минавайте помежду нас като хвърчащи мравки.
Ние имаме какво да правим върху нашата земя,
имаме пшеница да отгледаме, с росата на телата си да я поим,
имаме си нещо ние, дето тук не ви е по вкуса:
камък… или яребица.
Миналото отнесете, ако щете, на пазара за антики
и възстановете, ако щете, скелета на пъдпъдъка
върху блюдо глинено.
Ние имаме си нещо, дето тук не ви е по вкуса: имаме си бъдеще
и имаме какво да правим върху нашата земя.
4.
Минувачи в думи мимолетни,
струпайте илюзиите си в напуснат ров… и си вървете.
И стрелките на часовника върнете към закона на свещения телец
или към ерата на музиката пистолетна!
Ние имаме си нещо, дето тук не ви е по вкуса и затова вървете си:
имаме каквото няма го във вас: отечество, чиято кръв излива се в
народ, чиято кръв излива се
в отечество – забравено или незабравимо…
Минувачи в думи мимолетни,
време е да си вървите;
и където щете се установете, но сред нас не се установявайте;
време е да си вървите
и умирайте където щете, но сред нас недейте да умирате.
Ние имаме какво да правим върху нашата земя,
ние имаме тук минало,
а имаме и на живота първото проплакване,
имаме и настоящето, и настоящето и бъдното,
тук за нас е битието и отвъдното.
Излезте от земята ни,
от сушата ни… от морето ни,
от житото ни, от солта ни и от раната –
от всичко; от словата в паметта
излезте,
минувачи в думи мимолетни!..
„Минувачи в думи мимолетни“, Махмуд Даруиш
Превод от арабски: Мая Ценова.
В: Мая Ценова и Азиз Таш: „След тебе няма „след““ (2015). София: Мултипринт.
