АкцентиИздания

dВЕРСИЯ, брой 13 „Растеж и разруха. Екологичните борби”, втора част

Свали

Увод, втора част

Корпоративна власт и екологична криза

от Росица Кратункова

Дори бащата на модерната икономическа наука, Адам Смит, е смятал, че някои неща трябва да бъдат изключени от пазара, но не на това сме свидетели през последните десетилетия. Късният капитализъм, изправен пред криза на натрупването, отчасти заради поскъпването на енергията, което от своя страна е последвано от атака срещу труда, ни води забързано към стръмна пропаст. Парниковите газове  в атмосферата се увеличават със стремглава скорост от 1950 г. насам. Икономистът Хосе Тапиа показва как промените в нивата на въглероден диоксид са пряко свързани с икономиката:

„Единствените периоди, по време на които парниковите емисии, унищожаващи стабилността на климата, намаляват, са когато световната икономика е в рецесия и се свива, т.е по време на кризи. В този смисъл, от гледна точка на климатичните промени, икономическите кризи са благословия, докато икономическият просперитет е истински бич.“

В суматохата покрай овладяването на пандемията от коронавируса covid-19 публичният дебат се оформи около избора между общественото здраве и живота, от една страна, и икономиката и БВП, от друга. Икономиката откри очакван защитник в лицето на ЕС, и особено от държавите-членки Германия и Холандия, които се противопоставиха на общи европейски мерки срещу кризата, предизвикана от вируса. Видяхме на какви изключения е готова и самата Европейска комисия в защита на селското стопанство на Западна Европа и желанието му да продължи да използва евтина работна ръка. Въпреки изолацията и затварянето на границите, Комисията принесе в жертва хиляди „незаменими“ сезонни работници от Румъния и България, които, останали без поминък в собствените си по-бедни държави, показаха, че гладът е по-страшен от заразата. Неолиберализмът превръща свободата на избор на едни в принуда за други.

Защитници на отслабването на мерките срещу пандемията и рестартиране на икономиката са до голяма степен някои десни политици, а също и корпорациите и индустриите, които нямат място в едно бъдеще без фосилни горива и които се опитват да отмъкнат каквото могат, преди да изчезнат. Такъв е примерът с предложението на френското правителство, което, за да запази приходите на петролните компании, предлага въвеждането на минимална цена на нефта с аргумента, че евтиният петрол скрива високата цена върху климата. Но истината е, че голяма част от нефтената индустрия не бе печеливша и преди кризата с вируса. Например американската компания Chesapeake Energy, пионер във фракинга, не е регистрирала печалба в продължение на над десет години. Защо тогава да поддържаме като на системи живота на сектора, добиващ изкопаеми горива, докато той ни убива?

В много държави икономическите мерки, предприети срещу настоящата криза, са насочени предимно към бизнеса, а не и към работниците. Вече са обявени и някои финансови пакети за спасяване на цели компании. Така, въпреки че разрастването на въздушния транспорт от последните години доведе и до рязко увеличаване на парниковите емисии, авиокомпанията Air France-KLM вече има обещани общо между 9 и 11 милиарда евро от Франция и Нидерландия, като все още не е ясно какви ще са точно задълженията ѝ по опазване на околната среда. За сметка на това пък, едно от условията за получаване на финансова помощ е компанията да стане по-рентабилна, което традиционно се изразява в атака срещу правата на работниците. Национализация засега не се предвижда. С други думи, загубите на частните икономически субекти продължават да се прехвърлят върху обществото, но не и техните печалби. 

През последните десетилетия станахме свидетели на това как се овластяват все повече мултинационалните корпорации за сметка на правителствата и демократичния избор – дотам, че частните им интереси започват диктуват използването на световните природни ресурси, а с това и унищожението на екосистемите. След серия блокажи на преговорите на Световната търговска организация от 1990-те и 2000-те години се забелязва увеличение на двустранните и многостранни инвестиционни договори и споразуменията за свободна търговия, предвиждащи и специална клауза за разрешаването на съдебни спорове. Така всяка компания, която сметне, че дадена регулация може да намали печалбата ѝ, има правото да съди държавата в наднационални арбитражни съдилища.

Такъв е примерът с проекта в местността Рошиа Монтана в Румъния от 1997 г., който, ако бъде одобрен, ще се превърне в най-голямата открита златна мина в света. За добива на злато се предвижда да бъдат използвани тонове от високо токсичния химикал цианид, който ще бъде изпускан в околната среда. Хиляди ще бъдат принудени да напуснат домовете си: три села и над 1000 къщи ще бъдат унищожени. В замяна мината ще остави празна дупка в земята с размер на 420 футболни игрища. „Спасете Рошиа Монтана“, протестното движение срещу проекта, обединяващо еколози, местни жители, студенти, свещеници и институции, е най-голямото такова след 1989 г. От 2015 г. канадската компания Gabriel Resources съди Румъния на международен арбитражен съд, като твърди, че е нарушен двустранният договор с Канада и Англия, защото Румъния не е издала необходимите разрешения. Според компанията, подадената молба за вписване на Рошиа Монтана в списъка на световно наследство на UNESCO и търсеното одобрение за мината в парламента е доказателство за дискриминационното отношение към нея.* Gabriel Resources съди Румъния за над 5,7 милиарда долара, което се равнява на 2,7% от БВП на страната и е 8 пъти повече от самата инвестиция до момента.* Не проектът, а самото дело ще се превърне в истинска златна мина за корпорацията.

Ситуацията в Румъния показва как хората, природата и културното наследство нямат значение пред „бъдещите приходи“ на частни инвеститори. Друг случай, при който обаче институциите са още по-слаби, за да защитят околната среда и местното население, е проектът за петролопровод EACOP (East African Crude Oil Pipeline) и петролните кладенци Tilenga в Уганда и Танзания. Петролният гигант Total предвижда да издълбае над 400 нефтени кладенци в националния парк „Мърчисън“, на едноименния водопад и недалеч от езерото Алберт. Петролопроводът с дължина 1445 км ще бъде най-големият канал за топъл петрол в света. Хиляди жители ще бъдат изселени и оставени без поминък, тъй като ще загубят обработваемите си земи. Една от малкото радостни новини покрай коронавируса е, че на 19 март 2020 г. корпорацията беше принудена да преустанови работите поради наложената национална изолация.

Тези примери показват как местното население все по-безмилостно бива изтиквано от земите си, за да направи място за частните интереси на акционерите на корпорациите, които в преследването им застрашават екоравновесието. Юридически погледнато всичко може да бъде легално, но легитимността му от гледна точка на справедливостта е твърде съмнителна. Подобни са и последиците върху местните хора от международното споразумение за свободна търговия НАФТА между САЩ, Канада и Мексико от 1994 г. В този случай обаче мексиканският пазар бива залят от субсидирана американска царевица и над 3 милиона мексикански фермери остават без препитание – или 8% от населението, – а бедността се увеличава с 50%. Подобен ще бъде и ефектът от споразумението между ЕС и Меркосур, в следствие от което се очаква пазарът на Латинска Америка да бъде залят от субсидираните земеделски култури, продукт на европейската Обща селскостопанска политика. Да не споменаваме и замърсяването в следствие на увеличеното транспортиране на стоки от единия до другия край на света, за да могат европейците да ядат целогодишно гуава.

Въпреки ужасните последици от пандемията и хилядите загубени човешки животи, тя предоставя и възможност за равносметка на ситуацията и по-решителен скок към едно по-екосъобразно производство и потребление. Можем да поставим на дневен ред въпросите за необходимостта от спасяване на замърсяващите индустрии като петролната и авиационната, за необходимостта от развитие на по-чист транспорт, за консумиране на местни и сезонни продукти, за преосмисляне ролята на мултинационалните корпорации в управлението на живота ни. 

Тъй като настоящият брой беше концептуално завършен преди избухването на пандемията, нямаше как да поставим точно тези въпроси, но оставаме с желанието да ги анализираме в бъдещо издание. Във втората част на броя, която следва, се опитваме да разгледаме по-широко различните аспекти на политическата борба за чиста природа, както в нейните гражданско-активистки, така и в нейните партийни измерения, както и да ви предложим материали за задълбочаване в темата за конфликта между околната среда и капитализма.

Започваме с интервюто с Борислав Сандов, един от съпредседателите на политическа партия „Зелените“ (сега вече „Зелено движение“), направено от Огнян Касабов. Проследявайки създаването на партията, Сандов разкрива трудностите около прехода от неправителствена организация към партиен организъм, участието на избори и резултатите от тях. От интервюто ще разберете също може ли евродепутатът Радан Кънев да стане зелен и какви решения вижда партията за справянето с климатичните проблеми.

Следва текстът на Полина Манолова, в който тя разглежда екологичните движения от времето преди 1989 г. и тяхното развитие през годините на демокрация и капитализъм – на т.нар. преход. Там тя задава въпроса „Прегърна ли зеленото движение в България неолиберализма и предаде ли корените си?“. Проследявайки протестите около спасяването на Пирин и на база личния си опит, Манолова показва пред какви противоречия са изправени част от зелените и как борбата срещу корупцията не е непременно свързана с борба за чиста околна среда.

Ново попълнение сред авторите на dВЕРСИЯ са и Калина Зафирова и Стойо Тетевенски, част от българската организация на световното младежко движение „Петъци за бъдеще“, основано от Грета Тунберг. Те представят убедителна позиция защо всички, а не непременно само студенти и ученици, трябва да участват в борбата за климатична справедливост. Стойо Тетевенски участва в броя и с друг текст в първата част, където след критика на капитализма, рисува подходи за преодоляване на екологичната криза.

Тъй като темата за екологията и капитализма е необятна, а искахме да представим възможно най-много нейни аспекти, в този брой работихме заедно със сайта dokumentalni.bg и Даниела Пенкова, която направи обзор на пет филма, които можете да намерите на сайта. На свой ред, Константин Георгиев и Александър Попов представят обширен подбор на книги и филми с фокус върху водната криза.

Статията на Александър Маткович в превод на Неда Генова предупреждава за следваща глобална криза, изследвайки привидно несвързаните пожари в Амазония и споразумението между ЕС и Меркосур. Изхождайки от финансовата криза от 2008 г., той показва кои индустрии цели да спаси сделката и защо. Статията поставя акцент върху глобалните производствени отношения и върху изключително важната връзка между климатичните промени и империализма.

Последният текст в броя, на Катрин Грюнвалд в превод на Росица Кратункова и Евелина Миленова, е посветен на една от основните последици на климатичните промени, а именно принуждаването на хиляди хора по света да мигрират от родните си места в търсене на по-добри условия на живот. Често парадоксът на глобалното затопляне е, че ефектите от него не са толкова директно осезаеми за самите държави, предизвикващи замърсяването, а засягат в по-голяма степен страни, които иначе нямат особена вина за промените. Именно тази несправедливост е акцентът в тази заключителна за броя ни статия. 

Свали

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments