Иво Илиев

Стандартната политикономическа диагноза за 21. век гласи, че обществото е изчерпало залежите си на радикално въображение. Големите социални проекти са отстъпили място на компромисна „работа на парче“, политика на отглагане или въобще абдикация от всякакви колективни усилия за промяна. Неолибералният капитализъм отдавна е изпаднал в режим на „вековна стагнация“ (secular stagnation) с дългосрочно ниските си нива на растеж, инфлация и заетост (Streeck, 2011, с.12–16). И въпреки това днес той сякаш изглежда по-безалтернативен от балансираната кейнсианска система от „златното тридесетилетие“ на следвоенния период, когато преобладават високи темпове на индустриализация, растеж и проактивно управление на съвкупното търсене.

На този фон е на пръв поглед логично темата за развитието на високите технологии през социализма да бъде отграничена като алтернатива на днешната безидейност с размаха и въображението на някогашното държавно планиране. Основавайки се на идеологическата парадигма за „научно-техническата революция“, държавите от Източния блок действително разгръщат изключително мащабна промишлена кампания за ускореното развитие на ред високотехнологични дейности: от ядрена енергетика до индустриална химия и биотехнологии с особено голяма тежест на информационните и комуникационните технологии (ИКТ) (Кандиларов, 2004). С отмирането на „екстензивния“ модел на растеж тази политика се превръща в гравитационния център на усилията за индустриализация в социалистическия блок като цяло и в България в частност, и жъне някои значителни успехи от 1960-те до 1980-те години. Повечето страни в Източна Европа се сдобиват със свои доморасли индустрии в областта на компютърната електроника, а България дори става голям нетен износител в това направление.

Въпреки това тази политика трудно може да бъде характеризирана като утопична или дори радикална. Идейната основа на „научно-техническата революция“ остава нееднозначна и противоречива, а изпълнението ѝ с времето изцяло се подчинява на императивите на системното противостояние между социализъм и капитализъм. С напредване на времето развойната дейност все повече отстъпва място на обратното инженерство и индустриалния шпионаж, а копирането на фордистка поточна линия в държавните предприятия се превръща в самоцел. В резултат технологичната политика на държавния социализъм в областта на информационните технологии става един вид компенсаторна програматика [1], която подменя легитимационната основа на режима. Публично декларираната регулативна идея за изграждане на общество с качествено различни социални отношения е изместена от стремеж към количествен растеж чрез репликиране на далеч по-динамичните резултати от „творческото разрушение“ на капитализма в най-новите области на технологичния прогрес. Новата програматика, която тихомълком измества официалната идеология на марксизма-ленинизма, е фокусирана не върху изграждането на ново общество, а върху компенсиране на дисфункциите на плановата икономика в областта на технологичното развитие чрез държавна интервенция на ad hoc основа.

В България технологичната политика е изцяло проектирана и изпълнена „отгоре“ от институции като Политбюро, Министерски Съвет и Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП) и има за своя предпоставка изключването на публични дебати, деполитизация на масите и интеграцията им като подизпълнители в административно оркестрирани процеси на копиране, внедряване и производство на електронно-изчислителна техника. Така, по начин не толкова различен от този на Запад, управлението на реалния социализъм завоалира разликата между потребностите на социалната еманципация и функционалното самосъхранение на системата: изражда се в технокрация.

В годините, през които техническият прогрес чрез копиране и внедряване води до икономически растеж, той успява да осигури лоялността на населението с гаранции за социална стабилност и индивидуално израстване в научно-технически професии. Когато обаче растежът рязко се забавя през 1980-те години и технократската парадигма започва да се разпада, компенсаторната програма за легитимация на еднопартийната система се измества още веднъж, но този път в реакционна посока: национализъм и пълзяща реставрация на капитализма.

Идейни трудности

В ранния следвоенен период социалистическият лагер изпитва затруднения в опита да осмисли бурното развитие на науката и технологиите и да го съвмести с господстващата политическа доктрина. От една страна, съчетанието между наука и техника разбираемо се асоциира най-вече с унищожителния потенциал на ядрената бомба. От друга, търсят се продуктивни интерпретации на идейните проблеми, завещани от Маркс по темите за развитието, науката и техниката. Тези проблеми могат да бъдат обобщени в две насоки.

Първият проблем е, че марксовата концептуализация на технологическата промяна е изключително оригинална, но и дълбоко амбивалентна. От една страна, техниката и машините, употребени в капиталистически условия, са производителни сили, които икономисват време и усилия и динамизират човешкото общество. Капиталистическото развитие има безспорен цивилизационен ефект: то откъсва големи части от населението от „идиотизма на селския живот“ (Marx-Engels Werke (MEW), т.4, с. 466). Маркс е първият, който теоретизира техническото ускорение като вътрешно присъщ на капитализма процес – повод за възхищение:

Така, както производството, основано на капитала, създава, от една страна, универсална индустрия […] така и, от друга страна, създава и система за всеобща експлоатация на природните и човешките свойства, система за всеобща полезност, чийто носител е самата наука […] Оттук идва и голямото цивилизационно влияние на капитала; той създава етап на развитие на обществото, на фона на който всички предишни етапи изглеждат само като локални развития на човечеството и като идолопоклонничество пред природата. (MEW, т. 42, с. 323)[2]

От друга страна, обвързаният с развитието на производствените сили технологичен прогрес не съществува в социален вакуум. Техниката е и винаги е била част от репресивни и йерархични обществени отношения: „Ръчната мелница създава общество с феодални владетели, а парната – общество с индустриални капиталисти,“ гласи известната реторична формула от Нищетата на философията (MEW, т.4, с.130). Когато производството е основано на капитал, техниката по дефиниция се превръща в средство за извличане на добавена стойност от труда (MEW, т.23, с. 391). Това е и един от най-значимите теоретични приноси на Маркс. Мнозина теоретици преди и след него се позовават на опростенчески технологичен детерминизъм, който разглежда историческия напредък на технологията като функция на вътрешно присъщите ѝ свойства, които от своя страна имат ефект върху обществото. В глава 13 от Капиталът Маркс полага значително усилие да аргументира с нагледни примери комплексните исторически взаимовръзки между разделението на труда и научно-техническия прогрес. Там се разглеждат и начините, по които техниката и науката се оползотворяват в модерното капиталистическо производство, както и антагонизмите и противоречията, до които довежда тази експлоатация.

На пръв прочит тази позиция може да се приеме като праволинеен аргумент за изначалната неутралност на техниката. Азбучна истина е, че един и същи технически артефакт може да бъде използван за какви ли не цели. В глава 13 се набляга неколкократно на това, че „сами по себе си“ машините намаляват работното време и улесняват труда, но в контекста на капиталистическите производствени отношения се превръщат в инструменти за господство (MEW, т. 23, с. 465). В една криптична бележка под линия дори се намеква, че в едно комунистическо общество би имало много повече свободно поле за действие за използване на техниката (MEW, т. 23, с. 414, бел. 116a). Но така и не става ясно как точно би била устроена комунистическата, свободна от господство употреба на машините. Освен това и самият Маркс изглежда не напълно убеден от аргумента за изначалната неутралност. Старата надежда на Аристотел, изразена в Политика 1253b, че „ако тъкачните станове тъчаха сами, нямаше да има нужда от помощници за майсторите или от роби за господарите“, е горчиво иронизирана в епохата, която отдавна използва високо усъвършенствани автоматични тъкачни машини, без ни най-малко да смекчи социалния гнет (MEW, т. 23, с. 430). Но тогава самият технически прогрес придобива амбивалентен характер. Той е социално движен процес; но сякаш има нещо вътрешно присъщо в инструменталната употреба на създадените от човека оръдия на труда, което възпроизвежда вековните отношения на господство. Тази двузначност остава завещана на поколенията.

Вторият проблем, който Маркс оставя след себе си, е разглеждането на социалистическата революция като закономерност, произтичаща от законите на развитието на производителните сили. Колкото по-развити са последните в едно общество, толкова повече те се заплитат в противоречия с производствените отношения и толкова по-вероятни стават социалните сътресения, които водят към промяна:

Една обществена формация никога не си отива, преди да са се развили всички производителни сили, за които тя е достатъчно напреднала; а нови по-висши производствени отношения не се появяват, докато материалните условия за тяхното съществуване не са заченати в утробата на старото общество. (MEW, т.13, с.9)

Следователно комунистическата революция по необходимост трябва да се случи първо в индустриално напредналите страни. За изостаналите аграрни икономики като царска Русия и следосвобожденска България Марксовото разсъждение е остро и лаконично: тяхното развитие не е въпрос на желание, а на обективни икономически фактори; те също ще следват „железните естествени закони на капиталистическото производство“, само че със забавяне във времето: „По-развитата в индустриално отношение страна показва на по-слабо развитата само образа на собственото ѝ бъдеще“ (MEW, т. 23, с. 12). Идеята на Бакунин, че революцията е въпрос на политическа организация и свободна воля, е заклеймена от Маркс като „ученическа магария“ (MEW, т. 18, с. 633-634). Енгелс пък не без основание отхвърля като обскурантистко и месианско твърдението, че руските крепостници са истинските носители на социализма (MEW, т. 18, с. 560).

За втория проблем намира решение още самият Ленин: игнорира го. Избягвайки да се позове на Маркс, той легитимира Октомврийската революция ex post facto с аргументи от чисто прагматично естество:

[Б]езкрайно шаблонен е аргументът […] че не сме дорасли до социализъм, че ни липсват […] обективните икономически предпоставки за социализма.
[…]
Ако за създаването на социализъм е необходимо определено културно ниво […] защо да не започнем, извоювайки първо предпоставките за това ниво с революционни средства, а след това, въз основа на работническо-селската власт и съветската система, да се стремим да догоним другите народи? (Ленин, 1970, с. 379, 381)

Това възражение има своето основание с оглед на политическия императив за догонващо и изпреварващо индустриално развитие. От гледна точка на аграрно изостаналите държави през 20. век, теорията на Маркс действително не предлага смислени рецепти. На всичкото отгоре скицираната в предговора към първото издание на Капиталът идея за линеарно развитие, според която по-слабо развитите страни с времето се уеднаквяват с богатите в институционално отношение, не може да издържи емпирична проверка (вж. Gerschenkron, 1962).

Първият проблем – двоякото отношение към научния и технологичния прогрес – обаче е доста по-трънлив за екзегетите на Маркс. Това е видимо на първо място в СССР, където се кове официално санкционираният марксистки-ленинстки дискурс. Отношението към техниката и науката в този дискурс е противоречиво и често прескача между две крайности: от една страна – унищожителна критика на западната наука като буржоазна и упадъчна, а от друга – императива тя да се „догони и задмине“ („догнать и перегнать“ във формулировката на Ленин) (Gerovitch, 2002, с. 7, 104). Често пъти и двете позиции се редуват непосредствено една след друга. Така например седмичникът Литературная газета осмива кибернетиката като „буржоазна псевдонаука“ и инструмент на американския империализъм, а основоположника ѝ Норберт Винер като „мракобесник“ (Ярошевский, 1952). Само няколко години по-късно обаче Винер е лично поканен на конгрес в Москва и символически реабилитиран в серия от ласкави статии и интервюта в същото издание (вж. Литературная газета, 1960).

„Научно-техническа революция“ и информационните технологии

Такива лутания са симптоматични за трудностите на съветския марксизъм-ленинизъм от този период да осмисли науката и техниката като присъщи на човечеството въобще дейности и да теоретизира тяхната взаимосвързаност с развитието на обществените отношения. Комплексната онтология на Маркс оставя трудности в изложението на този въпрос, които често се запълват от по-късните интерпретатори с ad hoc напасвания. Такъв e и коренът на парадоксалното разделение между „пролетарска“ и „буржоазна“ естествена наука, практикувано в СССР до смъртта на Сталин и малко след нея (Prokhorov, 2018, с. 69). В идеологическия климат, създаден от Сталин, това разделение е съпътствано и от спорове дали тя е част от производителните сили (Produktivkräfte), които движат обществения прогрес, или просто „надстройка“, елемент от духовния живот на обществото. В систематиката на самия Сталин науката еднозначно спада към последната категория (Buchholz, 1972, с. 340). Самият Маркс се застъпва за продуктивния характер на науката в посмъртно издадените Grundrisse, икономическите ръкописи от 1857–59 г., където техниката е характеризирана като „опредметена познавателна мощ“, а науката – като съвкупността на общественото знание, превърнало се в „непосредствена производителна сила“ (MEW, т. 42, с. 602, курсив в оригинал). В социалистическия лагер обаче тази идея пробива едва през 1960-те години, когато формулировката за науката като „непосредствена производителна сила“ за първи път е включена в партийната програма на КПСС по време на XXII конгрес от 1961 г. (Buchholz, 1972, с. 340). Това е официалното начало на политическата парадигма за „научно-техническата революция“.

На езика на 1960-те години, под „научно-техническа“ революция се подразбира процесът, в който науката окончателно започва да доминира промишленото развитие – както темповете, така и посоката и съдържанието му. Това я разграничава от предходните „научна“ и „индустриална“ революции от 16. и 18. век, при които взаимодействието между наука и техника е все още в зародиш. Тази нова идея е съществена крачка напред за социалистическия лагер, защото води до концептуално избистряне на много нива. Расте броят на философските и политически публикации, които приемат за даденост, че науката е новият двигател на икономиката и че материално-производственият и интелектуалният труд все повече се преплитат и срастват (Волков, 1965, с.195). Не на последно място, окончателно се приема, че старият сталинистки модел на „екстензивен растеж“ посредством чисто количествено увеличение на материалните вложения е отживелица и че трябва да бъде сменен с „интензивен“ такъв, основан на повишена производителност на труда и по-ефективно използване на наличните ресурси.

От началото на 1960-те години до краха на социалистическите режими тридесет години по-късно научно-техническата революция започва да заема все по-централно място в идеологията на комунистическите партии в Източна Европа. Понятието се смесва с паралелно течащия процес на десталинизация, както и с цялостната аспирация да се гради алтернативен обществен строй. XXII конгрес на КПСС неслучайно е този, на който успоредно с научно-техническите теми се взема решение да се изнесе от мавзолея тялото на Сталин и се декларира амбицията „основите“ на комунизма да бъдат положени до 1980 г. В резултат терминът става дотолкова популярен в жаргона на социалистическия лагер, че едва ли не всяка партийна декларация започва да се позовава на императивите, произтичащи от научното развитие.

Може би най-големият идеен пробив от онова време е креативното преосмисляне на кибернетиката и осъзнаването на стратегическата роля на информационните технологии за модерното обществено развитие. Първоначалният импулс за това идва не от партийните елити, а от техническата интелигенция. Съветски учени-първопроходци като Виктор Глушков аргументират в серия от публикации през 1960-те и 1970-те, че именно информационната технология – наричана в тогавашния жаргон „електронно-изчислителна техника“ – е сърцевината на научно-техническия прогрес заради универсалната ѝ приложимост и огромния ѝ потенциал за автоматизация на управленчески и производствени процеси (Глушков, 1986, с. 48-49). Тези наблюдения са своевременни: те съвпадат с две ключови събития от развитието на компютърната електроника – изобретяването на интегралната схема (1958–9 г.) и революцията в модулния дизайн на компютрите, олицетворен от системата IBM/360 (1964 г.). Именно тези развития и този интелектуален импулс поставят основата на развитието на информационните технологии и в социалистическа България.

Накратко, научно-техническата революция се превръща в събирателно понятие за икономическите амбиции на Източния блок. За плановиците обаче, тя се превръща и в източник на тревога. Системното съревнование между капитализъм и социализъм продължава да виси като Дамоклев меч над главите им дори и след промяната на парадигмата – а в някакъв смисъл, дори още повече от преди. Ако научно-техническият прогрес се ускорява с такава главоломна скорост и става дотолкова ключов за успеха на обществата в 20. век, то той по необходимост се превръща в постоянен мотив в антагонизма между „Изтока“ и „Запада“. Въпросът за това кой от двата строя е по-способен да се възползва от възможностите на науката и техниката става съдбовен: от него започва да зависи легитимността на цялата система. Отгоре на всичко, двата необработени идейни проблема, завещани от Маркс, наново започват да преследват номенклатурата в нов облик. Как се постига изпреварващо развитие в условията на научно-техническа революция? И ако науката и техниката не са непременно класово оцветени продуктивни сили, то значи ли това, че са неутрални спрямо социалните отношения, в чиито институционални рамки се развиват?

„Догонващо изоставане“

Не без ирония е фактът, че социалистическата наука започва значително да изостава от западната именно в периода, в който започва най-активно да се осмисля нейното значение като революционна производителна сила. В началото на 1960-те години съветската наука все още държи силни позиции заради пробивите си в космическите технологии. Но с масовото навлизане на електронна техника – мейнфрейм компютри и микрочипове – отстоянието между Изтока и Запада започва прогресивно да се увеличава. В социалистическите, но и в западноевропейските страни, цари мълчалива паника заради това, че практически всички иновации в толкова стратегически сектор като електрониката идват отвъд океана и вървят ръка за ръка с пазарна доминация на американските фирми. „Технологическата пропаст“ между Европа и САЩ става пословична в академичните публикации от тази епоха (Salomon and Long, 1971).

От гледна точка на социалистическия лагер има допълнителна причина за алармизъм. Електрониката е класически пример за т.нар. технология с двойно предназначение (dual-use technology), която намира еднакво уместно приложение във военен и цивилен контекст. Употребата на интегрални схеми и висока изчислителна мощност качествено променя гонката на въоръжаването: започват да се развиват високопрецизни оръжия, които подкопават усилията да се поддържа количествен паритет на огневата мощ с противника. Някъде по това време дискурсът за изпреварващото развитие в рамките на научното-техническата революция тихомълком се променя. По отношение на изчислителната техника ленинският лозунг „догнать и перегнать“ се превръща в „копирай и внедри“.

В този контекст българският случай е парадигматичен за това как реалният социализъм се опитва да реши тези дилеми. Въпреки сталинистката индустриализация от предходното десетилетие и половина, през 1960-те години България е все още сравнително изостанала земеделска страна, включително по стандартите на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), наднационалната търговска организация на Източния блок. До средата на 1950-те години почти 100 процента от българския износ се състои от аграрни продукти (Национален статистически институт, без дата), а нивата на урбанизация са два до три пъти по-ниски от тези в страни като Чехословакия, Полша, Унгария и ГДР (United Nations, 2024). Догонващото развитие е особено наболял въпрос за страната, особено на фона на това, че през това десетилетие се предоговарят търговските отношения вътре в СИВ и се приема нова програма за международното разделение на труда (СИВ, 1962). Българската политическа класа има аспирации страната да се профилира в областта на информационните технологии още от началото на десетилетието, когато пред Политбюро е представен експертен доклад относно стратегическата роля на ИКТ в автоматизацията на производствените процеси, научните изследвания и административните изчисления (Централен Държавен Архив – ЦДА, ф.1Б, оп.6, а.е.5513, л.148). През следващите три десетилетия електронно-изчислителната техника заема централно място в българския дискурс за научно-техническата революция. Двете понятия буквално се отъждествяват; дългосрочните икономически стратегии си поставят за цел „тотална електронизация на народното стопанство“ (ЦДА, ф.1Б, оп.68, а.е. 1836, л.123). Заради ниските нива на индустриално развитие обаче има съвсем реален шанс на страната да бъде отредена третостепенната роля на доставчик на суровини и аграрни продукти в рамките на СИВ.

И наистина, как се гради производствена база за високи технологии в страна, в която напълно отсъстват индустриални традиции, ноу-хау, инфраструктура и пазари? За това няма готови образци. Този проблем е като Гордиев възел — откъдето и да се подхване, не може да се разплете, защото няма начало и край; липсват всички предпоставки. На българската държава не остава нищо друго, освен да импровизира и да започне да гради всичко наведнъж. За да стартира и скалира производството, се мобилизира цялата концентрирана власт на плановата икономика в различни сфери едновременно: правят се огромни капиталовложения за изграждането на материалната база; инвестират се големи суми в научно-производствената база и в образованието; търсят се възможности за технологичен трансфер през други социалистически и дори през капиталистическите страни; и най-вече, значително външнополитическо усилие се влага в това да се отвоюват изгодни пазарни ниши в СИВ.

Тази дръзка политика жъне успехи през следващите две десетилетия, доколкото България наистина успява да се позиционира в напреднали и доходоносни производствени ниши. Двете най-важни държавни стопански обединения, които се специализират в производството на електроника – „ИЗОТ“ и „Електронни елементи“ – се превръщат в златната кокошка на българската държава, защото непрекъснато генерират товарооборот, износ и валутни постъпления. Секторната специализация на страната действително се променя на 180 градуса, като преработвателната промишленост трайно измества аграрните продукти от експортната кошница. Статистиките от времето показват, че българският дял в износа на компютърна електроника вът ре в СИВ достига 44,7% през периода 1981–1985 г. – далеч над икономическата тежест на страната в блока (ЦДА, ф.1Б, оп.68, а.е. 1836, л. 200–201). Случват се и социални промени: за първи път в България се появява и расте техническата интелигенция като самостоятелна прослойка.

Но въпреки тези постижения, тезата на това есе остава: опитът за научно-техническа революция в България е прогресивен в много отношения, но не е проява на радикално въображение, а точно обратното: технократско деполитизиране на публичния живот. За това има много причини. Индустриалната политика на социализма има дръзновение и размах в сравнение с атрофията на днешната държава, но няма последователността и дълбочината на изпреварващите стратегии, преследвани в други бивши аграрни страни като Южна Корея и Тайван. От самото начало се преследва принципът „копирай и внедри“, т.е. набавят се лицензии и образци от най-напредналите капиталистически държави по различни пътища – често нелегални – и се внедряват в домашното производство. Още през 1965 г. се създава отдел за „научно-техническо разузнаване“ към Държавна сигурност по модела на печално известния отдел „Т“ към първия главен директорат на КГБ (ЦДА, ф. 136, оп. 86, а.е. 646, л. 1). От Политбюро пък се спуска неформалната директива, че самостоятелната развойна дейност трябва да се практикува като изключение, а не като правило (ЦДА ф.1003, оп.1c, a.e.12, л.27). През 1960-те години има български разработки, като например калкулаторът „Елка“, първият, способен да извършва степенуване и да извлича корен квадратен; но впоследствие в индустрията преобладават придобитите отвън технологии – както в дизайна и асемблирането на компютри (прословутият „Правец-82“ пълен функционален клон на Apple-II), така и в производството на периферна техника.

Проблемът тук не е индустриалният шпионаж сам по себе си. Пределно ясно е, че достъпът до високите технологии в условията на геополитическо съревнование е силно политизирано явление. Държавна сигурност обаче започва да заема все по-централно място в компютърното производство на България и се слива с гражданския научно-производствен сектор до неузнаваемост (Petrov, 2023, с. 129). Така отрано се овластява най-безскрупулният сегмент от обществото, който ще играе централна роля през 1990-те години в новия процес на първоначално натрупване (Ganev, 2007). Така научно-техническата революция се редуцира най-вече до научно-техническо разузнаване: евфемистично понятие със същата абревиатура, но много по-повърхностно съдържание.

На всичкото отгоре принципът за копиране и внедряване вкарва социалистическата компютърна индустрия във френетична динамика на непрекъснато „догонващо изоставане“ (интервю с някогашен служител на ЦИИТ, 2024 г.). Самият Живков отбелязва, че технологичното ниво на българската електроника перманентно изостава с 5-8 години от равнището на развитите капиталистически държави (ЦДА, ф.1Б, оп. 68, а.е. 1846, л. 77–78). За сектор, в който развитието е стихийно и експоненциално – броят на транзисторите върху един микрочип се удвоява на около две години (Moore, 1965) – такава времева разлика е фатална, защото значи, че придобитата отвън с много усилия или големи инвестиции технология е остаряла още в момента, в който се внедрява в домашната индустрия.

* * *

Технологичната политика на българските комунисти под знака на „научно-техническата революция“ може да бъде прочетена като напрежение в трансмисията между теория и практика. Под натиска за бърза индустриализация, линеарното разбиране на Маркс за развитието на изостаналите страни тихомълком е подложено на креативна реинтерпретация, по-близка до волунтаристките разбирания на Бакунин и Ленин. Това развързва ръцете на държавата да се напасва гъвкаво към предизвикателствата на конкретния исторически контекст и да се намесва решително и с нетрадиционни мерки в името на догонващото развитие. Необратимият страничен ефект на тази гъвкавост е, че икономическият растеж се превръща в идея фикс.

Амбивалентната роля на техниката в марксовата теория пък е разрешена в полза на по-лесната интерпретация, че техниката е неутрална, а техническият прогрес – желателен сам по себе си. Това предефинира ролята на „реално социалистическата“ държава като проводник на технологическо развитие чрез многостранна политическа интервенция – на всяка цена, и ако трябва, посредством дословна трансплантация на капиталистическите постижения и производствени процеси.

Като резултат, „научно-техническата революция“, както е практикувана в социалистическия блок, остава феномен, несъответстващ на собствената си концепция. Напредъкът е на първо място научно-технически. Въпреки всички твърдения за обратното, на науката е отсъдена същата роля спрямо материалното производство, каквото през Средновековието на философията спрямо богословието: на ancilla, прислужница. Нещо повече, очаква се нейното съдържание да стане изцяло техническо: да изпълнява „социалната поръчка“ за комплексни материални блага, без да съществува като автономна човешка дейност.

Техниката царува: нейният прогрес се превръща в самоцел, а дирижирането му от административния апарат формира легитимационната база на последния. До момента, в който научно-техническият напредък действително носи със себе си ускорение на производствените сили, той успешно циментира властта на системата. Икономиката расте; валутните постъпления от експорта на компютърна електроника балансират огромните държавни капиталовложения в сектора; разрастващите се научно-технически отрасли създават социални лифтове и престижни професии за кадрите със специализирани познания в областта на ИКТ. Българската високотехнологична промишленост обаче не е вкоренена в широкото общество, а е един вид експортна анклава, оркестрирана от техническата интелигенция и обслужваща най-вече потребностите на съветския военно-промишлен комплекс. Когато поръчките от СССР намаляват през 1980-те години, това води до системно забавяне на растежа. Това от своя страна отваря вакуум, който режимът е принуден все повече да запълва с „традиционни“, ирационални форми на легитимация. Технократичната компенсаторна програматика се претворява в националистическа такава: етноцентризмът и угнетяването на малцинствата все повече навлизат в политическия дневен ред (Маринов, 2009). Логическият завършек на тази легитимационна криза е фактът, че бившата номенклатура сама подема процеса на реставрация на капитализма през 1990-те и се самоизобретява наново като паразитна предприемаческа класа.

Но тогава това не е нищо друго, освен класическо проявление на технократското съзнание, което заменя политическата делиберация с анонимен процес на прилагане на технически решения, а комуникативното начало – с инструментален разум. Този мироглед не е толкова далеч от авторитарните фантазии на мнозина в Силициевата долина, привиждащи напредъка на дигиталните технологии като универсално решение за всички социални проблеми (Morozov, 2013, с. 5). И новите технооптимисти, както и някогашните, се смятат за апостоли на солидарността, автономията и сътрудничеството и са убедени, че са призвани да ги наложат на обществото „отгоре“, без контрол или обществен дебат. В този тесен смисъл идеологията на научно-техническата революция наистина успява да преодолее бездната между Изтока и Запада.

[1] За понятието „компенсаторна програматика“ (Ersatzprogrammatik) виж Habermas (1968, с. 76-78). Употребата му тук е огледална на начина, по който го използва Хабермас. За него официалната буржоазна идеология на свободния пазар е изместена в следвоенния период от нова програматика, която се фокусира върху това да компенсира дисфункциите на свободния пазар с държавен интервенционизъм. Това поставя в центъра на политическия дебат технически проблеми, за които демократичсски дебат и критична общественост не са нужни.

[2] Всички преводи на чуждоезични цитати оттук насетне са мои. – Бел. авт

Библиография:

Buchholz, A. (1972). Wissenschaftlich-technische Revolution und Wettbewerb der Systeme. Osteuropa, 22(5), 329–390.
Ganev, V. I. (2007). Preying on the State: The Transformation of Bulgaria after 1989. Ithaca: Cornell University Press.
Gerovitch, S. (2002). From Newspeak to Cyberspeak: A History of Soviet Cybernetics. Cambridge and London: MIT Press.
Gerschenkron, A. (1962). Economic Backwardness in Historical Perspective: A Book of Essays. Cambridge: Belknap Press of Harvard University Press.
Habermas, J. (1968). Technik Und Wissenschaft Als ‘Ideologie’. Frankfurt a.M.: Suhrkamp.
Marx, K. & Engels, F. (1956). Marx-Engels-Werke [MEW]. Berlin: Dietz Verlag.
Moore, G.E. (1965) Cramming more components onto integrated circuits. Electronics, 38(8), 114–117.
Morozov, E. (2013). To Save Everything, Click Here: Technology, Solutionism and the Urge to Fix Problems That Don’t Exist. New York: Public Affairs.
Petrov, V. (2023). Balkan Cyberia. Cold War Computing, Bulgarian Modernization, and the Information Age Behind the Iron Curtain. Cambridge and London: MIT Press.
Prokhorov, S. (2018, March 20-21). The struggle against cybernetics in the USSR and its influence on the production of computers [Paper presentation]. IEEE: International Conference on Engineering Technologies and Computer Science: Moscow, Russia.
Salomon, J.-J. & Long, T. D. (1971). Europe and the Technological Gaps. International Studies Quarterly, 15(1), 5–31.
Streeck, W. (2011). The Crises of Democratic Capitalism. New Left Review, 71, 5–29. United Nations (2024a). UN Demographic Yearbook.
Волков, Г. (1965). Человек и будущее науки. Новый мир, 3(41), 194–212. 438
Глушков, В. М. (1986). Кибернетика. Вопросы теории и практики. Москва: Наука.
Кандиларов, Е. (2004). Електрониката в икономическата политика на България през 60-те и 80-те на xx век. ГСУ-ИФ, 96–97, 431–503.
Ленин, В.И. ([1923]1970). Полное собрание сочинений (5 изд.): т. 45. О нашей революции (По поводу записок Н. Суханова). Москва: Политиздат.
Литературная Газета (1960). Кибернетика и литература. Литературная газета, 77(4202), 4.
Маринов, Ч. (2009). От „интернационализъм“ към национализъм. Комунистическият режим, македонският въпрос и политиката към етническите и религиозните общности. In И. Знеполски (ed.), История на Народна република България. Режимът и обществото (p. 453-501). София: Сиела.
Национален статистически институт (без дата). Външна търговия на Народна Република България – Статистически данни 1949–1991.
СИВ (1962). Основни принципи на международното социалистическо разделение на труда. Разработени на XV сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ, 6–7 юни 1962. София: Издателство на БКП.
Ярошевский, М. (1952). Кибернетика – наука мракобесов. Литературная газета, 42(2915), 4

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments