„Добри поличби“: три въпроса, на които да отговорим до събота, малко преди вечеря
— Доста показно ми се струва. Все едно Армагедон е някакво кинематографично шоу, което искате да продадете на възможно най-много страни.
Азирафел, ангел и продавач на антикварни книги на непълен работен ден
Из „Добри поличби“, 2003, изд. „Прозорец“
Сред всички неща, с които е недопустимо и крайно безочливо човек да се подиграва, Денят на страшния съд (ДСС, да не се бърка с ДДС или с ДС) със сигурност влиза в челната тройка, заедно, вероятно, с това да се подиграва с майка си и с усилията на хората, пишещи докторска дисертация. Но тъкмо това прави книгата „Добри поличби“ на Тери Пратчет и Нийл Геймън, излязла за пръв път през 1990 г. (у нас през 2003 г.) – с типичния за авторите хумор тя се подиграва с библейските начала на доброто и злото, с културата на Добрата стара Англия и разбира се, с хороскопите и други предсказания. Същото прави и излезлият тази година едноименен минисериал.
Good Omens, появил се преди четири месеца след многогодишни усилия и преговори, за съжаление, под марката на Amazon Prime, задвижи носталгията на милиони по света, израснали с „Добри поличби“ като една от настолните книги и въведения към сатиричното фентъзи. От кинематографична и телевизионна гледна точка сериалът е чудесен – страхотна актьорска игра, внимание към детайла, отлична история и персонажи… Но в тази статия фокусът ще е другаде.
Подобни статии:
Библията, евангелията, астрологията и смешките настрана. Струва си да се запитаме какво означава, че трийсет години след излизането на книгата, на „най-малките екрани“ излиза и този сериал, с всичките технологии и специални ефекти, направили го възможен и продаваем. Какво означава политически и културно? В интервю с него и с режисьора Дъглас Маккинън Нийл Геймън казва, че за това време единственото, което се е наложило да изоставят, за да адаптират книгата към телевизионна поредица, са касетофоните в колите, понеже вече не се ползват. Като оставим и този значим детайл настрана, три въпроса излизат на преден план особено ярко. Когато те намерят отговорите си, ще е напълно ясно за всеки какво е необходимо да направи до събота, малко преди вечеря, тоест преди да настъпи ДСС. Може да не изглежда много логично, но както става ясно в сериала, Бог играе неизразимо велика игра с Вселената, която е измислила сама (Тя, да). Така че събота – защо не?
Чия страна да вземем?
В книгата и в сериала вниманието е приковано върху вечната битка между Ада и Рая, Злото и Доброто, в последните дни преди Антихристът да се въздигне, Смърт, Глад, Война и Болест (или Замърсяване за целите на 21 век) да яхнат своите мотоциклети и в крайна сметка да настъпи Краят на дните. Някъде там се мотаят и няколко обикновени човеци, които се колебаят какво е най-добре да направят и съответно, чия страна да вземат.
Но няма изцяло добра или изцяло лоша страна, както хората не са изцяло добри или изцяло лоши, и това е сред простите и лесно доловими послания на „Добри поличби“. Демонстрират го най-вече ангелът Азирафел и демонът Кроули (в ролите, съответно, Майкъл Шийн и Дейвид Тенант). Но нещата никога не са толкова прости – иначе нямаше как да бъдат и смешни.
Оригиналният материал зад сериала се ражда в последните години на Студената война. За западняците през 1990 г. вече нещата сякаш са се наредили – ядреният апокалипсис е избегнат, СССР почти се е сринал, все повече държави идват на „правилната“ страна. Да, някои нови проблеми се задават на хоризонта и май са сериозни – изчезването на тропическите гори, разширяването на озоновата дупка и т.н., но… О, виж, време е за чай!
В такъв контекст е лесно да се заключи, че няма изцяло добра или изцяло лоша страна (както впрочем и че Краят на дните е повод за смешки). Лесно е и да се търсят приликите между двете страни – ползването на агенти, жаждата за война, бюрократизацията, абсурдните йерархии и експлоатацията, които наблюдаваме и в светлия open office на Рая, и в мизерното мазе на Ада.
В друго интервю, отново на въпроса какво от книгата е трябвало да адаптира за сценария на сериала днес, Нийл Гейман отговаря простичко: „Нищо.“ И тогава, и сега, единственото, което си струва, е човек, по примера на някои бунтовни ангели и демони, да взима само своята собствена страна. Комфортна позиция, безспорно, ако вечеряш из скъпи ресторанти като Азирафел, караш ретро Бентли като Кроули или… просто нямаш никаква памет за война и масов глад например, какъвто е случаят с 90% от хората в западния свят (за разлика от мнозинството хора по света, които пък нямат и достъп до Amazon Prime).
От там насетне въпросът стои. Въпреки внушението на „Винаги взимай своята страна“, последните трийсет години предоставиха премного материал за избор, и той никога не е прост като Ада срещу Рая и Доброто срещу Злото. Не е и прост като в Студената война (освен ако не настоявате и не сте гледали сериала). Не са много хората, доволни от развоя на нещата, и май да си сам за себе си в крайна сметка не е най-доброто решение. Така че имате време да помислите до събота, някъде към шест вечерта.
Кой ще спаси света?
Към днешна дата кандидатите за унищожители на света се оказват ужасно много. В зависимост от това кого питате, те могат да са рептилите, евреите, извънземните, мюсюлманите… Някои по-сериозни посочват определени правителства и корпорации. Трети ще ви погледнат накриво, понеже сте си сложили плодовете в найлонова торбичка. Четвърти още говорят конкретно за САЩ или Русия, с нюанси на Китай. А за пети последните към седем-осем века не са се състояли и се тревожат, че „Добри поличби“ прави сатанизма да изглежда нормален.
Колкото до Антихриста, той се оказва дете от малко селце, и също така се оказва, че ще спаси света от… себе си. Така де, от Края на дните. Ще направи така, че дните да продължат. В това отношение настояването в книгата и в сериала, че хората или ще унищожат, или ще спасят света (а не някой друг), докато си вършат ежедневните неща като каране на колело, поливане на бегонии и други дребни дела на средната класа (и вероятно като не ползват пластмасови сламки), е пределно ясно и просто. И след като, разбира се, се откажат от всякакви свръхестествени предначертания, като например изкрещят в лицето на самия Сатана, че не им е баща или изгорят книга на няколко века просто за да се почувстват по-добре и свободни като цяло.
Друго противопоставяне в „Добри поличби“ обаче е по-малко видимо, но по-интересно и ценно като внушение – това на възрастните срещу децата. Не, че е нечувано в историята на художествената литература децата да се оказват по-далновидни и загрижени за бъдещето от възрастните (а и по-симпатични като цяло). Въпросът е, че без да го прави нарочно, сериалът резонира с твърде важни и извънредни световни събития на днешния ден – ученическите протести и стачки за екологичната катастрофа. Както Нийл Геймън сам казва в последно цитираното интервю, „Придвижихме се 30 години напред и не поправихме нищо.“
В този смисъл екологичните тревоги на 1980-те и 1990-те вече са болезнена топ тема навсякъде. Страхът от необузданата мощ на атома е заменен от страха от необуздаемата лакомия и завземащата все повече кътчета екологична катастрофа. И ето го малкият Антихрист, този път момиче на име Грета Тунберг, настояващо, че някои неща трябва да променим. Големи неща. Спешно. Нейното послание е също пределно просто и ясно – провалихте се като възрастни, най-вече като политици, и продължавате да се проваляте, а аз искам светът да продължи. (Важно е да се посочи, че тя сякаш не говори на съседа с бегониите, който я е издал на баща ѝ, че не е на училище, освен за да го призове също да протестира. Засега той обаче е предимно угрижен защо тази година бегониите цъфнаха толкова късно.)
Както и „Добри поличби“ дава да се разбере, никой отделен човек няма да спаси света сам, дори и да е изключително симпатично дете със склонност към бунтарство, син на самия дявол. Но Грета, поради психичното ѝ състояние в аутистичния спектър, не е точно копие на пълния с въображение Адам Антихрист. Тя няма страхотни идеи за нови игри за всички нас, а е болезнено директна и безапелационна. Няма да ни увлече като Адам. Време за игри няма, а въображението си по-добре да използваме за това как да спасим света.
„Мда. Сигур“, отговаря в книгата Сержант Шадуел, вече доста възрастен и нереализиран ловец на вещици, на паникьосаното настояване на ангела Азирафел, че „предстоящото унищожение на света е нещо, което разумен човек не би допуснал да се случи.“ Сигур. А децата трябва да са на училище…
Ще свърши ли наистина светът?
С и без въображение, с и без религия това продължава да е въпросът на въпросите – напоследък може би дори по-настойчиво, отколкото преди трийсет години, макар и по същите досадни причини. Уви, не как ще продължи и стане по-добър, а как изобщо да оцелее.
Отговорът: може би. Що се касае до човешкия свят, разбира се, както и до известен брой растения и животни. Иначе светът, в смисъл на Вселената и Земята, си е добре и едва ли му е до нас. Но след толкова много предсказани Краища на дните – от Нострадамус, през Агнес Нът, вещица, та до Фукуяма – историята продължава и светът е още тук. Дали това е инерция и арогантност? Дали този път колапсът не е наистина само въпрос на няколко дни? Може би. Само дето вероятността за „Да“ на втория въпрос нараства. Главоломно. Просто (засега) Краят на дните настъпва бавно и без зрелищни специални ефекти в хола ти. Дали в този смисъл апокалиптичните сюжети в религиозна тематика, макар и много забавни, правят услуга на истинския апокалипсис, който назрява? Може би.
В този план друго просто, но хубаво послание на книгата и новия минисериал е, че ако направиш нещо, светът е по-вероятно да продължи. Точно такъв, какъвто си – малко добър, малко лош, малко скучен, повечко склонен към бунт (поне в последните 6000 години) – направи нещо и е много вероятно светът да се промени (или поне да продължи). Може би не точно като се откажеш от сламките, торбичките и намалиш кондензираното мляко, ами например като се разбунтуваш дори срещу своите и даже изкрещиш в лицето на Сатаната, че тая няма да бъде. По възможност, преди събота вечер.
Заглавно изображение:
The Great Day of His Wrath, John Martin, 1851-1853, public domain
