Статии

Лов на чужденци

Грегоар Шамаю

Откъс от книгата на Грегоар Шамаю „Лов на хора“ (Les chasses à l’homme, La fabrique, 2010, pp. 157-172).

превод от френски: Момчил Христов


Може още много да се размишлява върху това гонение на чуждестранни работници, но ние ще добавим само следното: нужно е всички работници, пролетарии от всички страни, да се разпознаят като братя, т.е. като хора, които са навсякъде еднакво потиснати и поради това солидарни в борбата срещу експлоататорите.

Фредерик Фробен (работник шивач), Петер Вартен (работник дърводелец), Филип Репнер (работник кожар), в. Работилница, април 1848 г.1

На 16 август 1893 г. един италиански работник на строеж в община Ег-Морт (Южна Франция) накиснал мръсната си риза в резервоар, пълен с питейна вода. Последвало меле между френски и италиански работници. Но нещата не спрели дотам. „Новината за този сблъсък бързо обиколила и други строежи… Работниците се съюзили, въоръжили се с лопати и към 4 часа започнали същински лов на хора“. Властите взели решение да евакуират италианските работници. „Французите тръгнаха подире ни, хвърляха камъни и крещяха: ‘Смърт на италианците! Връщайте се при Криспи!2 Ще ви избием!‘ Появи се група от близо четиристотин протестиращи, начело с две знамена – едно трицветно и едно червено, на което беше изписано на италиански ‘Смърт на италианците. Днес ще ги направим на кайма!‘ Разярените французи се нахвърлиха  върху изоставащите от нас и започнаха да ги бият с тояги…, да ги ритат и да хвърлят камъни по тях. Един от тези нещастници, работник от Торино, изправи окървавенaта си глава и с надежда да се спаси, започна да крещи: ‘Оставете ме, аз съм корсиканец, аз съм французин! Спасете ме!‘ Но това съвсем не му помогна. Върху му се изсипа дъжд от камъни и удари с тояги и той падна мъртъв по средата на пътя“3. Привечер преброили десетки убити и ранени. На следващия ден кметът на Ег-Морт публикувал следното официално становище: „Компанията4 освободи от работа всички поданици с италианска националност“.

Всеки лов на хора, който приема формата на народно вълнение, преследва една ясна политическа цел: експулсиране. Крещят „Смърт!“ и действително убиват, но тези призиви към убийство и самите убийства всъщност целят да прогонят. Ако лайтмотивът на линча бил „Негрите да си знаят мястото“, то този на ксенофобските гонки на хора е „Чужденците – вън“. Линчът е расистки лов с цел сегрегация, гонението на чужденци е ксенофобски лов с цел изключване. Глутницата иска имигрантите да бъдат експулсирани от града и заедно с това да бъдат изключени от работното място.

Ето защо, независимо, че омразата се изразява като национално противопоставяне – французи срещу италианци, с всички клишета, които съпътстват тези термини, – то антагонизмът си остава преди всичко социален. Ловът на чужденци е лов на чуждестранни работници. В навечерието на събитията от Ег-Морт италианският писател социалист Наполеоне Коладжани показва неуместността на израза „лов на италианци“, не само защото подобно насилие засяга и други малцинства, но и защото във всички такива случаи „ловът се практикува за сметка на най-ниската категория работници“. Така, „ако във Франция омразата и политическата неприязън действително бяха дълбоко вкоренени и широко разпространени, то те щяха да се проявят най-вече срещу италианските образовани класи“. Но тъй като случаят не е такъв, „можем да заключим, че омразата и националната неприязън не играят кой знае каква роля за тъжните събития от Ег-Морт, не са техните водещи мотиви“.5

Излиза, че коренът на насилието трябва да бъде търсен не толкова в националната омраза, колкото във факта, че на пазара на труда две групи работна ръка с различен произход биват поставени в конкуренция помежду си.6 Ксенофобският лов е гонение в ситуация на конкуренция между представители на наемния труд. Неговата логика е тази на хищничество отвътре, в самата група на жертвите: експлоатирани срещу експлоатирани, бедни срещу бедни, работници срещу работници.

Капитализмът може и да не е изобретил ксенофобското насилие, но е успял да го прикрепи към собствените си хищнически действия. По този начин той го е надарил със страховита социална сила. И някои политически движения бързо проумели това.

През 1893 г., точно преди събитията от Ег-Морт, консервативната преса стигматизирала „тези евтини работници, които нахлуват по нашите строежи, за да вземат хляба на французите“ и изисква „силно да се ограничи влизането на тази вредна и впрочем изродена стока, наречена италиански работник“.7 Като отзвук от тази агитация Париж бил изпъстрен със самоделни плакати, които призовавали към гонения на чужденци: „Заляти сме от чужденци. И малкото останала работа се върши от германци, италианци, белгийци и т.н. (…) Хайде, другари, да последваме примера на нашите братя от Ег-Морт и Нанси и да прогоним чужденеца. Да покажем, че в жилите ни тече френска кръв“.8

Симптоматично е, че през същата година Морис Барес, духовният баща на „националния социализъм“, публикувал брошурата си Срещу чужденците. Етюд за защитата на френските работници.9 В нея той пропагандирал за протекционизъм на националния труд. Пет години по-късно срещаме същата реторика в предизборната му програма: „Чужденецът ни отравя като същински паразит чак до строителните площадки, където се конкурира с френските работници. – Френската политика трябва да бъде изградена върху един основен принцип и това е защитата на всички наши сънародници от това нашествие“.10

„Защита“ – това била новата ключова дума. „Ако настояваме да бъде защитен продуктът, то е за да защитим националния производител – работник и предприемач. Това ни води до мерки, които да фаворизират френския работник пред чужденеца, който работи във Франция“.11 От втората половина на XIX в. нататък националистическата и консервативна десница се постарала да превърне народната ксенофобия в политическа програма, като разпростре протекционизма на стоките и върху работещите. Гонението на чужденци и предпочитането на националното започнали да функционират като два взаимосвързани лозунга.

Теоретиците на крайната десница провели тази политическа операция точно когато сред работническата класа се появили изблици на ксенофобско насилие заради кризата от 1880-те години. Също както социализмът бе разпознал в работническите стачки обществената мощ, способна да го издигне като политическа сила, така и реакционният, консервативен, расистки и антисемитски национализъм видял в гонението на чуждестранни работници едновременно своята практическа опора и своя фермент, своята потенциална мобилизационна сила за завоюването на властта.

Само че тази идея – движението на работна ръка да бъде третирано подобно на движението на стоки, хората да бъдат управлявани като неща – се родила много по-рано, но в главите на други политически играчи. В средата на 1840-те години икономистът Фредерик Бастиа, критикуван от редакторите на работническия вестник Работилница заради своите либерални позиции, им отговорил, посочвайки очевидното противоречие в тяхното мислене: „Какво защитаваме във Франция? Неща, които се произвеждат от крупни предприемачи в огромни заводи – желязо, въглища, платове… Но нима всеки път, когато чуждестранният труд се появи на нашия пазар под форма, която също може да ви навреди, не го пускаме свободно, само защото обслужва интересите на крупните предприемачи? – Нима в Париж няма трийсет хиляди германци, които произвеждат дрехи и обувки?… Защо им позволявате да станат част от вас, а отхвърляте чуждите платове? Аз от своя страна не искам да гоним немските шивачи и английските копачи. Аз искам свободен внос на платове и желязо. Аз искам справедливост за всички, равенство на всички пред закона!“12 Тук хитростта се състояла в това, че тезите на доктрината за свободния пазар били преформулирани в социалистическа реторика. На първо място, темата за равенството била подхваната в много специфичен смисъл – „равенство за всички“ придобило разширено значение и вече означавало равенство между хора и неща, като по силата на този принцип нещата трябвало да се радват на същата свобода на движението като работниците.13 На второ място, речникът на социалната справедливост бил мобилизиран, за да се разобличи двойственият морал на буржоата протекционисти, които излагали работниците на конкуренция, а на себе си я спестявали. В своя аргумент Бастиа си служел със свеждането до абсурд: неговата цел не била да отхвърли свободното движение на работниците, а напротив, да се опре върху очевидността на това движение, за да обоснове по аналогия свободната търговия. Аргументът наистина бил умел. Но опасен, понеже скрито полагал като единствена алтернатива на капиталистическата конкуренция между работниците затваряне на националния пазар на труда и изключване на чужденците.

Консервативната десница не закъсняла да забележи тази пролука и да схване, че в нея се крие огромна идеологическа възможност. Тя си присвоила предпоставките на дебата и от края на 1840-те години започнала да изисква експулсиране на чуждестранната работна ръка в името на защитата на националния труд.14 Каква ирония на историята: парадоксалният аргумент на либералната мисъл, който трябвало да превърне работническото движение в защитник на свободната търговия, дал на консервативната десница (а впоследствие и на расистката и антисемитска крайна десница) матрицата на нейната политическа програма.

Дебатът бил заклещен от самото начало, тъй като бил формулиран като проста алтернатива между свободна търговия и протекционизъм. Той предопределял какво може да бъде защитавано и предпоставял уместната цел на възможната защита. В тази рамка предметът на защита станал националното, а заплахата бил чужденецът. И все пак, въпросът на Бастиа в някакъв смисъл си останал уместен: какъв трябва да бъде субектът на защитата? От какво трябва да бъдем защитавани? Сериозни въпроси, които са предварително запретени, щом дебатът е рамкиран като противопоставяне между свободна търговия и национален протекционизъм.

Исканията за социална защита, издигнати от работническото движение, – същите, които били в основата на прогресивните идеите за право на труд и за системи на колективна солидарност, – ясно идентифицирали главната заплаха: капиталистическата експлоатация на труда за сметка на живота на трудещите се. Обратно, идентифицирането на защитата като опазване на националното превърнала, с помощта на различни приплъзвания, чужденеца във въплъщение и в огнище на всички заплахи. Работниците вече трябвало да се защитават не от работодателския произвол, а от самите себе си или по-скоро, от една своя фракция, на която бил пришит етикетът на враг. Това изместване имало като ефект преначертаването на реалната и мисловна карта на съществуващите лагери и разиграването на една политическа идентификация срещу друга – национална идентичност срещу класово самосъзнание. Способът бил радикален и крайно опасен, защото обработвал изоснови самите термини на политиката, т.е. определянето на приятел и на враг, схемата на уместните опозиции и антагонизми.

Основополагащият акт на ксенофобската политика е поставянето на граница между тези, които трябва да бъдат защитавани, и тези, които могат – или по-добре, трябва – да бъдат изключени от защитата. Ксенофобската политика се определя чрез тази демаркация, чиято матрица, както видяхме, е заета от икономическата мисъл. Биологичният расизъм прониква в този мисловен апарат, за да определи същността на това, което заслужава защита, и за да придаде есенция на понятието национално. Трябва да сме наясно обаче, че определянето на идентичността чрез раса или кръв не е задължително условие за функционирането на апарата. Културни или исторически дефиниции също могат да свършат работа. Националната идентичност е Х, който може да бъде запълван по различни начини, доколкото позитивното определение на „националното“ е само второстепенен елемент в така изобретения механизъм за изключване. С други думи – и това е един от главните уроци на тази генеалогия – ксенофобското изключване като политическа програма не предполага расова теория: теориите на идентичността само допълнително определят празните термини на една структура на изключване, която ги предшества в политически план. Ето защо и опровергаванията на расистките идеологии, въпреки че са необходими, сами по себе си са безсилни да се противопоставят на ксенофобията като режим на политическо изключване. Не е достатъчно да кажем, че тези идеологии полагат като природни същности някакви измислени неща, които нямат автономно съществуване. Трябва да можем да им противопоставим алтернативни режими на политическо идентифициране, други понятия за защита, за това кой трябва да бъде защитаван, други политически категории на колективната защита срещу хищническите отношения.

Редакторите на в. Работилница отговорили на Бастиа така: „Ние не искаме да бъдат прогонени чуждестранните работници, които идват да работят във Франция, дори и под претекст, че така бихме защитили националния труд“.15 Само че те обяснявали причината за своя отказ почти изцяло с морални ценности, с идеята, че алтруизмът трябвало да победи икономическите интереси: „Ние много добре разбираме, че техният труд подбива нашия, че нашите заплати ще изтънеят заради тяхната конкуренция; но не това ни вълнува най-много; отказваме да последваме примера на определена класа, която поставя печалбата над всичко“.16 По-нататък тяхната аргументация се основавала на един отворен патриотизъм: чуждестранните работници, които останат, ще станат французи, а онези, които си тръгнат, „до известна степен ще продължат да бъдат част от нас“, тъй като контактът с „нас“ ще е вложил у тях „нашите идеи и доктрини“. Авторите на този текст мобилизирали едно понятие за братство, което било наследство едновременно от просвещенския космополитизъм и от революционната мисъл: Франция – родина и въплъщение на всичко универсално. В тази формулировка обаче техните аргументи били доста слабички. Ако и да отхвърляли ксенофобските решения, това било в името на едно схващане, което наистина било щедро, но си оставало политически безсилно на терена, на който Бастиа разигравал своята прецизна тактическа маневра – а именно терена на класовите интереси. По този начин, работниците се поставяли в сложна и рискована ситуация: в началото те признавали, че класовият им интерес наистина изисквал ксенофобско затваряне на пазара на труда, а впоследствие противопоставяли на този мощен материален интерес единствено моралните ценности на страната на човешките права.

През 1848 г., през краткия период между две революции17, в Париж се случили различни гонения на чужденци.18 Републиканската, работническа и прогресивна преса веднага публикувала реакции, които осъждали тези „егоистични прояви“ и подчертавали, че те били дело на шепа хора.

Група немски имигранти писали до редакцията на Работилница, за да я поздравят за заетата от нея позиция „срещу несправедливите и необмислени опити на няколко човека, които си наумили да прогонят от Париж чуждестранните работници и чираци“.19 В своето писмо те разгръщали цяла аргументация срещу „националната изключителност“: „Ловът на чужденци е проблематичен по няколко причини: 1) Той е ужасна измяна на святата повеля за равенство, изписана по всички паметници и декрети. 2) Ще настрои не чуждите правителства, а тъкмо чуждите народи срещу френския народ. 3) Изобщо няма да подобри положението на френския работник, понеже, ако в Париж има около 200 000 работника и от тях бъдат прогонени 50 000 чуждестранни…, тази дупка… от една четвърт бързо ще бъде запълнена от французи от провинцията“.20 Те, значи, комбинирали морални, прагматични и икономически аргументи.

Към тях авторите на писмото прибавили и призив, но той вече принадлежал към напълно нов регистър на политическата мисъл: „Нужно е всички работници, пролетарии от всички страни, да се разпознаят като братя, т.е. като хора, които са навсякъде еднакво потиснати и поради това солидарни в борбата срещу експлоататорите; това е тъжното и унило значение на думата: „Равенство“ за нас, работниците; но тя носи със себе си и надеждата за едно величествено и всеобщо признаване на правата на пролетариите от всички страни“.21

Плакат на немски, изобразяващ хванати за ръце работници около земно кълбо с надпис „Пролетарии от всички страни, обединявайте се! Карл Маркс“ Над плаката има жена ангел с разперени ръце и криле. Над главата ѝ стои немската дума за свобода. На различни места на плаката стоят немските думи за равенство, братство, Африка, Азия, Америка, Австралия, Европа, както и различни оръдия на труда като мотики, лопати, кирки, и житни класове.

Позицията на тези работници се откроява с особена сила и оригиналност на фона на разгледаната по-горе: техният аргумент е, че преди всичко тъкмо добре разбраният класов интерес налага да се противопоставим на ксенофобското изключване. Не е уместно да се твърди, че благодарение на свободното движение на хора френските работници ще вдъхнат на света живеца на еманципацията и ще захранят чужденците с млякото на „нашите“ принципи – идея, която зле прикрива определено национално високомерие, – а че националната изключителност поражда пагубно разделение сред работническата класа, забранявайки ѝ да се обедини в борбата срещу общия враг.

В новата схема експлоатираните трябва „да се разпознаят като братя“. Братството вече не е някаква предварително дадена същност, а необходимост от взаимно признаване. Това признаване обаче вече не минава през същността на една обща идентичност, а през съзнанието за сходство в жизнените ситуации. Общото не се дължи нито на произхода, нито на идентичността, а на положението, на споделената социална позиция и на споделения социален опит. В това оригинално схващане за братството ставаме братя – или сестри – не чрез раждане или роднинство, а по самия факт на разпознаване на собственото ни положение в положението на другия.

Под всичко това прозира философският въпрос за начина на съществуване на политическия субект: да дефинираме колективния субект не през същност, а чрез една игра на пресичащи се идентификации, в която дадени хора се разпознават едни други по общото между тях – тяхното негативно положение. Понеже това споделено положение, което обосновава въпросното взаимно признаване, е една негативна ситуация – тази на експлоатацията. Оттук и „тъжното и унило значение“ на новото понятие за равенство, което скъсва с наивността на буржоазния универсализъм. Ако това понятие се изпълва с горчивина, то е защото свързва заедно братя по нещастие. Но това негативно единство веднага придобива нов аспект – този на борбата. Братята по нищета стават братя по оръжие. Така националното предпочитание е отхвърлено не само в името на всеобщото равенство между хората, но и в името на една солидарност със стратегически следствия: класовото братство преодолява всички граници и полага основите на един боен съюз. Само че доколкото това понятие за братство противоречи на либералната конкуренция и на националното предпочитание на пазара на труда, то ни позволява да се борим на два фронта – срещу свободната търговия и срещу ксенофобията, отхвърляйки рамките на тази наложена алтернатива. Въпросът не е да защитаваме националните работници от конкуренцията на чуждестранните, а да защитаваме всички работници от капиталистическата конкуренция. На разделящото ни съревнование трябва да противопоставим не националното предпочитание, а социалната солидарност.

Няма как да не забележим директното влияние на Манифеста на комунистическата партия върху формулировките на немските работници, тъй като те твърде буквално възпроизвеждали тезите на този текст, който тъкмо бил публикуван в Лондон на родния им език. Това означава, че първата употреба, първото пряко приложение на положенията от Манифеста се случило в Париж и било дело на работници имигранти, които се противопоставяли на лова на чужденци. Класова борба или ксенофобски гонения – алтернативата била положена от самото начало.

В края на XIX в. Бернар Лазар, яростен критик на антисемитизма и на всеки вид расизъм, отявлен противник на Морис Барес, отлично бил схванал идеологическите маневри на крайната десница и много добре разбирал до какво щели да доведат те: „Не се подвеждай по този патриотичен егоизъм, по този национален протекционизъм, един ден той ще ти струва скъпо. Тъкмо с негова помощ ще ти изсмучат кръвта. Пази се от псевдосоциалистите, които ти заявяват, че ако заплатата ти е ниска, вината е на чуждестранните работници и на евреите, и че ще бъдеш по-щастлив, ако прогониш и едните, и другите. Ах, как би се смял буржоата, ако съумее да те насъска срещу твоите братя по нищета, срещу спътниците ти по робски синджир, и по този начин спаси собствената си кожа“.22

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Бележки

  1. « Correspondance », L’Atelier, organe spéciale des ouvriers, 12 април 1848, p. 192.
  2. Франческо Криспи, италиански политик от втората половина на XIX в., активен деец за националното обединение на Италия – Бел. прев.
  3. Свидетелство, публикувано в Il Secolo, XIX, 22-23 август 1893, цит. в: Enzo Barnabà, Le sang des marais. Aigues-Mortes, 17 août 1893, une tragédie de l’immigration italienne, Via Valeriano, Marseille, 1993.
  4. Става дума за „Компания на солниците“ в региона Юг-Пиренеи (CSM)  – консорциум от едри собственици, който се сформира като акционерно дружество през 1868 г. и притежава почти всички солници в региона – Бел. прев.
  5. Napoleone Colajanni, Una questiona ardente, la concorrenza del lavoro, Biblioteca delle rivista popolare, Rome, 1893, цит. в: Enzo Barnabà, op. cit.
  6. В смисъла, в който икономистката Една Боначич говори за „разцепен пазар на труда“, когато две фракции на работната ръка, които се различават по своя произход и представляват диференцирано заплащане на труда за една и съща работа, влизат в конкуренция, която може да приеме формата на етнически конфликт. Така една от възможните стратегии пред работниците с най-високо заплащане е тази на изключването: „да попречат на физическото присъствие на евтината работна ръка в едно поле от работни места“ (Edna Bonacich, “A Theory of Ethnic Antagonism: The Split Labor Market”, American Sociological Review, Vol. 37, No. 5, Oct., 1972, 547-559, p. 555). Другата възможна стратегия се състои в поддържането на кастови привилегии. Така, ако ловът на нежелани хора съответства на първата от тези стратегии – движение на насилие за целите на изключване-експулсиране в един режим на икономическо съревнование, – то към втората стратегия спадат всички феномени на лов-линчуване, т.е. движения на насилие за целите на преутвърждаването на определена кастова привилегия, базирана на етнически произход, в един режим на господство. – Бел. авт.
  7. Цит. в: Michel-Louis Rouquette, La chasse aux immigré : violence, mémoire et représentation, Mardaga, Sprimont, 1997, p. 32.
  8. Ibid., p. 22.
  9. Maurice Barrès, Contre les étrangers. Etude pour la protection des ouvriers français, Grande imprimerie parisienne, Paris, 1893.
  10. Maurice Barrès, Scènes et doctrines du nationalisme, Plon-Nourrit, Paris, 1925, Tome II, p. 161.
  11. Ibid., p. 164.
  12. Frédéric Bastiat, Mélanges d’économie politique, Méline, Cans et cie, Bruxelles, 1851, Tome I, p. 152.
  13. По такъв начин равенството трябвало да се превърне в другото име на свободната и нерегулирана конкуренция. Този парадокс Маркс коментирал така: „Само в главата на буржоазията може да се роди идеята да наречеш експлоатацията в световен мащаб ‚световно братство‘“. Marx, « Discours sur le libre-échangisme » (1848), Œuvres 1, Gallimard, Paris, 2007, p. 154 (виж извадката на български: Карл Маркс, „Слово за свободната търговия“, Монд дипломатик, март 2009). – Бел. авт.
  14. Както показва историкът Пиер-Жак Дерен, „днешният аргумент за националното предпочитание при наемането на работници всъщност се ражда във Франция по времето на Юлската монархия (1830-1848) и Втората република (1848-1852), разпространявайки се сред работници и буржоазия“. Pierre-Jacques Derainne, « Migration de travail, conflits et sociabilité : l’exemple des ouvriers allemands en France sous la monarchie de Juillet et la seconde République », Deutsche Handwerker, Arbeiter und Dienstmaedchen in Paris. Eine vergessene migration im 19. Jahrhundert, Oldenbourg, 2003, pp. 121-142. – Бел. авт.
  15. « Sur la liberté des échanges – A Monsieur Frédéric Bastiat », L’Atelier : organe spécial de la classe laborieuse, octobre 1846, p. 388.
  16. Ibid.
  17. Тази от февруари 1848 и тази от юни същата година  – Бел. прев.
  18. Чуждестранни работници били прогонени от работилниците, а някои политически групи се опитали да разпалят масови ксенофобски вълнения. В една събота през април 1848 г. парижки работници били свикани от афиши на някакво събрание, на което „видяли човек, който първо окачил националното знаме и след това прочел прокламация, с която ги призовавал да изловят и прогонят от Франция всички чуждестранни работници. Справедливо възмутени от подобно предложение, тези 300-400 работници хванали въпросния човек и го отвели в полицейското управление“, L’Ami de la religion, 11 avril 1848, p. 107. – Бел. авт.
  19. « Correspondance », op. cit., p. 119.
  20. Ibid.
  21. Ibid.
  22. Bernard Lazare, Juifs et antisémites, Allia, Paris, 1992, p. 77.

Comments

comments