„Игра на тронове“: политика, тела, богове
NB 1: Текстът съдържа spoilers. Въпреки това, прочетете го.
NB 2: Текстът почива единствено и само на сериала „Игра на тронове“ и няма никакви претенции към книгата, на която той е адаптация.
Трибуните са препълнени с аристократи, за които кървав двубой е измежду средновълнуващите събития от ежедневието. Този път обаче е малко по-вълнуващо, понеже се очаква един дразнещ чуждестранен принц да бъде разпарчетосан от касапин с осанка на носорог, получил рицарско звание от политическа коректност. Цялата Червена крепост е притихнала в очакване на двубоя между Оберин Мартел – Змията и Сър Грегор Клегейн – Планината.
От гледна точка на полуприпадналия от вълнение зрител в този момент се пресичат няколко дългоочаквани линии на не/справедливостта. Най-накрая ще се реши съдбата на клетия Тирион Ланистър, низвергнат наследник в една от по-влиятелните и неприятни аристократични фамилии във Вестерос. Тивин и Церсей Ланистър, заели централно място на трибуните, едва не се пръскат от очакване най-накрая техният син и брат да бъде обявен за виновен в необмислено кралеубийство и ликвидиран публично (понеже битката представлява „съдебен процес чрез двубой“, което е позволено за аристокрацията в Седемте кралства, а Змията представлява именно Тириoн). Принц Оберин предвкусва сладко отмъщение за унизената фамилна чест, докато маниакално повтаря на глас престъпленията, които Сър Грегор е извършил срещу сестра му преди години.
Музиката става по-бърза, ударните се засилват. Оберин бързо преминава от художествена гимнастика с копието си към оцеляване. Сър Грегор реве страховито, атакувайки с меча си като с таран. Първа, втора, трета схватка, но никой не надделява. Внезапно Оберин успява да повали опонента и го пронизва с грациозен скок. Но не преценява, че остава твърде близо до Планината, защото изведнъж гигантският рицар се надига, събаря принца, обкрачва го и…
…пръсва главата му като зряла диня с двете си ръце. При това с палци в очите му. Разбира се, след като първо му избива зъбите. А да, и докато иронично си признава за стореното срещу принцеса Елия Мартел.
Подобни статии:
Колкото до зрителите в този момент, ако не са намокрили нищо по себе си, то поне треперят неистово и отказват да осмислят, че първата плаха възможност за капка справедливост от много епизоди насам е разплескана като мозъка на Оберин по горещите плочи на Кралски чертог.
Вълнуващият завършек на двубоя между Планината и Змията. „Игра на тронове”, епизод 8, сезон 4, собственост на HBO.
Тази сцена от осми епизод на четвърти сезон на „Игра на тронове“ е показателна за кървавия съспенс и достигащия безумие екстаз, които много биха се съгласили, че съставляват сред най-силните естетически страни на сериала като телевизионен продукт.
Други качества са също трудно оспорими – страхотната операторска работа, реалистичните отношения, в които персонажите влизат помежду си, заплетеният сюжет, впечатляващата музика и прочие.
Отвъд естетическото обаче отдавна се спори доколко „Игра на тронове“ е проводник на прогресивни идеи или обратно, е алманах на попкултурно женомразство и расизъм. Или пък е някаква объркваща смесица от двете, принуждаваща публиката да трябва да гледа всяка отделна сцена или сюжетна линия под лупа, за да отдели едните от другите зрънца.
Прогресивно ли е, че Денерис Таргариен апостолически обикаля из южните земи и освобождава близки помежду им общества от робовладелческата им проказа или е по-скоро проблематично, че това е бяла жена, наследница на свръхвлиятелен кралски род, която подчинява тъмнокожи диваци чрез огън и облагородяващ секс, за да се домогне до Железния трон, мимоходом отключвайки някоя и друга робска верига? Прогресивно ли е, че за разлика от фантастичните светове, с които сме свикнали (а и за разлика от собствения ни истински свят), в „Игра на тронове“ диваците са на север, а на юг живеят супербогати търговски общества, или е по-скоро проблематично, че все пак диваците на север са просто прецакани от историята (предимно бели хора), с които някои герои все пак намират приказка, докато диваците на юг трупат цялото си богатство и сила чрез робовладелчество, кръв, изнасилвания и варварски набези? Прогресивно ли е, че толкова много жени са намесени в политиката на Седемте кралства (Кейтлин Старк, Церсей Ланистър, Санса Старк, Марджъри Тайрел, Яра Грейджой и пр.), или е по-скоро проблематично, че техните въжделения и способности се простират само дотам, докъдето могат да съдействат на опиянените си от власт синове, съпрузи и бащи (или че единствената ловка в политиката и все още жива жена е Церсей – вманиячена и свръхжестока майка)?
Денерис се учи от слугиня на Кал Дрого, че щом тя не се чувства робиня, не трябва да прави любов като робиня. „Игра на тронове”, епизод 2, сезон 1, собственост на HBO.
Когато „Игра на тронове“ продължи през лятото на 2017 г., феновете (сред които съм и аз) ще са твърде заети да не могат да дишат в очакване на следващата ултранасилествена развръзка, за да се занимават с политически разрези на любимия сериал. Затова настоящият период е отличен за излагане на някои по-сериозни критически перспективи към този супер популярен телевизионен продукт, и именно с това ще се заемa в следващите страници.
Тела, а не класи
Да се върнем на Сър Грегор Клегейн. Сещате се, „Планината“, считан за най-грамадния мъж във Вестерос, който в свободното си от кървави сражения време пържи лицето на брат си върху жарава, избива другите си братя и сестри, коли членове на аристократични фамилии или поне изтезава прислугата.
След дуела му с Оберин Мартел става ясно, че той не просто е пронизан от копието на принца, но е също и отровен – копието било намазано с отрова от мантикор, най-смъртоносната известна отрова. Останалите излишни детайли настрана, но всичко това значи, че след може би хиляди брутално избити хора и стотици спечелени битки Грегор Клегейн най-накрая умира…
…или поне до края на сезон пет, когато бива съживен. Сър Грегор се връща в света като немъртъв, опакован в бляскава броня разлагащ се труп, който е не само по-силен от преди, но вече е и съвършено лишен от всякаква душевност. Поначало боравещият с изключително малко думи рицар вече не говори изобщо. Не знаем какво мисли, защото най-вероятно просто не го прави. Грегор Клегейн остава вече изцяло сведен до своето извънредно тяло – извънредно до степен да е преминало отвъд неудобната спънка на смъртта. И това тяло се превръща в безценен капитал за Церсей. Тя в няколко различни сцени демонстрира, че само с едно леко пристъпване на немъртвия рицар напред дори и най-безнадеждните преговори се превръщат в изгодна за нея сделка.
В тази сцена Ръката Кибърн обяснява, че Сър Грегор няма да проговори, докато всички врагове на Кралството не са мъртви. По-мъртви от него, вероятно. „Игра на тронове”, епизод 10, сезон 5, собственост на HBO.
Сър Грегор обаче не е единственият персонаж, завърнал се от мъртвите, за да удари рамо на любим герой.
В последния епизод от шести сезон научаваме, че добрият стар чичо Бенджен Старк всъщност не е загубен за вечни времена отвъд Стената. Е, да, Белите бродници са го намерили и да, пронизали са го със своите ледени мечове (което значи, че той ще остане вечно зъл немъртъв войн), но после са го намерили и Децата на гората и са го пронизали с драконово стъкло (което значи, че той наистина ще остане вечно немъртъв войн, но от добрите). Този набързо прокаран факт се оказва ключов за това младият Бран Старк да не бъде смлян от пълчища други неживи твари, служещи на Белите бродници отвъд Стената. Бенджен внезапно се появява от гората (или гроба) и грабва Бран и неговата спътница Мийра на коня си. За зрителите немъртвостта на Бенджен няма никакво друго значение, освен това, че се е появил на правилното място в правилното време след изчезването му (или след предполагаемата му смърт), за да предотврати това любимият на публиката нещастен род Старк да бъде съкратен с още един член.
Както феновете знаят обаче, с това драматично завръщащите се от другата страна на Стикс главни герои не се изчерпват. Защото, говорейки за Старк…
След като е намушкан ритуално десетки пъти от собствените му мъже в Нощната стража (включително от доскоро издигало го в култ дете), Джон Сноу загива, проснат в снега. Зрителите са съкрушени, че може би след всички перипетии на снежнобелия аристократ самата смърт най-накрая го е довършила. В епизод две от шести сезон обаче публиката е облекчена, защото Джон Сноу все пак е върнат от мъртвите чрез могъщите, макар и разколебани към момента и морално противоречиви сили на магьосницата Мелисандра. [1] Джон Сноу става нещо като закъснелия и неизбежен контрапункт на Грегор Клегейн, но твърде красив, добър и важен, за да бъде разлагащо се зомби като него или Бенджен. [2]
Особено стоят нещата и с по-малко неприятни (не толкова гранични) за тялото състояния от смъртта.
Например чумата, еквивалентът на която в „Игра на тронове“ е „сивата кожа“ (greyscale) – силно заразна болест, „вкаменяваща“ кожата, която, прогресирайки, води до загуба на разсъдък, а понякога и до смърт. В сериала се приема за общоизвестен факт, че заразените се отпращат надалеч, за да сформират свои общности под карантина. Зрителите виждат такива заразени само веднъж – те са вече обезумели и атакуват от засада любими герои (Тирион Ланистър и Джора Мормонт). Аристократите общо взето не се заразяват, а когато това все пак се случи, то е за кратко или малко. Така за малката принцеса Шайрийн Баратеон научаваме, че е била излекувана навреме, та е засегната само едната ѝ буза, а когато Сър Джора Мормонт разкрива малкото парченце инфектирана кожа пред своята господарка Денерис Таргериен, тя го отпраща да търси лек малко преди той с достойнство да самозаточи. Може би донякъде самата възприета идея за аристократизъм изключва възможността за боледуване от други болести, освен присъщите за презадоволеното, пируващо тяло (като подагра и затлъстяване например, макар и това да са по-скоро препратки към модерна Европа). Другото са болести на масите.
Джон Сноу се събужда по-жив и красив от всякога. „Игра на тронове”, епизод 6, сезон 2, собственост на HBO.
Какво можем да кажем за други вродени или придобити излизания на телата от физическата норма?
Голяма част от биографията и сюжетните предизвикателства пред Тирион Ланистър са свързани с това, че е дребен и грозен, а оттам и отлъчен и нежелан от най-близките си родом. Той обаче е ловък и непримирим. Извънредното му тяло е ключов фактор, за да бъде отритнат от своето аристократично семейство (Ланистър, което и без това не обича особено) и… да бъде символично приет в друго (Таргериен), пред което политическите перспективи са доста по-обещаващи. Не без връзка с това развитие за Тирион, неговият другар по физическа отчужденост от другите (а впоследствие и спътник към новия им дом в Есос) Варис – съветник в Кралски чертог и евнух – в епизод четири от трети сезон споделя как кастрацията му като дете в гетата на Есос всъщност е била трамплин към огромното влияние, което е натрупал през годините. Уврежданията на Джайм Ланистър (отрязана ръка) и на Сандор Клегейн (изгорено половин лице) пък са недвусмислени белези на тяхното пътуване от миналото на морално проблематичните им семейства към едно по-добро бъдеще, с което публиката да симпатизира.
И в трите по-гореописани случаи на умиране и съживяване изглежда, че смъртта не е онова, което прекратява съществуването на този свят. Гинещите в крепостта Харенхал (Harrenhal) пленници на Ланистър, живеещите в смъртен глад обитатели на Flea Bottom, одираните живи пленници на Болтън и всички други знайни и незнайни множества вероятно доста биха се озадачили от това обстоятелство. Когато умират, те просто умират, както сме свикнали да стоят нещата. Знаем, че постоянно във Вестерос измират хиляди по всевъзможни причини, често дори виждаме това, но то само по себе си няма значение отвъд масовката (и някак не го приемаме за извънредно). Когато главен герой, рицар, крал и прочие обаче умре, бива увреден или се разболее, ние знаем, че в това има потенциал за нова, следваща развръзка (дори отвъд променените отношения на околните). Всяка такава промяна – дори и смъртта! – е нещо като рискова инвестиция в телата на главните герои, които тела евентуално спират да бъдат просто преносители на техните мозъци и мечове, а се превръщат и в могъщ политически капитал. Довеждат предишните си способности до нови измерения – Бенджен Старк става ултимативния безсмъртен рейнджър отвъд Стената; Джон Сноу обединява още повече и по-непримирими помежду им доскоро групи зад каузата за спиране на Белите бродници; Грегор Клегейн става по-силен и по-безмозъчно зъл като метафора за извратената власт на Ланистър, давайки огромно преимущество на Церсей; Джайм и Хрътката стават по-добродетелни; Тирион най-накрая има добра социална и политическа перспектива пред себе си, и т.н.
“Шапката” на всеки епизод внушава силно, че определящата сила в сюжета е някаква геополитика – камерата преминава над карти и замъци, а цялостната стилистика е на машина. Но всяка машина има някой, стоящ зад нея, ако трябва да продължим внушението… „Игра на тронове”, собственост на HBO.
Често се настоява, че една от силните страни на „Игра на тронове“ е в умелото пресъздаване на голямата политика в собствения ни истински свят. Всички фенове на сериала са запознати със сложните сюжетни линии, криволичещите пътища на персонажите и безкрайните маневри в и между кралствата. Твърдението е, че в политиката е така – сложно, объркващо, с намесени много лукавство и жестокост и пр. Това може и да е политиката от медиите и историческите книги, но политическото, което именно се обсъжда за сериала, е съвсем друго. То е система, сбор, поле от отношения между хората и между хората и света им, зависимости, посоки, проекти, и един от пределите му се състои в тленността на човешките тела. Мъртвото тяло не може да е субект в политическото – става обект, обичайно подлежащ на заравяне, изгаряне или гниене там, където е станало мъртво. Дори когато става дума за класи – а в едно феодално общество класите (или съсловията) са особено изразени, – се приема за даденост, че и селяните, и кралете имат тела, подвластни на едни и същи природни (или от Бога) закони.
Да, често едните са красиви, другите – грозни; едните са умни, другите – глупави; едните са полезни, другите – безполезни; едните са божествени, а другите – едва ли. Едните имат в пъти повече шансове да намерят цяр, да се излекуват. Но стрелата пробива всяка незащитена глава. Чумата не е особено взискателна. Увреждането просто се появява. И т.н. Нежеланите промени в телата дори и в един приказен свят подлежат просто на излекуване, поправяне, „връщане към нормалността“, вменявана за съсловието.
Ходор – символ на вярната служба. Толкова вярна, че прорязва цялото му съществуване.
Почти до безумие. „Игра на тронове”, епизод 5, сезон 6, собственост на HBO.
Не и в „Игра на тронове“. За висшите класи и главните герои обичайно нежеланите промени в телата им – дори и смъртта – са част от тяхното безконечно развитие в похода им към все по-мащабна и по-… нечовешка власт.
Живеят, умират, съществуват, за да служат
И понеже стана дума за безмозъчно-зло свръхсилно зомби, ще бъде удоволствие да се върнем отново към Сър Грегор.
Научно-некромантският експеримент на Ръката Кибърн неизменно прави впечатление в средновековната вселена на „Игра на тронове“, извиквайки силни асоциации с Мери Шели и Виктор Франкенщайн. Голямата разлика е, че Грегор Клегейн не е съживен за нищо друго, освен за да служи. Особено показателна за това е сцената в края на десети епизод от пети сезон, в която след публичното унижение на самата кралица Церсей, осъществено от Врабчетата, тя се прибира гола, мръсна и ридаеща в Червената крепост. Там Кибърн я посреща загрижено, покрива я, запознава я с новия началник на Кралската гвардия („преродения“ Сър Грегор) и я връчва в чудовищните му ръце, за да я отнесе към покоите ѝ. Немъртвото тяло понася унизеното кралско тяло към нови и ужасяващи в неясния си потенциал развития на сюжета.
Лесно можем да се изкушим да кажем, че всяко тяло, което бива инструментализирано или жертвано в името на елитите, е служещо тяло, особено както подхожда на едно феодалноподобно общество. Но в по-голямата схема на нещата би било твърде опростено да се каже, че в „Игра на тронове“ се показват обичайни отношения в едно феодалноподобно общество. Например, че простолюдието измира като мухи, за да може аристокрацията да се съсредоточи върху следващия си извратен тактически ход за завземане на повече власт. Или в крайни ситуации, че простолюдието умира, за да живеят знатните.
Да, момчето на месаря в Зимен хребет трябваше да умре, за да бъде спасена честта на младия принц Джофри. Да, Ходор умря, подпирайки врата, от другата страна на която се трупаха стотици зомбита, докато не беше разпарчетосан под звуците на тъжната Старкова музикална тема, за да може да избягат Бран и Мийра. Да, Оша, облагородената от Старк дивачка, умира в скута на Рамзи Болтън в опит да убие перверзния злодей, но това не се оказва определящо за спасението на Рикон и Бран Старк, в чието име тя всъщност си отива в точно този момент. Да, детето на пъдаря в Мийрийн бива овъглено до кости, за да реши Денерис Таргариен да озапти драконите си. Всичко това са примери за редките случаи, в които виждаме смъртта на конкретни личности от простолюдието (или поне неаристокрацията) с живи истории, а не просто масовки от клане или измиране на безименни пионки.
Изглежда, че дори когато не се случват на елитите (както беше разгледано по-горе), такива телесни промени у конкретни членове на простолюдието все пак пренасят отново елитите към нещо по-добро, по-съвършено или просто повече. Убийството на момчето на месаря от първи сезон е нещо като грях, който преследва както Едард Старк, така и Сандор Клегейн – Хрътката (при втория доста по-дълго, до някакво изкупление почти). И Ходор, и Оша загиват, за да могат Бран и Рикон Старк да оцелеят в крайни ситуации на преследване. Неизвестното момиче от Мийрийн, което виждаме само под формата на купчина черни кости, кара Денерис да окове другите си два дракона в подземие, което символно има пречистващо-отрезвяваща роля в размислите ѝ за владеенето и робството, тъй като драконите са нещо като нейни деца. Изобщо, смъртта на обикновения човек, доколкото и когато сериалът показва такива хора, има смисъл само ако допринася за развитието на образа на някого от елита, като фокусът е страданието на елита, а не самата драма в смъртта или друга рискована трансформация на телата.
В други случаи служенето е чрез интимността и репродукцията. Дори телата на дивачки отвъд Стената имат своя шанс да се появят в полезрението на зрителя за по-дълго… ако са готови да направят семейство с главен герой (Гили и Самуел Тарли), или ако са готови да станат гаджета на главен герой в една авантюристична връзка (Игрит и Джон Сноу, като в крайна сметка нещата се развалят и Игрит умира, а също и проститутката Шае, убита накрая от самия си възлюбен Тирион, след като му изневерява с баща му).
Кейтлин Старк – живяла и умряла като майка. „Игра на тронове”, епизод 9, сезон 3, собственост на HBO.
Което подсеща за едно особено важно отношение на служене, свързано с женските тела. Зрителският опит в „Игра на тронове” сочи, че ако една жена занимава сюжета по-продължително време, то тя или служи и умира, или претърпява определена метаморфоза към маскулинност и оцелява, а понякога дори и започва да води. Кейтлин Старк е майка до последния си дъх и умира, общо взето, поради това си качество. Шае е жива и трайно влюбена в Тирион Ланистър проститутка, но след като бива сварена да прави секс с друг, спира да бъде поне първото. Марджъри Тайрел се издига до кралица след серия машинации, но в крайна сметка, стремейки се да властва без да отстъпва и крачка от стереотипния образ на женствеността (красива, нежна, съблазняваща и пр., в случая все инструменти в домогването ѝ до властта), накрая бива взривена. Церсей Ланистър трябва да плати цената на изтезание, отрязване на косата и преминаване през публично унижение гола, за да може накрая да продължи да властва сама (без крал, както един крал може да властва без кралица). Аря Старк се превъплъщава в момче, за да може да оцелее под прикритие при странството си из Седемте кралства, а после, преминавайки през катарзисното си обучение при Многоликия бог, тя остава с момчешки вид, вече обаче като перфектната малка и пъргава машина за жестоки убийства. Бриан от Тарт – единствената жена-рицар – поначало се появява на сцената като въплътено терзание за това дали все пак да не се откаже от маскулинната си роля и образ или е по-важно да служи като рицар с определена мисия (засега виждаме, че е особено успешна в мъжествеността и бруталните двубои). Яра Грейджой е, освен добра с меча, добра и с други жени, така да се каже, както ясно се натяква на зрителите неколкократно. Единствено Денерис Таргариен може да се приеме за някакво изключение, но дори и тя трябваше да бъде сексуално подчинена млада булка, чийто мъж умира (а и тя сама убива, неможейки да го има истински жив), за да започне истинското ѝ издигане.
Справящата се политически, но и въобще способна да оцелее самостойно жена е тази, която носи солидна доза маскулинност. Не става дума просто за „мъжкарански“ маниер, а често и за физическо и поведенческо отдалечаване от социално конструирания образ на жената. Една успешна в политиката, битката и въобще във всичко, изискващо не следване, а водене жена, трябва или да заложи на стабилна мимикрия, или действително да премине през цялостна трансформация, за да заеме властова позиция.
По този начин де факто се въвежда и такава линия, че ултимативно служенето е не просто на аристокрацията, а на „мъжката аристокрация“.
Накратко, ако си от бедните прослойки и/или си жена в сюжета на „Игра на тронове”, в дългосрочен план житейските ти перспективи са А) да умреш безславно и незабелязано в някоя масовка; Б) да умреш малко по-славно като служиш с тялото си на елитите (мъже); и В) да станеш по-малко женствена жена, за по-сигурно с уклон към жестокости и политическа власт или към нещо друго, с което обичайно мъжете се забавляват.
Престъпления много, наказания – още повече
В „Игра на тронове“, както дори и незапознатите отдавна знаят, се наблюдават такива количества насилие, каквито рядко някой сериал си позволява да демонстрира. Сексуални посегателства, брутални убийства, масови кланета, хвърчащи вътрешности и какво ли още не насищат по няколко пъти всеки епизод на шоуто, до степен продължителното им отсъствие само да извиква тревога у зрителите за това какво ли, по дяволите, предстои.
Едно дете (Аря Старк) сред много обесени. Възпитателните методи не са това, което бяха… „Игра на тронове”, епизод 2, сезон 5, собственост на HBO.
От всички старателно показвани видове насилие тук ще се спра предимно върху многообразието от изтезания и наказателно насилие над телата в „Игра на тронове“.
И веднага пред очите на феновете се явява съсипващият образ на Теон Грейджой (известен в по-тежкия си период като Рийк – от англ. воня, смрад, пропит). Клетият почти-престолонаследник на Железните острови беше на гости при Рамзи Болтън. По време на престоя му там по най-графичен начин наблюдавахме как достойнството на Теон, а и самият му разсъдък биваха отнемани бавно и сигурно, започвайки с… „достойнството“ му. После върху тялото на младия Грейджой се стовариха изтезания от всякакъв физически и психически порядък, докато самият той не беше почти убеден, че наистина се казва Рийк. Накрая, след дълго страдание и като финално унижение за вестероския мъж, той в крайна сметка беше спасен от сестра си.
И все пак рядко героите от ключова важност за сюжета на „Игра на тронове“ са обект на изтезание. Когато това все пак стане, крайният ефект на изтезанието е по-скоро душевно пречистващ в собствения им житейски път. Теон Грейджой в някакъв смисъл е осъзнал истински важните неща в живота (семейството, смирението и пр.).
Когато не става дума за изтезание над твърде важни герои обаче, примерите изобилстват. Сестра Унела, след всичко, причинено на Церсей Ланистър (публичното унижение през целия Кралски чертог и дни наред тормоз в тъмница), попада под грижите на Сър Грегор в края на шести сезон, и писъците зад вратата ни карат да се чудим какъв ли ужас се разиграва от другата страна. Рамзи Болтън е водещ експерт в изтезанията и наследник на богата традиция на одиране на пленниците живи. Редом с това нееднократно сме виждали как, независимо дали изтезаваните правят, каквото им се каже (или признаят каквото трябва да признаят), те все пак се превръщат в храна за черните му кучета. В Харенхал сме свидетели на изтезание чрез награвяна кофа с плъхове, когато мъчителят иска информация за местоположението на една банда, отхвърляща властта на короната (Братството без знамена). Сексуалното насилие често също има ролята на наказание – Кал Дрого, например, преди да се влюби в Денерис Таргериен, подробно описва как първо той, после всичките му подчинени, накрая и всички мъже дотраки ще правят секс с нея, а ако нещо остане, ще пуснат и конете.
Примерите за изтезание са наистина много, но независимо как свършват те (стандартният случай е смърт), в „Игра на тронове“ те са на практика винаги публични в една или друга степен, по един или друг начин. Сериалът препраща към историческите форми на изтезанието като публичен акт, целящ да демонстрира не само (и дори не толкова) последиците от престъпленията пред обществеността, но също и да затвърждава силата на властта.
Освен изтезанията върху тялото, в сериала се отличава още едно, макар и произтичащо от тях явление – оскверняването на мъртвото тяло. Тук не става дума просто за символично набиване на глава на кол, за да видят всички, че притежателят ѝ действително е мъртъв. Става дума за държане на глави на колове, докато месата им не изпокапят от черепите, което е доста по-различно. Както например Тивин Ланистър нарежда да бъдат избити всички мъже, жени и деца в Дом Рейн, а телата им да бъдат провесени през цялото лято; нека имаме предвид, че лятото във Вестерос може да продължи години. Набучената на кол глава на Едард Старк, оставена да гние със седмици по нареждане на принц Джофри, е друга подобна сцена, която умело насилва и без това крехката и често губеща се граница между неприемливото и ужасяващото отношение към тялото в сериала. Други примери са одраните, обесените и изгорени тела. В тези си моменти „Игра на тронове“ изключително се доближава до съвременния американски хорър, където зрелището е самоцел и в колкото по-големи дози бива поднасяно, в толкова по-емоционално отдалечен и готов за още насилие се превръща зрителят. Допълнително, че, събирайки на едно място зомби-великани, смели джуджета и жрици с неутолим сексуален нагон, сериалът с особен успех се доближава до фрийк шоуто на Джим Роуз.
Освен това, изтезанията и наказанията никога не следват една дори и малко сходна линия в ритуалността си. От гледна точка на зрителите, то е ту кратко, ту дълго, ту като наказание, ту като средство за извличане на информация, ту като обикновена залъгалка за нечий вкус, ту като необходимо зло, ту е най-невинно рязане на крайници, ту е старателно одиране на цялото тяло и пр., и пр.
Дори след кратко отсъствие Теон започва да се чувства привързан. „Игра на тронове”, епизод 4, сезон 3, собственост на HBO.
И най-вече, калейдоскопът на изтезанията в „Игра на тронове“ не се води от един, камо ли пък универсален правосъден кодекс. Тъкмо напротив, цялото изобилие от малко или повече наказателно насилие, на което публиката е свидетел, въпреки всичката си показност и графична мощ, е просто продължение на безкрайните интереси и тактически ходове на отделните герои, групи и техните сюжетни развития. Единственото универсално признато престъпление, свързано с единственото универсално признато наказание, е цареубийството.
Всъщност, говорейки за царе/крале, може би именно тук можем да търсим пресечната точка на няколкото видни в сериала линии на представяне на наказателното насилие – изключителната му показност, свръхразнообразие и липсата на единен правосъден кодекс, от който да произтича. Може би просто въздаващите правосъдието (насилието) искат не просто да подчертаят, че те самите са правосъдието, а че те са самата сила, че са в някакъв смисъл всемогъщи? Може би нямат от кого да се притесняват, защото никой не стои над тях?
Боговете сигурно са…
Известно е, че боговете във вселената на „Игра на тронове“ са особена категория същности. Те са много повече нещо като роднини в другия край на страната, с които всички предпочитат да поддържат прилични отношения, отколкото всемогъщи демиурзи, от чиято воля реално да зависи нещо в света.
Това е озадачаващо обстоятелство, имайки предвид вече споменатия феодалноподобен обществен строй, властващ в по-голямата част от Вестерос. [3] В един такъв строй се очаква властта да е от бога/боговете (което е показано поне церемониално), но от това пък трябва да следва и че цялата система от обществени отношения, мястото на абсолютно всеки един, поведенията и последиците имат логика единствено в отношението с боговете; и такава логика да се поддържа от могъщата институция на църквата. [4] Което в „Игра на тронове“… не е точно така.
За боговете чуваме, общо взето, в два случая – когато се изпълнява някакъв ритуал (най-често коронацията на някой владетел или някоя аристократична сватба, като и двете всъщност се случват подобаващо често) и когато трябва в дадена сцена героите да направят разграничение кой на кое поколение богове се моли (Старите и Новите). В останалите случаи боговете присъстват само в думите на институционализираната религия, която зрителите предварително приемат за тотално просмукана от лицемерие и разврат.
Единственият случай, в който някаква масова религиозност е показана като относима с и дори идваща от някакъв популярен афект (в ежедневния бит е напълно невидима), е възходът на Врабчетата. От развитието на сюжета, макар и само имплицитно осъзнаваме, че тази секта нагнетява и яхва народното недоволство срещу властта, кулминацията на което е публичният линч на кралица Церсей. Да, първият публичен линч е срещу Върховния септон, но от това не следва нищо в сюжета – напротив, Малкият Съвет на Церсей се присмива на оплакванията му и призивите Врабчетата да бъдат незабавно арестувани.
Нещо повече. Докато Врабчетата тръгват от сцени, в които водачът им храни бедните, техният апогей не идва от наказанието на официалната власт за престъпленията им срещу народа, а от наказанието на официалната власт за престъпленията им срещу боговете (съвсем примерно, „содомия“, но във всички случаи за дела вътре в аристократичната класа).
Изобщо, ако вселената на „Игра на тронове” представлява някакво феодално общество, бог(овете) трябва да присъстват като интерпретация, обяснение, причина, дестинация.
Върховният врабец раздава храна на бедните. Церсей е толкова впечатлена
от властта му (чрез Врабчетата), че е готова да понесе миризмата..
„Игра на тронове”, епизод 3, сезон 5, собственост на HBO.
Според мен в „Игра на тронове“ боговете изобщо нямат подобна роля, те най-много да се видят като символ, като адресат на някой ритуал или като визуален ефект. Сещам се за екранизацията на Омировата „Илиада“ – „Троя“ – където също боговете (обратно на логиката на епическата поема) не са същности, от чиято воля, благоразположение и действия да зависят пряко действията на героите. И в тази мегапродукция те са по-скоро статуи и внушителни форми на речта.
Заради всичко, посочено дотук, твърдя, че главните герои, чийто съдби следим от началото на сериала, са де факто богове. Не че трябва да очакваме подобен лупинг в сюжета, според който главните герои внезапно се оказват богове, а че техните отношения и отношенията им с всички останали са по-разбираеми не в логиката на политиката на някакво фантастично феодалноподобно общество, а в логиката на една митология. Ако изолираме отношенията на първостепенните и второстепенните герои от първи епизод насам от излишни детайли и масовки и ги разкажем възможно най-сбито, ще получим нещо много по-близо до „Теогония“, отколкото до политически роман. И може би няма да си позволя твърде много, ако посоча няколко паралела – например, Тирион Ланистър като хекатонхейра, Денерис Таргариен като Немезида, Церсей като Рея, Грегор и Сандор Клегейн като гиганти, Аря Старк като ериния… [5]
Ако такъв сериал изобщо е политически…
Ако главните герои в „Игра на тронове” действително са по-скоро богове, това би обяснило много.
Една от по-близките срещи с боговете (Старите богове). Издялано в ствола на дърво лице. Дърво. „Игра на тронове”, епизод 8, сезон 3, собственост на HBO.
Би обяснило защо алтернативната църква „на масите“ (и секта, разбира се) в сериала фактически не се занимава с масите в големите си дела и не държи традиционната църква отговорна пред боговете толкова, колкото държи отговорни аристокра- тите пред боговете. В крайна сметка, тази част от сюжета се разгръща като противоборство между фанатично отдадените на традиционните богове и аристокрацията, в която побеждава аристокрацията. В сюжета до момента това може да се чете като опит иначе неприсъстващите богове да си върнат контрола.
Би обяснило защо промените в телата на главните герои не са нещо, което да има логика в контекста на феодалните класи. Всяко ново предизвикателство на осакатяването, болестта, измъчването и дори самата смърт е просто възможност божествата да се трансцендират до следващо ниво на своята мощ или поне към следващ етап от мита.
Би обяснило защо главните герои влизат в отношения с диваци, бедняци и изобщо простосмъртни. А именно, за да може последните да им служат [6] и за да пренесат мита към следващата му сцена. Би обяснило защо, подобно на много божества в древногръцката митология, жените никога не властват над други богове – не и фактически, не и продължително. Най-много да съучастват в големите машинации за власт.
Би обяснило защо зад бруталното насилие, на което сме свидетели постоянно, никога не стои никакъв общ кодекс на правосъдието. В крайна сметка, никой кодекс не е по-висш от божествения. А всички останали са само свидетели на различните повели на божествата и тяхната неограничима мощ.
Би обяснило дори и ексцесивното насилие, което зрителите наблюдават. Съществува някакво морално оправдаване на зрелището по механизма „Щом е публично, значи е окей да гледам“ – нищо не се случва тайно (нито пред екрана, нито в света на сериала), никой не воайорства, „удоволствието“ е споделено и това моментално го оневинява. Но в случая, освен когато става дума за публични наказания, насилието не е тайна и защото самите богове го правят и следователно, митологически погледнато, е в самата тъкан на света.
Ако съм прав, от тази точка насетне можем да възприемем два подхода към гледането на сериала.
Церсей не се задоволява да заличава скришом преките си опоненти, били те Върховният врабец или Марджъри. Тя ги взривява със зелен огън, видим от километри, заедно с още стотици представители на аристокрацията, духовенството и Врабчетата, и заедно с най-знаковата и значима религиозна сграда в Кралски чертог. Толкова е велик и всепомитащ отмъстителният ѝ гняв. .„Игра на тронове”, епизод 10, сезон 6, собственост на HBO.
Единият е да кажем, че сериалът, щом почива на митология, е в голямата си част аполитичен или пред-политичен. В този случай можем да се оставим на естетическите му качества и само понякога, възбудени от конкретността на някое събитие, да се сетим за някаква необходима критическа дистанция. Но това би означавало да пренебрегнем логиката, вплетена в митологията на „Игра на тронове“. Би значело да не обръщаме внимание кой и защо е „толкова над всички“, та да бъде дори немислимо да се появяваме в полезрението Му. А той (и твърде рядко и условно Тя) се появява на сцената на властта по силата на родословието си, но я задържа по силата на нечовешкото си или поне твърде изстрадало тяло. И най-вече би значело да неглижираме ролята, която в тази логика играят „системно слабите“ (простолюдието, диваците, чужденците, жените, а дори и работниците, които са слаби до степен да не присъстват изобщо). [7]
Затова другият подход към възприемането ни на сериала би бил все пак да се вглеждаме в политическите му аспекти, но като отражения на и/или намеси в нашата фактическа реалност, и при това през призмата на божествеността на главните герои, които следим.
Ако боговете са такива същности, които в най-добрия случай не се вълнуват от живота и делата на нас, простосмъртните, а в по-лошия решават да имат някакво вземане-даване с нас; ако над тях няма друго правосъдие, камо ли пък да има такова правосъдие, което да важи и за тях, и за нас; ако (в епохата на т.нар. пост-истината) няма друга истина, освен тази, която те показват, понеже всичко друго остава невидимо за нас; и ако въпреки всичко това зависим от тяхното благоволение, понеже всъщност именно те определят дневния ни ред, а не ние… То това едва ли би била политиката, в която искаме да съучастваме.
И все пак съучастваме в именно такава политика. В истинския, жив живот.
Затова накрая ще си позволя да стигна по-далеч.
Можем да гледаме на тези богове като на ексцесивна метафора за политическите фигури на глобалното ни съвремие. Можем да мислим за тях като за някаква абстракция, отчужденост, несвързаност дори. Можем да гледаме целия сериал през тази нагласа.
Но можем и все пак гледайки да се ядосаме така, както Олимпийските богове са се ядосали на титаните. [8] Можем всички да станем богове.
Ако е нужно, чрез телата, чрез които и сега живеем, служим и умираме.
Бележки
[1] Симпатично, макар и не нечувано е как на тази изключително популярна wiki страница, посветена на вселената на „Игра на тронове“, в секцията „Появи“ на Джон Сноу има уточнение със звезда „Появява се като труп“.
[2] Трябва да се споменат и още две съживявания, видени в сериала. Едното е на Берик Дондарион, лорд и водач на Братството без знамена. В пети епизод на трети сезон той бива съживен от червена жрица. Макар и декласиран от аристократичния живот, той остава лорд по рождение, а също и водач на значима нещо-като-партизанска група. Освен това от диалога става ясно, че съживяването не му е за първи път – в предишни срещи със смъртта „си е помагал сам“. Другият интересен случай на съживяване е на Кал Дрого – след като загива в последния епизод на десети сезон, в последствие бива съживен от жрица на дотраките по молба на Денерис. Той обаче се съживява като в кома и Денерис решава накрая да го убие чрез задушаване, понеже явно не го желае такъв. Цената, която жрицата определя за съживяването, е Денерис да няма деца. А на въпрос защо все пак той е съживен в това състояние, тя отговаря, че така си отмъщава за лошо отношение към нея от страна на Денерис. От една страна го има отмъщението на простолюдието срещу знатните (доколкото една жрица е простолюдие), но от друга окончателното прекъсване на живота остава в ръцете на Денерис.
[3] Другата част е робовладелска на юг и родово-общинска на север, т.е. това е, което има като напредък. Главните герои са представители на този напредък до един, и никой не дава признаци на мислене задруг строй, дори и такъв, ясно познат от истинската човешка история Донякъде изключение е Денерис, която веднъж казва, че иска да счупи колелото на историята. Такава заявка обаче значи малко на фона на бунтуващи се диваци, които фактически си искат робството обратно.
[4] Съзнателен съм, че такова феодално общество е именно християнското средновековно общество, основано на монотеистична религия. В доминиращата (поне сюжетно) култура от „Игра на тронове” основната религия (и със сигурност тази, с която зрителите биват занимавани най-често) е Вярата на Седемте, за която Джордж Мартин открито заявява, че е отражение на католицизма.
[5] Струва си да се уточни, че това са все божества и митологични създания, предхождащи Олимпийските богове в Древногръцката митология. От гледна точка на сюжета (а не като митологичeски-хронологична последователност) тяхната битка с Олимпийските богове (Белите бродници) тепърва предстои.
[6] Включително за да се възпроизвеждат, що се касае до патриархалните семейни и интимни отношения между аристокрация и простолюдие. Ако митологията в „Игра на тронове” можеше да се продължи докрай към настоящия сезон и тезата ми за митологичната основа на сюжета е вярна, то тогава сношението между богове и простосмъртни трябваше да роди герои (като Херкулес, най-известния пример). Такива развои в сериала не сме видели засега, така че не можем да проверим доколко основателно е това твърдение. Най-малкото, само три пъти сме били свидетели на близки ситуации, но не и такива на успешна репродукция – Роб Старк и Талиса (майката загина бременна), Джон Сноу и Игрит (Игрит загина, а и не знаем да е забременявала) и Самуел и Гили (детето не е на Самуел). Но и не без връзка, тези отношения между боговете и простолюдието в Древногръцката митология са валидни само за Олимпийските богове, но не не и за титаните, „по-първите”.
[7] С изключение на трети епизод от четвърти сезон, в който Сандор Клегейн и Аря Старк са гости на обикновен фермер. Единствената трудност, за която фермерът споделя обаче, са набезите на бандити. Не говори експлицитно за политическата ситуация, поставила го там, където е.
[8] Ако действително може да се спекулира, че предстоящата битка между Седемте кралства и Белите бродници е „Титаномахия”, трябва да имаме предвид няколко неща в контекста поне на тази статия. Първо, че Белите бродници са „отвъд Стената”, т.е. с ограничен достъп до дела та на познатите ни народи и изобщо политика, който достъп при това е исторически (митологично!, вкл. от гледна точка на книгите) обусловен. Второ, че, също „отвъд Стената”, редом с Белите бродници като въплъщение на абсолютното зло, живеят и диваците, с които никой от Седемте кралства не иска да има вземане-даване. Ако тези диваци и изобщо ситуацията „отвъд Стената” е „нещото”, срещу което титаните ще се изправят, и ако диваците са нещо като „западен” пролетариат във вселената на „Игра тронове”, то от гледна точка на последните редове радикалната позиция би била именно на страната на диваците.
