Валентин Старчев: „Високият процент за култура ще се прояви в издигането на всички други области“
Това е един от пет лични разказа, който поместваме в новия сборник „Времето е наше?“ Поискахме ги целенасочено и потърсихме петима души, които през прехода са работили в определени обществени сектори – здравеопазване, образование, транспорт, културна и социална сфера. Искахме да проследим отраженията на прехода в тези сфери, които дори в най-развитите капиталистически страни рядко биват изцяло или преобладаващо приватизирани. От тяхното състояние зависи общия „уровен“, каквато остаряла дума сполучливо употреби наш събеседник. Ето защо включването на тези разкази и интерпретации е опит да съберем и представим още живи свидетелства за трънливия път на българския преход и за боричкащите се разбирания за промените в публичния сектор.
Валентин Старчев е един от най-изявените скулптори в България, може би най-познат с вече несъществуващия паметник 1300 години България в парка пред Националния дворец на културата в София. Преподавател по моделиране в архитектурния факултет на Университета по архитектура, строителство и геодезия. Творческият път на Старчев е пряко свързан с монументалната пластика и той е автор на множество паметници в страната и чужбина.
Социализъм
Като ученик много рисувах. Имах един учител, той беше живописец и скулптор, той ме насочи към Художествената академия, подготви ме в известна степен. Първоначално мислех да следвам живопис, но влязох във втората написана специалност – скулптура. От това съм много доволен, защото ми допадна като усещане, като боравене с пространството. Живописта е еднопланова, човек борави илюзорно с пространството, скулптурата борави с елементите в пространството. Завършил съм скулптура при проф. Марко Марков – той е направил статуята на Патриарх Евтимий на „Попа“. Изключително интересен творец, с много портрети на артисти и писатели. Той беше един от основните ми преподаватели, заедно с големия скулптор Любомир Далчев.
Като студент бях спортист. В продължение на шест години бях рекордьор на България по бягане на 400 метра. Спортът ми донесе много. Веднъж като усещае, тонус, енергия, дисциплина, амбиция. Втори път – като част от националния отбор на България аз можах да изляза и да видя много държави, което беше много трудно в годините на моето следване между 1953 и 1959 г. Знаете какъв беше режимът. Чрез спорта можах да отида в Париж, Рим, Атина, Истанбул, Варшава, Прага, Букурещ, Дрезден, Лайпциг. Първата ми работа след състезание беше да отида в музеите. Така още като студент посетих Лувъра, Акропола, Дрезденската галерия, което имаше голямо значение за моето изграждане като художник, скулптор. Добих посока в пътя си като творец – какво да взема от различни автори, как да го комбинирам. Човек си изгражда своя стратегия как да се развива.
До днес съм минал през няколко периода – първият беше академичното обучение, базирано на социалистическия реализъм. После започнах да работя с други материали, по друг начин да правя произведенията си. Интересувах се какво правят по света в областта на скулптурата. Това ме доведе до едни високи оценки, а от друга страна – до критики. Имах работи, които бяха изхвърлени. Веднъж бях отхвърлен от три изложби подред, защото показвах мои нови виждания, които не се позволяваха тогава. Имах и други работи, които получиха награди, като композицията Борци, която е в галерията в Русе. По-късно станах лауреат на Димитровска награда.
След 1975 – 1980 г. ъгълът на отношението към изобразителното изкуство се промени. Дечко Узунов стана председател на Съюза на художниците, след него – Светлин Русев. Със Светлин Русев бяхме в един курс и се познавахме добре. Неговият възглед беше да привлече интересни неща – нови автори, чужди автори, с нови виждания. Да се разкърши тази закостенялост на социалистическия реализъм. Тогава имаше и политически личности, които възприеха този нов възглед – Людмила Живкова гледаше другояче на нещата, както и Александър Лилов, Георги Йорданов. Те дадоха възможности на много автори да направят модерни, съвременни работи. Някои от тях са в чужбина. По това време дойдоха няколко колекционери от Запад. Купиха от тогавашните съвременни автори много неща, включително и от мен. Български работи отидоха на Запад, въпреки изолацията. Със Светлин Русев направихме едно сериозно участие – българска скулптура на Есенния салон в Париж. Направихме и едно участие–изложба в Брюксел. Оттам купиха две неща – Реката на Величко Минеков, и една моя – Леяр. Купи я Музеят за съвременно изкуство Миделхайм в Антверпен.
Съюзът на художниците имаше много възможности и средства. Той реализираше това изкуство. Имаше едно постановление, че всяка обществена сграда – банка, партиен дом, хотел, театър – 1,5% от стойността на сградата, на базата на синтеза на пластичните изкуства с архитектурата, трябваше да се дадат за пластично изкуство.
Лично аз имам около 20 изложби през живота си, но преди всичко се насочих към монументалната скулптура и направих няколко паметника. Те имат посоките да разчупят стария вид паметници, които се правеха. Като моя паметник на Съпротивата в Бургас, в Морската градина – това не е пиедестал и отгоре фигури, не е като Братската могила или Паметника на Съветската армия. Архитектура и скулптура са едно – заедно изграждат идеята.
Държавата и частната инициатива
Държавата все още е фактор в културата. Тя провежда известни мероприятия – прави паметници, има различни програми – субсидира участието в биеналето във Венеция и т.н. Но самостоятелността на авторите е решаваща. Те са оставени сами да решават проблемите си в живота, изкуството и своето представяне. Има Съюз на художниците, който едно време се поддържаше много от държавата, а сега е възможност за изява с две галерии, но не осигурява нищо материално – нито покупки, нито условия за работа. Творецът е сам. Сам търси своя път, сам се бори с развитието, с творчеството на колегите си, за своята изява. Имаме пълната свобода да работим и няма контрол какво искаш и какво излагаш, както преди – всяка изложба имаше жури, което коригираше, преглеждаше всички работи и казваше – това „Да“, това – „Не“. Авторът сам определя и цените – дали ще ги свали, за да бъдат консумативни, или ще ги вдигне, с риск да не бъдат купени нещата му. По този начин той също така може да изравни нивото на своите работи и тези в чужбина, ако смята, че го е достигнал. От една страна, всичко това е по-добре от преди. Авторът има пълната свобода да реагира на живота, съвремието, политическите проблеми. Да може да поставя творбите си в чужбина, да ги изнесе. От друга страна, едно време имаше държавни субсидии за попълване на музеите. Сега музеите почти нямат средства и почти нищо не купуват. За последните двайсет години само веднъж е имало акция за купуване на творчество на авторите. Те се надяват на колекционери, на отделни откупки, на фирми, които строят нещо, да попълнят интериора си с тях. Така е устроен и светът, но по света се борави с огромни средства за изобразително и пластично изкуство. Тук имаме малко средства. Рисковете вече са на гърба на авторите – те купуват, те плащат, мъчат се нещо да продадат.
Сега имаме пълната свобода, която обаче изисква възможности и средства, за да стане изява.
Частната инициатива изигра положителна роля, в смисъл на свободата, личното развитие, личното мислене, на отделния творчески път.
Но тези, които дават оценките… Невинаги частният инвеститор е на ниво, което му позволява да оцени високата стойност в изкуството. Другото е липсата на критика. Днес всички правят изложби. Всеки, който рисува, има възможност да направи изложба, има много изложбени зали. Всеки се мъчи да продаде. Оценките обаче са много условни. Критиците хвалят всичко. Няма стойностна преценка.
В сегашната ситуация за творците е трудно. Аз имах възможност да работя като преподавател и вече бях изявен. Имах няколко паметника, изложби. Мои работи се търсеха, говореше се. Аз съм в групата на изявени автори, чиито работи присъстват в много галерии. Оцелявам, благодарение на направени и оценени неща.
За започващите колеги е трудно. Те имат пълна свобода, но проблем с това да намерят кой да им възложи работа. Съществува и опасността от комерсиализация за сметка на по-високите цели в изкуството.
Аз лично се мъча да контактувам с хора, които имат възможности. Те купуват изкуство, дават пари, колекционери. Техните колекции са в полза на България, защото съхраняват едни от най-добрите произведения на изкуството. Правят се и изложби на тази основа. Имам неща в такива колекции. Тези хора дават много пари за изобразително изкуство. Това, че купуват изкуство, мога само да адмирирам. Има лекари, инженери, общественици със сериозни колекции. Това показва, че има хора с отношение и амбиции да подкрепят културния живот.
Би било добре да има повече държавни средства. Културата е водеща. На базата на културата се правят инженерни, архитектурни, медицински, технически открития. Тези открития се правят от културни хора, на чието внимание са тези проблеми. Потребността на човек от музика, да гледа изложби, да чете, обогатява възможността той да задълбае в своята професия и да допринесе за общото развитие. Културата е онова вътрешно осъзнато усещане за познаване на света и амбицията да твориш. Потребността на един инженер да сътворява ракети е въпрос на култура. В този смисъл, обществото трябва да се грижи неговият общ културен уровен да се повдига. Държавата трябва много да се занимава с този проблем. Процентът от бюджета, отделян за култура, трябва да бъде много по-висок. Високият процент за култура ще се прояви в издигането на всички други области.
Подобни статии:
Частният случай с един паметник
1300 години България не беше елементарен паметник. Беше комбинация от архитектура и скулптура, в която архитектурата не е просто пиедестал на скулптурата. Със своята форма и пространствено развитие архитектурата участваше като цялостно извеждане, заедно със скулптурата. Ставаше въпрос за развитие – минало, настояще и бъдеще. Беше посветен на България. Нямаше политически композиции.
Попадна в едно мъгливо време след 1989 г., в което нямаше средства за грижа, поддръжка. Тогава се ограби, а и всеки започна да говори срещу произведенията от времето на режима, без да се дава ясна оценка какво са те, какво представляват, каква стойност имат, преходни или вечни са като присъствие. Даде се възможност за ограбване и разрушаване. След 10 ноември спряха да го пазят. В пространството долу, което имаше едни релефи и определено значение за цялата композиция, влязоха клошари, наркомани, стана мръсотия. Започна ограбване на металите. Така лека-полека се стигна до положението, в което народът вече не го възприемаше като паметник.
Използва се този момент, че народът не го иска, а не се погледнаха композициите, които съществуваха в него. Тяхната посока беше 1300 години България, а не политическите моменти и режими. Имаше девизите на Левски, Ботев и Вазов. Нямаше БКП. Имаше само едно привнесено „1944“, заедно с 681 и 1981. Това беше единствен момент, на който авторите не можахме да се възпротивим. А самите композиции бяха Симеон и книжовниците, Пиета (образът на скърбящата майка)… Прототипът ѝ е в Националната галерия и аз станах лауреат на Димитровска награда с нея. Сега се намира зад Хилтън, в двора на Музея за съвременно изкуство. Третата композиция е Съзидателят – той символизира Човекът, на умствения и физическия труд, който въпреки всички превратности в България, не е спирал да гради и заради него тя е жива и до днес.
Другият момент беше паметника на Първи и Шести полк – трите стени, от които само една стоеше абсолютно цяла. С постепенното разрушаване на моя паметник се започна една акция там да бъде върнат старият монумент. Да върнем нашата бойна слава… Добре, но мястото му вече не е там. Това пространство има друг характер. Дворецът е масивна и мащабна сграда, паркът следва неговата линия, от която беше част и скулптурният ансамбъл.
Казахме „Народът не го харесва“. Народът е много сложна думичка. Какво представлява народът? Какво е нивото на културата му и какво трябва да направим, за да разбира проблеми, като тези, заложени в този паметник, и да ги оценява? Нашата цел трябва да е на този народ да се повдигне материалното състояние, така да се повдигне и културното му състояние, и тогава да могат да се дават такива оценки по отношение на културни прояви.
А знаете ли, че когато беше здрав паметникът всички, които сключваха граждански брак, идваха на него и се заклеваха във вярност? Сега ходят на гроба на Незнайния войн, тогава него го нямаше. Идваха при 1300 години България.
Аз правих опити да го спася. Ходих при Бойко Борисов, докато още беше кмет. Бях и при Вежди Рашидов, като министър на културата. Той го защити. Но общината взе решението, и така нататък. Имаше няколко обсъждания и жалкото е, че имаше и културни хора, които се обявиха срещу него. Не им правеше чест, защото погледнаха от политическа гледна точка, без да са му направили задълбочен професионален анализ.
Но както и да е. Няма го вече. Празно място в нашата монументална пластическа култура и история.
Заглавно изображение:
фотография на Константин Мравов
