Бъдещето след края на икономиката
Франко Берарди – Бифо
В края на 2010 г. завърших книга, посветена на културния колапс на най-важната митология на капиталистическата модерност – тази за „бъдещето“ и свързаните с него митове за енергията, експанзията и растежа. (1) Докато пишех, усещах, че е възможно икономическата криза да се задълбочава. Но това, което всъщност се случи през лятото на 2011 г. – забележителният крах на глобалния финансов капитализъм и началото на един европейски бунт, експлоадирал в Лондон, Атина и Рим през декември 2010 г., който после доби масовост в Англия в четирите нощи на гняв през август, и който очаквам да се разпространи навсякъде в идните месеци, – всичко това ме накара да напиша нещо повече. Уви, писането за настоящето е опасно нещо, когато обстоятелствата се променят толкова бързо. Но не мога да отрека вълнението да бягаш редом с бедствието.
Франко Берарди, 19 август 2011 г.
1. Икономиката не е наука
Краят на лятото на 2011 г. е и икономическите вестници все по-често предупреждават, че предстои двоен спад. Икономистите предричат нова рецесия преди да може да се достигне възстановяване. Мисля, че те грешат. Рецесия ще има – с това съм съгласен – но вече няма да има никакви възстановявания, няма да има връщане към процеса на непрестанен икономически растеж.
Да кажеш такова нещо публично означава да предизвикаш обвинения, че си предател, циник, черен пророк. Икономистите ще те нарекат злодей. Но икономистите не са мъдреци, а аз не ги считам и за учени. Те са по-скоро свещеници, които порицават лошото поведение на обществото, изискват да се покаеш за дълговете си, заплашват те с инфлация и бедност за греховете ти, прекланят се пред догмите на растежа и конкуренцията.
Подобни статии:
Какво е наука, в крайна сметка? Без да се впускам в епистемологически дефиниции, ще кажа просто, че науката е форма на знание, свободно от догма, която е способна да екстраполира общи закони от наблюдението на емпирични феномени и която така е в състояние да предсказва какво може да се случи впоследствие. Тя е също и начин да се разбират типовете промени, които Томас Кун нарича „парадигмални смени“ („paradigm shifts“).
Доколкото ми е известно, дискурсът, познат като икономика, не съответства на това описание. Първо, икономистите са обсебени от догматични схващания като растеж, конкуренция и брутен вътрешен продукт. Те заявяват, че социалната действителност е в криза, ако не отговаря на диктата на тези схващания. Второ, икономистите са неспособни да извеждат закони от наблюдението на реалността, тъй като предпочитат вместо това реалността да се хармонизира с техните предполагаеми закони. В резултат не могат да предскажат каквото и да е било – и опитът сочи, че това е тъкмо така през последните три или четири години. Накрая, икономистите не могат да разпознават промените в социалните парадигми и отказват да адаптират концептуалната си рамка в съответствие с тях. Вместо това настояват, че реалността трябва да се променя, за да се напасне към остарелите им критерии.
В училищата по икономика и бизнес не се преподава и учи физика, химия, биология, астрономия – предмети, заслужаващи да се наричат науки, тъй като концептуализират специфични полета на реалността. Вместо това, в тези училища се преподава и учи една технология, набор от инструменти, процедури и прагматични протоколи, насочени към това да усукват социалната реалност така, че да служи за практични цели – печалби, натрупване, власт. Икономическа реалност не съществува. Тя е резултат на процес на техническо моделиране, подчинение и експлоатация.
Теоретичният дискурс, който поддържа тази икономическа технология, може да бъде определен като идеология в смисъла, предложен от Маркс – който не е бил икономист, а критик на политическата икономия. Идеологията е всъщност теоретична технология, насочена към напредъка на определени политически и социални цели. А една икономическа идеология, като всички технологии, не е саморефлексивна и съответно не може да разработи теоретично саморазбиране. Не може да се преобразува в съответствие с никаква парадигмална промяна.
2. Финансова детериториализация и трудова прекаризация
Развитието на производителните сили като глобална мрежа на когнитивен труд, наричана от Маркс „общ интелект“, провокира огромно нарастване на продуктивния потенциал на труда. Този потенциал вече не може да бъде семиотизиран, организиран и удържан в социалната форма на капитализма. Капитализмът вече не е в състояние да семиотизира и организира социалния потенциал на когнитивната продуктивност, тъй като стойността вече не може да бъде дефинирана според средно необходимото работно време. Следователно, старите форми на частна собственост и наемен труд вече не са способни да семиотизират и организират детериториализираната природа на капитала и социалния труд.
Преминаването от индустриалната към семиотичната форма на производство – промяната от физически към когнитивен труд – изтласка капитализма отвъд самия себе си, отвъд идеологическата му концепция за себе си. Икономистите са смаяни от тази трансформация, тъй като знанието преди е било структурирано около парадигмата на буржоазния капитализъм – линейно натрупване, измеримост на стойността, частно присвояване на принадена стойност. Буржоазията, която е била териториализирана класа (класата на bourg, на града), е била в състояние да управлява физическата собственост и измеримото отношение между време и стойност. Тоталната финансиализация на капитала бележи края на старата буржоазия и отваря вратата към една детериториализирана и ризоматична (2) пролиферация на икономическите властови отношения. Сега старата буржоазия вече няма власт. Тя бива заместена от пролиферираща виртуална класа – по-скоро детериториализиран и пулверизиран социален прах, отколкото териториализирана група хора, – обичайно наричана финансови пазари.
Трудът е подложен на паралален процес на пулверизация и детериториализация не само в загубата на постоянна работа и стабилен доход, но също и в прекарните взаимоотношения между работник и територия. Прекаризацията е ефект на фрагментацията и пулверизацията на труда. Когнитивният работник всъщност не се нуждае да бъде свързван с място. Неговата дейност може да се разпростира в нефизична територия. Старите икономически категории като заплата, частна собственост и линеен растеж вече нямат смисъл в тази нова ситуация. Продуктивността на общия интелект, що се касае до потребителна стойност (т.е. производството на полезни семиотични стоки), на практика няма граници.
Така че как може да бъде остойностяван семиотичният труд, след като продуктите му са нематериални? Как може да бъде определена връзката между работа и заплата? Как да измерваме стойност спрямо време, ако продуктивността на когнитивния труд (креативен, афективен, лингвистичен) не може да бъде околичествена и стандартизирана?
3. Краят на растежа
Понятието за растеж е от критична важност в концептуалната рамка на икономическата технология. Ако социалното производство не се подчини на икономическите очаквания за растеж, икономистите обявяват обществото за болно. Треперейки, те назовават болестта: рецесия. Тази диагноза няма нищо общо с нуждите на населението, защото не се отнася до потребителната стойност на нещата и семиотичните стоки, а до абстрактното капиталистическо натрупване – натрупването на разменна стойност.
Растежът, в икономически смисъл, не се отнася до нарастването на социалното щастие и задоволяването на основните нужди на хората. Отнася се до разрастването на глобалния обем на разменна стойност за целите на печалбата. Брутният вътрешен продукт, основният индикатор за растеж, не е мерило за социално благоденствие и удоволствие, а е монетарен измерител, докато социалното щастие или нещастие като цяло не е зависимо от количеството пари, циркулиращи в икономиката. (3) Зависи по-скоро от разпределението на богатството и баланса между културните очаквания и наличността на физически и семиотични стоки.
Растежът е по-скоро културно понятие, отколкото икономически критерий за оценка на социалното здраве и благосъстояние. Свързан е с модерното разбиране за бъдещето като безкрайна експанзия. По много причини безкрайната експанзия се е превърнала в невъзможна задача за социалното тяло. Откакто Римският клуб публикува книгата The Limits to Growth (Границите на растежа) през 1972 г., ние разбрахме, че природните ресурси на Земята са ограничени и че социалното производство трябва да бъде предефинирано в съответствие с това знание. (4) Но когнитивната трансформация на производството и създаването на семиокапиталистическата сфера отвориха нови възможности за експанзия. През 90-те икономиката в брутно изражение се разрастваше еуфорично, докато тази в нетно се очакваше да въведе перспективата за безграничен растеж. Това беше заблуда. Дори и общият интелект да е безкрайно продуктивен, границите на растежа са вписани в афективното тяло на когнитивната работа – граници на вниманието, на психичната енергия, на чувствителността.
След илюзиите на новата икономика – разпространявани от превъзбудените неолиберални идеолози – и заблудата на дот-ком балона, началото на новия век обяви настъпващия колапс на финансовата икономика. От септември 2008 г. ние знаем, че, независимо от финансовата виртуализация на експанзията, краят на капиталистическия растеж е вече обозрим. Това ще бъде проклятие, ако социалното благополучие действително зависи от експанзията на печалбите и ако се окажем неспособни да предефинираме социалните нужди и очаквания, но ще бъде благословия, ако можем да разпределим и споделим съществуващите ресурси по един егалитарен начин и ако можем да пренасочим културните си очаквания в една по-пестелива посока, замествайки идеята, че удоволствието зависи от вечно нарастващата консумация.
4. Рецесия и финансова безлична диктатура
Модерната култура приравни икономическата експанзия с бъдещето, така че за икономистите е невъзможно да мислят бъдещето независимо от икономическия растеж. Но тази идентификация трябва да бъде изоставена и концепцията за бъдещето трябва да бъде преосмислена. Икономическият ум не може да направи скок в това ново измерение, не може да разбере тази парадигмална промяна. Поради това и икономиката е в криза, и поради това икономическата мъдрост не може да се справи с новата реалност. Финансовата семиотизация на икономиката е военна машина, която ежедневно унищожава социалните ресурси и интелектуалните умения.
Вижте какво се случва в Европа. След векове на индустриално производство европейският континент е богат, с милиони техници, поети, доктори, изобретатели, специализирани фабрични работници, ядрени инженери и т.н. Как така изведнъж станахме толкова бедни? Случи се нещо много просто. Цялостта на богатството, което работниците произведоха, беше изсипано в сейфовете на едно миниатюрно малцинство от експлоататори и спекуланти. Целият механизъм на европейската финансова криза е ориентиран към най-забележителното изместване на богатство в историята – от обществото към финансовата класа, към финансовия капитализъм.
Богатството, произведено от колективната интелигентност, беше източено и експроприирано, влечейки след себе си обедняването на най-богатите места на света и създаването на финансова машина, унищожаваща потребителната стойност и изместваща монетарното богатство. Рецесията е икономическият начин да се семиотизира настоящото противоречие между продуктивния потенциал на общия интелект и неговите финансови ограничения.
Финансите са ефект на виртуализацията на реалността, действащ в психокогнитивната сфера на икономиката. Но в същото време са и ефект на детериториализацията на богатството. Не е лесно финансовите капиталисти да бъдат разпознати като индивидуални личности, точно както финансите не са паричният еквивалент на определен брой физически стоки. По-скоро, това е ефект на езика. Това е трансверсалната функция на иматериализацията и перформативното действие на индексикалността – статистики, цифри, индекси, страхове и очаквания; всичко това не са лингвистични репрезентации на някакъв икономически референт, който може да бъде открит някъде във физическия свят, както означаващото се отнася към означаемото. Те са перформативни актове на речта, произвеждащи непосредствени ефекти със самото си произнасяне.
Ето защо, когато се опитаме да издирим финансовата класа, не можем да говорим с някого, нито да преговаряме с някакъв враг, или да се борим срещу него. Няма врагове, няма лица, с които да преговаряме. Има само математически импликации, автоматични социални конкатенации, които никой не може да разглоби, нито дори да избегне.
Финансите изглеждат нечовечни и безжалостни, защото не са човешки и следователно не могат да изпитват жал. Може да се считат за математически рак, обхващащ голяма част от обществото. Замесените във финансовата игра са далеч по-многобройни от отделните собственици от старата буржоазия. Често без да го съзнават и без да го желаят, хората биват въвлечени в инвестирането на парите и бъдещето си във финансовата игра. Тези, които са инвестирали пенсиите си в частни фондове; тези, подписали ипотеки полусъзнатeлно; тези, попаднали в капана на бързите кредити – всички те са станали част от трансверсалната функция на финансите. Това са бедни хора, работници и пенсионери, чието бъдеще зависи от флуктуациите на фондовата борса, които те нито контролират, нито пък разбират напълно.
5. Изтощаване на бъдещето и щастлива пестеливост
Само ако сме спобосни да отплетем бъдещето (възприятието за бъдещето, концепцията за бъдещето и самото производство на бъдещето) от капаните на растежа и инвестициите, ще намерим път извън порочното подчиняване на живота, богатството и удоволствието на финансовата абстрактност на семиокапитала. Ключът към това отплитане може да бъде открит в една нова форма на мъдрост – хармонизирането с изтощението.
Изтощението е прокълната дума в рамките на модерната култура, която се основава върху култа към енергията и мъжката агресивност. Но енергията замира в постмодерния свят по много причини, които са лесно откриваеми. Демографските тенденции разкриват, че докато продължителността на живота нараства, а раждаемостта намалява, човечеството като цяло остарява. Този процес на всеобщо стареене произвежда чувство за изтощение и това, което преди беше считано за благословия – увеличената продължителност на живота, – може да се превърне в нещастие, ако митът за енергията не бъде удържан и заместен с мит за солидарността и състраданието.
Енергията замира също и поради това, че основни физически ресурси като нефта са обречени на изчезване или драматично изчерпване. А енергията замира, защото конкуренцията е глупост в ерата на общия интелект. Общият интелект не се основава върху юношеския импулс или мъжката агресивност, върху боя, побеждаването или присвояването. Основава се върху сътрудничество и споделяне.
Ето защо с бъдещето е свършено. Живеем в пространство, което е отвъд бъдещето. Ако се справим с това постфутуристично състояние, ще можем да отхвърлим натрупването и растежа и ще бъдем щастливи да споделяме богатството, идващо от индустриалния труд на миналото и от настоящата колективна интелигентност.
Ако не можем да направим това, сме обречени да живеем във век на насилие, нещастие и война.
Франко Берарди, познат още като „Бифо“, е основател на известното „Радио Алис“ в Болоня. Той е писател, медиен теоретик и активист и е една от важните фигура на италианското движение Autonomia. Преподава социална история на медиите в Accademia di Brera, Милано.
1) Franco Berardi (Bifo), After the Future (Oakland, CA: AK Press, 2011).
2) Ризома – в ботаниката, удебеленa част от стеблото, от която излизат коренчета и се намира под или над почвата. Във философията, понятие в постмодернизма, въведено от Жил Дельоз и Феликс Гатари. Вж. Хиляда плоскости. Капитализъм и шизофрения, том 2. Гатари Ф., Дельоз Ж., превод от френски Антоанета Колева. Критика и Хуманизъм, С., 2009., “1. Въведение: Ризома”. – бел. прев.
3) Тази теза вече се споделя и признава дори от мейнстрийм икономистите, въпреки различните интерпретации на импликациите ѝ. Вж. сайта на Световния икономически форум тук (статия на английски език). – бел. прев.
4) Donella H. Meadows, Dennis L. Meadows, Jørgen Randers, William Bahrens, The Limits to Growth (New York: Potomac Association, 1972).
Текстът е преведен със съгласието на автора.
Източник: e-flux.com.
Заглавно изображение: NO FUTURE by NIVI X @ flickr.com CC BY-NC-ND 2.0
Други текстове и материали с/от Франко Берарди на български език:
- „Преврат в Гърция: четири трудни въпроса“
- Франко Берарди: Намираме се във фрагментирана гражданска война
- Респирация, конспирация и солидарност (Франко Берарди – Бифо)
- Откъс от „Анатомия на автономията“ (1979 г.) и „Медиактивизъм и видеокрация“ в: Автономизъм и марксизъм: от Парижката комуна до Световния социален форум, съст: Николай Кърков, Станимир Панайотов, Анарес, С. 2013, достъпна тук.
- През май 2012 г. Берарди говори за историята на автономисткото движение в Италия през 70-те в Социален център „Аделанте“. Видео от лекцията е достъпно тук.
