За непродуктивния труд
Бранко Миланович
Днес прочетох статия за недостига на стоки и икономическия срив във Венецуела. Причината за огромните опашки пред магазините е известна на всеки, който е изучавал социалистически икономики: държавните магазини продават силно субсидирани стоки, а търсенето на тези стоки е по-високо от предлагането им. Впоследствие много хора купуват много повече, отколкото им е нужно, и се заемат с това да продават стоките на по-високи цени на хората, които или са достатъчно богати, за да платят по-високите цени, или са имали лошия късмет запасите да се изчерпят, преди да е дошъл техният ред.
Прекупвачите на такива стоки във Венецуела според Ню Йорк Таймс се наричат bachaqueros. Рикардо Хаусман от колежа Кенеди към университета Харвард, който е министър на планиране във Венецуела през 90-е години, е цитиран във вестника с изказването: „Това ѝ е шантавото на системата. Много хора полагат усилия [да купуват стоки и да ги препродават] и това изобщо не увеличава предлагането на каквото и да било. Това е изцяло непродуктивен труд“.
Твърдението ме сепна. „Изцяло непродуктивен труд“? Но този „непродуктивен труд“, както е известно на всеки икономист, подобрява разпределението на стоки. Стоките текат към тези, които имат по-голяма способност да платят, и тъй като имаме склонността да свързваме по-голямата платежоспособност с по-големи ползи, то благодарение на дейността на bachaqueros стоките са по-добре разпределени. Ако се твърди, че дейността на bachaqueros е непродуктивна, защото „не увеличава предлагането на каквото и да било“, то дейността, свързана с всякаква търговия и посредничество, също е непродуктивна, защото тя не произвежда нови стоки, а просто преразпределя. Същият аргумент би могъл да се използва за целия финансов сектор начело с Уолстрийт. Цялата дейност на Уолстрийт не е произвела дори и един килограм брашно, дори и един хляб или един-единствен диван. Но причината да смятаме финансовото посредничество за продуктивно е, че то позволява на парите да се стичат от местата, на които биха се използвали по-малко ефективно, към местата, на които биха се използвали по-ефективно. Иначе казано – от потребители, които не могат да платят много, към такива, които могат. Дейността на bachaqueros е точно такава.
Мнението на Хаусман съвпада с (фалшиво) марксисткия възглед за продуктивни и непродуктивни дейности, наречен „нето материален продукт“, който е отразяван в националните отчети на социалистическите страни. Подходът на социалистическите страни беше, че всички услуги (включително здравеопазване, образование и държавна администрация) са непродуктивни, защото не произвеждат нови физически стоки. Спекуланти като bachaqueros очевидно бяха въплъщението на непродуктивния – и дори, както се е смятало, на „социално вредния“ или „отвратителния“ труд. Този възглед имаше практически последствия за пресмятането на националния доход, тъй като неговото ниво в социалистическите страни беше подценявано в сравнение с това, което би било според Системата на национални отчети на Обединените нации. Темпът на растеж беше обаче надценяван, защото увеличенията на продуктивността бяха като цяло по-високи при производството на стоки, отколкото на услуги.
При Маркс отличаването на продуктивния от непродуктивния труд е по-усложнено. Продуктивен е всеки труд, който води до производството на принадена стойност. Така Маркс в един известен пример показва, че един певец (прототип на дейност, която не произвежда нищо материално) се занимава с продуктивен труд тогава, когато е нает от компания или индивид и създава печалба за работодателя си. Според Маркс дихотомията продуктивен-непродуктивен не е дадена веднъж завинаги, а се променя според социо-икономическата структура. Проблемът със социалистическите правителства в Източна Европа беше, че на тях им беше трудно да решат какво би трябвало да е продуктивно и какво – непродуктивно в едно социалистическо общество според Маркс. Впоследствие те взеха лесното решение да обявят за непродуктивна всяка дейност, която не произвежда материални стоки.
Подобни статии:
Имаше и категоризация, въведена от Ан Крюгер през седемдесетте години, в която са дефинирани т.нар. „пряко непродуктивни дейности“ или „търсещи наем дейности“. Идеята беше под това название да се класифицират всички дейности, чиято цел е от правителствата да се извлекат концесии, които биха довели до по-високи доходи за тези, които имат успех в лобирането. Компаниите в сферите на фармацевтиката и информационните технологии, които днес плащат на стотици лобисти от К Стрийт (1) във Вашингтон, биха попаднали в тази категория – дори и първоначалното намерение на Крюгеровата класификация да е било насочено към оказването на натиск върху правителствата на развиващите се страни да бъдат по-малко интервенционистки (този натиск се оказваше особено много към лицензния радж (2) в Индия, виж Bhagwati). За лобирането се твърди, че е непродуктивно, защото води до създаването на наеми. А наемът, разбира се, е доход, който може да бъде отнет, без това да се отрази на предлагането и разпределението на стоки.
В крайна сметка това ни води до темата за кражбата. Не е лесно кражбата да се постави на полагащото ѝ се място в икономиката. Кражбата за лично ползване може да бъде оправдана с твърдението, че хлябът, който беден човек е откраднал от богат, почти със сигурност би увеличил количеството „социално щастие“ (често съм си мислел за това в Ню Йорк, където старомодната идея винаги да носиш 20 долара в портмонето си, за да ги дадеш на крадец, е наистина логична в контекста на подпомагането на „най-голямо щастие за най-много хора“). Проблемът е по-сложен, когато става въпрос за кражба с цел препродажба: ограбването на бижутерски магазин и препродаването на бижутата биха могли да увеличат общото благосъстояние, ако крадците са много бедни, а бижутерът – много богат, но кражбата не може да бъде защитавана въз основа на принципа на по-добро разпределение, защото бижутата биха били еднакво достъпни за тези, които искат да ги купят, независимо дали се продават от собственика им или от крадците.
Въпросът за предотвратяването на кражби ни води до още една категория труд, която също може да бъде считана за непродуктивна: охранителите или т. нар. „охранителски труд“. Техните заплати се изплащат, за да се предотврати кражба. Те очевидно нито увеличават предлагането на стоки, нито подобряват разпределението им. Единствената подкрепа на позицията, че техният труд наистина произвежда нещо, е аргументът, че предотвратяването на кражби подобрява защитата на собствеността, което води до повече инвестиции и увеличава дългосрочния растеж. Но, както се вижда, това е едно доста по-заплетено оправдание, което впрочем може да се използва и за тезата, че кражбата, дори и да увеличава краткосрочното благосъстояние, вероятно би била гибелна в дългосрочен план – един възглед, който идва още от Адам Смит.
Да се решава кое е продуктивен и кое – непродуктивен труд в рамките на капиталистическа икономика не винаги е лесно. А колко по-трудно би било, ако изучаваме икономическа история: как да класифицираме монаси и свещеници, когато им се плаща чрез узаконен задължителен десятък; Робин Хууд би могъл да бъде защитен въз основа на принципа на максимизиране на ползата, но да бъде критикуван като неблагоприятен за дългосрочния растеж; Франсис Дрейк е откраднал стоки, притежавани от испанците, които на свой ред са ги извлекли чрез използването на насилствен труд…
Източник: globalinequality
Превод от английски – Анастасиа Илиева
БЕЛЕЖКИ:
1) Улица във Вашингтон, окръг Колумбия, на която са се помещавали множество лобистки фирми и тинк-танкове. Името ѝ продължава да бъде метонимия за лобистката индустрия в САЩ, въпреки че повечето фирми вече не се намират там. – Бел.пр.
2) Система на планово управление в Индия през 1947-1990 г., при която преди развиването на каквато и да било производствена дейност частните фирми трябва да получат лицензи от множество правителствени отдели, а след това производството им е регулирано от правителството. – Бел.пр.
