от Неда Генова
превод от английски: Рая Апостолова
Текстът е публикуван първо в сборника ни „А може, по-иначе може… Утопии и радикално въображение“. Ако желаете да прочетете още текстове за утопия и радикално въображение, можете да изтеглите или поръчате сборника тук.
На следващите страници представяме увода към сборника Post-Communist Grounds. In Search of the Commons (предстоящо в: Institute of Network Cultures, Amsterdam през юли 2025 г.) под редакцията на Неда Генова. Книгата събира серия от художествени намеси: илюстрации, колажи, нотации, есета и други, занимаващи се с темата за общите блага на терена на посткомунизма от различни перспективи, работейки с различни художествени средства и в различни медии. С леки съкращения тук публикуваме увода към изданието поради това, че то цели не само да изследва, но и да задвижи на практика чрез естетически похвати потенциала на въображението като форма на политическа намеса в посткомунизма. Същевременно уводът рефлектира и върху социалните и материални предпоставки, направили възможно създаването на книжното издание, като така поставя важния и за dВЕРСИЯ въпрос за връзката между настоящи условия и бъдеща трансформация.
Събота рано сутрин е, на втория ни ден в Обсерваторията Бидстън край Ливърпул през месец май 2023 г. Хората сънено се движат из кухнята, приготвяйки си закуска, разговаряйки, търсейки място около голямата дървена маса, на която постоянно се връщаме за храна и дискусии. Аз също съм сънена, защото предишната нощ сме стояли до късно. Само осем и двайсет е, а мислите ми се лутат между недовършената купичка с мюсли пред мен и груповата дискусия, която предстои малко след закуската, и за която все още трябва да се подготвя. Тогава, през сутрешната мъгла и заобикалящия ме шум, чувам въпроса: „Неда, защо използваш термина посткомунизъм? Защо не ползваш постсоциализъм?“.
Твърде рано е и изобщо не съм готова за подобен разговор. Измърморвам нещо за „комунизма като хоризонт“; комунизма като въпрос, който трябва да остане отворен в настоящето ни; за това какво отношение представката „пост-“ артикулира спрямо „комунизма“ днес. Мисля си (надявам се), че все пак ще успея да се докопам до второ кафе и най-накрая да се събудя, но междувременно още един човек се е включил в размяната на реплики. Започваме да обсъждаме разликите между „реално съществувалия социализъм“ и хоризонта на комунизма, за това как настоящето ни изглежда различно в зависимост от това дали се намираш в България, Литва, Полша или САЩ, как това може да зависи от семейната ти история, от миграционния или образователния ти опит, политическата ти практика (или съответно липсата ѝ)… Разговорът продължава да привлича все повече хора, които влизат в кухнята. Несъгласията започват да се обаждат, а е едва 08:45 сутринта. Не бях планирала подобно нещо и започвам да се чувствам леко изнервена. Не можеше ли всичко това да почака до по-късен час? Прибирам купичката си, някой мие чиниите. Накрая някой избухва, че се притеснява от наличието на думата „комунизъм“ в заглавието на публикация, в която има участие. Втори споменава факта, че в англоезичната литература обозначението „посткомунизъм“ се използва предимно от антикомунистически учени. Трети поставя под въпрос доколко е важно всички да се съгласим за значението на „посткомунизъм“, или пък дори и върху „комунизма“ днес. Все пак дори и много от нас да са ангажирани с политическа организация вляво, тази практика няма общо с това защо сме се събрали днес. Нещата стават хаотични, прекъсваме се, ставаме все по-нетърпеливи, несигурностите ни започват да си проличават.
Подобни статии:
Несъгласията ни и съмненията ни се прокрадват дори в дискусията след закуска, която постоянно бива прекъсвана, завръщайки се именно към въпроса, за който вече знаем, че няма да се съгласим.
Едва далеч по-късно, в дълбините на нощния мрак, когато танцуваме на покрива на обсерваторията под ритми, идващи на практика от целия свят, усещам, че напрежението започва да се разсейва? Прегръщаме се, лягаме си. На следващия ден изчистваме, поприказваме си и потегляме наобратно.
Събирайки се, в борба
Защо започвам сборник за общите блага (commons) с историята за тази случка? Защо не разказвам за някой от по-безконфликтните, по-ведри моменти, които действително също съпътстваха съвместната ни работа по публикацията: начините, по които организирахме процеса ни на учене и обмен на знания, или пък радостта, която изпитваме, когато непознати се превърнат в сътрудници и приятели?
Една от надеждите ми е да устоя, поне временно, на изкушението да представя общите блага – или практиките по обобществяване [commoning] – по един твърде романтизиращ начин. Далеч от това да е безконфликтно, обобществяването често може да произведе триене и напрежение. Общите блага са терен на борба и предоговаряне така, както са и пространство, в което могат да бъдат изпробвани (макар и никога подсигурени) алтернативи на капиталистическите ограждения [enclosures]. Това е така, защото когато обобществяваме, част от това, което се опитваме да направим, е да задвижим една алтернативна общност и да изместим привичните начини, по които осмисляме и създаваме общо знание. Тези практики невинаги са гладки и лишени от напрежение – напротив, те могат да са съпроводени от конфликти и раздори – но е много вероятно именно тези моменти да ни донесат най-полезното знание в дългосрочен план.
В нашия случай един от продуктивните аспекти на това изместване на обичайните начини за създаване на знание беше свързан със специфичността на мястото, в което се събрахме: Центърът за артистични изследвания на Обсерваторията Бидстън в близост до Ливърпул (Великобритания). Важен фактор при избора да останем в това „самоорганизирано учебно пространство за изследвания, общностност и експериментиране“ (както Обсерваторията описва дейността си на своя уебсайт) беше желанието да се съберем на място, където да можем да изменяме и да се заиграваме с границите и ограниченията му. Щеше ми се да поставя началото на нашето сътрудничество в пространство със свой собствен характер и история, които изискват нещо от гостите си.
Престоят в това самоорганизирано учебно пространство, което се помещава в сграда на бивша обсерватория на върха на хълм, заобиколен от гори, храсти и поляни, неизбежно значеше, че разграничението между ръчен и интелектуален труд, между артистичен и възпроизводствен труд, между свободно и продуктивно време биваше размито. Споделянето на отговорността за създаването на материалните условия, направили възможно събирането ни чрез разпределянето на задачите по възпроизводствения труд – миене на чинии, подове, пране и подреждане – изглеждаше важно, ако действително приемахме сериозно задачата си да се учим заедно и взаимно.
Необходимостта от това колективно да отчитаме различни потребности, когато предоговаряме достъпа до и наличността на дадени пространства и ресурси, се превърна в начин да вкореним дискусиите си за общите блага в конкретни практики. Наличието на време за скитане из гората, за шляене и проучване на района, за почивка и безсмислици ми се струваше точно толкова важно, колкото и отварянето на възможността за това трудните, но важни разговори да започват тъкмо тогава, когато най-малко очаквахме.
Терен за експериментиране
Този сборник е предварителен резултат от някои от разговорите, които започнахме в Центъра за артистични изследвания на Обсерваторията Бидстън през май 2023 г. и които, надявам се, ще продължат и в бъдеще, въвличайки и други в тях. Книгата изследва и активира практики по обобществяване в посткомунизма през различни жанрове и медийни форми, като проявява специален интерес към развиването на експериментални естетически практики.
Една от целите на това издание е да отведе дискусиите за общите блага отвъд преобладаващите аналитични рамки, които са склонни да „приемат, че еманципативните идеи за общите блага и обобществяването идват от Запад“ (Vilenica, 2023, с. 12). Така съответно се обезценяват експерименти с общите блага, намиращи се другаде и въвличащи различни исторически опитности на борбите срещу огражденията. Това включва не само различните усилия, вложени в организирането на възпроизводствения труд, публичните инфраструктури или свободното време при държавния социализъм в т.нар. „Източен блок“, но също така и опита на антиимпериалистическите, аграрните и анархистките борби и бунтове в тези региони, които се появяват преди, а вероятно и надживяват формированията на социалистическите държави. Сборникът обединява материали, произхождащи от различно конституирани „посткомунистически терени“, за да пренареди и преподреди композицията им, същевременно поставяйки ги в едно продуктивно отношение с въпроси, обуславящи настоящето ни: от интимния ангажимент с феминизираните опити на трудовата емиграция в съвременна Грузия, през изчезването на пространства за всекидневно творчество в Полша, до разкази за предизвикателствата пред интернационалното организиране на лявото днес през призмата на колектива LeftEast. Докато някои от участничките разчитат на исторически и архивни материали от различни контексти, то нито една от тях не прилага есенциализиращи подходи към миналото. Вместо това всяка работи с различни материали, медии и модалности на писане – от поема до илюстрация, от есе до колаж от нотации на движение – за да очертае алтернативни координати на настоящите и бъдещите терени на срещи. Тези материали свидетелстват за това, което двама от участниците в изданието – Ноа Бремер и Мери Н. Тейлър – улавят във въведението си към книгата The Commonist Horizon:
Далеч от това да е „пустиня“, постсоциалистическият терен е богат на експерименти, вдъхновени от разриванията на миналото и подсилени от международните и трансверсални връзки в настоящето (Brehmer and Taylor, 2023, с. 3)
В този смисъл каква беше формата на експерименталната ни съвместна работа по това издание? Откакто за пръв път се събрахме в Обсерваторията през май 2023 г., участниците в книгата имаха няколко възможности да споделят текущите си разработки и да дадат обратна връзка една на друга, като това представляваше опит до някаква степен да се внедри принципа на хоризонталното (само)организиране и в редакторския процес. Отново, тук не твърдя, че този процес бе гладък и безпроблемен или пък че аз не съм взимала редакторски решения, понякога довели до селектиране и изключване. Това, което обаче се надявам да проличи от заниманието с този сборник, е последователният съвместен опит за концептуализиране на методи, медии, мисловни модели, спекулиране и експериментиране в общност като радикално обвързани с обсъжданите теми, изникналите въпроси и очертаните терени – или това, което Силия Люри описва като „проблемни пространства“ (Lury, 2021). Следователно, ако тази книга действително следва да работи като покана за една възможна подредба на „терен, върху който да застанем“, по думите на Питър Линебо (Linebaugh, 2014), то тук от голямо значение е как е била съставена и как стигнахме до поставянето на някои от основните ѝ въпроси.
Обобществяване и (пост)комунизъм
Какво имаме предвид, когато говорим за „общи блага“ и какво е отношението на обобществяването с „посткомунизма“ в контекста на тази книга?
Обобществяването е название на практика и форма на отношение, което противостои на капиталистическите ограждения на отвъд-човешките екологии, времето, знанието, творчеството. Съществува определена неопределеност в понятието за „общи блага“ дотолкова, доколкото то „носи след себе си едно обещаващо, но неуточнено усещане за алтернатива“ (Linebaugh, 2014, с. 142; курсивът мой, Н.Г.).
Както политически, така и методологически Линебо е важен събеседник, тъй като интересът на настоящето издание е да проучи потенциала на общите блага спрямо посткомунизма. За разлика от други изследвания, които имат тенденцията да диагностицират последствията от разрухата на социалистическите режими в страни от т.нар. Източен блок от края на 1980-те и началото на 1990-те години като индикиращи края на политическото въображение и като такива, които почти напълно подкопават способността да си представяме алтернативи на капиталистическото подчинение, прочитът на тези събития от страна на Линебо е различен. За него колапсът на Съветския съюз и въстанието на сапатистите в Мексико през 1994 г. означават, че „стана възможно да се мисли за комунизма без тоталитарната държава и [че] въпросът за общите блага се превърна в реален източник на въоръжена борба в много части на света“ (Linebaugh, 2014, с. 5). Едно подобно предложение е значително по-обнадеждаващо от вероятно по-познатите аргументи на автори като Нанси Фрейзър, Марк Фишър или Шантал Муф, които настояват на това, че живеем във времена, които са лишени от усещане за алтернативност на капиталистическото статукво. За мен перспективата на Линебо носи със себе си възможността да подходим както към разпада на държавно-социалистическите режими, така и към вторичните му ефекти (понякога проблематично описвани като „преход“) чрез разкази, които отиват отвъд наративите за загуба, липса и тотален провал.
Но нека се върнем на връзката между „общи блага“ и „комунизъм“. В книгата, която събира творби на Линебо от над две десетилетия Stop, Thief!, той дефинира тази връзка по следния начин: „ако работници и селяни постоянно прилагат практики по обобществяване, то тогава комунизмът се състои в генерализирането на тези практики“ (2014, с. 206; курсивът мой, Н.Г.). Нещо повече, бихме могли да кажем с Линебо, че обобществяването и комунизмът носят различни наративни възможности и предполагат различни субектни позиции: докато историите за обобществяване се явяват като прегрешение или престъпление в миноритарни разкази, устни предания и анекдоти, то комунизмът като условие, което се стреми към генерализиране, е обект на журналистически, философски, икономически и други трактовки. На последно място, обобществяването за Линебо е винаги локално; то е „основа за класова солидарност на пролетариата и може да открием това преди, по време и след семантичното и политическото рождение на комунизма“ (2014, с. 213). Разказът на Линебо следователно прави възможно едно продуктивно разграничение между комунизма и общите блага, а така също и разглеждането на двете като нещо динамично и разпростиращо се на различни равнища. Може да приемем предоговарянето на специфичните начини, по които общите блага и комунизмът се информират едни други и как са позиционирани едни спрямо други като възможно определение на бъдещето място на еманципаторните политики; именно така ми се иска и да четем употребата на термина „посткомунизъм“ в този сборник. Вместо „посткомунизмът“ да описва предзададено състояние на нещата, той може да се разглежда като спекулативна покана да държим отворен въпроса за времевото ни отношение спрямо комунизма. Ако приемем предпоставката, че комунизмът е генерализация на обобществяващите практики на работниците и селяните, то може ли той наистина да бъде въпрос единствено за миналото? И обратно, ако се позиционираме като приемници на това състояние, то тогава какви знания, умения и опитности вече имаме на разположение и какво, къде и от кого трябва още да научим – а и да отучим?
Оформяния върху посткомунистически терени
В обширната литература по темата „общите блага“ могат обаче да се използват и по уточнен начин, а именно за описанието на общности, участващи в съвместното управление и менажиране на екологични ресурси като пасища, гори или реки, без непременно да поставят под въпрос отношенията на частна собственост или пък почиващите върху права режими. Като че ли именно това формира част от причините Стефано Харни и Фред Мотен да се отнасят скептично към понятието за „общи блага“, което те описват като „набор от ресурси и отношения, които ние – като иначе експлоатирани и експроприирани човешки същества – строим или защитаваме, управляваме или експлоатираме“ (Harney and Moten, 2019, с. 52), като му противопоставят концепцията за „необобществени блага“ [undercommons]. Докато първата концепция изисква един „независим стратегически актьор“, то „необобществените блага са отказ от междуличностното“ (пак там). Понятието за „необобществени блага“ насочва към едно състояние на взаимосвързаност, което не предполага междуличностна субектна позиция, а вместо това представлява „привързаност, споделеност, разсредоточеност, разделеност“ (2019, с. 54).
Макар и да споделям стремежа на Харни и Мотен към активирането на модели на съществуване, които не се основават върху концепции за завършени личности (които може да се разглеждат като форма на ограждане), твърдението ми е, че „общите блага“ като название за един широк набор от колективни практики, целящи да създадат алтернативни начини на организиране и обживяване на социума – с човешки и не-човешки Други – съдържат потенциала да нарушат именно формите на идентификация и субектните формации, от които Мотен и Харни се стремят да се разграничат. Един подход към „общите блага“, повлиян от Жил Дельоз и Феликс Гатари (Guattari, 2012; Deleuze and Guattari, 2013) които ни подтикват да мислим едновременно процесите по хомогенизация и хетерогенизация, стратификация и разпръскване, образуване и разпадане на територии, би гледал на движението между уточнението и неопределеността като конститутивно за работата и концептуализирането на общите блага, вместо като нещо, което трябва да отхвърлим априори.
Тук можем да се опрем на работата на Олга Горюнова върху дигиталните библиотеки и хранилища като знаниеви общи блага (Goriunova, 2021). Стъпвайки върху анализа на Силвия Федеричи в Калибан и вещицата (Federici, 2014), където се настоява, че самоидентичният, хомогенизиран субект, откъснат от общите блага, е изобретение на капитализма, а също и върху работата на Михаил Бахтин и Гилбърт Симондон, Горюнова въвежда понятието за „субектни позиции“ по отношение на общите блага. Във формирането на общите блага тези позиции се явяват като:
Практики, форми на знание, действия и сътрудничество, динамични технически инфраструктури, които имат кореспондиращи субектни позиции: те подхранват и поддържат специфични субекти. Такива субекти са техно-естетични оформяния. (Goriunova, 2021, с. 48)
Според Горюнова вещицата и пиратът представляват субектни позиции, така както са и тези на нелегалната библиотекарка, публичния пазач и библиографа на разнообразни форми. Важно е да разберем, че понятието за субектни позиции е различно от това за завършените личности, които се разпореждат с или управляват преброими отношения или права.
Оттук възниква и въпросът за типовете субектни позиции, които могат да бъдат оформени и изградени на посткомунистическите терени, в чието непрекъснато изграждане и преработване участваме. Какви са естетическите и разказвателни инструменти, техническите инфраструктури и алтернативните представи за общност, които вече имаме на разположение върху тези терени, и как искаме да ги преосмислим и пренаредим колективно? И още по-уместно: как тези субектни позиции, практики и форми на знание, изградени върху хибридни, незавършени терени, могат да оборят ориентациите и тенденциите, които срещаме в доминиращите географии и пространствено-времевите подредби на така нареченото „посткомунистическо състояние“? Какви нови темпорални връзки с неравното и множественото минало искаме да предложим срещу насилствената, инфантилизираща логика на времевото забавяне или „изоставане“, наложена върху населението на бившите социалистически страни (вж. Buden, 2009; Țichindeleanu, 2011)? Какви уроци можем да извлечем от тези изминали времена – без да ги романтизираме или вкаменяваме – както по отношение на конкретни практики на обобществяване срещу капиталистическите ограждания, които искаме да съживим, така и спрямо онези грешки, жестокости и несправедливости, които се ангажираме никога да не повтаряме? Какви колективни субекти искаме да формираме и как ще изглеждат нашите съюзи срещу расисткото и екологичното насилие на националните граници?
Това, което следва, е набор от предложения за подобни общи терени, които обаче не очертават единно, самосъгласувано пространство с еднороден исторически субект. Вместо това предложените тук терени по-скоро могат да се мислят като пътища, които бихме могли да поемем. Тези пътища често имат спекулативен характер, изискващ и щипка въображение от страна на читателите. Докато разглеждах отново материалите в този сборник, нямаше как да не забележа една тяхна последователна и специфична лекота, откритост и щедрост: както във формално и естетическо отношение спрямо методите и подходите, с които работят, така и що се отнася до темите и въпросите, с които се ангажират.
[следва въведение в съдържанието на сборника – вж. накратко по-долу]
Въпреки многобройните общи нишки, които се преплитат в текстовете в тази книга, те се различават по своите методи и теми, както и по видовете пространства и ресурси, към които насочват надеждата си за бъдещи, по-равноправни общи терени. Това несъмнено е свързано с различните политически ориентации на автор/к/ите, както и с мястото на политическата организация в тяхната практика – в по-широк смисъл или изобщо. Това са разлики, които трябва да се вземат предвид при самия акт на четене като своеобразна противоотрова срещу хомогенизиращите и хармонизиращи разкази за общите блага. Според мен обединяваща за всички тези приноси е способността им да работят с уязвимостта и да поемат методологически пътища, които са авантюристични и рискови, но същевременно и от критично значение, за да се отдаде заслуженото на поставените въпроси. В този процес те последователно избягват капана да превърнат своята работа – била тя текстова, визуална или звукова – в крепост, във вид ограждане. Техните експерименти функционират като актове на споделяне, на изграждане на общото, и за този урок искам да благодаря на Алексей, Ханя, Мария, Мери, Миха, Нино, Ноа, Оля, Ола, Растко, Саша и Ясемин. Благодаря ви за щедростта и доверието да вървим и да задаваме въпроси заедно.
***
Книгата ще бъде налична безплатно през сайта на Institute of Network Cultures (https://networkcultures.org/) през юли 2025 г.
Съдържание на сборника (на английски)
- Commoning on Post-Communist Grounds. Introduction – Neda Genova
- Our Figures on Communist Grounds – Rastko Novaković
- Scoring Political Movement and Its Exhaustion – Olia Sosnovskaya
- Speculations on a Borderless Forest Feminism – Hanna Grześkiewicz
- Soil-making & the Grid of the Atlas: Histories and Imaginings of a Queer Trans Socialist Herbalism – Miha Brebenel
- Losing Common Ground. Common Spaces of Everyday Creativity and their Enclosures in Post-Socialist Poland – Aleksandra Fila
- Closed Factory Library: Notes on Workers Movements in Belarus – Aleksei Borisionok
- Diagrams: A Series of Failures – xenodata co-operative (Sasha Anikina and Yasemin Keskintepe)
- Georgian Migrant Women Diary – Nino Gavasheli
- Three Theses on Communism and the Crisis of Belonging – Noah Brehmer
- Fragments towards a Post-Socialist Networked Commons: LeftEast as Praxis – Mary N. Taylor and Mariya P. Ivancheva
Библиография
Brehmer, N. & Taylor, M.N. (2023). Introduction. In N. Brehmer & M.N. Taylor (Eds.), The Commonist Horizon. Futures Beyond Capitalist Urbanization (pp. 1-8). Vilnius: Lost Property Press.
Buden, B. (2009). Zone des Übergangs: Vom Ende des Postkommunismus. Frankfurt am Main: Suhrkamp (Edition Suhrkamp, 2601).
Deleuze, G. & Guattari, F. (2013). A Thousand Plateaus. Capitalism and Schizophrenia. London: Bloomsbury Academic.
Federici, S. (2014). Caliban and the Witch. New York: Autonomedia.
Goriunova, O. (2021). Uploading our Libraries: The Subjects of Art and Knowledge Commons. In C. Sollfrank, F. Stalder, and N. Shusha (Eds.), Aesthetics of the Commons (pp. 41–61). Zurich: Diaphanes.
Guattari, F. (2012). Chaosmosis: An Ethico-Aesthetic Paradigm. Seattle: University of Washington Press.
Harney, S. & Moten, F. (2019). Plantocracy or Communism. In M. Hlavajova and W. Maas (Eds.) Propositions for Non-Fascist Living: Tentative and Urgent (pp. 51-63). Utrecht: BAK (basis voor actuele kunst).
Linebaugh, P. (2014). Stop, Thief! The Commons, Enclosures, and Resistance. Oakland: PM Press.
Lury, C. (2021). Problem Spaces. How and Why Methodology Matters. Cambridge and Medford: Polity Press.
Ostrom, E. (2015). Governing the Commons. The Evolution of Institutions for Collective Action. Cambridge: Cambridge University Press.
Țichindeleanu, O. (2011). Vampires in the Living Room. A View of What Happened to Eastern Europe After 1989, and Why Real Socialism Still Matters. In C. Kumar (Ed.) Asking We Walk. The South as New Political Imaginary. Bangalore: Streelekha Publications.
Valiavicharska, Z. (2024, May 4). The Vegetarian Commune in Proslav (Plovdiv) and the Tolstoyan Communities in Bulgaria [Paper presentation]. Contemporary Debates in Post-Socialist Theory and Practice: London, UK.
Vilenica, A. (2023). Who Has “The Right to Common”? Decolonizing Commoning in East Europe. In TN. Brehmer & M.N. Taylor (Eds.), The Commonist Horizon. Futures Beyond Capitalist Urbanization (pp. 11-36). Vilnius: Lost Property Press.
