Това е един от пет лични разказа, който поместваме в новия сборник „Времето е наше?“ Поискахме ги целенасочено и потърсихме петима души, които през прехода са работили в определени обществени сектори – здравеопазване, образование, транспорт, културна и социална сфера. Искахме да проследим отраженията на прехода в тези сфери, които дори в най-развитите капиталистически страни рядко биват изцяло или преобладаващо приватизирани. От тяхното състояние зависи общия „уровен“, каквато остаряла дума сполучливо употреби наш събеседник. Ето защо включването на тези разкази и интерпретации е опит да съберем и представим още живи свидетелства за трънливия път на българския преход и за боричкащите се разбирания за промените в публичния сектор.

Владислав Георгиев е 60-годишен потомствен учител, започнал работа в началото на 1980-те и наскоро пенсионирал се по болест. В момента живее във Великобритания. През трудовия си стаж преподава френски и английски в три столични училища, паралелно работи като преводач, а в един момент и в кол-център.

Социализъм

Започнах да преподавам през 1983 г. Имаше трудни моменти в работата по времето на социализма, но учителите бяха материално осигурени. И като техническа база осигуряваха каквото пожелаем – грамофони, магнетофони. Тогава още нямаше проектори и компютри, но кабинетите ги оборудваха според възможностите. В това отношение беше лесно да се работи. Лошо беше, че имаше униформи. Това не е добро нещо. Между учителите пък имаше буквояди, особено дружинните ръководители. Бяха възпитаници на руската школа, по макаренковски строги. Беше ненужно. Училището обаче си беше училище.
Най-добрият министър, който съм имал, беше Илчо Димитров. На него дължим програмата за преквалификация за учители по английски, на която и аз съм плод. Завърших английска филология за три години, защото ми признаха общите изпити от предишното образование (френска филология). Беше широкоскроен човек, имаше визия.
На мен Държавна сигурност не гледаше с добро око, тъй като сестра ми беше невъзвръщенка. Гледаха на мен с недоверие, но това им беше работата на хората. 1987 г. спечелих конкурс за квалификация във Франция. Трябваше ми характеристика, но тогавашната директорка не ми даде добра такава. Всяко второ изречение беше, че сестра ми е емигрант, сякаш в ДС не знаеха. Казаха ми, че с тази характеристика и във Враца не мога да отида. Направиха ми анекс към характеристиката и ме пуснаха.

Неслучили се и случили се промени

И аз бях за промяната. Зарадвах се, когато Живков падна и си мислех, че всичко ще се промени. Но се промени към лошо.
В училищата всичко си е като едно време. Дъските от черни станаха бели, смениха дограмата, чиновете. Останалото си е същото. Даже турските тоалетни още са там. Отношенията си останаха същите – „Клас, стани“, „Клас, мирно“. Отсъствията, дневници, бележки – абсолютно ненужно нещо. Оценъчната система… Ако някой открие начина да премери разликата между 5.50 и 6.00, ще получи Нобелова награда. Сега виждам моите деца в Англия колко са щастливи, когато нямат текущи оценки, а срочни изпити. Няма това напрежение и съсипване на детската психика. У нас някои родители бият детето при четворка, искат петици и шестици. Детето се разтреперва и иска оценка по милост, и аз винаги съм я давал. Не ми е съвестно, но системата ме принуждава да го направя. Също безполезно е ставането за изпитване в час. Ученикът може да има проблеми вкъщи, някакви емоционални проблеми, които да задълбочиш с изправянето пред класа. В обучението няма проектност, практическа насоченост. До IV – V клас нещо се прави, после е ужас. Останаха и родителските срещи, които са тотална загуба на време за родителите. След време престават да идват, защото се говорят глупости.Тук консултациите са индивидуални.
Самото образование поне по чужд език стана по-недостъпно. Цената на учебниците по западен език започва от 35 лева.
С времето учителите се умориха. Хората мой набор, пред пенсия, са кански уморени и износени психически. Системата ни съсипа. Сменихме един обществен строй с друг, минахме през държавен фалит и заплати от три долара, през невъзможността да си оправиш зъбите. Имаше колеги, които нямат пари да си оправят зъбите, устата им смърди и учениците странят от тях. Не ходят на театри и на кино, купуват си дрехи втора употреба. Аз никога не разчитах само на заплатата, правих много преводи. Не съм останал без пари и съм разполагал с достатъчно.
В един момент ни назначаваха на временни договори, само за учебната година. Станахме сезонни работници, за да си спестят заплатите ни през летните месеци. Това беше противозаконно. В 127-мо бях на изпитателен срок, който като минеше, трябваше да стане безсрочен договорът. Преди да е минал, на 30 юни ми казаха, че ми прекратяват договора с официалната причина, че сливат паралелки, нямат нужда от повече кадри и т.н. После в началото на учебната година те назначават пак, но лятото оставаш без пари. Написах във Facebook, намери ме една журналистка от БНТ. В резултат от репортажа се прекрати практиката със срочните договори. С мен се свързаха от училището и освен че ми продължиха договора, ми предложиха и пари за още два месеца. Прибрах си парите. По-натам обаче ми се наложи да си търся още работа, и като разберат, че ти си „тоя“… В 37-мо им трябваше учител по френски, но не ме взеха, защото не искаха някой, който си търси правата. Много учители не смеят да си надигнат главата поради тази причина. Няма как те да възпитат и деца, които си търсят правата.
Реформата на ГЕРБ не е реформа. Делегираните бюджети връзват ръцете на учителите и училищата. Как някое дете да дойде на училище, без само да иска? Защо няма дуално обучение до осми клас? Ние си оставаме печатница на дипломи.
Дори с увеличенията, основната заплата в момента е 920 лева. В кол-център, със същата езикова квалификация, взимаш 2200 лева. А увеличението в учителските заплати съобразено ли е с инфлацията?
Затова пък бюрокрацията се увеличи ужасно. Занимаваш се с какви ли не документи. Колегите нямат време да говорят с децата. Намразват училището и учениците. Директорите са феодали, защото няма мандатност на постовете им. Тези хора трябва да са мениджъри, не педагози. Те трябва да имат перспективен план за развитие за седем или десет години и ако не го изпълнят – смяна. Особено в София те са директори до живот. Става директор на 25 години и започва да дерибейства.

Злоупотреби и подобни

Първо, има мафия с учебниците. Тя е на ниво министерство. Разпределят се квоти, раздават се пари. После в училище – това са директорите. Например в 137-мо (в София), където децата учат в мазе с двайсетсантиметрови прозорци, се похарчиха една камара пари за турникети за пропускане. Поради каква причина? Харчат се пари, ей така. Един друг пример е изборът на фирми за училищните екскурзии. Директорът казва, че ще ползват само тази фирма. Защо? Някой получава комисионна.
Не можеш да спреш частната инициатива. Няма как един учител да обърне персонално внимание на 25 деца в клас. Езиковата подготовка не е добра. В последното ми училище учителите не можеха да говорят езика. Преподаваха на български и се учудиха, когато влязох в час и преподавах на езика, превключвайки само като има нещо неясно и не ме разбират. Или че не представях граматиката като граматика, че пусках филмчета от YouTube.
Хубаво е да има частни възможности. Децата могат да имат нужда от допълнителна помощ, а нашето образование е силово. Наливане на факти, факти, факти, с които децата не могат да се справят.
От друга страна, да, това отнема възможността за равен старт. Един езиков курс струва минимум 150 лева. Държавата трябва да осигури възможност за тези, които я нямат. Но къде е държавата? В днешно време учебният процес в училище може да се оптимизира така, че да е по-пълноценен. Аз лично използвах Google Classroom, за да давам допълнителни материали, вместо децата да ходят по езикови школи. Можеха вътре да правят тестове, да гледат клипове. Трябва обаче и учителят да е финансово заинтересуван. Аз бях ентусиазиран, но не може да се работи постоянно. Затова и учителите трябва да бъдат стимулирани да работят с децата, които имат нужда от допълнително внимание.

Като в песен на Пинк Флойд

В 137-мо имах една практика. Училището се намира в един от лошите райони на Люлин. Исках да покажа на тези деца стойностни хора, които не могат да срещнат там. По време на напрежението в Катуница поканих в час една високоплатена банкова служителка, която е от турски произход. Помолих я да не казва името си, а само да разкаже историята си – как е тръгнала от село, изучила се е, какво работи. Тя им разказа, беше много интересно, купих една кутия бонбони, която децата ѝ подариха. След като си тръгна, питах нацистчетата в моя клас, там във всеки клас има нацистчета, „Тази госпожа добре ли говори български език?“. Те ме гледат. „Туркиня е. Нали искате да я правите на сапун?“
В един много проблемен X клас поканих един човек, бивш военен, който най-напред е бил съкратен, после продава домати, после започва работа в частната сфера, а в момента е медиатор на високо ниво в министерството на правосъдието. Исках да им покажа превратностите на съдбата. Директорът го нямаше, беше по чужбина. Като се върна някой му каза, че съм поканил човек, който е осъждан. Направиха ме луд заради този слух и не можех да ги убедя, че осъждан човек трудно може да работи на такова ниво в Министерството на правосъдието.
Исках с такива неща да разчупя системата, но вместо това вдигнах кръвно. Точно се бях върнал от лечение в Германия и реших да не продължавам в Люлин. Не съм получил подкрепа заради здравословните си проблеми, точно обратното. Мачкат те повече. Не можах да обясня дори, че не мога да стоя прав и да посрещам учениците.
След като заминах, една колежка ми изпрати снимка от тоалетните на училището ни, в които бяха написани разни неща с изпражнения. Изпратих я на директорката. И вместо да ми каже „Благодаря, ще вземем мерки“, тя ми казва: „Не е добре да караш хората да правят такива снимки“. Имах ученичка с проблеми. С мюсюлманско име, нямаше баща. След като дойдох в Англия, си писахме в Messenger, Instagram. Явно в България не получаваше нужната помощ и се самоуби. Самоуби се през март. Още не мога да се съвзема. В 137-мо психологът е с измислена диплома от не знам какъв си университет. Това е пример колко е нечовешко всичко, но никой не смее да го каже. Образованието ни е месомелачка, като в песен на Пинк Флойд.

Заглавно изображение:
фотография на Константин Мравов

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments