Уводни думи
Росица Кратункова и Камелия Ценева
През 2014 г. Пловдив бе избран от Европейската комисия за столица на културата за 2019 г. Основните причини за избора му бяха искрено заявената позиция на града за съществуващите проблеми – недостатъчно работни места и липса на инвестиции, както и желанието да осигури участието на всички граждани, включително и населението от сегрегираните квартали като Столипиново. Именно идеята да се приобщят всички аспекти от социалния, икономическия и културния живот на Пловдив убеждава журито да предпочете неговата кандидатура пред тези на София и Варна.
Пет години след избора програмата Европейска столица на културата (ЕСК) и нейното изпълнение в града поставят сериозни въпроси за това какво всъщност означава тази титла, каквa култура и за кого, какви ефекти има, кой участва, бяха ли спазени обещанията от кандидатурата. В този брой на dВЕРСИЯ се стремим да поставим тези въпроси и да дадем някои предложения за отговор – не напълно изчерпателни, но очертаващи дадени процеси, които можем да наблюдаваме в Пловдив и в други бивши градове столици на културата. Тези процеси съвсем не са невинни, а променят тъканта на града до степен, че той става чужд за някои и привлекателен за други. Проследяването им ни доведе и до заглавието на настоящия брой. Значението на думата capital на английски е двойно – столица и капитал, което насочва към основните проблематики, които броят се опитва да засегне. Въпреки че ще разгледаме различни примери, фокусът е върху Пловдив и върху отношението на един град към неговата култура.
Началото на европейската програма за култура датира от 1980-те години. Целта е да подобри имиджа на Европейската икономическа общност и да улесни създаването на т. нар. европейска идентичност. През 1985 г. е приет също и Европейският единен акт, който засилва политическата роля на общността и полага основите на общия пазар. Така програмата изглежда замислена като инструмент на пазара за разрешаване на социални и икономически проблеми, както и с открита политическа цел за промотиране на европейски ценности, спомагащи за изграждането на обща европейска идентичност, която да измести националистическите възгледи.
Изборът на столици демонстрира ролята на културата като пазарно средство. От утвърдени културни центрове като Париж и Флоренция той бързо преминава към постиндустриални градове със слабо икономическо развитие като Глазгоу и област Рур, където титлата ЕСК е използвана, за да привлече капитал. Често и заявеното намерение на самите градове е, че титлата ще им позволи да се модернизират, да привлекат туристи, да имат икономически растеж. В много случаи при спечелването ѝ се стига до приватизиране на публични пространства, засилване на местния патриотизъм и джентрификация*, а обогатяване има само за някои – собствениците на имоти, казина, ресторанти.
Според някои тази употреба на културата е следствие на самата структура на ЕСК, която е критикувана заради слабия си контрол, липсата на санкции за неспазване на първоначално одобрената кандидатура, липсата на европейски финансов ресурс, който да осигури независимост на културните оператори от националните и местни власти. Последното е и основната критика към целия проект, а именно защото поставя културната сцена в зависимост или от политиците, или от пазара. Според други не структурата на ЕСК е проблем, а корупцията, особено типична за новите страни-членки със слабо развита демокрация и затова често сочени за провалени ЕСК.
Подобни статии:
Независимо дали има повече или по-малко контрол върху програмата от ЕС обаче, той не би бил достатъчен срещу процесите на джентрификация и приватизация, защото те са в основата на пазарната същност на ЕС. Нима корупцията в действителност не означава приоритизиране на частните пред обществените интереси? Така протестите от 2016 г. срещу разрушаването на Тютюневите складове в Пловдив може да се разглеждат като протести срещу предприемаческата инициатива, а не срещу корупцията. Дори и програмата от кандидатурата да бъде спазена идеално и да няма политически намеси, така, както съществува сега, ЕСК не може да попречи на икономическите процеси като повишаване на наемите и на изгонване на предишното население, нито пък може да донесе доходи на сегрегирано бедно население. Напротив, често пъти тя засилва такива процеси. По този начин пловдивският квартал „Капана“ от творчески се превърна в гуляйски, защото галериите и ателиетата не могат да плащат двойни и тройни наеми. Въпреки добрите намерения на общината в началото, тя не сложи механизми, които да се противопоставят на джентрификацията. Малките проекти и интервенции в квартали като Столипиново, въпреки всичките си качества, не могат да донесат в живота на жителите им промяна, каквато само сериозна държавна и общинска намеса може да донесе. Никакви културни програми не могат да компенсират липсата на достъп до медицински грижи, до нормална инфраструктура, до жилища. Това, което те могат все пак да направят, е да обърнат внимание на тези проблеми.
Това, което предлага ЕСК обаче, е възможност и повод да се зададе въпросът „Какъв град искаме да бъдем – град на баровете, град на моловете, град на гражданските инициативи отдолу, град на всички или град на богатите?“ Именно такъв въпрос си поставя Пловдив през 2014 г., когато печели титлата, само за да му отговри през 2019 г. с противоречиво изпълнение. В броя не се спираме на над 500-те проекта, които ще съпровождат града през годината, а върху това, което не се случи, а трябваше да се случи, и това, което се случи, а не трябваше да се случи.
Започнала като гражданска инициатива от долу нагоре, кандидатурата, а след това и титлата на Пловдив, постави множество въпроси за участието на гражданите в процесите на създаване на култура, за ролята на политиците, за това какво е демокрация и кога частните икономически интереси са над обществените. Те неизменно са свързани с начина на финансиране на културата и за това как творческата независимост е свързана с послушание.
Случи се, а не трябваше, заплахата срещу проекта с над десетгодишна история в града на тепетата Нощта на музеите и галериите, организиран от фондация Отворени изкуства, който се осъществява отчасти с финансовата подкрепа на общината. След отправена критика в личния си фейсбук от директорката за подмяна на паветата на центъра, кметът Иван Тотев я заплашва със спиране на средствата: „Господ да я поживи и да пали свещи да не прекратим културната програма на Общината, че не знам какво ще прави тогава“. Това демонстрира колко пагубна е липсата на механизми за финансиране на културните оператори, които да им позволят да се ползват от правата си на граждани, а именно да критикуват властта (което е и основа на демокрацията). В резултат през 2018 г. Нощта не беше организирана. ЕСК не помогна да се създаде алтернативен модел, а напротив, засили зависимостта на културните оператори от общината.
Не се случиха проекти в обществен интерес, които целяха да имат устойчив ефект и да вдъхнат живот на иначе изоставени емблематични сгради на града като Кино Космос. Те бяха напълно бламирани от общинската администрация и фондацията, които с действията си показват, че защитават частен интерес.
Не се случи заедността, размятана като лого на годината, защото много жители не са включени, а трябваше да бъдат. С крайнодесни партии в правителството 2019 г. няма как да бъде подмината от призрака на джендъра. През март множество спирки на градския транспорт в Пловдив осъмнаха, облепени с плакати, насъскващи срещу ЛГБТ+ хората. Офисът на фондация „Пловдив 2019“ осъмна с хомофобски графити на фасадата си, а големи плакати с омразни послания бяха провесени от основни мостове в града. Това се случва в следствие на избухналия скандал около един от проектите на ЕСК, а именно документална изложба, предвидена за юли месец, с фотографии от прайдове на Балканите. ВМРО и БСП водят заедно кампанията за защита на „традиционния християнски модел за взаимоотношения в семейството“ и настояват артистичната директорка на фондация „Пловдив 2019“ Светлана Куюмджиева да бъде свалена от поста си. Народният представител от ВМРО и кандидат за евродепутат от листата на същите Александър Сиди дори обяви, че изложбата, предвидена за юли месец, ще бъде спряна, ако трябва и с незаконни средства.
Макар да претендира за аполитичност, ЕСК и културата са политически. Кой да участва или да не участва, по какъв начин да участва, какви проекти да бъдат одобрени и прочие са дълбоко политически въпроси. Една от основните критики към ЕСК е, че липсват обществени дебати и канали за активно участие на гражданите във взимането на решения, били те за определяне на проектите, за обсъждането на архитектурните идеи за основни сгради в града или за определянето на визията на града изобщо. В Пловдив имаше опит ролята на гражданите да бъде сведена до просто наблюдатели, но множеството протести и мобилизации на хората срещу разрушаване на Тютюневите складове, на галерията на ул. „Гладстоун“, на Кино Космос, срещу преобразяването на емблематични сгради показаха, че има несъгласие с предлаганата визия на града от общината и предприемачи. И това, можем да кажем, е наистина устойчив ефект на ЕСК, макар и не точно търсеният.
Примерите от други ЕСК, представени в настоящия брой, ясно очертават структурните измерения на програмата, които дават платформа на едни интереси за сметка на други. Ливърпул, столица на културата от 2008 г., също цели да се модернизира и да излезе от лошия си имидж чрез титлата. Използват се много публични средства, които по никакъв начин не стигат до най-бедните квартали. Събитийност за сметка на устойчивост, фокус върху привличането на външни публики за сметка на интересите на местното население, утвърждаване на доминантните икономически интереси за сметка на нуждите на социално маргинализираните общности. Феномен не само в Източна, но и в Западна Европа, защото логиката на пазара е навсякъде.
Текстовете, които сме поместили в този брой, взимат за цел да обговорят и предоставят критика именно на такива процеси, при които културата се превръща в средство – за разрешаване на социални проблеми, за модернизиране на града, за стимулиране на икономически растеж.
Броят започва със статия на Силви Наги в превод от Росица Кратункова, в която е разгледана появата на ЕСК и променящия се във времето характер на инициативата. Търсейки отговор на въпроса: „Взима ли гражданското участие превес в културните политики?“, авторката показва как то не бива приоритизирано не само по време на реализирането на инициативата, а още на структурно ниво.
Други структурни проблеми разглежда интервюто на Юлия Роне с изследователя Франсоа Матарасо и навлизането на ЕСК в по-„некултурни“ градове. Той поставя въпроса за успеха и ограниченията на инициатива като Европейска столица на културата. Според Матарасо, успешна ЕСК е тази, която е накарала един град да се запита какъв иска да бъде от тук нататък, когато е осъществен обществен дебат и се появява възможност за изместване на политическия дискурс. Интервюто засяга темата за изкуството в неолибералната икономика и в частност феномена „art-washing“ – използването на артисти за превръщането на старото и разпадащото се в привлекателно за онези, които могат да си го позволят. По този начин джентрификацията става приета, докато жестоките ѝ ефекти биват прикрити.
Друг пример за тези процеси е и текстът на Райса Галея за предходната столица на културата от 2018 г. Валета, отново в превод от Росица Кратункова. Разглеждайки две дефиниции за културата – ексклузивна и включваща, Галеа показва как с настъпването на джентрификацията градът става привлекателен за едни и недостъпен за други. Всичко това се случва сред романтизирания от много хора декор стара Валета и трансформацията му в привлекателно за капитала „автентично“ място.
С други изключващи ефекти на ЕСК ни запознава интервюто на Росица Кратункова с Емил Миразчиев, според когото политическата намеса на културната столица преследва частни вместо обществени интереси. От историята на Пловдив по пътя към победата като ЕСК до дълбоката промяна от първоначалните планове за инициативата, Миразчиев ни помага да се запитаме какво всъщност спечели културата в Пловдив и какъв е крайният резултат.
Текстът на Филип Боланд в превод на Камелия Ценева ни запознава със случая на Ливърпул като ЕСК за 2008 г., където политиците открито заявяват, че ще променят лошия имидж на града с култура, било то и с молове, приватизиращи цели улици. Боланд се фокусира върху контраста между бедните квартали на града, до които облагите на ЕСК не достигат, и бляскавата събитийност в центъра. Той поставя въпроса: „Ако всички плащат данъци, за да има ЕСК, защо културата не е за всички?“
Връщайки се към Пловдив, фотоесето на Росица Кратункова и Лина Кривошиева разглежда също модернизирането на града през подмяната на емблематични сгради и тяхното затваряне за хората. Ефектът е отчуждение на жителите от съдбата и развитието на Пловдив – ефект противен на търсеното от ЕСК.
За първи път в списанието имаме и повече от едно изразно средство – филм! Приносът на Ян Пфедер към този брой представлява късометражният „Пловдив 2019 – повод за празник?“, където той представя гледни точки на жители на града за ЕСК, фокусирайки се върху Столипиново. В придружаващия го текст, преведен на български от Камелия Ценева, Ян дава повече детайли за визитата си в маргинализирания квартал, представяйки една не толкова популярна перспектива за Пловдив 2019. Запознава ни с части от действителността на един от най-големите сегрегирани квартали и с опита за социална промяна в рамките на ЕСК.
За откриващата церемония на Пловдив 2019 са изхарчени над два милиона лева за построяването на кула, преди това използвана в Дубай. Огромната сума отива за немско студио. Това е симптоматично за цялата идея на ЕСК и по-конкретно в Пловдив. „За кого е тази титла?“ е въпрос, който увисва дори в началото на културната програма. Именно на него търсим и отговор в броя.
За да изтеглите и прочетете Капитал на културата?, можете да свалите .pdf файл с пълния текст на броя на вашето устройство от бутона “Свали” по-долу.
