Надежда Маргенова, протестираща мед. сестра: „Аз се обрекох да бъда работеща беднячка“
Това е един от пет лични разказа, който поместваме в новия ни, четвърти сборник „Времето е наше?“ Поискахме ги целенасочено и потърсихме петима души, които през прехода са работили в определени обществени сектори – здравеопазване, образование, транспорт, културна и социална сфера. Искахме да проследим отраженията на прехода в тези сфери, които дори в най-развитите капиталистически страни рядко биват изцяло или преобладаващо приватизирани. От тяхното състояние зависи общия „уровен“, каквато остаряла дума сполучливо употреби наш събеседник. Ето защо включването на тези разкази и интерпретации е опит да съберем и представим още живи свидетелства за трънливия път на българския преход и за боричкащите се разбирания за промените в публичния сектор.
Надежда Маргенова е 42-годишна медицинска сестра, работеща в Сливен. В професията е от 1999 г., като преживява въвеждането и циментирането на пазарно-ориентирания модел в държавното здравеопазване. Неколкократно спира да работи в сферата поради разочарованието си, а в един момент е в парадоксалната ситуация на български здравен работник, на който се налага да търси лечение в чужбина. Впоследствие се завръща в страната, както и към постоянното си призвание. Сега оглавява стачния комитет на сестрите в областната болница „Д-р Иван Селимински“, които протестират за по-добро заплащане и условия на труд. Изучава активно немски с нагласата да работи в Австрия или Германия.
Да започнеш през прехода
Избрах професията, защото в моите очи лекарите и медицинските сестри бяха модел за подражание, Божии покровители на живота и здравето на хората. Исках да бъда една от тях. Това решение обаче взех през 1995 г., когато в страната имаше друг модел на здравеопазване и друг морал сред здравните работници. Все още беше водещо удовлетворението от работата. Когато започвах обаче, бяха решили, че сестрите са прекалено много за новия модел на здравеопазване и имаше много съкращения. Новозавършващите трудно си намираха работа. Намерих работа в онзи дом, който не беше привлекателен, в отдалечен район. Започнах обаче с ентусиазъм – без лекар, без колежка, с деца със специални нужди. Нямах опит. Мечтата ми беше да бъда сестра в болница. Като започнах в белодробната в Сливен, се сблъсках с много трудни условия на работа. Болницата не просъществува заради лошия сграден фонд. Никой не се погрижи за сградата, въпреки че и досега е паметник на културата. Работили сме при условия, в които дъждът спира навън, но вътре не спира. Висят кабели, минават плъхове и хлебарки. Филм на ужасите. Но работехме и давахме всичко от себе си. Въпреки че съм здравен работник и бях осигурена, в един момент нямах пари за собственото си лечение. Затова отидох в Италия. Слава богу, издържах целия стрес, върнах се.
Некомпетентност или…?
През 2000 г. моделът на държавно финансиране за здравеопазването се промени. Настъпи приватизация на дейността и частните болници получиха зелена светлина да ползват обществения ресурс. Този модел доведе до промяна в отношението към пациента, което пък рефлектира в неговата оценка за работата на медиците. На болния започна да се гледа като на касичка – парите следват пациента. В обект на грижа се превърна клиничната пътека, а не болният. И до ден-днешен основната работа в болниците е да се следи до последната точка и запетайка изрядността на документацията, която здравната каса иска, за да плати клиничната пътека – приходът на болницата, който обезщетява разходите за заплати. Ако пациентът не е излекуван в рамките на пътеката, той може да продължи да се лекува, но вече за сметка на болницата. Иначе трябва да се премести в друга болница, трийсет дни след изписването. Или да си плати. В противен случай се изписва домашно лечение и два контролни прегледа за трийсет дни. С основание хората негодуват, че понякога излизат от болниците без резултат от лечението си. Те се сърдят на нас, на системата, натрупва се напрежение, което води до физическа и вербална агресия.
Агресията идва и от начина на живот, в който самото всекидневно оцеляване е свързано с нарастващ стрес. В много сфери заплатите са необосновано ниски, хората изгарят в борбата да оцеляват и търсейки медицинска помощ, се сблъскват с неразбиране от страна на системата – спазване на срокове, това и онова не може по здравната каса, доплащане за качествено лечение.
От друга страна, има недостиг на кадри в системата. Наличният медицински персонал работи две или три единици работа, която трябва да се свърши. Това води до физическо и психическо изнемощяване. Работи се на две-три места. Никой не прави сметка, че много сестри и лекари работят без прекъсване, от едно на друго място. Ние сме хора, имаме нужда да се храним и да спим. Когато нормалните функции са нарушени, това няма как да не рефлектира и понякога води до грозно отношение към пациента. Като получавам 600 лева чист доход, взимам една след друга дванайсетчасови смени на две места, как да бъда усмихната? Да не говорим за грешките, които могат да се случат.
Свободата на частната инициатива
Работила съм в частна болница, това беше друг вид кошмар. Видях пряко източването на здравната каса чрез събиране на болни за щяло и нещяло, само да отчиташ дейност. На кого помагаш? На здравната каса ли, или пък на НОИ, който също източваш чрез даване на болнични? Ако не отидеш при личния си лекар, на който да платиш за „отпуска“, отиваш при доктор Х, който те приема „да лежиш“ пет дена по клинична пътека и още десет дни вкъщи. После няма пари за заплати, за пенсии. Лъжем и сами себе си.
Моето мнение е, че частните болници трябва да се конкурират помежду си за платежоспособни пациенти, а не да имат толкова голям достъп до обществения ресурс, който да източват с фиктивна дейност. Истинската медицинска дейност се изнася от обществените болници. Частната инициатива не облагодетелства нито пациента, нито работещите. Увеличава се броят на лечебните заведения и броят на хоспитализациите. Ако по същия начин заплатите на пожарникарите зависят от броя пожари, то те сами ще ги предизвикват.
По света има много модели на здравеопазване, съобразени със съответния брой на населението, средна възраст, заболяваемост. Не знам кой е най-подходящ за нас. Със сигурност този Франкенщайн, наш патент, трябва да изчезне. Нужен е контрол върху разходването на средства от ръководството на държавните болници. Сигурна съм, че частните болници не трябва да имат такъв достъп до обществен ресурс и трябва да се конкурират помежду си. Сигурна съм, че общинските и държавните болници трябва да могат да разчитат на средства за диагностика, лечение и рехабилитация на пациента от здравните му вноски, а не тези пари да отиват за заплати на персонала. Държавата трябва да осигурява заплатите в болниците, както е при учители, полицаи и военни и всички други нейни служители. Трябва да се гарантира достойното заплащане в рамките на лечебното заведение. Нужно е да се включи и доброволно здравно осигуряване, но не на солидарен принцип, а в индивидуални партиди, които пациентът сам да има право да насочва за собственото си лечение в частна или обществена болница. От държавата зависят мерки за стимулиране на обучението на лекари, сестри и други медицински кадри, които задължително за определен срок да работят в обществените болници.
Здравеопазването е скъпа дейност. В България тя е евтина само за сметка на евтиния труд на специалистите. Тези пари отиват в печалбата на частните болници и дълговете на обществените. Доходът не може да е пряко обвързан с брой пациенти, защото се злоупотребява с хоспитализацията с цел печалба.
9 млрд. лева се въртят в системата на здравеопазването. Става въпрос за огромни интереси. Ние, обикновени медицински сестри, сме решили да се борим с тази система, която не е от полза нито за работещите, нито за пациентите.
Свободата на злоупотреби
Бих разделила злоупотребите на две нива. Първото е именно това на частната болница – хора с мениджърски нюх и подкрепа от силните на деня използват правото на частната болница да се финансира от здравната каса. Ще кажем пак – какво лошо има? Пациентът трябва да има право на избор къде да се лекува с внесените от него пари. Но частните болници не играят по правилата. Пациентите се подбират, така че да нямат голям разход спрямо генерираната печалба от лечението. Избират дейности, които са много печеливши, като инвазивната кардиология, съдова хирургия. Не приемат тежки случаи и хора без осигуровки. Затова и няма частна болница с дългове. Пациентите им се осигуряват от лекарските кабинети. В частните възможността за амбулаторно лечение е тотално пренебрегната, обратното – прилага се свръххоспитализация, която е максимално и законово източване на здравната каса. В началото лекарите бяха принудени да правят малки компромиси с подценяване или надценяване на случаите, в зависимост кое е по-печелившо. Докато се усетят, за да съществуват, те вече трябваше да мамят. Стигна се дотам, че вече може да се фалшифицира всичко – от резултат на изследване, което е основание за приемане, до имитация на лечение. Всичко е документално изпипано и касата плаща.
Недостигът на кадри води до друга злоупотреба. Лекари са на фиктивни трудови договори, които официално присъстват в графика, но на практика не работят. Дават си дипломата под наем. Същото правят и медицински сестри и други специалисти. Според нас има картел за договаряне на ниски заплати на медицинските сестри, които да са принудени да работят на две или три места. Иначе тази огромна система от болници, ДКЦ, кабинети в детски градини и училища, социални заведения просто ще рухне заради липсата на лекари и сестри. В момента има места за 60 000 сестри. Ние сме 30 000. Това води до свръхнатоварване на работещите, но поради същата причина не е и изгодно да се изготвят стандарти за брой пациенти, които може да обслужва една медицинска сестра.
Другото ниво на злоупотреби, породено от модела, е на ниво държавни и общински болници. Те също залагат на свръххоспитализации, но този приход им трябва, за да не фалират. Далаверата е на ниво управление. Причината за големите дългове на държавните болници към доставчици и банки е умишленият лош мениджмънт. Сключват се неизгодни сделки за услуги и доставки. Неизгодни за болницата, но изгодни за ръководството. То си взима полагаемото за избор на фирма доставчик, било то за лекарства, ремонт или апаратура.
Крайният резултат е, че кой както може, граби от здравната каса. Частните болници по един начин, държавните чрез лошото управление. Общественият ресурс се ограбва, а за лечение на децата им в чужбина хората разчитат на благотворителни кампании във Facebook или пък по магазини и заведения. Вече почти навсякъде, където влезеш, има кутия за дарения. Жертвите на тази приватизация не са си избрали да се разболеят от печеливша клинична пътека.
Подобни статии:
В крайна сметка…
Започнах 1999 г., сега сме 2019, но стажът ми е само петнайсет години. Прекъсвах, защото ми падаше пердето и казвах, че не искам да работя при тези условия. Връщах се, защото си казвах, че за това съм учила и това ми е призванието. Така и се включих в протеста и давам нервите си – за да се промени системата. 600 лева чист доход – това пари ли са за човек, който иска за трудната си работа да има елементарен стандарт на живот? Затова нямаме колежки. Когато отговарям за 24 пациенти по време на смяна, как да осигуря вниманието, което всеки изисква?
Честно да ви кажа, не помня период, в който съм била удовлетворена от работата си. Изключвам моментите, в които пациентите изразяват благодарност с блага дума или символична почерпка. С избора на професията си аз се обрекох да бъда работеща беднячка. Дори като работя на две-три места, финансовото ми състояние не е добро. Натоварването, недоспиването се отразяват на качеството и на живот, и на работа. Лишавам близките си от присъствието си. Не мога пълноценно да възепитавам детето си. Превръщам се в страничен наблюдател, защото буквално живея на работното си място. По-добре всичко това да се случва за повече пари в Германия или Австрия.
Заглавно изображение:
Николай Драганов, baricada.org
