„Игра на тронове“ и историите, които не е късно да имаме
„Игра на тронове!“ свърши. Моментът е такъв, че медийната среда неизбежно ще се наводни с равносметки какво изобщо означаваше всичко това; не само последният сезон, ами и сериалът в неговата цялост; не само като масов продукт, не и като социално значение; не само естетически, а и политически.
Силата на историите
В последния епизод Тириън Ланистър изнася реч пред лордовете, събрали се да избират новия властник на Вестерос. В част от нея, като ключов аргумент за неговия избор, той казва:
Какво обединява хората? Армиите? Златото? Знамената?
Историите. На света няма нищо по-могъщо от увлекателната притча.
Това е забележителна препратка към значимостта на сериала в нашия истински свят, идваща обаче „отвътре“, от сюжета, от един от най-знаковите му персонажи. Като всяка добре направена приказка, и тази увлече и обедини милиони хора по цял свят. Шоуто ни накара да съпреживяваме с героите, да тълкуваме миналото им, да чертаем възможни бъдещи сюжетни линии и какво ли не. Всеки верен фен успява да проектира своя характер, страхове, надежди, поведения дори върху тях. На това се базира целият жанр на сапунената опера и „Игра на тронове“ не само няма причина да бяга от него, ами напротив – успява да го използва по нов и изключително успешен начин. Тук няма един централен объркан персонаж, лашкащ се между доброто и злото, силното и слабото, бедното и богатото. Тук има десетки персонажи, които не спират да криволичат между поне два избора във всеки един момент.
Но краят на изпълващото сетивата и емоционалния свят съпреживяване на толкова много избори за толкова много любими персонажи все някога трябваше да настъпи. Въпросът е какъв край съпреживявахме и удовлетворява ли той. И дали това (трябва да) е краят?
Подобни статии:
Сериалът няма да се изпари от колективната ни памет, и част от общото ни съпреживяване беше неизбежно политическо – съзнателно или не толкова. В този смисъл и обединението задължително значи и разединение – кой какво чете в сюжета и каква значимост му придава за истинския ни свят. Не става въпрос само за беглите споменавания как „Игра на тронове“ отразява нашата историческа реалност – безскрупулна надпревара на елитите и богаташите, в която никоя цена на властта не е твърде висока, докато безброй обикновени хора гинат като мухи. Всичко това е очевидно. Става въпрос и за това, че сценарият, след като ангажира милиони по целия свят, а после и изчерпа написаното в „Песен за огън и лед“, спря да бъде и само художествен сценарий. Създателите, опитвайки да реагират на мненията и провокациите на феновете, неизменно отразяваха някои и неглижираха други не само естетически претенции за този и онзи персонаж и тази и онази сюжетна линия. Всичко това направи от „Игра на тронове“ истинско поле за разиграване и сблъсък на политически визии.
Става въпрос и за онова, което „Игра на тронове“ можеше да разкаже като алтернативна история за нашия свят, която да се изправи пред фаталистичното ни усещане за неизбежния му скорошен край. Сигурен съм, че много, като мен, се надяваха, че историята можеше да бъде по-друга. „Игра на тронове“ можеше да ни разкаже история за това как страданието се превръща в освобождение, когато милионите взимат съдбата си в свои ръце – от Свободния народ на север до народите отвъд Тясното море. Или поне можеше да бъде силен разказ за злото, вградено във всяка власт, която единствено мести богатства и влияние от един знатен род на друг. Можеше да бъде алтернативна приказка за нашия свят такъв, какъвто той би могъл да стане, ако за момент погледнем отвъд статуквото и примирението с боричканията на богопомазаните. Дори – и това е важно! – отвъд предзададения ход на историята. Тъкмо усещането, че „Игра на тронове“ беше постоянно на ръба да разкаже такава история, идващо от множество дребни податки от различни събития и реплики на героите, е което прави подобни мисли не дотам наивни.
Една твърде позната история
Уви, с последния си сезон „Игра на тронове“ окончателно инжектира в политическото ни въображение конска доза упойка от идеологията, с която биваме регулярно третирани:
Утопията води до дистопия. По-добрият свят зависи от досегашните елити, предрешени като безстрастна технокрация. Вие сте все така незначителни. Властта е в сигурни ръце. Историята свърши. Разотивайте се!
Развитието на образа на Денерис „Дани“ Таргариен спокойно може да се мисли като метафора на тоталитарните режими от XX век (както те стоят в семплия доминиращ наратив, т.е. със знак за равенство помежду им). Хитлер, Сталин или Дани – жестоки тирани, боготворени от масите, които извършват невъобразими престъпления, вярвайки в правотата си и в неизбежността на по-доброто бъдеще. Колонизаторското минало е малка цена и дори необходима стъпка по пътя на завоеванието и градежа на новия свят. Суровите наказания за предателите и неразбирането от страна на най-близките на сърцето водят до лудост и окончателно чертаят стереотипния образ на авторитарния лидер.
Появяват се обаче разомагьосаните от величието на тиранина, готови да платят всичко, за да избавят света от злото. Джон Сноу убива своята любима в момент на върхов катарзис. Той може да бъде всеки, съпротивлявал се срещу нацистка Германия, или всеки жител на Източния блок и СССР, вложил надеждите си в падането на режима. Доколкото изобщо е оцелял, е преживял много и загубил още повече. Историята обаче може да му отреди само малко кътче в края на цивилизацията. Той винаги е отказвал властта до последно, а само е искал да прави това, което е редно. Отявлен, смешен наивник. Ето защо в този свят дори за ултимативното действие-спасение за всички наградата за него е всъщност наказание. Наказание за отказа му да играе играта на тронове и най-вече – за глупостта му да вярва в утопията (кралицата, на която той се кълне във вярност дори в секундата, преди да я убие). „Светът винаги ще се нуждае от убежище за несретниците,“ както Тириън обяснява на Джон решението на новия крал да го запрати в Черен замък.
Пътят за новата трансформация на елитите е открит. Брандън Старк е представител на знатна фамилия, т.е. е легитимен пред останалите знатни; няма чувства към никого и нищо; няма принос за никое развитие и съответно, няма морални и политически характеристики; той е безличен свидетел и студена памет на цялата история, т.е. знае добре докъде водят „крайностите“… Той е съвършеният владетел, какъвто постмодерният свят и неолибералната доктрина чертаят във възторг до ден днешен. Имплицитно е, че този избор не може да не бъде одобрен от всички, дори от фантомната фигура на „народа“, особено след като всички други избори предполагаемо водят до геноцид. Нещо повече – Брандън не може да има деца, не може да се възпроизведе, и това не е необходимо. Персонифицираната в такъв човек-нечовек власт е историята и историята е власт на такъв човек-нечовек. Вечността на новия ред е гарантирана.
Демокрация в и отвъд екрана
До последно сериалът не предостави възможност за съпреживяване с масите отвъд мизерията и трагичната неизбежност на смъртта по чужда воля. Не видяхме никой обикновен човек и никоя група обикновени хора, които да имат някакво значение.
Но цинизмът стига и по-далеч. Когато лордовете се събират, за да избират новия крал, след поредното и последно споменаване на възможността за демокрация, този път от страна на Самуел Тарли („Представляваме велики домове, но избраникът ни няма да властва само над лордове и дами. Може би решението кое е най-добро за всички трябва да се вземе… от всички.“), настъпва бурен смях и шегички като „Защо не дадем и на псетата право на глас?“ в изблик на окончателно дехуманизиране на народа.
Равенството се оказва фентъзи във фентъзито. Свободния народ в лицето на Тормунд и особено Неопетнените в лицето на Сив червей остават в периферията на историята и географията. Отвъд мъглявите желания за връщане у дома, по-отчетливи при това само при Тормунд, никой не разбира какви са техните мотивации – дори за отказ от някаква власт тогава, когато могат да разполагат с нея. Неопетнените заминават към никому неизвестен остров извън западната цивилизация, а в последните секунди на сериала т.нар. Свободен народ гази през гората отвъд Вала, редом с несретника Джон Сноу. Така завършва почти десетгодишното съпреживяване на милиони хора по целия свят. Диваците си остават диваци, робите остават безинтересни, аристокрацията се е пренаредила. Всеки (да) си знае мястото.
Да казваме, че всичко това можеше да се очаква, е безполезно и не непременно вярно. Да считаме пък, че е търсен ефект с политически потенциал за обратно действие може да бъде някаква, но и още по-крехка надежда от тази досега. Затова ще трябва да промислим нещата сами.
Преди седем години Марк Фишър посочи къде е радикалната надежда в актуалните за времето дистопии на екрана. С цялата си историческа масовост в последните си епизоди „Игра на тронове“ направи гигантска крачка назад. Сериалът ни захвърли в безидейна възхвала на доминиращия ред, за това използва силата на историите, и се подигра над възможностите за измисляне на нови, по-добри и истински общи такива.
Но ако на света няма нищо по-силно от увлекателна притча, от една добра история, то феновете на сериала, с всичките си обединения и антагонизми, с всички направени от тях образи, статии и какво ли не, ще продължат „Игра на тронове“. Петицията за преправяне на последния сезон, събрала над милион подписа, е последната и най-ярка демонстрация на това. Цялата тази въвлеченост на хората има своята силна пазарна страна, разбира се. Опитите на сценаристите и режисьорите да се водят от фенските коментари, спекулации и очаквания обаче не надскочиха логиката на търсене и предлагане, и неизненадващо резултатът не зарадва никого. Сега, когато всичко свърши, е време да се обърнем с очакване и към другата страна на нещата – „Игра на тронове“, вече повече от всякога, е на хората, а не на компаниите и кинаджиите. Можем да пренаписваме и преизмисляме възможните истории отново и отново – в разговорите ни, на компютъра, в творчеството ни. Нека вече това бъдат истории на освобождение и равенство.
Заглавно изображение:
