Мразя „речта на омразата“
Мразя „речта на омразата“ и искам да спрем да използваме „реч на омразата“.
Мразя легалисткото безумие, целящо със сложни дефиниции и с кухи претенции да замете под килима бруталната ежедневна реалност на стотици хиляди хора. Защото какво, по дяволите, означава „реч на омразата“? Или „слово на омразата“? Или „език на омразата“? Дефинициите са безброй и може би само едно нещо е общо помежду им – че това е реч, която някак подбужда към низки и нетолерантни страсти. Според някои България си няма достатъчно добра правна рамка, която да регламентира как става това подбуждане и какво следва от него, а според други, членове 162, 163 и 164 от Наказателния кодекс, предвиждащи дори лишаване от свобода, могат да вършат добра работа.
Събития, манифести и кампании
И какво от това? Какво за системната и засилваща се „реч на омразата“ от трибуните на парламента, правителството – към ромите, към жените, към куиър хората? Какво стана с „нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да полагат труд, изискващи помощи по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки“ и „майтапчийските снимки“ от Бухенвалд на Валери Симеонов? Какво стана с „[м]орковите за циганите са на свършване, време е за тоягата“ на Светлана Дончева? Какво за непрестанната помия за евтаназии и открити призиви за убийства и саморазправа, която бълва галеникът на медиите по всички културни въпроси Ангел Джамбазки? Какво за стратегическите напъни на Каракачанов за справяне с ромите, където има не просто реч, а цели концепции и претенции за въвеждане на фашистките му мерки?
Отговорът съвсем не е просто „нищо“. Не само че няма оставки и че отвъд медийните скандали няма никакви последици за никого. Има дори оправдателни решения от съда за изказването на Симеонов, че това не било дискриминация, а какво остава „реч на омразата“.
Има и нещо много повече. В събота, 16 февруари, в Министерски съвет „дипломати и интелектуалци подписаха манифест“, озаглавен „Заедно срещу езика на омразата“ и домакинстван от ГЕРБ в лицето на Румяна Бъчварова. Това става, докато собствените им представители и коалиционни партньори от най-високо ниво ръсят „реч на омразата“ и в същия ден, в който подопечното им МВР пази гащите на фашисткия „Луковмарш“, а Столична община го домакинства, също под тяхно управление, за поредна година (как Фандъкова го била забранила е смешен плач).
Мразя поредната лицемерна изтривалка за отговорността на властта. Миналата година по това време разни умни глави се събраха в Софийски университет да бистрят що е то „реч на омразата“ и какво да се направи за нея, под наслова „София казва НЕ на словото на омразата и екстремизма“ (или нещо такова). Бяха решили сигурно, че това е особено хитър и толерантен ход – ден преди Луковмарш да спретнат такова събитие. За да е иронията възможно по-горчива, съорганизатори бяха Столична община, които и тогава бяха забранили проявата. Но докато си приказваха, под прозорците им организатори и поддръжници на Луковмарш също се събраха, за да го защитят и ефективно да демонстрират колко несъстоятелни са напъните на властта и придворните ѝ.
Подобни статии:
Тези повтарящи се събития и безкрайни манифести се разгръщат на фона на години наред кампании и обучения в „гражданския сектор“, за да стане всеки гражданин отговорен пред проблема за „речта на омразата“. Особено забележителна е кампанията (и движението?) No Hate Speech на Съвета на Европа, която вече шест години излива пари и хвърля усилия за неясно какво. Българският сайт на кампанията например представлява поредната ирония, защото на него друго, освен картинка със сърце, няма.
Безопасна борба
Мразя изобретяването на нови и нови понятия, само и само да не се наричат нещата с истинските им имена. Защото да се нарекат нещата с истинските им имена, би означавало да последват истинска отговорност и истински действия.
„Речта на омразата“ не е просто кухо понятие с неясно значение. В обтекаемостта му се крие неговата полезност за властта да служи за индулгенция. „Реч на омразата“ отваря пространство в публичния дискурс, в което насилието да може да се „бори“ само с безопасни символи. Както се вижда от примерите дотук, ще обсъждаме „проявите на омраза“ до несвяст, ще използваме социалния си статус да излизаме с претенциозни декларации и манифести, ще роптаем кой как говори онлайн и в медиите, ще провеждаме кампании на лягане и на ставане, докато не правим нищо по същество против провеждането на фашистки демонстрации и докато политици и други публични личности не само безпрепятствено, ами и с протекцията на съдебната власт и правителството превръщат насилническото говорене в норма.
Буржоазната мисъл не може да се справи с факта, че либералният контрол над „свободата на словото“ (каквото представлява боравенето с „речта на омразата“) е съвършено недостатъчен, защото от думите следват дела, които пропагандаторите на тази мисъл чисто и просто не изпитват на гърба си. По време на разните събития и сред подписалите разните манифести ги няма пряко потърпевшите от т.нар. „реч на омразата“. Няма ги ромите, няма ги куиър хората например. Това не е случайно. За елитите е невъобразимо, че както някой страда с тялото си от „речта на омразата“ ежедневно, така и някои се изправят срещу нея с телата си, вместо с помпозни изказвания и безсмислени събития. Затова ежегодно се провежда контрашествието „Без нацисти по улиците ни“ – за да покаже, че истинското действие е нужно и че то е много далеч от кулоарите на властта и благонравните кампании.
Всяка позиция да е насилие
Но и това не е целият проблем с „речта на омразата“. Понятието, в своята неопределеност, създава условия за морален релативизъм, в който да заявяваш открито, че мразиш фашистите и че мразиш циганите (независимо какво следва от тази омраза – само обида или кръв) е еднакво осъдително; в който Луковмарш и Антилуковмарш са еднакво неприемливи; в който чудесно се намества познатият знак за равенство между фашизъм и комунизъм. Тези процеси отдавна са много отчетливи на Запад, особено в САЩ, а от две-три години са съвсем видими и в българското публично пространство. Някои казват, че на тазгодишния протест „Без нацисти по улиците ни“ полицаи иззели антифашистко знаме с аргумент, че представлявал език на омразата. Медии като 24 часа и Дневник пък публикуваха материали, в които безпроблемно представят двете шествия като двете страни на една и съща монета. Логическият завършек на този морален релативизъм е, че всяко заемане на позиция представлява насилие. Това е удобно, защото по стара традиция на либералния капитализъм такъв релативизъм освобождава елитите от отговорност да заемат политически позиции и да вършат нещо в обществен интерес или в защита на маргинализирани общности, и така те могат да се задоволяват с технократично празнословие и призиви за любов и толерантност. А заемането на позиция остава за маргиналите – политически, интелектуални, културни, социални. Понеже, заемайки позиция, за разлика от властта те не губят политически партньори за задържане на голямата сцена; електорални групи, подкрепящи античовешките им мерки; редници, които да вършат мръсната работа на улицата; възможността, чрез оформяне на обществения дискурс в подходяща посока, да конструират излишни населения, които да отиват в депото за резервна работна ръка на капитала.
Обратното на „речта на омразата“ и начинът за противодействие на насилническото говорене не са някаква метафизика и благоприличие. Необходимо е да наричаме нещата с истинските им имена – расизъм, ксенофобия, антисемитизъм, антициганизъм, хомофобия, трансфобия, женомразство… Все явления и убеждения, въплътени в събития като Луковмарш, а не от вчера и в официалната власт. Необходими са конкретни и преки действия с телата – ако трябва и физическа конфронтация, разомагьосана от публичното говорене като алфата и омегата на политическия живот. Необходимо е скъсване с доверието във властта и способността и волята ѝ да защитава някого. Както опитах да покажа, тя използва „реч на омразата“, защото има изгода от това.
Заглавно изображение: Aaron Foltz @ flickr.com
