Интервю на Майк Хюгенор за Le Monde Diplomatique
Превод от английски: Антон Колев
Заглавно изображение: Франко „Бифо“ Берарди на фестивала за „неконвенционално изкуство, партизански комуникации и радикално развлечение“ The Influencers в Барселона, 2015 г.
Снимка: TheInfluencers @ Flickr.com
Тъкмо сега ти не четеш думите ми. Четеш линии върху линии от код. Кодът е в колата и телевизора ти, както и в снимките, които правиш. Той е вписан в термостатите, в системите за сигурност на затворите и в транзакциите на Уол Стрийт. На фундаментално ниво, кодът е език. Но за италианския философ Франко „Бифо“ Берарди нещата не са толкова прости. За него код и език имат много специфично отношение: „кодът“ – пише Берарди в Breathing: Chaos & Poetry – „това е задлъжнял език“.
За да разберем какво има предвид Берарди, е достатъчно да видим как функционира кодът. Кодът – твърди Берарди – представлява налагане на изпълнителен и продуктивен предел. Той е свързването на предопределени синтактични напрежения. В своята функционалност кодът създава нови ограничения, като дефинира кои са разрешените входове, както и изходите, които биват генерирани от тях.
Поезията, от друга страна, има преобразуваща сила – тя разкрива наново неопределеността. Вместо плавна функционалност, поезията създава нови грешки, довеждайки до поразителнo разкриващи и натрапчиви противоречия, разширяващи значението на това да бъдеш човек. Докато кодът действа спрямо логиката на непосредствената размяна (например низът „<i>“ в HTML бива директно заменен с курсив), поезията е „езикът на неразменимостта“.
Но въпросът е много по-сериозен от този за кода и езика. За Берарди залогът не е нищо по-малко от продължителното дихание на човечеството, което според него е задушено от финансовия капитализъм – хората и правителствата в света са неспособни да се борят със система, която е едновременно навсякъде и никъде. Единственият отговор, по думите му, е поезията.
Може би всичко това звучи малко езотерично. Какво общо, в крайна сметка, има между поезията и финансите? В книгата си The Uprising, Breathing от 2011 г. Берарди показва, че финансите вече са повлияни от поезията. Терминът „дерегулация“, пресечна точка за феновете на свободната пазарна икономика, е употребен за пръв път от Артюр Рембо – „dérèglement des sens et des mots“ или „дерегулация на знаците и думите”. Същият този импулс, предполага Берарди, стои зад функционирането на финансите. В един особен смисъл без Рембо не би съществувал Пол Райън.
Подобни статии:
Преди да добие популярност като философ, Берарди бе една от ранните фигури в пиратското радио – създател на миланската станция Радио Алис, която започва в средата на 1970-те години и функционира благодарение на краден бивш военен предавател. По-късно през същото десетилетие се мести в Ню Йорк, отразявайки постпънкарските движения за италианско музикално списание. Към момента работата му се фокусира върху финансите и технологиите, както и върху феномените на масовата стрелба, самоубийствата с помощта на полицаи, и тръмпизма.
В деня на разговора ни деца по целия свят протестираха против бездействието спрямо климатичните промени. Макар и непланувано, това се превърна в подходящ фон за разговор с един от най-бунтовните мислители във философията.
Започвате Breathing: Chaos & Poetry с Ерик Гарнър, който през 2014 г. бе удушен до смърт от полицията в Ню Йорк заради продажба на нелегални цигари. Какво общо има това с поезията?
Преди всичко това, че и аз като Ерик Гарнър съм астматик. По същото време бях на конференция в САЩ. В деня, в който се появи видеото от смъртта на мъченика Ерик Гарнър, бях в Калифорния. Взех участие в демонстрации, които крещяха: „Не мога да дишам, не мога да дишам!“ За мен изразът „Не мога да дишам“ означава нещо специално, тъй като от време на време страдам от дихателни кризи.
Същевременно днес сутринта, излизайки от вкъщи — живея в центъра на град Болоня, – чух викове. Това бе демонстрация на много, много, много млади хора. Както на множество други места по света, това бе походът на децата – противопоставящи се, марширувайки, срещу задушаването на човечеството.
Грета Тунберг (която се оказва с аутизъм, диагностицирана като неспособна да различава нюанси, да отличава сивите тонове), събуди съзнанието на поколението за едно пределно ясно черно-бяло положение. Това положение гласи „Капитализмът ни задушава“. Наблюдавам как в действителност това осъзнаване се разпростря над десетки милиони млади хора, които въстанаха. Подобно движение ще продължи с години. Истинският му враг е задушаването. Но ако погледнете отвъд него, ще откриете растеж, конкуренция и печалба. Това наричам „капитализъм“.
15 март, по мое мнение, е важна дата. В известен смисъл този ден може да се изрази много по-добре чрез поезията, отколкото чрез политиката. Политиката – изкуството на техниката на управление – не е способна да схване това предизвикателство. Неспособна е, защото е родена в рамката на растежа, експанзията, конкуренцията и печалбата. Но по улиците хората протестират. И имам чувството, че казват „Не мога да дишам!“
Една дума, която може би не е позната на повечето хора, заема централно място в работата ви. Тази дума е „семиокапитал“. Може ли да обясните какво имате предвид с нея?
Ами, semio-, разбира се, се отнася към думата semeion, която в превод от гръцки означава знак. Искам да кажа значи, че капитализмът днес може да се опише като една много сложна система, основана върху производството и циркулацията на знаци. Някой би казал „О, не. Аз използвам кола, а тя не е знак“. Така е, капитализмът произвежда и автомобили, както и кафе, и сгради. Действително. Но производственият процес, позволяващ да се създават автомобили, е семиотичен процес: компютър, програма, софтуер и прочее. Затова реших да определя капитализма като семиокапитализъм, тъй като се основава върху информатизацията на производствения процес.
Някои хора могат да сметнат Pokémon GO например или множеството онлайн общности за запознанства за начини за повторнo свързване на хората в дигиталната епоха. Но вие правите разлика между „свързване (connection)“ и „съединение“ (conjunction).
Считам, че това е изключително важно разграничение. Определям съединението като всякакъв вид отношения между хората. По-точно, между езиково-(/)лингвистични агенти. Влезем ли в отношение, ние обменяме езикови знаци. В съединителните отношения ние създаваме смисъла на онова, което разменяме. Ако ви кажа „харесвате ми“ или „не ми харесвате“ в ситуация, която е физически въплътена, създавам – на нивото на физическата близост – контекстуални условия за нашето разбиране, за нашата размяна.
Свързващото отношение, от друга страна, е чисто синтактично отношение. Искам да кажа, че щом поставите една машина в контакт с друга, то ще ви е необходим общ формат, общ синтаксис. Това, което разменят – смисълът, който тези две машини обменят – е независимо от контекста. Той е чисто синтактичен. По някакъв начин смисълът вече се съдържа в самия синтаксис. Твърдя значи, че този вид механични отношения все по-често и по-често се разпростират и над хората, защото ние все повече и повече общуваме чрез машините, които изискват формат – синтактичен формат. Ние трябва да говорим езика на машината, в противен случай никога няма да бъдем разбрани.
Какво в действителност е кодът? Той е философска картина, която е сходна с пророчеството. Пророчеството е езиков акт, който съдържа в себе си една проекция на бъдещето, също както и кодът. Той е лингвистичен инструмент, който обхваща в себе си бъдещото разгръщане на кодирания обект. Това е важно, доколкото навлизаме в измерение, в което пророчеството се подменя от кода. По този начин, в известен смисъл, бива предефинирана функцията на езика. Тук виждам опасност. Виждам как нашето бъдеще – бъдещето на човечеството – все повече и повече се вписва в кодирания низ на езика. Пророчеството не се самосбъдва. То никога не описва бъдещето по нормативен начин. Но кодът прави тъкмо това. Кодът нормира бъдещето като единственото бъдеще, което може да бъде.
Това е нещо, което кодът споделя с финансите. При финансите самата спекулация предопределя стойността. Веднъж щом „доверието“ спадне, спада и самата стойност, независимо дали се е променило нещо друго или не.
Абсолютно. Какво са финансите? Те са семиотична транскрипция на икономическата дума. Първоначално финансите са просто вид транскрипция на онова, което се случва в реалния свят на физическата икономика в цифрово изражение, във финансово изражение. Но в определен момент — да речем 1971 г., когато президентът Никсън решава, че американският долар няма никаква връзка с реалната икономика, – в областта на световната икономика се появява един вид автократична сила. От този момент финансите променят своята природа. Така те, които първоначално са транскрипция, започват да стават прескрипция, предписание. Случващото се в областта на финансите бива незабавно проектирано в областта на действителните отношения между икономическите субекти.
Именно поради тази причина често се чувстваме в капан. Бих казал – все по-често и по-често. Спомнете си за гръцкия народ в лятото на 2015 г. Те отидоха до урните и 62% от тях гласуваха срещу финансовия меморандум на Европейската банка. На следващия ден Алексис Ципрас, бившият министър-председател на Гърция, трябваше да се подчини на решенията на Централната банка. Защо? Защото реалното решение на милиони гърци е в капана на финансовите прескрипции/предписания. Не можете да излезете, по дефиниция, извън рамките на прескрипцията/предписанията.
Вярвам, че нарастващият фашизъм, нарастващият расизъм, който сме длъжни ежедневно да наблюдаваме в Съединените щати, както и в Италия (както и във Великобритания, както и в Унгария, както и на много, много други места) – новият фашизъм произлиза и се поддържа от един вид гняв. От една сляпа ярост, която се противопоставя на математическата жестокост на математическия код. Ние живеем вътре в трупа на капитализма, но не можем да открием изход, тъй като този труп е математически труп.
Но тук идва поезията. Моята идея за поезия не се основава на литературата, а на еротичното измерение на езика. Само възобновяването на това измерение и на езиковото, социално тяло — единствено те, когато се изправят пред финансовата машина, успяват да ни предложат едно ново възприятие за свободата.
Междувременно, от написването на The Uprising, Breathing до Breathing: Chaos & Poetry, са се променили много неща. Кое е онова, с което се занимава сега поезията?
Преди всичко, вие сте прав: написах The Uprising, Breathing през 2011 г. Докато работех над книгата, пътувах до Лондон, Рим, Ню Йорк, Бейрут, Кайро, Испания, взимайки участие в това движение. Година на окупацията. Какво окупирахме и защо? Окупацията може да изглежда като безсмислено деяние. Ние окупирахме улиците, но не открихме властта по тях. Финансовата власт не е по улиците. Нейната мощ не е някъде, нито дори в банките! Тя е в киберпространството, в чисто абстрактното измерение, което не можем да докоснем, което не можем да спрем, което не можем да унищожим.
Така че защо да излизаме по улиците и да окупираме? Моят отговор бе – ние не се опитахме да спрем финансовия капитализъм, ние се опитахме да възстановим тялото си. Тъкмо поради това излязохме на улицата. Това бе поетическо, а не политическо действие. Ние не препотвърждавахме нещо от властта, а заявявахме нещо на самите себе си. Казвахме си, че не сме сами в нашите офиси и пред нашите екрани. Ние работим заедно и живеем сами. Така че спрете да работите заедно и да живеете в самота! Излезте на улицата!
Но както е известно, това движение нямаше късмет и не сполучи. Напротив, финансовата диктатура продължи. И в края на краищата, това движение бе разводнено на много места, или както стана в Египет, напълно изчезна. Какво следва? Сега аз гледам към улицата и виждам това ново поколение – ново в силния смисъл на думата, доколкото това е походът на децата. Това не е университетско движение, а движение на училищата. И неговата сила – огромната му мощ – произлиза от факта, че това е формиращ момент за едно ново поколение, което се задушава. Буквално се задушава. Второ: това движение е абсолютно радикално и то ще продължи през следващите дни, седмици, месеци. Трето: езикът на това движение не може да бъде старият език на политиката. Власт, парламент, демокрация, тирания, добра политика, лоша политика — няма начин! Проблемът не е – в стария макиавелистки или ленинистки смисъл – как едно общество да се управлява отгоре. Единствената възможност е обществото да се пресъздаде отдолу.
Но какво означава отдолу? Означава от тялото. От диханното тяло на човешката единичност. По мое мнение тъкмо това е знанието, което движението притежава. Това е продължение на Occupy, чиято цел е много по-прецизна, отколкото бе преди десет години. Защото движението Occupy бе против насилието. Трудна работа. Как може да се действа против насилието? Човек не може дори да разгледа статистиките, цифрите. Ако кажеш: „Искам да прекратя задушаването“, говориш за терапия, говориш за града, за транспорта, за работното време, за отговорността пред ужасните условия на труда. Това движение е много по-конкретно от Occupy и в същото време е продължението на същата нишка.
На „поетическото възстановяване на социалното тяло“.
Да. Изразът, който използвам – знам, че е малко нелеп, – но аз казвам „поетическото възстановяване на социалното тяло“. Разбира се, това е метафора. Но какво се очаква да правя? Та аз използвам метафори! Както използват метафори и поетите. Когато те използват метафори обаче, поетите говорят не за себе си или за двама или трима близки приятели. Те откриват думи, които могат да обяснят нещо напълно сбъркано; думи, които обясняват на публиката залегналото в основата на живота. Метафорите са инструменти за разбиране, както и думи, които функционират като инструменти за разбиране. Онова, което трябва да разберем, е, че капитализмът – това е един труп. Единственият изход от него е редуциране принудата на труда, редуциране на задължението да се трудим.
Едно от пленителните ви твърдения се състои в това, че дерегулацията като понятие идва от Рембо. Нима поезията е почти задължена да противодейства на собственото си творение?
Нека повторя – ние говорим с метафори. Сигурно е, че се намираме в тяхното поле и значи трябва да разберем смисъла и посоката им. И така, докато четях Артюр Рембо, попаднах на думата dérèglement, което на английски се превежда като „дерегулация“. Дали това е само случайно съвпадение? Не, не е. Защото през втората половина на 19-ти и първата половина на 20-ти век, цялото творчество на поети, художници и музиканти – по един особено странен начин – се прицели към абстракцията. Както е известно, „абстракция“ е изключително важна дума за живописта и поезията на миналия век – векът на Авангарда. Но по същество този вид абстракция може да се разглежда като еманципация на знака от неговия референт. Когато Рембо, Маяковски или Пикасо рисуват или пишат определена дума или образ, те не препращат към някакъв разпознаваем референт. Те измислят нова дума. Те създават дума. Това е огромна промяна в областта на изкуството и поезията. Но това е и предчувствието, сто години по-рано, за жеста – в един съвсем друг свят и със съвсем други намерения, – който направи Ричард Никсън през 1971 г. Когато Никсън каза, че „парите вече не съществуват“, то смисловият превод на референта би следвало да бъде – парите са независими. Парите създават дума за себе си. Той извършва същото семиологическо действие, което извършиха Маларме и Ван Гог.
Очевидно е, че това е метафора. Някой може да възрази: „И какво от това? Какъв е смисълът от подобна аналогия?“ Смисълът е, че поезията по дефиниция е безотговорна. Отговорността на поетите не е нито юридическа или правна, нито политическа. Въпреки това поетите носят огромна отговорност, щом става въпрос за знаци, за думи, за образи или понятия. Ето защо ние се придвижваме от измерението на Occupy, от борбата с абстракцията, към Грета Тунберг, която ни насърчава да преоткрием конкретното си тяло, което се задушава.
Така, значи въпросът е може ли поезията да ни спаси?
Никой няма да ни спаси. Нищо не ще ни спаси и в действителност аз не желая да бъда спасяван. Трябва да разберем истински важното – че рано или късно ще умрем. И аз, и всички останали. Така че проблемът е в изчезването. Понятието за изчезване навлиза в историята на човечеството с нова сила и ново съзнание.
Видяхте ли последната работа на Дейвид Бауи, Blackstar? Всичко касае изчезването. Преди всичко Дейвид Бауи е велик поет, но той бе и първият поет, който изигра собствената си смърт – собственото си изчезване. Така, значи ще умрем. Също и в Blade Runner Прис, прекрасната репликантка, казва: „ние сме глупави и ще умрем.“ Ако схващаме изчезването като естествен процес на обединяване, ние няма да умрем в същия смисъл. Сега ни е нужно едно концептуално и естетическо разбиране за случващото се.
Разбира се, когато казвате „спасете света“, вие имате предвид да бъде избегната война, да бъде избегнат гладът… добре, добре. Но същността е в разбирането. А капитализмът поставя под съмнение именно него. Защото капитализмът предлага някои суеверия като естествени, както е например с растежа, експанзията, заплатата и конкуренцията. Това са концепции; думи, а не естествени неща. Трябва да деконструираме натурализацията, която капитализмът налага върху живота ни. Поезията е предпочитаното средство за това, доколкото тя не допуска суеверия.
Знаеш ли какво е суеверие? Това е свръхпозиция на смисъла. Един задължаващ смисъл, наложен върху реалния живот на света. Ние желаем един самостоятелен живот, но суеверията изискват друго от нас. Трябва да разнищим автономното съществуване на думите. Поетите го могат. Тяхната работа е именно в това и те трябва да го разберат. Задачата им не е насочена единствено към малцинството от хората на буквите. Не. Иде реч за работа, която трябва да вършат по улиците, сред децата, сред последователите на Грета Тунберг.
