Демос и кратос
Предлагаме на Вашето внимание един от разказите (анонимен), които поместваме в новия сборник на dВЕРСИЯ „Времето е наше?“ Те дойдоха след отворена покана към читателите да споделят своите „истории на прехода“ в България. Благодарим на всички за споделеното. Тези реални преживявания изграждат една сложна мозайка, която трудно бихме могли сами да съчиним. За това да родиш дете в началото на промените, да бъдеш дете през 1990-те; свидетелства за престъпността и личното облагодетелстване; прояви на разочарование, индивидуална и обществена лудост; собствени разбирания за политическите промени.
На 39 години съм. 40 без малко. 80-и набор.
Бил съм в дом „Майка и дете“, без родители. До осми клас бях в село Роман. От дете работя. Сам съм си изкарвал храната. Ходех по къщите, помагах на бабите, помагах и на един, Бог да го прости, бизнесмен. Той ми даваше парички. Даже като завърших осми клас, нали се прави прощална вечер. С моите пари, които бях събрал, 6000 лева, платих ресторанта и музиката за двата класа. Платих пълен куверт. Поканихме класните, учителите.
Отидох във Враца. Видях, че няма работа, заводите закрити. Беше една зима. Отидох до социалната служба. Имах нужда от обувки, скъсали се бяха. В социалните грижи попаднах на добър директор, Жана, тя ми отпусна пари. Оттам дойдох в София. И тук започнах – хем средното образование, хем следобед на автомивката. Миех колите и ги зареждах с бензин. Стана скандал за едни 70 стотинки. Шефът, който трябваше да ми плаща, ми каза, че съм ги откраднал. Съблекох се, хвърлих си дрехите и си тръгнах.
Работил съм всякакви професии – чистач, мияч в кухня, в строителството. В училище работих 18 години. Там бях първо чистач, после портиер, после замествах учители по Философия и Етика. Това в 101 СОУ „Бачо Киро“ в „Надежда“. Там смених доста директори и една дойде с нейния си екип. Подмени персонала. Доколкото знам, сега не вървят нещата. Мен ме боли, защото все пак 20 години бях на работа там. Някой път, като ми стане мъчно, ида до там и се разходя. От 19 февруари 2001 г. работих 18 години в училището. На 19 юни ще стане една година, откакто не съм на работа там. Намирам препитание къде от клуба, къде от пазара, като събирам кашони.
Подобни статии:
Като работих в училището, обиколих доста държави – Гърция и островите ѝ, Словения, Хърватска, Италия, Франция. Това ми е хубавото през тези години. Сдобих се и с едно общинско жилище, което чаках 12 години. Една стая. Сега се мъча с тея кашони да си плащам сметките. Един човек, който идва в клуба, ми плати тока. Даде ми и дрехи, за което му благодаря.
Този клуб е създаден реално да се помага на хората. Понякога не стига храната. Веднъж дойде една жена с патерици последна, вече нямаше храна. Дадох ѝ моята. Но има и проблеми. Днес дойде един пиян. Обиждаше всички, блъскаше. Съблече си дрехите и ги хвърли отпред. Полиция се намеси.
Имаме нужда от промяна, спешно. Най-вече за народа. Хора, които са работили 40 години, получават по 135, 200 лева най-много. Тия хора се лишават от отопление, дори от дрехи. В същото време някои станаха милионери, други станахме бедни. Не ми е много приятно да гледам лъскави коли, как си пазаруват. Ние с 50 лева изкарваме цяла седмица, той ги няма за нищо. В демокрацията не ми харесва, че има много частници, капиталисти. По-малко държавни предприятия останаха. Капиталистите се гаврят с народа и труда му. Работиш за 30 лева на ден. Гледа да те хване, че нещо не си свършил и може и да не ти плати. Повечето са така. Това е днешната демокрация, където я искахме. На гръцки – демос и кратос – народна власт.
Записано в солидарната кухня на колектива Храна, не война до Женския пазар (клуба)
Заглавно изображение:
фотография на Константин Мравов
