Кризата е норма
Традицията на подтиснатите ни дава урок за това, че извънредното положение, в което живеем, всъщност е правилото… Задачата ни ще бъде да предизвикаме действителното извънредно положение, и по този начин ще се подобри позицията ни в борбата срещу фашизма.
Валтер Бенямин
България е потънала в тревожност и страх. Намираме се в дълбока демографска криза.
През 1990 г. в-к Демокрация излиза със стряскащо заглавие: „Да живее икономическата криза!“ На читателите днес това може да се стори абсурдно. Защо бихме издигнали в култ процес, водещ до масово напускане на пределите на страната, масова безработица, кражба на предприятия, свеждане до мининум на консумацията на стоки от първа необходимост, жилищна криза, свито производство, намален износ? С други думи, защо се намира за удачно да се стремим към състояние на постоянна демографска криза?
Отговорът на автора е сложен. „Влизането на България в нормална икономическа криза ще бъде най-сигурният белег, че сме скъсали веригите на тоталитарното стопанско безумие. Кризата е отправната точка към нормалност“, заключава той. Тук, от една страна, кризата е състояние, което лекува лудостта на комунистическия режим, изразена в държавната собственост, социализираните средства на грижа, безплатното здравеопазване, безплатна стоматологична помощ и превенция на заболявания, детски градини, следучилищни занимални, детски кухни и образование. От друга страна, наличието на криза е и най-точният показател за добре развиваща се икономика. Ако няма криза, това би означавало, че се връщаме към безумието на комунизма. Ако има криза, това подсказва, че се движим в правилната посока.
Представена по този начин, кризата се явява като политическо допълнение на това, което Прем Раджарам правилно дефинира като криза в контекста на „бежанската“ такава от 2015 г. А именно, че
понятието криза рамкира един сложен социален процес и всъщност го отделя исторически, социално и политически от други социални процеси, не-кризи. То произвежда серия от дуализми, където „кризата“ е по-малко желаното огледало на една по-подредена форма на това, което е на практика същият феномен (мобилността на населението).
1990-те обаче вплитат в социума разбирането за криза по един много по-комплексен начин. Те слагат началото на политическото разбиране, че кризата е отправна точка към форма на нормалност, която е закрепена в устоите на свободния пазар. Тя не е нещо, от което непременно трябва да бягаме и да се опитваме да го поправяме на всяка цена. Тя е огледало на това, към което обществото трябва да се стреми, за да сме сигурни, че сме на правилния път. Без кризи, губим представа за мястото ни в здравия, неболедуващ от „червени идеологии“ свят. Преходът се явява път към нормалността, дори и да трябва да го изболедуваме. Всъщност, за да сме сигурни, че вървим към нормалност трябва да боледуваме периодично. Или постоянно. В този смисъл всяка криза, която възниква, води след себе си и възможност да се начертае пътят към нормалността, от която обаче трябва същевременно да бягаме, за да не достигнем точка, от която връщане назад няма: ненормалност без кризи.
Кризата се превръща в политикономическа норма. Демографската криза е една такава криза или отправна точка, според която мерим своята нормалност. Но в начертаната от идеолозите на прехода схема, нормалността е същевременно хоризонт, приближаването към който би създало усещането, че нещо се е объркало: отново, ако не сме в криза, значи не сме на правилния път. В някаква сложна и загадъчна диалектическа формула, застигнала ни след началото на 1990-те, „кризата“ е хем криза, хем нормалност, хем нейното пълно преодоляване би ни изтикало обратно в някакво комунистическо безумие. Такава е и демографската криза; тя е продукт на конкретни политикономически отношения, които се затвърждават силово и насилнически по време на икономическите трансформации, и които скъсват с предишни форми на социална организация. Ако я възприемем като такава, то тогава за докторите по кризи (политици, експерти от всякакъв тип, учени, инфлуенсери) се отваря пространство, в което те могат да предписват лекове за нейното преодоляване, но непременно в рамки, в които хоризонтът на нормалност не бива съвсем да се достига. Лечението се провежда, грубо, в четири стъпки: обявяване на криза, идентифициране на първопричинителите на кризата, анализ на тяхното развитие, предложение на мерки, които да ни доведат до нормалност на кризата, докато същевременно в никакъв случай не ни отнасят обратно в безумието.
За демографска криза в България се говори от много време. Но на 13 ноември 2018 г. News.bg излезе с гръмкото заглавие „БАН констатира демографска криза“. Кризата е научно доказана. Отправната точка е налице; констатирана е криза.
Раждаемостта е, разбира се, центърът, около който се въртят всякакви препоръки как да се не/справим с кризата. Заключението на БАН, преплетено във възловата точка демографска криза-раждаемост е следното:
Раждаемостта в най-малка степен зависи от развитието на икономиката. Връзката може да се търси най-вече във възможностите на семействата да осъществят плановете си, според културния модел, за раждането на определен брой деца. Когато икономиката е в криза или застой, тези планове се отлагат, и обратно, когато икономиката расте, плановете се осъществяват. Връзката между двете е чувството за стабилност и перспективност в дългосрочен план. Тази връзка се потвърждава от досегашното развитие – след 1989 г. раждаемостта в България намалява и достига най-ниското си равнище през 1997 г. (7.7 промила), след това расте до 2009 г. (10.9 промила) и заради кризата отново намалява до 9.2 промила през 2015 г. През последните години икономиката расте, но въпреки това раждаемостта намалява, защото не създава усещането за стабилност и перспективност в дългосрочен план.
Грешката е вярна. „Икономиката“ – и нейните нива на стабилност и растеж – няма отношение към това колко деца гледаме, искаме да гледаме или имаме възможност да гледаме. Докато „икономиката“ е такава, в която разпределението тече вертикално, от долу нагоре, към определен и малък на брой хора. Изпадналите от тази вертикалност няма да получат необходимите средства, с които да се възпроизведат. „Културата“, за която БАН говори, замаскира расисткото клише за „високата раждаемост“ сред малцинствени групи в България. Но тяхната раждаемост не лекува демографската криза. Напротив. Тя е силно нежелана, защото според все по-залягащите като норма правила тези малцинствени групи нямат силата да излекуват пазара. Според надвисналата над нас притча, те са необразовани, нечистоплътни, от тях няма пазарна полезност, камо ли добавена стойност, което от своя страна не води към нормалност.
„Усещането за стабилност и перспективност в дългосрочен план“ са именно ресурсите, от които „икономиката“ ни лиши: достъпни детски центрове като градини, занимални, ясли; и ни „предостави“ непосилно високи цени на храна и памперси; нискокачествено детско здравеопазване; данъчна система, която наказва бедните родители; нереално високи цени в пренаталната и наталната медицина и т.н. Демографската криза замаскира капиталистическата криза.
Основните субекти, които се рамкират като отговорни и съдържащи в телата си лек за така създалата се ситуация са икономическият емигрант и жената. Тяхното биополитическо обработване и нормализиране е от изключително значение за излизане от демографската криза (разбира се, съгласно „нормалността“ на пазарното стопанство). Така например небезизвестното изказване на проф. Константинов, „Трябват ни жени, които да раждат. Една нация зависи от жените, които раждат. И това трябва да стане до 35-годишна възраст” в съчетание с Андрешко-Арнаудовото „Раждайте, българки, нацията зависи от това“, рязко ни напомниха, че жените ще са първите, около чието тяло ще се търсят и намират лекове за кризата. Обаче, както видяхме по-горе, кризата е търсеното благо в днешните условия. Според историческата капиталистическа мантра, няма ли криза, няма нормалност. Оставим ли се в ръцете на капиталистическата криза, ще се оставим и в ръцете на едно постоянство в обработването на женското тяло.
Подобно на Беняминовия анализ върху фашистката структура на управление от 1930-те, виждаме как днес, в капиталистическите начини на управление на подтиснатите (жените, и не само), кризата е търсена норма. Задачата ни е да предизвикаме действителната криза.