ЗАЩО Е НУЖНА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЛЕВИЦА?
от Антоний Тодоров
Изчетох с внимание различните текстове в този „Компас“, те казват, че левицата е разнородна, а социалистическата левица няма представителство. Има тежка критика срещу БСП (официалните ѝ позиции), съмнения във възможното сътрудничество между партия и гражданско движение, но също и категорични квалификации за това каква трябва да бъде лявата позиция. В текстовете проличава също объркване и песимизъм за бъдещето на социалистическата левица в България.
Нека първо направим разграничението между „левица“ и „социалисти“, макар в словоупотребата те да изглеждат синоними. Има несоциалистическа левица, както и „десни социалисти“. Особено, ако става дума само за етикети, които не говорят сами по себе си – в Португалия Социалдемократическата партия е дясноцентристка, а Социалистическата партия е лявоцентристка. Но ако левицата е ситуационно понятие, съдържането му е различно в различните общества и в различните епохи, то „социализъм“ е наименование на мощна идеологическа традиция с двувековна история (понятието е употребено за първи път през 1832 г.).
Левицата е ситуационна, в смисъл, че това е политическа позиция, която противостои на десницата. В икономически план лява е позицията на публичния интерес, ако той се противопоставя на частния. В културен план лява е позицията на либералните свободи, ако те се противопоставят на консервативните забрани. В социален план лява е позицията в защита на солидарността в обществото, ако тя се противопоставя на егоистичния индивидуализъм. Социалистическата левица е също и това, но има идеен проект и за бъдещето на обществото.
В днешна България левицата е разнородна, вероятно също колкото са разнородни и социалистите, като последното се отнася еднакво и към привържениците на БСП, и към онези социалисти, които определено не искат да бъдат свързвани с БСП. Но тази разнородност не е проблемът, проблемът е, че в България няма политически проект на една социалистическа левица. Проект, в смисъл на дългосрочна визия за бъдещето, на едно желано състояние на обществото, да речем след 50 или 100 години. Такъв проект се оказа невъзможен в една посткомунистическа България, заради… времето на комунизма (също име на едни 45 години управление на комунистическата партия в един политически режим от съветски тип). Някак си беше неприемливо да се говори за социалистически проект, след като сме изживели историята на „развитото социалистическо общество“.
Един социалистически проект безспорно трябва да бъде алтернатива на модерния капитализъм. Не негово „социализиране“ или „облагородяване“, защото нищо от познатото „управление на капитализма“ не поставя под въпрос основите на тази социално-икономическа система. А тези основи са няколко: превръщането на работната сила, земята и парите в стока, организирането на икономическия живот в корпорации, издигането на печалбата като единствен стимул за икономическата дейност. Последиците от това трансформират обществото радикално, но най-вече го подчиняват на пазарната логика – всичко може да се превърне в стока, т.е. в обект на покупко-продажба, на сделка.
Съветският комунизъм, но вече в познатата му форма от 30-те години на миналия век, се оказа, парадоксално и както го описва в книгата си Capitalism Alone Бранко Миланович, пътят към капитализма на неразвитите държави. Преди всичко, защото не прекъсна логиката на модерния капитализъм: работната сила остана стока (всички работеха на трудови договори), стойността се измерваше с пари, „общонародната собственост“ беше корпоративна собственост на управляващите. Съветският комунизъм несъмнено модернизира страните, в които беше установен (всички те станаха индустриални и урбанизирани), но всъщност въведе тези неразвити общества в лоното на модерния капитализъм. Вероятно много по-бързо, отколкото това би направила една класическа капиталистическа модернизация. Но съветският комунизъм рухна не защото беше алтернатива на капитализма, а обратно, защото не беше.
Подобни статии:
Ако горното е вярно, тогава всъщност не сме преживели „алтернативата на капитализма“, останали сме изцяло в капиталистическата цивилизация. Тогава обаче ще трябва да приемем, че такава алтернатива не се е появила. И ще ни се наложи да препрочетем критично и отново Карл Маркс, Антонио Грамши, Роза Люксембург, Карл Полани. Както и да заговорим с днешния език на Дейвид Харви, Шантал Муф, Майкъл Сандел, Тома Пикети, Лесли Склеър, Ноам Чомски. С други думи, да изобретим алтернативата.
Каква алтернатива? Не знам, иначе бих написал поредния манифест. Но със сигурност социалистическата левица по рефлекс застава на страната на по-слабия, на губещия, на отхвърления, на експлоатирания, на бедния, защото е принципно против социалните йерархии и подчиненото положение на човека. Това е била винаги нейната основна кауза – действителното равенство на свободни хора. Затова и като рефлекс трябва да застава на страната на всяко едно дискриминирано малцинство, да не се поддава на внушенията, че днешният свят е свят на „диктатура на организираните малцинства“.
За да има социалистическа левица в България, тя трябва да може да си представи общество, в което:
- всеки човек се чувства полезен и ценен (без изключение);
- икономическата дейност не се подчинява на алчността и печалбата, а на общото благо;
- икономическият ръст не е самоцел и източник на богатство за малцина, а създава работни места и обществено благосъстояние;
- конкуренцията не цели елиминирането на конкурента, а насърчава предприемчивостта и откривателството;
- потреблението не разрушава природата и не превръща човека в homo oranus (идеален консуматор и нищо друго).
Горното всъщност означава, че социалистическата левица се противопоставя едновременно и навсякъде на консуматорското общество, на социалните неравенства, на дискриминациите, на всичко, което разрушава обществото и приватизира общото достояние. Това, обаче, е интернационален проект, затова и социалистическата левица не може да бъде националистическа (иначе се случва печалното словосъчетание между национализъм и социализъм).
В днешна България няма един единствен носител на такъв проект, защото такъв проект не съществува. Той вероятно е възможен само с усилено общуване между партии и движения, които носят в себе си такъв етос.
