Как стигнахме дотук? Как позволихме на една доктрина, в която има по-скоро религиозност, а не научност, да доминира живота ни и цялото ни общество?

В предходния брой разгледахме концепцията за „рационалния икономически агент“ и проследихме историята ѝ до началото на 60-те години на XX век. Но идеята, че избираме ориз пред картофи, защото с първите ще се нахраним повече и ще извлечем максимална полезност при един и същ паричен разход има по-дълга и любопитна история…

Годината е 1890-та и Алфред Маршал публикува книгата си Principles of Economics. [1] До тогава доминира т.нар. политическа икономия, която се интересува от неудобни въпроси като това как се генерира стойност в условията на капитализъм, кой генерира тази [добавена] стойност и как тя бива разпределяна между участниците в производствния процес (предприемачи и наемници, собственици на средствата за производство и собственици единствено на труда си, капиталисти и работници). Маршал заменя политическата икономия с икономикс навсякъде в текста на английското издание, отстоявайки по-широкото значение на второто наименование за разкриване предмета и обхвата на общата икономическа теория. Той е считал, че икономиксът се занимава с изучаването на това как хората съществуват, развиват се и за какво те мислят в своя всекидневен живот. Но предметът на изследване на тази наука според него се явяват главно тези подбудителни мотиви, които най-силно и най-устойчиво въздействат на поведението на човека в стопанския живот.

Тази промяна (или подмяна?) е предизвикана и от т.нар. Маржиналистка революция, случила се през последните няколко десетилетия на XIX век. Теорията е представена за пръв път от Уилям Джевънс в негови статии между 1863 и 1971 г. Карл Менгер я представя през 1871 г., а Леон Валрас я включва в Éléments d’économie politique pure през 1874 г. Тук за пръв път се появява субективистката перспектива в икономиката, според която явленията се изследват от гледната точка на поведението на отделния стопански субект. В основата на това поведение стои хедонизмът, разбиран като максимизиране на собственото удоволствие.

Така понятието стойност при класиците се превръща в ценност при маржиналистите. Маржинализмът измества фокуса от производството към потреблението. Въпросите за създаването на стойност, за цената, за разпределението на добавената стойност остават на заден план. Стойността на дадена стока или услуга вече няма отношение към производствените разходи, тя е свързана със субективното възприятие полезност – това каква полза ще извлече потребителят от консумацията на дадена стока или услуга определя нейната цена. Ако потърсим паралел, то бихме казали, че потребителната стойност е в основата на разменната, но по един интересен начин, отварящ вратите към генериране на фалшиви потребности и още канали за компенсиране на намаляващата възвръщаемост на капитала.

Така един крайно субективен и неизмерим фактор успява да скрие всички подстъпи към сърцето на капитализма, производствения процес и производствените отношения. [2]

Неизмерим фактор ли? О, това изобщо не е вярно – естествено, че полезността може да се измери! Тя дори си има собствена мерна единица, световно известна при това – ютил! Как си представяте една доктрина, която представя себе си за точна наука, да остави нещата така и да не може да измери нещо толкова тривиално и лесно измеримо като полезността? Та нали в противен случай не бихме могли да изведем функциите и кривите на търсенето и предлагането, не бихме могли да обосновем графичния тотем на пазарното равновесие (който между другото е въведен за пръв път именно от А. Маршал, вж. Фиг. 1)!

Фиг. 1: Тотемът на икономикса – графиката на търсенето и предлагането и пазарното равновесие

Потребителските предпочитания и полезността от консумацията на дадено благо, от една страна, и цената на благото в комбинация с финансовите ограничения на потребителя, от друга, ни водят към един от фундаментите на икономикса – търсенето. Когато става въпрос за индивидуално търсене (т.е. търсенето на една стока от един потребител), нещата изглеждат логични и лесни. Кривата има отрицателен наклон, по-високата цена води до по-малко търсено количество и обратно, защото колкото по-скъпо е нещо, толкова по-малко количество от него може да си позволи потребителя. Разбира се, отново има известно “ако” – цените на всички останали стоки не се променят, индивидуалните доходи също, потребителските предпочитания, както и вече любимите ни рационални очаквания за бъдещото състояние на пазара (онези „информирани предсказания за бъдещето“, които разгледахме в миналия брой…) са константни. Когато обаче трябва да агрегираме всички тези индивидуални криви в обща пазарна крива на търсенето, нещата се усложняват…

Икономичeската „наука“ твърди, че пазарната крива на търсене също има отрицателен наклон, че тя е резултат от просто сумиране на индивидуалните криви. Но как се случва това, когато има толкова много различни хора, различни предпочитания, различни възприятия? Може би „най-брилянтното“ доказателство е дело на неокласическия гуру Пол Самуелсън, автор на преиздавания 19 пъти от 1948 г. до днес учебник Economics, който има статут, сравним с този на Библията в икономическите среди. В него той си задава логичния въпрос „Дали пазарната крива на търсене има същия вид и характеристики като индивидуалната?“. Отговорът му е „Разбира се!“ и всичко приключва тук. Брилянтно доказателство, подкрепено с безапелационни факти.

В средата на 70-те години на XX век обаче трима изследователи, независимо един от друг, доказват, че това просто не е вярно. Доказателството е кръстено на тяхно име и не се преподава никъде, дори не се и споменава в курсовете по икономикс – Теорема Зоненщайн-Мантел-Дебрю. Според нея пазарната крива на търсене може да има отрицателен наклон, също както и индивидуалната, само ако са изпълнени следните две условия:

1. всички т.нар. криви на Енгел (вж. Фиг. 2, случай d) са прави линии, т.е. промяната в дохода по никакъв начин не променя структурата на потреблението [3];
2. всички криви на Енгел са успоредни една на друга. [1b]

Фиг. 2: Криви на Енгел за стоки от първа необходимост (храна, тоалетна хартия, медикаменти, ел. енергия), малоценни стоки (картофи), луксозни стоки (лимузина) и нормални стоки (пример от действителността не съществува)

Първото условие означава всички стоки в стопанството да са единствено “нормални” и да няма никакви стоки от първа необходимост, малоценни и луксозни стоки. Т.е. ако при доход 1000 лв. на месец сте изхарчвали например 10 лв. за тоалетна хартия, 30 лв за пица и 0 лв. за луксозен автомобил, то при 100 000 лв. на месец ще изразходвате съответно 1000 лв. за тоалетна хартия, 3000 лв за пица и 0 лв за лимузина. Това обаче е невъзможно, защото моделът на потребление се променя при промяна на дохода. Следователно първото условие е изпълнимо единствено ако в икономиката има една стока. Второто условие, от друга страна, е изпълнимо само ако тези криви са всъщност една и съща крива, т.е. в икономиката има само един потребител, тъй като кривите на Енгел винаги започват от началото на координатната система и е невъзможно те едновременно да имат обща начална точка и да са успоредни помежду си (Вж.Фиг. 3).

Фиг. 3: Криви на Енгел за нормални стоки при три различни потребителя (пример от действителността не съществува)

Теоремата на Зоненщайн-Мантел-Дебрю доказва, че самата логика на закона за търсенето няма смисъл за пазарната крива на търсене, а само за индивидуалната такава. За да може (пазарната) крива на търсене да има отрицателен наклон, в стопанството трябва да има един потребител и една стока, т.е. тя трябва да е индивидуална. Пазарната крива на търсене, от своя страна, може да има всякаква форма, описана от полиномично уравнение (Вж. Фиг. 4).

Фиг. 4: Истинската крива на търсене

Оказва се, че един от тотемите на икономикса може да има всякаква форма, но не и тази, която неговите шамани твърдят, че има. Проблемът се корени в логиката на простото агрегиране и редукционизма, които са оспорени и отхвърлени на фундаментално логическо и философско ниво в науката по принцип и са признати за неадекватни при моделиране на комплексни адаптивни системи, каквато безспорно е икономическата. Логиката на простото агрегиране, използвно в доминиращата икономическа наука, се основава на принципа на редукционизма.

Редукционизмът е подход за разбиране на природата на комплексни феномени чрез редуцирането им до отношенията на техните части или на по-прости и по-фундаментални феномени. Той представлява философска позиция, според която комплексната система не е нищо повече от сума от съставните си части и описването ѝ може да се редуцира до описание на индивидуалните конституенти. Тази идея е и методологически принцип, съгласно който сложните явления могат да бъдат изцяло обяснени с помощта на закони, свойствени за явления, които са по-прости. Редукционизмът абсолютизира логическата редукция или свеждането на сложния до прост и висшия до низш процес или принцип, като се игнорира спецификата на по-високото ниво на организация, известно днес като комплексни адаптивни системи или възникване (“emergence”). Нобеловият лауреат по физика Ф. Андерсън доказва, че дори ако редукционисткият подход за определена система е верен, идеята че най-добрият начин за разбиране на система е конструирането ѝ от съставните ѝ части е логически невалидна. [2b] Оказва се, че по-големите системи имат характеристики и поведение, които са уникални за мащаба им. Самият мащаб води до ново поведение, което не може да бъде изведено чрез дедукция от индивидуалните компоненти на системата. Психологията не е приложна биология, нито биологията – приложна химия. По отношение на икономиката като цялостна система на съвкупно ниво описаната идея означава, че тя не може да бъде сведена до приложна микроикономика, а още по-малко до елементарна екстраполация и анализ на индивидуално поведение. Парадоксално днес тя обяснява сложни и комплексни феномени чрез поведението на индивидуални икономически агенти. Поради тази причина огромната част от икономическите ни възгледи са неспособни да ни дадат адекватна представа за макроикономическите феномени (в най-голяма степен кризите) и следователно са неспособни да ги обяснят.

И докато кривата на търсенето може да има почти всякаква форма (без тази, която икономистите твърдят), другата част от тотема на пазарното равновесие, кривата на предлагане, страда от още по-голям проблем. Тя просто не съществува.

Икономистите се опитват да изведат кривата на предлагане на база на теорията си за това как максимизиращите печалбата си фирми решават колко да произведат. Основна част от теорията е идеята, че фирмите трябва да увеличават производството си докато цената, която получават, не се изравни с т.нар. „пределни/маржинални разходи“ (т.е. допълнителите разходи за производство на допълнителна единица продукция). Ако това условие не е изпълнено, кривата на предлагането не може да бъде изведена. До колко това наистина е условието е отделна тема, с която ще се занимаем в следващия брой.

Ето защо икономистите са толкова негативни към всички видове пазарни структури, с изключение на съвършената конкуренция. При монополистична конкуренция, олигопол и монопол цената, която производителите определят, е по-висока от пределните разходи. При тези структури кривата на предлагане не съществува, както самите те признават. Ако съвършената конкуренция не съществува – а дори самите икономисти признават с неохота, че тя е само теоретична абстракция и конструкция, към която трябва да се стремим, – значи няма крива на предлагането и целият икономически анализ отива в коша за боклук. Икономистите обичат съвършената конкуренция, защото тя осигурява самото съществуване на анализа им, а не само защото доказва съвършеността и ефективността на саморегулиращия се пазарен механизъм.

Но в тяхната приказка за съвършената конкуренция се крие едно от най-антинаучните им “достижения”. Нека за момент игнорираме научния факт, че пазарната крива на търсене на една стока може да има всякакъв наклон от полиномичен вид. Според доминиращата теория индивидуалната крива на търсене на продукцията на отделната фирма-съвършен конкурент има вида на хоризонтална права линия, защото никоя фирма не може да влияе на пазарната цена (много малки фирми при съвършена информираност, прозрачност и достъп до пазара*), тя е “price taker”. [4] Нашата фирма съвършен конкурент е пренебрежимо малка и наклонът на кривата на търсене на нейната продукция е толкова пренебрежимо малък, че все едно можем да го приемем за нула. Но какво би се случило, ако приложим любимата на икономистите логика на просто агрегиране, за да изведем обратно пазарната крива на търсене? Когато съберем безкрайно много хоризонтални прави линии, ще получим… отново хоризонална права линия. Но нали стартовата ни позиция беше именно пазарна крива на търсене с отрицателен наклон (въпреки че дори това не е вярно)!?

Проблемът е, че много малките числа не са нула, дори и тези, които са „пренебрежимо малки“. Дж. Стиглер доказва, че индивидуалната крива на търсене на продукцията на фирма съвършен конкурент не е хоризонтална линия, а има същия наклон като пазарната крива. [3b] Декомпозирането на пазарната крива на търсене води до множество наклонени малки криви, а не до множество хоризонтални такива, защото, ако второто е вярно, то сумирането им води до хоризонтална пазарна крива на търсенето, което е невярно. Тези малки наклонени индивидуални криви в теоретичен план обаче означават липса на крива на предлагането, а също и намаляващ пределен приход. По тази причина, сходно с монополистичната конкуренция, олигопола и монопола, при които анализа се оказва идентичен, съвършената такава не осигурява ефективност, в нея има загуба на благосъстояние за обществото. Дори при игнориране на факта, че съвършената конкуренция е теоретична конструкция, която много рядко има общо с действителната структура на макроикономическата система, теоретичното ѝ съществуване не гарантира равновесие и ефективност, нито липса на икономически кризи и на необходимост от държавна намеса.

Така, когато коригираме вида на индивидуаната крива на търсене, съвършената конкуренция придобива графичния вид на монополистичната и на монопола (крива с отрицателен наклон). Анализът на привържениците на доминиращата в момента икономическа традиция става невъзможен. Изводите им са научно опровергани. Три от фундаментите на икономическата „наука“ (рационалното поведение и кривите на търсене и предлагане) се оказват абсолютно неиздържани.

А сега си представете следното. Нека приложим логиката на икономистите по отношение на планетата ни. Вие и ваш приятел седите на два стола, съвсем близо един до друг. Заоблеността, кривината на Земята под вас е толкова малка и нищожна, че все едно можем да я приемем за нула. Същото важи и за квадратния метър земя под вашия приятел. Ъгълът между тези два квадратни метра е толкова малък, че може да приемем и него за нула. Следователно тези два квадратни метра Земя под вас са плоски. Но какво би се получило ако екстраполираме тази логика за цялата планета? Оказва се, че Земята е плоска!

Въпросът, който неминуемо изниква е, как стигнахме дотук? Как и защо позволихме на хора, според чиято логика Земята е на практика плоска, да доминират дневния ред на обществото, на света, на цялата тази никак не плоска планета? Икономическата наука се намира в своето Средновековие. Да позволяваме на нейните адепти да насочват обществото ни от позицията на някаква „експертност“ е като да позволим на религиозните водачи да определят кой трябва да живее и кой да бъде изгорен на клада.

Бележки:

[1] 5 г. след Том 2 на Капиталът…

[2] Въпреки че сме приучени да свързваме и приравняваме капитализма с пазара, това е удобна заблуда. Някаква форма на пазар и пазарни отношения е имало от зараждането на цивилизацията и хищните градове-държави, но никога до възхода на капитализма пазарът не е доминирал обществените отношения. В крайна сметка това, което дефинира и разграничава капитализма от предходните икономически строеве, е наличието на частна собственост върху средствата за производство и произхождащите от това производствeни отношения между капиталисти и работници, а не пазарът.

[3] Кривата на Енгел изразява зависимости, свързани с изменението на структурата на потреблението при растежа на дохода. Тя се определя от закона на Енгел – когато доходът расте, относителният дял на разходите за храна и подобни намалява, но се увеличават разходите за културни потребности, т.е. изменя се структурата на потреблението на малоценните, нормалните и луксозните стоки, както и относителните дялове на тези стоки. По отношение на т.нар. “нормални стоки” кривата на Енгел изразява правопропорционалната зависимост между изменението на дохода и изменението на търсеното количество от една стока при постоянно равнище на нейната цена – потреблението нараства точно толкова, колкото нараства дохода.

[4] Тук отново имаме парадокс. Ако все пак приемем, единствено заради желанието ни да разгледаме устойчивостта на един потенциален саморегулиращ се свободно конкурентен икономически модел, че се намираме в условия на съвършена конкуренция, то тогава, поради мотива за константен растеж, всички фирми ще се стремят към увеличаване на печалбата и пазарния дял. Някои ще успеят, други не. Тези, които успеят, ще имат предимство, въпреки новите конкуренти. Така съвсем естествено съвършената конкуренция води към несъвършена такава и/или към олигопол. А самите икономисти заявяват, че това са неефективни пазарни структури… И че е необходима държавна намеса за създаване на нещо, което всъщност първоначално е било елементаризирана логическа абстракция, която никога не е съществувала.

Библиография:

[1b] Debreu, G., “Excess-demand functions”, Journal of Mathematical Economics 1, 1974, pp. 15–21.; Mantel, R., “On the characterization of aggregate excess-demand”, Journal of Economic Theory 7, 1974, pp. 348–353; Sonnenschein, H., “Do Walras’ Identity and Continuity Characterize the Class of Community Excess Demand Functions?”, Journal of Economic Theory (Elsevier) 6, 1973, pp. 345-354. Виж също: Gorman, W.M., “Community Preference Fields”. Econometrica 21 (1), 1953, pp. 63-80.

[2b] Anderson, P. W., (1972) “More is different”, Science 177(4047), 1972, pp. 393–6.

[3b] Stigler, J., “Perfect Competition, Historically Contemplated”, Journal of Political Economy, Vol. 65, No. 1, 1957, pp. 1-17]

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments