В темата „Социализъм и собственост“ взеха участие Мария Пиргова, Ваня Григорова, колективът „23 септември“, Камелия Базова, Къдринка Къдринова, Михаил Гюрев и Цветелина Христова. 

Социализмът гарантира държавната собственост

От Доц. дпн Мария Пиргова

Социализмът като обществена система се основава и гарантира от държавната собственост. От историята на социализма в неговите реални проявления до днес може да се направи извода, че социалните права на работниците и наемния труд като цяло не могат трайно да се защитят само от политическата система, колкото и демократична и представителна да е тя. Държавната собственост и нейното управление, което допуска само контролирани и социално приемливи неравенства, служи като баланс, пример и конкурент на частния капитал на пазара на труда.

Българският преход като дясно ориентиран не остави на политическия терен нито една лява политическа сила, която принципно да защитава държавната собственост. Какви са последствията?

БСП престана да говори за капитализъм и за експлоатация въпреки огромните социални неравенства в България. При участието си в управлението на държавата след 2000 г. БСП не защити държавната собственост, а напротив – в нейните висши ешелони като най-влиятелни се настаниха социалисти със сериозни частни авоари и собственост.

БСП стигна до открита защита на частната собственост в законите за образованието и здравеопазването. Тя на практика се отказа от защитата на публичната собственост и сама даде примери за ощетяване на общинска и държавна собственост. Партията не успя да подкрепи кооперативната собственост и изобщо не обърна внимание на настъплението на олигархията в българското земеделие.

Социалистите в България не се погрижиха за създаването и функционирането на реални синдикати в частните предприятия и оставиха управлението на заплатите и осигуровките в ръцете на тристранната комисия, състояща се от капиталисти – т.нар. работодатели, от присъдружни на десните управления синдикати и самите десни правителства. Тристранната комисия само прикрива липсата на всякаква представителност на работниците в решенията за заплати и пенсии.

Сивата икономика, с нейния огромен за страната дял, е частна собственост извън закона. И единствената мярка на социалистите остана въвеждането на плоския данък при министър-председател социалист. От тук нататък публичните финанси са на ниски нива и десният популизъм не допуска промяна в данъчната система.

Държава без собственост или с неконкурентна собственост не може да се изгражда като ефективна институция на гражданското равенство. Тя остава типична неолиберална държава – нощен пазач, защото няма лостове за реално влияние върху пазара и монополите. Институциите на държавата започват да служат на  частната собственост, защото друга няма. Оттам се изгражда монополно-олигархичен модел, който няма как или изключително трудно може да бъде преодолян. Срещу този модел  изборите, дори да ги има, са безсилни. Държавата фактически е овладяна от едрия частен капитал и се подчинява на него. Тя естествено произвежда огромна корупция, която скрепява единството между частна икономика и частна политика.

БСП е социалистическа партия в условията на див капитализъм без работеща правна система. Днес, времената на спокойното социалдемократическо развитие в Западна Европа, за което мечтаеха реформаторите през 1989 г., са отдавна отминали. Отминаха и времената на „третия път“. Останаха глобализацията на финансовия капитал и предизвикателствата на новите технологии към труда на човека. Държавата се актуализира по нов начин – като инструмент на борба с неолиберализма или новото заробване на трудещите се.

Държавата не работи в сивия сектор

От Ваня Григорова

Краят на 1989 г., представян публично като начало на преход към демокрация, по същество бележи началото на завръщането на България към капитализма. Очевидно не можеш да преминеш от т.нар. „народна власт“ към т.нар. „демократично управление“, когато двата термина по същество означават едно и също. Но тъй като никой в онзи период не би се съгласил да подскача по площадите в името на капитализма, демокрацията беше развята като знаме, което може да ни донесе повече справедливост. И толкова желаните банани.

По пътя към „демокрацията“ структуроопределящите държавни предприятия бяха ликвидирани или приватизирани. Българският работник беше превърнат в безработен или номад. Закритите ТКЗС и предприятия в отдалечените райони прогониха местните жители, които бяха достатъчно жизнени, за да избягат към по-големите градове. Първите, които бяха изхвърлени и десоциализирани впоследствие, бяха ромите. Траекторията продължи към столицата, а оттам – и в чужбина. 

Думите имат значение

Да работиш през 1990-те години на миналия век и то с договор се превърна в привилегия основно на държавните служители. Вероятно именно това е допринесло за негативизма, който голяма част от българското общество храни към заетите в институциите. Може да получават малко, но е редовно и на светло. За другите остава обикалянето по „интервюта“ – съвършено нова ситуация, в която наемният работник не е част от система, в която има място за всеки, а сам се е превърнал в „стока“, която трябва да си намери купувач. И когато успее, той се чувства благодарен на работодателя. Самият термин предполага това – той дава работа, не получава труд, който му помага да реализира печалба.

Вече не се измерват постигнати цели по петилетки, мери се брутен вътрешен продукт, който бил функция от „производителността на труда“. Последното е остатък от времето, когато реално всичко се е правило ръчно и резултатите наистина са били следствие основно от по-високата интензивност на труда, на полаганите от работниците усилия. Производителността днес е функция от много неща, но на първо място – от уменията на мениджмънта да намира пазари. Отдавна резултатите на компаниите са следствие от „производителността на работодателите“, но терминът не се променя, за да продължава да се осъществява натиск върху трудовите възнаграждения. Ако производителността на труда ти не се е увеличила, не можеш да настояваш да нараства и заплатата ти.

Подмяната на думите подготвя промяната на реалността. Така беше отнето основанието на работещите да се борят за достойни възнаграждения и достойни условия на труд, беше им внушено, че нямат право на това. Хората вече не са ценният актив в народното стопанство, който стои в основата на общия прогрес, а семпло винтче в корпоративната машина, което бързо може да бъде заменено.

Да се адаптираме към бъдещето

С инфлацията на труда се появяват работещите бедни. Съществуването на минималната заплата предпазва от още по-тежки злоупотреби, които да доведат до месечни възнаграждения и под тези нива. Но не само няма ефективни механизми, за да не се сключват договори за по-малко от стандартното работно време, а оттам и за заплата под минималната, но и тези практики се насърчават. Защото променящата се икономика има нужда от, а има и кой да ѝ осигури, „по-голяма гъвкавост на труда“.

А тя, икономиката, се трансформира не толкова от грандиозни технологични нововъведения. Промените всъщност са по-скоро белег на повишаващата се несигурност, която е иманентна на освободения от планове и регулации пазар. В голямата си част българските, а и не само, предприятия са малки, те приемат зададените от големите корпорации правила. Когато шивашка фирма работи за големи световни марки, то тя приема наложените от тях разценки. Ограничена от приходите, местната компания е принудена да ограничава разходите, голяма част от които са трудовите възнаграждения. Същото е и при земеделските производители, чиято продукция изисква ръчен труд. Ситуацията е аналогична в почти всички сектори.

При отворени граници това няма как да не прогони хората в активна трудова възраст към държави, в които се плаща по-добре. Така се стигна и до демографската криза. И до пенсионната, впрочем. Когато голяма част от работещите се трудят без договор, в осигурителните системи не постъпват достатъчно приходи. Когато активните български граждани се трудят в чужбина, те внасят осигуровките си в тамошните осигурителни системи. Това са двете ключови линии, по които осигурителната ни система губи пари и причината българският пенсионер да не може да разчита на достойна пенсия и старини.

Разликите

В държавните предприятия няма плащане под масата. Или работиш и си осигурен, или не работиш. Причината не е в това, че там са ангажирани по-морални хора с по-устойчиви ценности. Просто няма финансов стимул да се мами бюджета. 

• Печалбата не влиза в частни джобове. Ако има такава, се отчислява дивидент към хазната.
• Ако осигуровките не бъдат внесени веднага, то принципалът така или иначе ще го направи по-късно. 
• Държавните предприятия не се прехвърлят на името на малоимотни граждани, за да се заличат следи от незаконни действия или неизплатими задължения.

Предприятията, които са публична собственост, могат да се създават не само с цел печалба, но и за постигане на социални цели – осигуряване на заетост в отдалечени райони, производство на стоки и услуги на достъпни цени. Те могат да си го позволят, защото зад тях е целият национален бюджет т.е. нашите общи пари. Колкото до трудовите права, в обществените предприятия също има злоупотреби. Но там е много по-трудно да бъдат прикрити. Публичният натиск може и е изключително ефективен при такива случаи. За случващото се в собствения му вилает частникът не плаща данък обществено мнение.

Засилването на държавното начало има много предимства, които са недостъпни за дребните собственици на фирми. То позволява да се направят реални прогнози за нуждата от кадри за икономиката. До момента процесът буксува, защото е извън възможностите на подчинения на всякакви външни влияния работодател да прогнозира дали въобще ще съществува след две години, камо ли от колко работници ще има нужда неговото производство. Затова е най-лесно да обвини образователната система… От друга страна, при тази несигурност няма как да бъдат мотивирани децата и родителите да се насочат към конкретна квалификация. Много илюстративна за вредата от липсата на планиране е реплика на работещ в рамките на среща именно по тази тема: „Преди 1989-та щяхме да ставаме нация техническа, следвах и станах инженер. Така и не успях да работя това, което завърших.“ А цикълът вече се завъртя – търсенето на инженери се увеличава, но вече младите хора нямат мотивация да следват в тази специалност. Радостта от премахването на петилетките се замени с истерични настоявания „Да си внесем кадри от трети държави!“ И призиви за нови петилетки, но с друго име.

Наличието на силен държавен сектор може да се отрази положително и на международната позиция на българското производство, включително частното. Когато съществуват устойчиви структуроопределящи предприятия, те имат нужда от подпомагащи дейности. Последните са натоварени с по-малки отговорности, но разполагайки с относително сигурни поръчки и приходи, могат да си позволят да отстояват по-благоприятни условия при сделки с външни контрагенти.

В заключение

Преследването на печалбата и стремежът да оцелееш в крайно конкурентна среда се превърнаха в легитимно оправдание за нарушаване на базови човешки принципи. Преходът не ни даде, отне ни демокрацията. От избраници на народа управляващите се превърнаха в избраници на частния бизнес. Съвсем скоро на заседание на комисия към Националния съвет за тристранно сътрудничество зам.-министър на икономиката заяви това в прав текст: „Като представител на бизнеса, аз…“. При отсъствието на публичен сектор в икономиката, чий друг представител да бъде един министър?

За да си върнем икономиката, хората, ефективното представителство в управлението, не ни трябва смяна на политическата, а на икономическата система. Гражданите избират стопани на държавата, не чиновници, които изпълняват корпоративни поръчения. Стопани, които да изведат България от двойното счетоводство и двойния работен график. Най-бързото решение е именно това – изграждане на ключови, структуроопределящи държавни предприятия.

Борбата трябва да е срещу капитализма

От „23 септември”

Ние смятаме, че трябва да се води борба не само срещу „дефектите на пазара“, а срещу самата система на капитализма. Обективните жизнени интереси на огромната част от човечеството, както и интересите, свързани със запазване на живота върху планетата, изискват замяната на капитализма с комунизъм (чиято начална или нисша фаза е социализмът) – общество без експлоатация на човек от човека, където: 1) средствата за производство са обща собственост на всички хора, на цялото общество; 2) балансите и пропорциите между различните отрасли на производствената дейност се регулират по планов път; 3) непосредствената цел на производството е задоволяването на човешките потребности (а не печалбата); 4) разпределението на средствата за живот се осъществява според труда през първата фаза от развитието на новото общество и според нуждите през втората фаза.

Собствеността е политическа категория

От Камелия Базова

Собствеността е категория не само на правото, но и на политиката. Тя е фактор за структуриране на различни типове социално-политически и икономически системи от древността до днес. Всъщност основен важен въпрос по отношение на социализма в 21. век е каква е неговата задача: да омекоти изострените конфликтни черти на капитализма или да преодолее капитализма? Не бива да забравяме, че неолибералният капитализъм води освен до социални и икономически проблеми, също и до ерозиране на съвременната представителна демокрация. Днес представителството на интересите на гражданите се измества от представителството на интересите на икономическо-олигархични финансови лобита. Прав е изследователят Филип Шмитер, че има огромно противоречие между капитализма и демокрацията, защото капитализмът генерира неправомерно разпределение на собствеността и дохода, а за демокрацията е нужно равномерно разпределение на властта и статуса. За да се реши това противоречие е необходима  широка средна класа и социална пазарна икономика, които са социално-икономическата база на демокрацията. Както казва „бащата на германското икономическо чудо“ Лудвиг Ерхард след Втората световна война, „не хората трябва да служат на пазара, а пазарът трябва да служи на хората“.

В този ред на мисли е и темата за собствеността в бъдещата теория на социализма в 21. век. Трябва да се върви към обществена собственост върху средствата за производство, но как това ще стане в условията на неолиберален глобален капитализъм, където финансовият капитал властва над реалния сектор? Според мен БСП като най-старата, а и най-мъдрата политическа партия в България, трябва да не отстъпва от нещо много важно, а именно че частната собственост е нещо съществено, но също така е важно като приоритет да се изведе държавната собственост върху стратегическите отрасли на икономиката като енергетика, оръжейно производство, подземни богатства (а не златото ни да се изнася навън от чужди фирми). Също така БСП като най-старата партия у нас е добре да инициира един дебат за това, как България да състави Общонационален план за икономическо възстановяване и реиндустриализация, дългосрочно за 15-20 години напред, защото факт е, че социализмът като метод на ускорена индустриализация и модернизация на държавата постигна добри резултати, които обаче бяха разрушени от прехода към псевдодемокрация и псевдопазарна икономика. Този план е добре да бъде обсъждан на широки кръгли маси с участието на всички политически партии, експерти и неправителствени организации. Вярно е, че това е много трудноосъществимо предвид българската народопсихология, където „двама души правят пет партии“, но е редно да се опита! Членството в евроатлантическите структури, което до известна степен намалява държавния суверенитет, не би следвало да е пречка. Нека видим другите държави като Унгария например, които следват своите национални и икономически интереси, защото Европейският съюз не бива да се превръща в арена за господство на транснационалния финансов капитал, защитен и представен чрез бюрократично структурирани наднационални системи, а в съюз на свободни отечества, обединени от общи социални и духовни ценности на европейската култура и социално и демократично  проспериращо пространство. България има роля в това и социализмът на 21. век трябва да е задача и на нашата БСП и на левите сили в Европа и по света, за да се преодолеят негативните ефекти на глобалния неолиберален капитализъм, които ще доведат не само до социални, икономически, екологични, но и до военни конфликти.

Време е да събудим силните традиции на кооперативното движение

От Къдринка Къдринова

След като битието определя съзнанието, търсенето на по-справедлив и по-солидарен начин на живот би трябвало да минава и през по-справедлива и солидарна форма на собственост и дейност – кооперативната. Навремето България е имала силни традиции в кооперативното движение. Време е да ги събуди.

Частната собственост е идеологически конструкт

От Михаил Гюрев

Малко неща имат толкова сигурно положение в нашето общество, каквото има частната собственост. Друг е въпросът в каква степен това сигурно положение се дължи на неуспеха на левите да артикулират нови форми на собственост и в каква степен то произтича просто от огромните възможности на корпоративните медии да формират общественото мнение. Аз не бих казал например че един професор Ричард Уолф или един Янис Варуфакис с неговото движение ДиЕМ25 са неспособни да артикулират как една социалистическа или преходна икономика би функционирала. Според мен тук разковничето се крие по-скоро в силно ограничените материални възможности на левите движения, които трябва да се съревновават с безграничните възможности на корпорациите. На този етап пропагандата против лявото движение е толкова силна, че средностатистическият българин или българка просто спира да мисли, след като чуе думите социализъм или кооператив. Това не значи, че той или тя смята тези идеи за престъпни, както би се искало на определени части от обществото. Средностатистическият българин или българка просто разбира, че въпросът за собствеността не е част от политическия дневен ред. Същият този дневен ред, който се формира от корпоративните медии. Какво заключение можем да направим от това? Излиза, че въпросът за нещо толкова базисно и материално като собствеността е по-скоро идеологически въпрос. Тогава как костенурката (левите движения) може да изпревари заека (корпоративните медии)?

Преди да отговорим на този въпрос обаче не можем да не кажем и няколко думи за материалната база. В голяма степен съюзник на левите е глобализираният капитализъм. След кризата от 2008 г. един период на продължителна стагнация беше представен от корпоративните медии като триумфално възраждане. Реалността обаче има лошия навик да напомня за себе си. Либералните икономисти смятат, че икономически колапс е невъзможен заради множеството съществуващи (в по-голямата си част кейнсиански) методи за стимулиране на икономиката. Тук те донякъде имат право. Това, което обаче  не взимат под внимание, е, че голяма част от тези мерки, които са работили безупречно по времето на Кейнс, са загубили възможността да развиват икономиката. Да, евтините пари могат изкуствено да поддържат дълго време една икономика, но защо инвеститорите да влагат парите си в реален икономически растеж, когато могат да изкупуват обратно своите акции и така да надуват изкуствено тяхната цена. Капитализмът минава по пътя на най-малкото съпротивление, защото той е стихия, която не може да си позволи да стои на едно място. Именно заради това той днес мутира в нещо, което Варуфакис нарича технофеодализъм. Ситуацията става още по-сложна, когато прибавим към тази картина COVID-19, неговите мутации и потенциални нови вирусни заплахи. Едно е сигурно – колкото повече вирусът на капитализма мутира, за да оцелее и да се адаптира към новите условия, толкова по-откъсната от реалността ще изглежда капиталистическата идеология. 

Ако това е вярно обаче, ако наистина капиталистическата идеология бива все повече и повече подкопавана от обективните обстоятелства, как ще обясним непоклатимото, дори сакрално положение на частната собственост в нашето общество. За да си отговорим на този въпрос трябва да разгледаме частната собственост именно като идеологически конструкт, а не като нещо обективно и неизменно, каквото е виждането на буржоазните икономисти. По същество буржоазното разбиране за частната собственост представлява един полуфабрикат с изтекъл срок на годност, в който (както е случаят с повечето полуфабрикати) влизат много неща, на които не им е мястото там. В това разбиране влиза всичко: от четката за зъби и личния автомобил до публично търгуваните дялове от компании. Това позволява на буржоазния икономист, да уверява гражданите, че защитата на публично търгуваните акции всъщност е защита на техните четки за зъби и лични автомобили. Преди да е възможна каквато и да е промяна, ние трябва да заменим този полуфабрикат, който може би е бил годен по времето на Френската революция от 1789 г. с марксисткото разбиране за собственост, което прави разлика между лична собственост и частна собственост. 

Тук аз виждам отговорността на публичните и академичните фигури. Марксисткият анализ и неговото разбиране за собственост няма как да достигнат до масовото съзнание и да заменят буржоазните разбирания, ако левите интелектуалци, политици, профсъюзни дейци и творци не използват марксистките термини публично. Преди марксистката лексика да бъде нормализирана на официално ниво, всякакви действия в контекста на едно реално съществуващо буржоазно общество ще бъдат силно компрометирани, ако не и обречени на провал. Самото съществуване на профсъюзите е поставено под въпрос, ако интересите на собствениците и на работниците не се разминават, а се припокриват, както ни убеждават специалистите на ИПИ. Дори и запазили своето номинално съществуване, профсъюзите, които са принудени да работят в условията на един всеобхватен неолиберален дискурс, са обречени да функционират като корпорации. В тези профсъюзи се появяват длъжности като PR, чиято изначална функция е грижата за публичния имидж на профсъюзът-корпорация, а не популяризирането на левите идеи и политики.

Но достатъчно ли е просто използването на марксистка лексика на академично и публично ниво да промени нашето колективно разбиране за собственост? Моят отговор е категорично не! Също толкова важно е потиснатите групи да разбират как системата на капитализма и нейното архаично разбиране за собственост засяга техните собствени, лични интереси. Затова ни е нужна популярна култура, която не просто да изобразява, но и да обсъжда буржоазните отношения в обществото – както правят, например, ранните филми на един Пиер Паоло Пазолини. Така дейците на тази нова популярна култура и левите движения трябва да действат в затворен кръговрат. От една страна, популярната култура, трябва да бъде двигател на профсъюзната и парламентарна борба, а от друга, профсъюзите и левите партии трябва да бъдат двигатели на тази нова популярна култура.

Остава въпросът как ще бъде финансирано това изкуство, което трябва да разбие стоманената хватка на буржоазния политически дискурс? Отговорът е прост и ние не трябва да се срамуваме от него. Данъци, данъци и пак данъци! Напълно нормално е капитализмът да плати за социализма. Не са ли плащали графове и графини издръжката на онези радикални интелектуалци като Русо и Кант, които по-късно ще взривят света на същите тези графове и графини?

Можем ли да мислим дигитална справедливост отвъд поверителност на данните и частна собственост

От Цветелина Христова

Напоследък все повече се говори за дигиталните технологии и дигитализацията като решение на редица социални проблеми в България – от гласуване до ефикасността на държавните институции. Този засилен и силно оптимистичен интерес към дигиталните технологии от страна на политически актьори като „Да България“ пренебрегва рисковете, които дигитализацията представя пред нас и не предлага стратегии за гарантиране на права и справедливост в дигитална среда.

Всички ние използваме технологии като мобилни телефони и компютри, чрез които всеки ден произвеждаме данни, които захранват механизмите за генериране на печалба на големите технологични гиганти като Фейсбук, Гугъл, Амазон и т.н. Докато преди потенциалните проблеми, които можеха да възникнат при злоупотребата с данни бяха предимно фокусирани върху защита на неприкосвеността на личните данни, днес се сблъскваме с много по-комплексни и трудни за решаване казуси.

Идеята, че дигитализацията на управлението на централно и общинско ниво е решение на проблеми с ефективността и корупцията в управлението стои в основата на предложенията и програмите на „Да България“ за въвеждане на нови технологии за „умен град“ в София. Предложенията на „Да България“ поставят редица въпроси, които не са адресирани в програмата им, но са изключително важни и се дискутират в глобален мащаб по отношение на рисковете от дигитализация и автоматизация на различни сфери от обществения живот.

На първо място, дигитализацията на цялостното управление на даден град, община или цялата държавна администрация означава събиране и манипулация на огромно количество данни, които ще включват лична информация, както и информация, която ще позволява профилирането и категоризирането на различни групи хора. Какви опасности възникват при събирането на различни данни, ако въпросът за дигитална справедливост, етика, и права не се взема предвид?

Едно от последствията, за което всеки би се сетил, е, че това може да доведе до изтичане на лична информация, която да бъде достъпна свободно и използвана по начин, който да навреди на притежателите на тези данни. В България вече има проблеми с централизирането на информацията за населението с ЕГН номера и има редица примери за злоупотреба и измама, при които ЕГН-то се използва за финансова измама. Идеята, че има нужда от централизация на базата данни за населението пропуска факта, че такава централизация вече е налице и належащите проблеми са как да се осигури сигурността на тези данни и правата на притежателите им.

Фокус върху поверителността, обаче, не е достатъчен. Поверителността на личните данни е заложена като основно дигитално право както в националното законодателство, в Закона за защита на личните данни, така и в Общия регламент относно защитата на личните данни в ЕС. Поверителността на данните, обаче, сама по себе си не е гаранция за равни права и справедливост. Тъкмо напротив. Вече сме свидетели как по-добра дигитална сигурност и поверителност могат да бъдат купени – частни сървъри, по-скъпи технологии, например, айфон, а не Андроид, гарантират по-висока сигурност на данните, но също така възпроизвеждат съществуващи икономически неравенства.

Отделно от това, самото развитие на технологии като машинно учене, изкуствен интелект и алгоритми за автоматизация често обезсмислят фокуса върху поверителността на личните данни. Дори без да се използват лични данни, тоест такива, чрез които може да бъде идентифициран даден човек, дигитализацията и автоматизацията на управлението може да доведе до проблематични решения и последствия. Едно от тези последствия, което широко се обсъжда в глобален мащаб, е дискриминацията чрез профилиране. Това профилиране може да бъде на база раса, пол, както и квартал, в който човек живее. Предложението на „Да България“ да се въведат системи за следене на чистотата на въздуха в реално време и профилиране на зони на замърсяване е един такъв пример. Партията посочва в екологичната си политика, че отопляването през Топлофикация и централизирано електроснабдяване води до по-малко замърсяване отколкото отопление на дърва, въглища или чрез горене на отпадъци. Пропуск в тази констатация е, обаче, че централизирано отопление не е достъпно за всички и една значителна част от гражданите не могат да си го позволят.

Друг пример за начина, по който предлаганата дигитализация рискува да затвърди и задълбочи съществуващи неравенства, е въвеждането на SofiaID. Този метод за дигитална идентификация цели да улесни достъпа на жители на столицата до услуги на общината, като дава възможност хората да се регистрират с постоянен или настоящ адрес. Той, обаче, се основава на непълно познаване на демографията на София и условията, в които различни групи хора живеят. Голяма част от мигрантите от други части на страната живеят в нерегламентирани наети апартаменти, които не са декларирани от собствениците и не могат да бъдат използвани за настоящ адрес, защото нямат редовен договор и собствениците отказват съдействие за адресна регистрация. Отделно от това, големи групи хора, често от ромски произход, живеят в нерегистрирани и нерегулирани жилища. Тоест, SofiaID би задълбочила вече съществуващи проблеми и механизми на изключване в градска среда. Това задълбочаване на изключването става особено опасно когато бъде автоматизирано и достъпът до услуги или важни решения, касаещи живота на гражданите, се обвържат с дигиталния им номер. Пример за подобно изключване е въведеният в Индия идентификационен номер Аадхаар, който води до задълбочаване на изключването на различни общности заради проблеми с достъпа до електронна идентификация.

Как можем да гарантираме индивидуални и групови права в процеса на дигитализация? Това е проблемът, който трябва да адресираме като част от неизбежното дигитализиране и автоматизиране на различни услуги. Голяма част от проблемите, които възникват при дигитализация, се коренят във вече съществуващи неравенства и механизми за дискриминация, които високите технологии не могат автоматично да излекуват. Напротив, логиката на автоматизация и алгоритмизация задълбочава тези съществуващи проблеми.

В този ред на мисли, левият отговор на безкритичните призиви за автоматизация и дигитализация трябва да идентифицира как се включват тези инициативи в местния контекст, какви съществуващи проблеми може да задълбочат и дали има начин дигитализацията да бъде използвана като средство за промяна на тези неравенства. Сама по себе си, дигиталната технология не води до по-справедливо общество, но бихме могли да я използваме критично, като метод за диагностика на социални проблеми и като средство за овластяване на по-широко участие.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments