Увод, първа част
Екология на икономиката, климат на капитала
от Огнян Касабов
Започнахме да подготвяме този брой дълго преди кризата с новия коронавирус да избухне в китайския град Ухан. Оттогава тя прерасна в глобална пандемия, донесла не само страдание и смърт, но и радикална неизвестност относно бъдещия ни начин на живот. Неизвестност не само за общуването помежду ни, но и за труда, който полагаме. Свикнахме да си казваме, че нищо вече няма да бъде същото, но какво ще бъде – не знаем.
Броят обаче си остана същият. Авторските заявки вече бяха направени, в ход бяха преводи и редакции – целият трудоемък, но необходим технологичен процес. За covid-19 ще прочетете на практика единствено в уводните ни думи. И това не е непременно нещо лошо. Броят си остана същият, но същите си останаха и много от проблемите, които заплашваха света и преди кризата. Вирусът нито ги разболя, нито ги излекува. Той оголи някои неща, засили други; отвори възможности за съпротива, но (не бива да си го спестяваме) и възможности за по-голяма експлоатация. И някои от тези възможности, особено по-нерадостните, вече започват да стават действителност.
Доскучаха репортажите за това как въздухът се изчистил заради по-малкото горене на фосилни горива с намаленото производство и транспорт. Вероятността коронакризата да разреши климатичната криза е по-малка от тази делфините да се върнат в каналите на Венеция. Наистина, изолацията показва, че изглежда много от нас могат да живеят, понякога съвсем спокойно, без определени неща, които досега сме мислили за необходимост. Но наивно би било да си мислим, че дълбоките екологични проблеми на планетата ще се разрешат без радикална промяна на настоящата глобална икономическа система.
Когато полага основите на бъдещата наука екология, големият еволюционен биолог и последовател на Дарвин Ернст Хекел я дефинира по следния начин: тя ще бъде посветена на „отношенията на организмите със заобикалящия ги външен свят, към които можем да причислим в широк смисъл всички условия за тяхното съществуване“. Затова Хекел нарича екологията също така „наука за природното стопанство“. Ненапразно и наименованията на двете науки, екологията и икономиката, идват от една и съща дума: οἴκος, обгрижван дом. Икономиката е сферата, в която човекът произвежда всички условия за своето съществуване и възпроизводство като вид – в постоянно взаимодействие със заобикалящия го външен свят.
Повече от всеки друг организъм днес, човекът не просто се адаптира към тази среда, за да оцелее – той адаптира средата към себе си, изменяйки я във все по-голяма степен. Както виждаме все по-ясно, във все повече области от живота, тези трансформации на околната среда заплашват не просто да станат неустойчиви, а да предизвикат срив – не някъде там в далечното бъдеще, а може би още утре.
Подобни статии:
Затова е съвсем вярно и твърдението, че така, както най-често се изследва и практикува, икономиката е просто късогледа екология. Човешката икономическа дейност произвежда непосредствени и дългосрочни ефекти върху околната среда, но те не са нещо външно за нея. Защото икономиката в тесен смисъл е интегрална част от по-широката природна икономия.
„Създаването на стойност“ (както и да се тълкува това фундаментално понятие от различните икономически школи) в една или друга степен предполага производство, а значи – изисква и потребява ресурси; на свой ред потреблението – също. Към това трябва да добавим и факта, че и двете така и не са се превърнали в безотпадъчни дейности. Колелото се завърта, а когато основната ценност и цел на този процес е постоянният икономически растеж, не би било излишно да се запитаме дали подобна цел е изобщо смислена без съответния „екологически растеж“. Вярата, че е възможен безкраен растеж при ограничени ресурси, ще заеме достойно място в летописа на човешката ирационалност.
Но това е само половината от историята. Конфликтът, породил настоящата климатична криза, не е само конфликт между икономика и екология, между човек и природа. Той е и конфликт вътре в сферата на човешкото. Затова икономиката е политическа. Но с глобалното разрастване на човешката икономическа дейност и все по-дълбокото ѝ и агресивно навлизане във всички кътчета и екосистеми на планетата, политическо става и „природното стопанство“, на което са посветени екологичните изследвания и борби. Това са всъщност съвсем прости неща – но те обаче реално изискват цялостна промяна на мирогледа. Сред важните резултати на постепенния процес на осъзнаването им е зараждането на екологичното движение и на зелените партии преди половин век (през 1960-те и 1970-те години), както и навлизането на все повече еко теми в обществения дебат и правенето на политика.
В цялата им острота структурните проблеми на модерния начин на производство, движен от стремежа към генерирането на печалба, а не към човешкото благоденствие, са забелязани от по-отдавна. На свой ред почитател на Дарвин, Карл Маркс формулира прословутата диагноза, че този тип икономика нарушава обмена на веществата между човека и природата. Немският икономист и философ анализира начините, по които още индустриално-технологичната революция прави възможна все по-интензивната експлоатация на ресурси – но прави това нерационално, тъй като принципът на растежа не е нормиран от каквито и да било вътрешни граници. Толкова повече, когато властта върху технологиите е в ръцете на малцина. Икономическата и обществена система, въплъщаваща тези условия, се нарича капитализъм.
Тъй като капиталистическият растеж е принципно неограничен, ако в тази обществена система отсъстват други вътрешни двигатели на трансформация, то системата е много вероятно да срещне своята външна граница в изтощаването или деградацията на ресурсите. В XIII глава на Капиталът Маркс пише:
„Всеки прогрес на капиталистическото земеделие е прогрес не само в изкуството да се ограбва работникът, но същевременно и в изкуството да се ограбва почвата; всеки прогрес в покачването на нейното плодородие за даден период време е същевременно и прогрес в разрушаването на постоянните източници на това плодородие.“
Интензивната експлоатация на ресурси за частна печалба сега е за сметка на общото ни бъдеще. Максимизирането на добивите ще изтощи почвите в даден регион, но след това корпорацията е свободна да прехвърли дейността си в друга част на глобализирания свят – или изобщо да инвестира в друга дейност. На свой ред, акционерите ѝ имат още по-малки грижи със своите диверсифицирани портфейли от финансови инструменти. Местните хора обаче ще са останали трайно без поминък и с увредена околна среда, а значи – и с понижено качество на живот и перспективи за развитие.
Това, разбира се, се отнася не само до земеделието, а до всички сфери, в които технологичното усъвършенстване се прилага с цел печалбите на онзи 1% от хора, които притежават огромната част от богатствата, а това значи – на материалните условия (капиталови активи, технологична инфраструктура, знание) да се създават блага („средствата за производство“). Стремежът към растеж превръща всичко друго: природата около нас – живите същества, въздуха, водите, почвата, подземните богатства, но и хората, които също са част от нея, в ресурс на разположение за генерирането на печалба.
Ограбването на ресурсите, природни и човешки, ще продължи, докато му се позволява. И ако една от възможни спирачки е външна – разрушението, то все пак остава и вътрешната, а именно – съпротивата.
Последните години и месеци сме свидетели на международно надигане в тази посока, особено сред младите хора. Движения като Петъци за бъдеще и Extinction Rebellion, активисти като Грета Тунберг, дават все повече гласност на екологичните проблеми. Но въпреки че възмущението им и настойчивостта, с която повдигат своите искания, са достойни за възхищение, подобни движения все още имат слаб ефект отвъд медийното присъствие.
Нещо повече, посланията им все още са насочени основно към политици и потребители. Съществуват обаче основания да мислим, че основният „виновник“ за климатичната криза са не политиците и потребителите, а компаниите, международните корпорации, по-силни от всяка държава, които са повече или по-малко в положението да си „поръчват“ политики, облагодетелстващи тяхната дейност. Също така, една „глобална климатична стачка“ надали може да бъде ефективна, без да включва големи части от работещите хора. И щом екологичните проблеми наистина не могат да бъде решавани само локално, тук няма как да забравяме хората от глобалния Юг.
Но досега зелените – както по-старите зелени партии, така и тези нови движения, имат в най-добрия случай умерен успех сред хората с умерени и ниски доходи. В световен контекст виждаме аналогична ситуация: зелените партии са силни в богатите държави от глобалния Север. Но твърде често именно най-непривилегорованите са именно сред най-потърпевшите от задълбочаващите се екологични проблеми.
С риск да усложним една вече достатъчно сложна плетеница от проблеми, трябва да признаем, че екологичната криза е вътрешно свързана не само с потребителските ни навици, а и с характера на труда, който полагаме. Но той се определя не от самите нас, а от онези, които ни наемат на работа. Това например включва „огъвкавяването“ на работните места в глобалния Север в резултат на т.нар. gig икономика.
Настоящата криза с пандемията от коронавирус безспорно ще намали за доста време въглеродния отпечатък на туризма. Но други сектори не се налага да променят съществено потреблението на ресурси. Един от гигантите-флагмани на днешната икономика, които по всяка вероятност ще съумеят да се възползват от сътресението – Амазон, генерира своя отпечатък не само заради мащабните транспортни операции, върху които се основава неговият бизнес, а и с инвестициите си в индустрии, свързани с изкопаемите горива. А един от факторите за огромните печалби на Амазон са пословично зловещите условия на труд – не само на работници по складове и шофьори, но и на белите якички, от всички които постоянно се изисква да показват все по-високи резултати, независимо от жертвите.
На свой ред, обещанията на подобни компании да инвестират в зелени технологии също не са непременно решение. Напротив, те всъщност могат да бъдат много коварни. Защото засега голяма част от т.нар. зелена икономика представлява просто пренасочването на капитал от една към друга сфера на инвестиции със съмнителен ефект върху околната среда и хората. Пословичният и емблематичен пример са редките минерали, необходими за производството на батерии – не само на смартфони, но и на електромобили. Добивът на тези минерали се концентрира в страни от глобалния Юг; пагубен е не само отпечатъкът му върху околната среда, но най-вече непосредственият му ефект върху заетите в сектора.
Тук няма как дори да започнем да изброяваме всичките връзки в тази посока, а камо ли да ги анализираме, а не това е и целта на настоящия увод. Желанието ни е да посочим, че имаме достатъчно основания да бъдем скептични, когато за климатичната криза се предлагат чисто технологични решения. Зад технологиите остава проблемът за властта. Кой контролира технологиите, кой има собственост върху тях и за какви цели ги впряга? А, разбира се, дори най-зелената технология е форма на власт – върху природата, но и върху хората. Затова проблемите на труда няма как да бъдат отделени от начина, по който мислим взаимодействията между екология, икономика и политика. Няма как да бъдат отделени и социалните измерения на екологичната деградация.
В самата си основа, формирана от холистичния поглед към изследваните проблеми и търсенето на решения, екологията е ориентирана към подобен обединяващ подход. В настоящия брой се стремяхме да включим статии, които поотделно и заедно рисуват подобна комплексна картина. По-специално, постарахме се да включим не само гласовете на леви автори, но и тези на разпознаваеми и уважавани фигури от утвърдилото се в България зелено движение, а също и на представители на някои съвсем нови формации. Надяваме се с това да способстваме за по-интензивен и продуктивен диалог между зелените и левите сили в България. Вярваме, че споделяме твърде много, за да си позволим да останем в сравнителна изолация и да не работим заедно.
Разделили сме броя на две части, като условно можем да кажем, че първата застъпва един по-силен акцент върху икономическия аспект на климатичната криза, докато втората е по-пряко екополитическа.
Започваме с текстове на двама нови за нашите страници автори, чиито текстове най-пряко конфронтират въпроса за връзката между климат и капитализъм. В своя по същество полемичен текст, Стойо Тетевенски рисува сценарии на краткосрочен крайно разрушителен колапс, ако продължим по досегашния път. Той включва не само отрицанието на климатичните промени, но и плахия, „либерален“ подход към тяхното разрешаване. Преодоляването на кризата според автора е възможно само при подход, който държи сметка за отрицателните екологични ефекти на неравенствата и новата колонизация на огромни региони от планетата.
От своя страна, Фатма Февзи проблематизира нашумялото напоследък понятие антропоцен. Настоящата епоха е по-адекватно да бъде наричана капиталоцен, твърди Февзи, следвайки Джейсън Муур, тъй като не човекът като такъв, а една определена икономическа система е отговорна за глобалното въздействие върху околната среда. Трансформирайки тази система, ние като хора сме способни да променим това пагубно въздействие.
Следва статия на българския еколог и природозащитник Тома Белев, познат на широката публика с дългогодишната си практика като експерт в закрилата на околната среда, както и с участието си в редица знакови кампании и протестни акции. В текста си Белев прави евристично сравнение между поведението на финансовия капитал и екологичните ресурси, мислени като т.нар. природен капитал. Оказва се, че и природният капитал има тенденцията да се концентрира в ръцете на малцина, без оглед на това дали ще бъде впрегнат рационално и в полза на мнозинството от хора. Имплицитно в текста сякаш стои заключението, че ако гледаме на природата като на капитал и ако не установим обществен контрол върху използването ѝ, сме обречени на злоупотреби, на каквито сме свидетели у нас през последните десетилетия.
Следва текст на британския икономист и еколог Марк Уилсън в превод на Росица Кратункова. В него той подлага на критика концептуалната рамка, в която се разработва идеята и политиките за устойчиво развитие на международно ниво, обръщйки специално внимание на доклада на Програмата на ООН за околна страна „Към зелена икономика – пътища към устойчиво развитие и изкореняване на бедността“. Акцент на анализа са многобройните аспекти, в които заложените мерки остават формулирани в икономически категории, докато разрешаването на екологичните проблеми изисква много по-многопластов подход.
Вера Петканчин, на свой ред добре позната на зелените среди у нас с водещата си роля в множество екокампании, се концентрира върху климатичния отпечатък на селското стопанство. Темата е толкова по-актуална, след като вече знаем как агресивното индустриално животновъдство и земеделие способстват за глобалното разпространение на нови зарази като covid-19. Решението, което Петканчин предлага, е в посока на хранителната независимост, култивирането на земеделски умения и един нов тип предприемачество, залагащ не на агресивната конкуренция, а на сътрудничеството. Каква е приемствеността на този подход с кооперативното дело? Не оставя ли и новото предприемачество място за експлоатация, включително скрита? По какъв начин неизбежно по-скъпите биопродукти могат да престанат да бъдат нишови и успешно да се конкурират с продуктите на аграрната промишленост? Статията оставя всички тези важни въпроси отворени, но засяга важна тема, често пренебрегвана в левите среди: икономическата инициатива не като монопол на капитализма, а като форма на съпротива срещу него.
Първата част на този първи екологичен брой dВЕРСИЯ завършваме, отдавайки почит към историята на социално-екологичната мисъл в България. Препубликуваме два откъса от монографията на покойния философ Павел Георгиев „Противоречия и парадокси“ (1983), посветена на напреженията между капиталистическата идеологема за безграничния растеж и ограниченията, наложени от околната среда. Както ще прочетете, Георгиев също така обаче далеч не мисли екологичните проблеми като ендемични за капитализма, а посочва как те съвсем логично възникват и в хода на модернизационния проект на държавния социализъм в Източния блок. Текстовете му му ясно показват как последователната социалистическа позиция е неразривно свързана с екологичната загриженост и осъзнатост. Същевременно, те дават силни аргументи за заключението, че истинско решение на екологичните проблеми е възможно само при една истински социална икономика.
