Излезе седми брой на сп. dВЕРСИЯ – „Политпоп“
Уводни думи към брой 7
от Анастасиа Илиева
Когато преди няколко месеца решихме, че следващият ни брой ще бъде посветен на популярната култура, нямахме ясна представа какво точно ще се получи накрая и накъде ще успеем да „отклоним“ някакво говорене. Сега, след като вече написахме и получихме общо 14 текста, можем да започнем да конструираме от тях мрежа на фрагменти относно това какво имаме предвид, когато говорим за политически поглед към популярната култура.
На първо място, този поглед означава да изтръпваш всеки път, когато някой говори с презрение за „маси“ от хора. Демофобията е една от централните теми за dВЕРСИЯ още от ранните броеве, а тя рядко е толкова интензивна, колкото когато говорещият гледа на човешки същества като на маси със своя лишена от стойност „масова“ култура. Този подход не е продуктивен за авторите в настоящия брой.
На второ място, да взимаш популярната култура насериозно означава да предпоставяш, че тя не е лишена от ценност сама по себе си; да я разглеждаш като нещо, чиито анализ и критика си струват именно защото много от представителите ѝ успяват да въвлекат в себе си съзнанията, емоциите и разсъдъка на зрителите, читателите и слушателите си. Означава да имаш предвид, че поп културата може да бъде както средство за подчинение и бездействен ескейпизъм, така и в основната си част да е в услуга на печалбата, но никога анализът ти да не се изчерпва с повтаряне на повърхностни клиширани рефрени, които свободно да отписват огромно множество от произведения, без никакъв опит да бъдат разгледани контекстът или съдържанието на творбата.
Трето, да гледаш на популярната култура политически носи със себе си по необходимост отказ от затварянето единствено в рамките на вселената на произведението и отнасяне към него само в термините на естетичното и художественото. „Политпоп“ се опитва да направи пореста границата между света на произведението и заобикалящата го действителност, разсъждавайки върху значението на някои привидно единствено художествени избори на създателите му за по-широкия контекст на възприятие – както на изкуството, така и в сферата на политиката, с която те остават неизменно свързани.
Подобни статии:
На последно място, авторът естествено е мъртъв, когато интерпретираме вътрешния свят на творбата, но биографията му/ѝ бива завлечена обратно в анализа, когато смятаме това за нужно – дали защото това би оцветило по различен начин някои от аспектите на произведението, или защото се колебаем каква е ролята ни като зрители или читатели в поддържането на практики, упражнявани от същия този автор.
Статиите в „Политпоп“ може би тръгват от тези споделени предпоставки, но по-нататък достигат до набор от много различни изводи, опасения и дори предметни области. Броят започва с фундаменталния текст на Валентина Георгиева Властелините на вкуса за понятийната каша, в която са оплетени названия като „висока“, „популярна“, „масова“ и „народна“ култура. В него критиката ѝ не се изчерпва с буквалната демофобия на Хосе Ортега-и-Гасет и с готовността на някои от мислителите от Франкфуртската школа да демонизират потребителите на „масова култура“, но и с привиждането на съпротива у субкултурите от страна наизследователите в Бирмингамския център за съвремени културни изследвания.
Втори е текстът на Петър Добрев „Тез бурни чувства имат бурен край“. Westworld и революцията на роботите в киното, който взима за отправна точка обвързания с труд произход на думата „робот“, за да разгледа развитието на отношението към създаденото от човечеството не-човешко съзнание през известни научнофантастични филми, за да стигне до съвременната размяна на традиционните позиции в излъчения в края на 2016 г. сериал на HBO Westworld.
Нататък продължаваме с Крайната игра на Алекс Джоунс от Божин Трайков, където наративите на популярния американски водещ Алекс Джоунс са разгледани през призмата на неолиберализма, отключващата конспиративни теории финансова криза и антисемитизма. Когато замисляхме броя, се надявахме в него да включим текст, който се занимава със семантично така близкия до „поп“ (култура) „популизъм“. Божин написа именно такъв текст, в който дори засяга и отношението към средището на популярна култура Холивуд в предаванията на Джоунс.
Следва дългоочакваният авторски дебют на дизайнера на настоящия и предишните три броя на списанието, Боряна Красимирова: „Макар че ме удари, не беше страшно“: сексизъм и shoujo мангата. Текстът ѝ се занимава с контекста, породил някои откровено ужасяващи тропи в определена част от мангата, както и следващата от тях нормализацията на насилието над жени. Особено ценно в текста ѝ е описанието на онова обезсърчаващо усещане, когато изведнъж започнеш да забелязваш силно проблематичните моменти в творби, които преди това си обожавала.
Петата статия в „Политпоп“ е изследването на Станислав Додов върху някои наративни особености на може би понастоящем най-популярния в света сериал: „Игра на тронове“: политика, тела, богове. Авторът се придържа плътно към „текста“ на сериала, за да коментира някои устойчивости в сюжета като естеството на женските образи, съдбата на тази част от героите, които не са от аристокрацията, и предпоставките в основата на политическия замисъл зад фикционалния свят на Вестерос. В случай че не се съгласите с тезата му относно какво всъщност са аристократичните персонажи, поне обърнете внимание как тя бива коректно подкрепена с примери от сюжета.
Следващият материал е озаглавен Явката ДЛГ: „Ако това да имаш разумен поглед върху света значи да си песимист, циник или нихилист, аз с гордост ще нося тези емблеми.“ В едно интервю с Петър Добрев Явката ДЛГ разказва за развитието на отношението си към парите и на политическите си възгледи, за така наречения „неприличен език“ и за различните вълни в българския рап. Саморефлексивността и самоиронията му правят транскрипцията от интервюто забележително увлекателна дори в моментите, в които не споделяш напълно някои от възгледите му.
Продължаваме със статията на Александър Попов Научна фантастика, хетеротопия, срещи с Другия. Размисли върху „Sense8“. Коледният епизод на сериала Sense8 провокира Александър да ситуира целия сериал в по-широкия контекст на кариерата на сестри Уашовски, едновременно оценявайки огромния политически потенциал на Sense8 и многото разочарования и пропуснати възможности в действителното му изпълнение. За контраст авторът използва някои от произведенията на доста по-радикалния в творчеството си Самюъл Дилейни и начина, по който той втъкава фукоянското понятие „хетеротопия“ в романа си Trouble on Triton.
Симеон Кюркчиев е следващото попълнение в съдържанието на „Политпоп“ с Овладяване на критиката – случаят Джорджано. Текстът е своеобразен отговор на статия на Жана Цонева и
Момчил Христов от 2015 г., като тезата на Симеон обхваща влиянието на интернет върху замисъла на понастоящем произвеждащата се популярна култура, „чертаенето на биографии“ и работата на Болтански и Чиапело и Дельоз и Гатари, за да твърди, че дори това, което първоначално изглежда като еманципативен проект, скоро се оказва просто разширяване на пространството на капитала. Симеон успява с лекота да приведе изключително уместни разсъждения за последните десетилетия, опирайки се на примери от популярната култура, за да защити позицията си, без да казва нищо излишно.
Деветият текст в броя е Краката на Тейлър Суифт и топящият се арктически лед на Глория Костадинова. Статията разглежда именно онези особености на популярната култура, които я правят популярна, и се заема с нелеката задача да предложи рамка, при която тези особености трябва да се вземат предвид при конструирането на подхода, който активизмът използва, за да спечели повече съмишленици за каузата си. Изводът от статията е, че да караш някого да се чувства виновен рядко води до добри резултати.
До подобен извод стигам и аз в текста си Да гледаме ли филма, ако режисьорът е насилник?. Възприемам етическата система на консеквенциализма, за да разгледам каква е отговорността на един обикновен зрител към потенциалното комерсиално подпомагане на произведение на изкуството, създадено от човек, който е обвинен или осъден за (сексуално) насилие.
Първият от трите преводни текста в броя е Дистопия сега на Марк Фишър, преведен от Неда Генова в негова памет – Фишър почина на 13.01.2017 г. Дистопия сега анализира три филма: Игрите на глада, Никога не ме оставяй и Дилъри на време. Интерпретацията на Фишър привижда в тези филми стремеж към пораждане на революционно съзнание, но антагонистът на това съзнание е различен и в трите творби – бруталната сила, държавния идеологически апарат или класовата система. За Фишър преоткриването на солидарността, което е налично и в трите филмови дистопии, може би загатва ключа към разпадането на неолиберализма.
В седми брой на dВЕРСИЯ е поместено първото издание на колонката за икономика на Петър Пиперков Икономикс за вменяеми. Първата част на проекта му за нещо като кратък курс по икономика за неикономисти е озаглавена Ванга би била горда!, препращайки към понятието за „информирани предсказания за бъдещи събития“, стоящо в основата на някои икономически теории. Петър проследява и други абсурдни за него предпоставки като рационалното поведение на потребителите и обещава в следващите издания на колонката си да разшири обясненията си за противоречията в претенциите за научност на икономиката.
Вторият преводен текст в настоящия брой е манифестът от 1960-те години на аржентинските режисьори Фернандо Соланас и Октавио Джетино Към едно трето кино, в който съпротивата срещу империализма заема централно място. Соланас и Джетино се занимават с ролята на артистите и интелектуалците в революцията, като отхвърлят разделението на политика срещу изкуство. Преводът е дело на Неда Генова, която също така ни предлага и уводни думи към него. В тях засяга контекста на манифеста, анализира неговите послания и съвсем точно посочва пропуските и недостатъците му. Уводът на Неда предлага една ценна насока за четенето на манифеста, в която са съчетани историческият контекст на зараждането му и съвременни перспективи върху проблемите, засегнати в текста на двамата режисьори.
Последният текст също е преводен, този път дело на Ирина Самоковска: Фентъзи и революция, интервю с писателя и политически активист Чайна Миевил. Интервюто е проведено много, много отдавна – през 2000 г. – и ако ви се е случвало да четете по-нови изказвания на Миевил, ще бъдете стреснати колко по-различно е звучал той преди 17 години. Въпреки че текстът е стар и някои от позициите на писателя вече вероятно са се променили, намерихме съдържанието на интервюто за особено подходящо за „Политпоп“. Миевил е защитник на странното и на жанровото, като настоява, че реакционността или прогресивността на едно произведение не може да бъде сведена единствено до жанра му. Въпреки това, бидейки писател, често творящ в традициите на фентъзито, за него е важно да не отрича реакционисткото у Толкин, оказал огромно влияние върху развитието на жанра.
Не успяхме да включим в броя поглед върху всички проблеми, които бяхме намислили да разгледаме. Но това, което в крайна сметка събрахме, е едно особено разнообразие на гледни точки, най-очарователното в които вероятно са неочакваните преплитания между отделните текстове. В първия текст Валентина Георгиева задълбочено критикува идеите на тези, които тя нарича „властелините на вкуса“, а в последния Миевил казва „Ставам подозрителен всеки път, когато полуофициалните арбитри на добрия вкус ни казват, с едва прикрит снобизъм, че нещо е под достойнството им.“ Симеон Кюркчиев споменава Mr. Robot, когато говори за вливането на критиката към системата вътре в самата система, което прави впечатление и на Петър Добрев в интервюто му с Явката ДЛГ. Моят текст споделя с този на Боряна Красимирова опасения от нормализация на определени практики, а с текста на Глория Костадинова – мнението за непродуктивността на чувството на вина. И Станислав Додов, и Симеон Кюркчиев са завладени от някои решения в Игра на тронове, макар и двамата да идентифицират различни характеристики като централни за сериала. Някои от разсъжденията на Александър Попов за естеството на научната фантастика са сякаш споделени от Миевил, а британецът на свой ред се оказва на обратното мнение спрямо това на Соланас и Джетино относно разделението между творчеството и политическата борба. Марк Фишър се занимава с отражението на кризите в неолиберализма върху художествени произведения, а Петър Пиперков се забавлява как икономиката твърди, че имаме адекватна информация за бъдещето, и същевременно с това икономическите кризи продължават да се случват.
Преплитанията в текстовете са много повече, но засега ще се ограничим със споменаването само на тези. Надяваме се вие да откриете още повече.
Приятно четене!
Анастасиа Илиева
За да изтеглите и прочетете списанието, можете:
- Да свалите .pdf файл на вашето устройство от бутона “Свали” по-долу.
- Да отворите списанието онлайн тук / чрез приложението на Issuu:
