Кратки, преход(н)и
Предлагаме на Вашето внимание един от разказите, които поместваме в предстоящия четвърти сборник на dВЕРСИЯ „Времето е наше?“ Те дойдоха след отворена покана към читателите да споделят своите „истории на прехода“ в България. Благодарим на всички за споделеното. Тези реални преживявания изграждат една сложна мозайка, която трудно бихме могли сами да съчиним. За това да родиш дете в началото на промените, да бъдеш дете през 1990-те; свидетелства за престъпността и личното облагодетелстване; прояви на разочарование, индивидуална и обществена лудост; собствени разбирания за политическите промени.
Стела Михайлова
Нашите са в апартамента на баба ми в Люлин, когато свалят Бай Тошо от властта. Там живеят с още едно младо семейство, това на чичо ми, и в този момент имат и гости от Велико Търново. Аз съм в корема на майка ми. В едната стая се спи на походни легла в името на дружбата и „гостито“. На следващия ден се разхождат по пазара, реално нищо не се е променило, както ще е и през следващите една-две години, и все пак всички заедно заключват: „Абе, хората са по-усмихнати, то се вижда.“
* * *
Много валути, малко стоки. Опашките за кисело мляко и хляб се подразбират. Благодарение на колеги от Германия на баща ми аз си папкам лакомо немска Humana, и даже имаме памперси, които пристигат на всеки две-три седмици със самолет. След едно поредно заминаване бащата е изправен пред решението дали да не се обади на майка ми с новината, че остава да работи за немците и ще ни дръпне и нас след някакво време. Така и не ѝ го съобщава. Връща се тук да прехождаме, както можем.
* * *
Люлинската панелка с номер 404 е абсолютна идилия, романтичен образ на малкото, което все пак имаш от социализма. Познавах всичките си съседи, живеехме като в малко село: някой готви, някой наглежда всички деца, мъжете майсторят и си къркат по мазетата.
Малката кухня със сгъваема маса имаше за център наследеното чудо от Съюза, а именно телевизор Шилялис-405Д, който наричахме „пуфляка“. През 1984 г. е купен и още си работи. Другият център в двустайния беше касетофонът, купен лично от нашите с долари от Кореком Берьозка на хотел Москва.
Накратко, в ранния преход износвахме предмети, дрехи и уреди, които соцът беше произвел. Като общество още износваме наследеното.
* * *
Може би усетих напредък в прехода в момента, в който прослушахме музика на Technics уредба (касетофонът още си работи също и все пак) и зазяпахме сериали на цветен Panasonic. Най-чакан празник беше ходенето до ЦУМ на сергиите отвън за сборни дискове. Естествено, всяко ходене беше белязано с носталгичните истории как баща ми е живял до ЦУМ, а майка ми малко по-надолу на бул. „Мария Луиза“, и как времената са други, затова семейства като нашето живеят сега в Люлин. Имаше и нямаше логика.
* * *
Първите американски филми на цветен телевизор родиха манията у мен за самостоятелна детска стая, сякаш само ние живеехме по няколко човека в една стая. Не ми се струваше честно, а дори не знаех къде са Щатите и Маями бийч и дали са истински.
* * *
Финансовото ни положение през 1990-те:
– Тате, тия вилици наши ли са?
– Не, тате, и те са на банката. Имаме вноски, но пък си нямаме шеф.
Заглавно изображение:
фотография на Константин Мравов