Акценти

Учебници по антикомунизъм

Скандалите за съдържанието на учебниците по история, касаещо „комунизма“, са постоянно активна тема в българската публичност в продължение на целия преход. Що се касае до децата и образованието, се наложи мисленето, че в учебниците по история се състои есенцията на прехода, и за мнозина съдържанието им има потенциала да е един от маркерите да разберем дали сме се откъснали най-накрая от социализма. Парадоксално или не, колкото по-недвусмислен е общественият консенсус, че социалистическият период трябва да се изучава, толкова по-силни са гласовете, настояващи как трябва да става това.

Така настоящият скандал по отношение на поредното поколение учебници, разглеждащи социализма (при това вече в обособен раздел), е особено жесток и трае вече три седмици. Започна от отворено писмо на фондация Истина и памет до министъра на образованието, в което изданията на Рива, Домино, Просвета, Анубис и особено на Булвест 2000 търпят критики за това, че спестяват факти, представят периода в положителна светлина и че като цяло манипулират, за да създадат положително, вместо отрицателно отношение у учениците, да предизвикат носталгия и прочие. Последва бърза реакция от МОН, с препоръки за промени, и също толкова бързо се наложи разбирането, че учебниците са целенасочено разработени по този начин. „С различни техники е направен опит да се даде благовидност, нормалност на един режим, който ние сме характеризирали като тоталитарен. Определено е търсен ефект, защото това не може да се направи случайно“, каза по БНР министър Красимир Вълчев. Кой и какъв интерес има от такава манипулация засега не е изяснено.

Карикатура в Стършел

За какво точно е скандалът?

Скандалът, както всичките му предишни версии, се опитва да се удържа в рамките на епистемично-педагогическото (кой, какво и как знае/научава) и малко – в политическото (като институции, режим, политики). В последните години към второто едва ли могат да се отправят претенции. На етап сме, на който министър е готов да наруши процедурите на собственото си министерство, за да побърза да подобри съдържанието за социализма в учебниците. Така че ще се фокусирам върху това кой, какво и как знае и научава.

Ето някои примерни заглавия и мнения от последните години, намерени след небрежно търсене в Google и излизали все по повод честите скандали около социализма в учебниците:

  • „Обективен прочит, истината и фактите такива, каквито са – комунизма, фашизма в музея и в учебниците по един достоен начин“, из интервю в Панорама с Президента Росен Плевнелиев по повод инициативата му 25 години свобода, 14 ноември 2014 г.
  • Кой замазва истината за комунизма?, Татяна Ваксберг, 19 май 2015 г., dw.bg
  • Защо не им казват истината за комунизма?, Георги Папакочев, 8 юни 2016 г., dw.bg
  • Ще изпуснем ли времето да кажем истината за комунизма на младите поколения, Евелина Келбечева и Христо Христов, 21 юни 2019 г., dnevnik.bg; Ще се подмени ли историята – как е представен комунизмът в учебниците по история?, интервю с Христо Христов, 21 юни 2019 г., dnes.bg, и ред други заглавия от същата дата с участието на същите личности
  • Истината за комунизма е важна именно заради младите хора, които не знаят и не помнят, позиция на СДС от 22 юни 2019 г.

Петиция за недопускане на подмяна на факти и събития от комунистическия период 1944-1989 г. и прехода към демокрация в новите учебници по история и цивилизации за 10-ти клас е изготвена отново от фондация Истина и памет редом с отвореното им писмо към министъра. Част от целите на организацията (основана през 2016 г.) е „да подпомогне създаването на обективна обществена оценка за историята на комунизма и неговите престъпления“. Сред основните дейци на фондацията са Евелина Келбечева и Христо Христов.

Изобщо, идеята за „истина“, „факти“ и „обективност“ най-често от всички други се призовава като основание децата да знаят, да изучават социализма. „Истината е такава и децата трябва да я знаят“ е твърдението, възможно най-опростено.

Но как конкретно стои проблемът с истината, която трябва да се знае, в настоящия скандал? Издателство Булвест 2000 и авторките на раздела в техния учебник Искра Баева и Евгения Калинова изпратиха официален отговор до МОН. От него ясно може да се види, че единственото несъответствие между претенция и съдържание в учебника е някак качествено, като кое събитие или процес са най-големи, най-страшни и подобни; и то, изглежда, не подлежи на повече прецизност от тази, която Баева и Калинова предоставят. Твърденията за липсващи факти са опровергани – или защото не липсват, или защото не става дума за факти.

Някой може да каже, че едните или другите в скандала имат такова и такова минало и заради това аргументите им не важат, но това е трудно относимо към проблема, особено когато се казва, че той касае факти. Друг може да настоява, че и двете страни имат право, просто по различни начини, но това не би било научен подход. Обратно, единствената сигурна разлика между двете страни е, че защитата се позовава на научните институции, призвани да се занимават тъкмо със знание и интерпретация на света, и в тъкмо това им качество те са тези, които пишат и защитават учебници. Струва ми се, че ако доверието в тях е под въпрос в такава значителна степен, колкото триседмичен публичен скандал предполага, то целият разговор трябваше поначало да е за нещо друго.

Ако скандалът за учебниците се удържа само в образователния си план, той среща и друг проблем. Наложилата се в последните години тенденция образованието да се основава на конструктивизма, чието ключово изискване е активното участие на обекта на педагогическото въздействие, т.е. тя или той да се превърне в субект. В този смисъл гласът на децата и учениците, които ще изучават социализма, е напълно отсъстващ от публичния дискурс. Става дума за прости и „проверяващи“ въпроси от типа „Какво според теб трябва да се изучава за социализма?“, които, в духа на множество перформативни усилия за участие на децата във взимането на решения, трябваше преди вече много години да се подразбират и прилагат неизменно от всякакви държавни и недържавни субекти и по всякакви поводи. И нещо повече – конструктивисткият подход е за това учещият „сам да си направи“ знание (в широкия, не сегашния формализиран смисъл) въз основа на собствения си опит (оттук и важността да е активен субект). Ако съдим по някои вече представени цитати, може да се възрази, че децата нямат никакъв опит със социализма. Нямат опит, нямат памет, някой трябва да им даде; никога досега, никак, никой не го е правил. Но това не би било вярно – първо, защото социализмът е активна тема в публичното пространство и може да бъде обогатяващо учениците критично да анализират какво и как „достига“ до тях; второ, защото във фамилните и общностни истории на децата без съмнение има премного „материал“, с който те да изградят знание, чрез иначе широко използвани методи и техники на учене. В този смисъл ядрото на настоящите скандали е, първо, дълбоко патерналистично и безсмислено отвъд поколенческите различия; второ, то е анахронично, доколкото допуска историческо несъответствие между форма и съдържание; и трето, нечестно, понеже се оказва, че ученикът е субект, „в центъра“ и прочие само понякога.

Поради всичко това съвсем не изглежда, че същината на скандалите с учебниците касае просто знания и факти, колкото и да се настоява на това.

От нагласи към идеология

В парадигмата на съвременното училище учениците следва да усвояват знания, умения и нагласи, като се предпоставя сравнително ясна граница между трите. Ако скандалите за учебниците по история не са за знания; ако настояването за определен начин на учене на история на социализма не пасва с начина, по който и знанията, и уменията се предполага да се усвояват в съвременното образование – то изглежда, че в образователен план скандалите са за нагласи. 

Може да се дадат много определения за нагласите като психологически и педагогически феномен в съвременното образование, но тук избирам да се придържам към официалното, с което би трябвало да боравят и българските институции. Според Препоръка C189/1 на Съвета на Европейския съюз от 4 юни 2018 г. „нагласите описват предразположението и начина на мислене за действие или реагиране на идеи, лица или ситуации“.

В това отношение Красимир Вълчев е още по-ясен. На 3 юли 2019 г. се състоя заседание на парламентарната комисия по образование, свикано за изслушване на министъра по въпроса с оттеглянето за преработка на предизвикалите критики учебници. След изказванията на депутатите той заявил следното:

Проблемът не процедурен, а морален. Ние имаме подмяна на учебната програма с различни техники, а оттам и отношението, която тя трябва да създаде и гарантира. Тези отношения и нагласи са проекция на целите на образователната система. Ние живеем в ред и общности. За нас това е редът на националната държава, на правова държава. Те имат базови институции и тези базови институции са човешките права и свободи, институцията на демокрацията, приели сме пакет от ценности. И съответно трябва да възпитаме децата в отношение към тези ценности. Респективно трябва да отречем това, което е в противоречие с тези ценности.

Образователният и политическият слой на скандала рядко позволяват да се види добре политичното в него. Обаче един сериозен разговор за нагласи, отношения, ценности, идеи и в крайна сметка – идеологии, води в друга посока.

Във влиятелното си есе от 1970 г. Ideology and Ideological State Apparatuses Луи Алтюсер казва:

Смятам, че идеологическият държавен апарат, който е въведен в доминираща позиция в зрелите капиталистически социални формации като резултат от насилствени политически и идеологически класови борби срещу стария идеологически държавен апарат, е образователният идеологически апарат.

[…]

Дори може да се добави: двойката Училище-Семейство замени двойката Църква-Семейство.

Тенденцията от последните няколко години училището и семейството/родителите „да си партнират“, да се изграждат „училищни общности“ с активното участие на семействата и пр., са силна илюстрация, че преди почти половин век Алтюсер е напипал отлично мястото на училището в обществената структура на новото хилядолетие.

Но отвъд тези техники и знания и научаването им, децата в училище също така научават „правилата“ на доброто поведение, т.е. нагласата, която трябва да се следва от всеки деец в разделението на труда, в съответствие с работата, която му е „предначертана“ […]

[…]

Въпросният индивид се държи по определен начин, възприема определени практически отношения и най-вече, участва в определени редовни практики на идеологическия апарат, от който „зависят“ идеите, които той съзнателно и доброволно е избрал като субект. Ако вярва в Бог, отива на църква, за да присъства на меса, коленичи, моли се, изповядва се […].

Антикомунизъм завинаги

На практика излиза, макар и неслучайно никой да не го нарича така, че скандалът е за това, че учебниците не са достатъчно антикомунистически. Това, което се случва пред очите ни, е 1) идеологическа битка, а не частно образователен проблем, 2) водена в средите на интелигенцията и сред високите класи, но която с помощта на медиите и определени граждански формирования изглежда като общонародна и нестихваща драма. Сякаш кръговете на критиците на учебниците фактически искат децата да ходят на училище, за да изучават антикомунизъм.

Струва ми се, че налице е безспорен обществен консенсус, че периодът между 1944 и 1989 г. трябва да се изучава. Ожесточените сблъсъци са за „Как?“, а не за „Дали?“. Необходимо е да се избягват монолитните разкази за злото и вместо това – да се насърчи критичната рефлексия над миналото. Не то да бъде изрязано (както се режат имена, паметници и прочие и както има съгласие социализмът да се изучава) и не да бъде възприемано като еднозначна истина, лишена от противоречия, а оттам – и от уроци. Ако 45 години държавна, 100 години национална и над 200 години глобална история на социализма имат да дадат на всички хора само един урок (за злото), нещо е сбъркано. В това отношение някои разумни гласове през последните дни бяха на Антоний Тодоров, Румен Петров, Юлияна Методиева, както и на Емилия Занкина

Оптимистичната прогноза е, че такъв подход ще надделее и официалната власт някак ще надскочи себе си, т.е. ще спре, например, да реагира на всяка буря в чаша вода и ще спре да компрометира институциите си.

Реалистичната е, че нищо от това няма как да стане – не и в обозримо бъдеще. Както неведнъж сме показвали на страниците на dВЕРСИЯ чрез серия от наши и преводни текстове, антикомунизмът е структурно необходим за настоящия режим в България, в Източна Европа, а и на други места по света. Чрез него, вместо да се ползват от опита на историята и съответно, да проблематизират настоящето и да градят ново и различно бъдеще, подрастващите е по-вероятно да живеят в някакво щастливо безвремие, в което един от малкото позитиви гласи „Поне не живеем в комунизъм“. Положение, необходимо за всяка стремяща се към вечност власт.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments