В трите предходни части на тази поредица разгледахме последователно някои от основните заблуди (и лъжи) на ортодоксалната икономическа теория, която парадоксално не е способна да обясни почти нищо от действителността, но продължава да се преподава почти навсякъде в гимназии и университети. Разгледахме базови концепции като рационалния икономически агент, търсенето и предлагането, а също и производството.

Но поне когато става въпрос за парите – този толкова важен за капитализма ресурс, производствен фактор и медиатор на пазарната размяна, – би следвало ортодоксалните икономисти да знаят за какво става въпрос, нали така? Както ще видим в този текст, нищо не е по-далеч от истината… Ортодоксалната теория разглежда капитализма без да обръща почти никакво внимание на процеса на създаването на пари, на банковата система, на кредитирането и т.н. и т.н. Тя дори няма адекватна представа как се създават парите…

В началото бе бартерът…

Според красивата и простичка приказка на ортодокса, преди да се появят парите, хората са разменяли стоки помежду си на бартерен принцип – например килограм ориз срещу два килограма картофи, килограм картофи срещу половин килограм боб и т.н. Автор на тази концепция е Адам Смит, който твърди, че търговията чрез натурална размяна (бартер) е предшествала парите (Смит, 1776). Според него, това е създавало много главоболия и в крайна сметка обществата измислили парите, които да опосредстват пазарната размяна.

…. и невидимата ръка създаде парите

Първите пари са били стокови: определена стока бива извадена от стокооборота и използвана за измерител на стойност. Това, според стандартната икономическа визия, е улеснило многократно пазарната размяна, защото вече не е било необходимо и двете страни да се нуждаят от стоките на другия, а е било достатъчно да заплатят за стоките му със стокови пари. Тези стокови пари впоследствие са били заменени от злато и сребро, а по-късно и от банкноти. И така до днес.

Но къде останаха банките, кредитът, дългът? Тъй като парите са просто средство, подпомагащо пазарната размяна, за стандартната теория те не представляват интерес и могат да бъдат игнорирани. Банките, кредитът и дългът – също. Но тогава какво става с капитала? Все пак разглеждаме капитализма. Капиталът, за ортодокса, е по-скоро машини, производствени мощности и оборудване, а не сума пари. Финансовият сектор, следователно, също е „вън от играта“. Но тогава как ще обясним всички форми и видове финансови кризи? А процеса на инвестиране, за който са нужни… пари?

Земята до икономистите…

Истината е, че гореописаната приказка е наистина красива и елементарна, но и тотално грешна. Както пише Илана Щраус, „подобна разменна (бартерна – Бел. авт.) икономика никога не е била наблюдавана, в никоя част на земята, дори в неразвитите части на земното кълбо“ (Щраус, 2016). Няма анторпологични доказателства бартерът да е предшествал появата на парите. Дори напротив, както пише Илана Щраус, най-новите антропологични изследвания показват, че бартерът е резултат от желание за придържане към паричната размяна в условия на липса на пари – точно обратното на стандартната история. Съществуват множество доказателства, че преди появата на парите, общностите по света са практикували множество други видове обмен на стоки, услуги и ценности – като „икономика на даровете“, която Марсел Мос разглежда (Мос, 2001), или като обвързването на различни общности чрез дълг, който обаче има функцията не на контрол и власт, а на заздравяване на връзките между тях, както пише Дейвид Гребър (Гребър, 2011).

Но ако приказката за бартера е грешна, ортодоксалните икономисти би трябвало поне да имат адекватна представа как се създават парите в модерните капиталистически общества, нали? За съжаление, отговорът е „не“.

И още приказки…

Според стандартната теория парите в условията на капитализъм се създават само и единствено от централната банка на дадена държава, която пуска в обращение определено количество банкноти и монети. Тя има пълен контрол над паричното предлагане, което следователно е външно, екзогенно за икономическата система и останалите икономически агенти.

В основата на тази идея стои концепцията за заемните средства, съгласно която, както отбелязва Пол Кругман, когато частният дълг [този на домакинствата и фирмите – Бел. авт.] нараства, не икономиката като цяло заема повече пари, а се извършва преразпределяне на средства от спестители (възприемани като по-търпеливи агенти) към заематели (по-нетърпеливи агенти) (Кругман, 2012). Така при процеса на кредитиране паричната маса не нараства, а банките, както твърди Бен Бернанке, изпълняват функцията на посредници между спестители и заематели, поради което процесът на кредитиране няма важни макроикономически ефекти (Бернанке, 1995). Концепцията за заемните средства има множество теоретични и практически опровержения, като на нейно място с особена сила в годините след глобалната финансово-икономическа криза от 2008 г. на преден план отново изпъква теорията за ендогенност на парите. Както ще стане ясно, тази теория има множество ключови последици върху цялата макроикономическа наука, които са в състояние коренно да променят идеите за природата на икономическите цикли и икономическите кризи в частност.

Когато неортодоксалните мислители отново са прави

Една от най-ранните, адекватни визии за природата на парите може да бъде намерена още при Карл Маркс. Той ги разглежда като специфичен вид стока или по-точно не-стока (Маркс, 1979). Според неговата диалектическа визия, от една страна, на преден план парите са стока и са особено важни за осъществяването на размяната в пазарната икономика, тъй като без тях размяната не може да се осъществи. В същото време обаче те са и не-стока, тъй като не могат да бъдат произведени като останалите стоки чрез комбиниране на факторите на производство. Това създава диалектическо напрежение, тъй като цената им се определя от потребителната им стойност, а не от разменната, както при обикновените стоки.* Когато даден потребител купува обикновена стока, той закупува нейната потребителна стойност и заплаща разменната ѝ стойност. Сходно, когато заемателят „купува“ пари, той в действителност купува потребителната им стойност като капитал, но според Маркс не заплаща тяхната цена или разменна стойност. Според него капиталът като капитал (т.е. като пари, а не като производствени мощности) е вид стока, но всички взаимовръзки при него са ирационални през призмата на стандартните стоки, т.е. на онези, които могат да бъдат произведени чрез комбинирането на други стоки (т.е. фактори за производство). Ако се приеме че лихвеният процент  е цената на парите, както е прието в икономическата наука, то това е ирационална форма на цена, която качествено се различава от концепцията за цена на стока, съобразно която цената включва разходите за производство плюс надбавка. Следователно това сума от стойност да има цена, различна от своята собствена цена, е абсурдно противоречие. В действителност за Карл Маркс се продава само потребителната стойност на капитала, чиято функция в случая е да произведе разменна стойност, да донесе печалба или, казано по друг начин – да произведе повече стойност, отколкото той притежава (Маркс, 1971).

Но за критиците на капитализма същността на парите и процесът на създаването им имат и други важни последствия. През призмата на частната собственост върху средствата за производство и нуждата от унищожаването ѝ, монополът върху създаването на парите (които несъмнено са ключово средство за производство) трябва задължително да бъде елиминиран. Това е така, тъй като ако се премахне частната собственост върху останалите средства за производство (земя, производствено оборудване, машини и т.н.), но не и върху парите, премахването на капитализма не може да бъде осъществено, защото в обществото ще останат банките в позицията/ролята на капиталисти. Ако обаче бъде направен опит създаването на пари да бъде сведено до ортодоксалната визия (парите да се създават само от централната банка), то тогава ще се окажем в ситуация на един капиталист-монополист – държавата (случай, познат ни от държавния капитализъм в Източния блок). Вариант, при който производството на пари бъде децентрализирано чрез т.нар. „частни пари“, които всеки икономически агент може да печата, също е нежелателен, тъй като това отново ще запази една от характеристиките на капитализма, макар и в леко по-нейерархична форма. Следователно, ако наистина искаме да премахнем частната собственост върху средствата за производство, парите трябва да бъдат елиминирани по принцип и обменът на стоки и услуги да се осъществява по коренно различни начини.

Връщайки се обратно на въпроса за създаването на пари в условията на капитализъм, идеите на Маркс получават потвърждение и от много учени след него. Един от тях е австрийският икономист Йозеф Шумпетер. Според него в една растяща икономика дългът финансира повече икономическа дейност, отколкото може да бъде финансирана чрез продажба само на произведените стоки и услуги (Шумпетер, 1934). В действителност общият кредит на домакинствата и фирмите би следвало да бъде по-голям отколкото онзи, който е напълно покрит от съществуващи стоки и услуги. Според Шумпетер кредитът не може да бъде считан за резултат на минала, предходна икономическа дейност, а може да е съставен само от нарочно създадени кредитни средства за разплащане, които не са подкрепени нито от пари в строгия смисъл на думата, нито от вече съществуваща продукция. Кредитът според него в крайна сметка е създаването на покупателна сила с цел трансфер към предприемача, но не просто трансфер на вече съществуваща покупателна сила. Следователно банковият сектор трябва да има способността да създава покупателна сила „от въздуха“.

Съгласно теоретиците на паричното обращение и по-специално Аугусто Грациани, ако парите са третирани просто като още една стока, която се подчинява на законите на търсенето и предлагането, то икономиката все още се намира в състояние на бартер – транзакциите са двустранни, двустокови бартерни размени, а определянето на едната стока като стокови пари не променя същността на бартерния характер на транзакцията (Грациани, 1989). Реалната монетарна пазарна икономика не може да използва стока за парично средство, тъй като стоковите пари са по дефиниция такъв вид пари, които всеки производител може да произведе. Следователно парите трябва да са не-стока – нещо, което по своята същност е безполезно и което не се произвежда като останалите стоки. В действителност транзакциите са тристранни, тристокови финансови обмени между платец, бенефициент и банка, която създава (т.е. произвежда) средствата за разплащане (т.е. парите в най-общ смисъл). Когато плащаме дадена стока или услуга (без значение дали става въпрос за банков превод или операция с банкова карта), ние (платецът) нареждаме на банката, в която имаме сметка да преведе дадената сума по сметката на продавача (бенефициент в операцията), срещу което получаваме съответната стока или услуга. След извършване на разплащането, ние вече сме заемодател (кредитор) на банката, защото сме превели дадената сума, а продавачът се превръща в заемател (дебитор) на банката, защото има да взима пари от нея. Вече няма преки отношения между нас като купувач и продавача – намесил се е посредник в лицето на банката.

Фиг. 1: Моделът на пазарна размяна според ортодоксалните икономисти (вляво) и пазарната размяна в истинския свят (вдясно). Източник: Keen, S. (2011). Debunking Economics – Revised and ExpandedEdition: The Naked Emperor Dethroned?, Zed Books, p. 361]

Разбира се, тук може да бъде отправена логичната на пръв поглед критика, че множество разплащания не включват банкови преводи, а плащане в брой. В модерното капиталистическо общество обаче обемът на кешовите плащания е незначителен в сравнение с тези по банков път и той намалява все повече. Някой държави (като Нидерландия например) дори се опитват да елиминират изцяло плащането в брой.

Следователно банките са съществена част от пазарната икономика и по своята същност са различни от индустриалните фирми. Фирмите произвеждат стоки (и услуги) за продажба чрез комбинирането на труд и други производствени фактори в производствения процес, който изисква време и усилия. Банките генерират и изпълняват обещания за плащане, които са използвани от трети страни за подпомагане и регулиране продажбата на стоки и услуги. Тъй като в монетарната икономика паричните разплащания неизбежно минават през трети агент, който се специализира в дейността по производство на средства за разплащане (в модерни времена – банка), банките и фирмите трябва да се разглеждат като два различни вида агенти. Във всеки модел на монетарна икономика банките и фирмите не могат да бъдат събрани в един-единствен сектор. Те са качествено различни и игнорирането на банките от страна на ортодоксалните икономисти създава визия за капитализма без капитал.

Алън Холмс * твърди, че в реалния свят банките разширяват кредита, създавайки депозити по време на процеса на кредитиране и търсейки резерви впоследствие (Холмс, 1969). За МакЛий, Радя и Томас по-голямата част от парите в модерната икономика се създават от банките чрез процеса на кредитиране (МакЛий, Радя и Томас, 2014). Те доказват, че създаването на пари на практика се различава коренно от популярните, но грешни концепции. Банките в действителност не са просто посредници, които отдават привлечените депозити под формата на кредити. Когато дадена банка предоставя заем, тя същевременно открива съответстващ депозит в сметката на заемателя, създавайки по този начин нови пари и увеличавайки паричната маса. Това разбиране кореспондира и с общоприетите счетоводни стандарти и практики, съгласно които банките отпускат кредити, които записват в актива на балансите си (тъй като това са вземания) и същевременно записват тези средства в пасива на балансите си (като депозити, т.е. задължения), тъй като те се превеждат по  сметки на кредитополучателите при тях, като по този начин увеличават паричното предлагане. Така банковите депозити в голямата си част са създадени от самите банки, а не благодарение на спестяванията на икономическите агенти. Банковите депозити всъщност са просто счетоводен запис за това колко дължи съответната банка на своите клиенти. Следователно те са задължение, а не актив, който може да бъде отдаван „под наем“ под формата на кредити. Немската централна банка, също като английската централна банка, счита, че парите са ендогенни и се създават както от централната банка, така и от частните банки чрез процеса на кредитиране (Deutsche Bundesbank, 2009). Съгласно доминиращия в момента възглед за заемните средства банките са бартерни институции, които преразпределят депозити, съставени от вече съществуващи заемни средства, между депозанти и заематели. Според Джейкъб и Кумхоф обаче проблемът с този възглед е, че такива предварително съществуващи средства, а също и институции от подобен посреднически тип, в действителност не съществуват (Джейкъб и Кумхоф, 2015). Всъщност не съществува механизъм на депозитния мултипликатор*, който да поставя количествени ограничения на способността на банките да създават пари. Основното ограничение са очакванията на самите банки по отношение на тяхната собствена доходност и платежоспособност. Сходна позиция по отношение на ендогенността на парите и тяхната ключова роля в икономическия цикъл чрез кредитния цикъл заемат дори и ортодоксалните неокласици Фин Кидланд и Едуард Прескот. Те откриват, че кредитните пари се създават около четири периода преди създаваните от централната банка пари, което противоречи на теоретичния модел на паричния мултипликатор (Кидланд и Прескот, 1990). Кидланд и Прескот стигат до извода, че включването на парите и кредита в теорията за растежа по начин, който да отразява цикличното поведение както на монетарните, така и на реалните величини, е важен и отворен проблем в съвременната макроикономическа наука. Но тя така и не го прави…

Но какво от това?

Въпросът за процеса на създаване на пари в модерното стопанство може на пръв поглед да изглежда по-скоро второстепенен и от чисто методологичен и методически характер за ортодоксалната икономическа теория. В действителност обаче той има ключово значение за цялото разбиране на икономическите процеси, което рефлектира и върху възможните макроикономически политики и техните ефекти.

За по-ясно разбиране на тези последствия са необходими и модификации в доминиращото схващане за съвкупното търсене.*  Когато парите са възприети като ендогенни, търсенето се генерира не само на доходите, но и от получените кредити (защото кредитите, които сте взели, ви дават възможност да консумирате повече). Тези новосъздадени от търговските банки кредити, които представляват промяната в частния дълг, са новосъздадена покупателна сила от нищото. Промените в кредитирането (т.е. в частния дълг) обаче са много по-чести и резки, тъй като се влияят от постоянно променящите се пазарни условия, още повече като имаме предвид фундаменталната несигурност. От друга страна, доходите (и нивото на вече акумулирания частен дълг) се променя сравнително бавно. Следователно дълга, парите и кредита имат фундаментално влияние върху търсенето, а оттам и върху БВП, т.е. върху цялата икономика.

Ако нивото на частния дълг вече е високо в сравнение с БВП, то промяната на нивото му може да има съществено влияние върху търсенето. Ако, при равни други условия, увеличението на дълга се забави, то реалното съвкупно търсене намалява, тъй като промяната в съвкупното търсене зависи от промяната в БВП и от промяната на частния дълг, т.е. от неговата акселерация. Абсолютното намаляване на дълга не е необходимо за намаление на съвкупното търсене, но то би влошило ситуацията още повече. Представете си, че шофирате автомобил към бетонна стена с все по-висока скорост. Ако ускорението се забави, вие имате временно усещане, че ситуацията ви вече не е толкова трагична, но тя не се и подобрява – вие продължавате да се придвижвате към стената с пълна сила.

Тъй като частният дълг е значителен компонент от съвкупното търсене, а то пък от своя страна определя заетостта, безработицата също се влияе силно от него. Тя ще нараства, ако изменението в дълга спада. Ако съотношението между частния дълг и БВП е сравнително голямо, то нивото на безработицата е много по-силно зависимо от дълга, отколкото от БВП. Нарастващият частен дълг според Шумпетер (Шумпетер, 1934) спомага за създаване на нови производствени мощности в икономиката, които впоследствие се използват за погасяване на дълга. Въпреки че прекомерният ръст на частния дълг ще причини силен подем и неизбежното забавяне в акумулирането на дълг ще причини спад, производственият капацитет на икономиката се разширява чрез ръста на дълга.

Хаймън Мински разширява гореописаните идеи на Шумпетер като включва в анализа понзи-схемите за заемане на средства за финансиране на спекулативни покупки на съществуващи активи (Мински, 1993). В тази схема съвкупното предлагане е равно на производството на нови стоки и услуги и нетния оборот от съществуващи активи (т.е. печалбата от препродажбата им). Това нарушава чистия цикъл, който е представен от Шумпетер като нарастване на възможността за изплащане на дълга поради нарастването на производствените мощности, тъй като заемите за покупка на съществуващи активи увеличават дълга, но не допринасят за нарастване на производствения капацитет. Следователно е възможно при срив след причинен от акумулиране на дълг бум дълговите плащания да надвишават наличните в икономиката парични потоци, което би задълбочило рецесията, превръщайки я в депресия.

От разгледната дотук динамика на дълга може да бъде формулирана генерализация на Закона на Валрас, която е валидна не за бартерна, а за монетарна и кредитна икономика.* Стив Кийн нарича това „Закон на Валрас-Шумпетер-Мински“ (Кийн, 2011). Той доказва, че в една монетарна, кредитна икономика съвкупното търсене включва и нарастването на частния дълг и е съставено от разходи както за новопроизведени стоки и услуги (БВП), така и за съществуващи активи. Съвкупното търсене включва разходи, финансирани от продажба на стоки и услуги (по Валрас), дългово финансирано търсене от страна на предприемачите (по Шумпетер) и дългово финансирано понзи-търсене (по Мински).

Следователно има три нови фактора, които следва да бъдат взети под внимание при анализа на макроикономическите политики: равнището на частния дълг, темпа на промяна в дълга и темпа на ускорено увеличаване на дълга като и трите са измерени в съотношение с БВП.

Първият фактор показва съвкупното бреме, което частният дълг налага на обществото. Тъй като равнището на дълга е запас, а равнището на БВП е поток (от доход на година), съотношението показва, при равни други условия, колко години ще са необходими за понижаване на дълга до нула. Разбира се, нулево ниво на частния дълг е нито постижимо, нито желано – част от дълга е необходим за осъществяване на иновации от страна на предприемачите. Равнището на дълга осигурява и най-добрия измерител на бремето, което финансовият сектор налага на икономиката, тъй като нетната цена на финансовия сектор е дългът.

Вторият фактор показва колко от съвкупното търсене е генерирано от нарастването на дълга или е иззето от намаляването му. Когато икономиката расте, кредитирането също ще нараства и това е продуктивно, докато частният дълг финансира инвестиции. Опасността се появява в момента, в който темпът на растеж на частния дълг се превърне в значителен фактор за съвкупното търсене, както при една понзи-икономика, в каквато неминуемо се превръща всяка капиталистическа такава във възходящата фаза на икономическия цикъл.

Третият фактор е основен индикатор дали заетостта и производството биха нараснали в обозримо близко бъдеще. Кредитният импулс* е водещ за промените в БВП и заетостта с известно изпреварване. Той е също и основният финансов източник на присъщата на пазарната икономика циклична природа. За запазване на стабилно ниво на заетостта темпът на растеж на съвкупното търсене трябва да е равен на темпа на растеж на заетостта и производителността, като и двете са относително стабилни. Но темпът на растеж на съвкупното търсене зависи както от темпа на растеж на БВП, така и от акселерацията на дълга. Следователно стабилният темп на растеж на съвкупното търсене изисква и непрекъсната акселерация, т.е. ускорение темпа на нарастване на частния дълг. Но константен позитивен темп на акселерация на дълга не може да бъде поддържан, тъй като това би означавало, че частният дълг в крайна сметка би станал безкрайно по-голям от БВП. Понеже в действителност акселерацията на дълга не може да бъде и нула, нарастването и свиването на дълга имат важни последствия и не могат да бъдат игнорирани от макроикономистите.

Ендогенността на парите, преките чуждестранни инвестиции и остеритета

Гореописаното ново виждане по отношение на съвкупното търсене придобива ясен смисъл в контекста на макроикономическите политики, когато се вземе предвид бюджетната експозиция и влиянието, което тя оказва върху разделените вече частен (домакинства и фирми) и банков сектори. Бюджетният излишък, при който бюджетните приходи надвишават бюджетните разходи, в този смисъл означава изземване на средства в чисто монетарен план от частния сектор. Така бюджетният излишък, при равни други условия, води до дефицит за частния сектор и ограничаване на неговата икономическа активност. Първоначалната цел на правителството в контекста на доминиращото схващане обаче е именно стимулиране на активността на частния сектор, което води до противоречие, видимо и от по-новите емпирични изследвания.

Ако приемем, че частният сектор желае да запази нивото си на икономическа активност, то той следва да неутрализира дефицита си чрез заемане на средства от банковия.* За запазване на темповете на прираст на частния сектор в условия на бюджетен излишък обаче заемането на средства от негова страна следва да надвишава този излишък. В този случай желанието на правителството да ограничи публичния дълг ще доведе до нарастване на частния дълг. При ниски нива на съотношението на частния дълг към БВП това не би следвало да буди притеснения, но Ричард Вейг доказва, че всяка икономическа криза през последния век и половина настъпва, след като съотношението между частния дълг и БВП надмине 150% и когато това съотношение е нараснало със 17% за последните пет години (Вейг, 2014). Така политиките на ограничаване на бюджетните разходи биха могли да доведат до рецесия, причинена от финансова криза.

Така описаната ситуация обаче има съвсем други измерения в условия на рецесия. В този случай банките са по-консервативни и повишават кредитните си изисквания, поради което достъпът до кредитиране обикновено е по-труден. Тогава частният сектор не може да компенсира дефицита си и попада в рецесионна спирала. Така в крайна сметка резултатът от провежданите макроикономически политики е противоположен на очаквания и изостря първоначалните проблеми. Пример за това е Гърция, в която свиването на БВП на страната в годините след началото на Голямата рецесия е по-голямо при опитите за ограничаване на бюджетния дефицит.

В известен смисъл е парадоксално, но, съдейки по техните предложения, се оказва, че привържениците на идеята за реализиране на бюджетен излишък и т.нар. „здрави финанси“ (sound finance) игнорират не само процеса на създаване на пари от страна на банките, но и възможността за създаване на пари от страна на самите правителствени власти. В противовес на тези идеи стои теорията за „функционалните финанси“, предложена от Аба Лернер (Лернер, 1943). Припомнянето на основните принципи на тази теория е в състояние да осигури полезен ориентир при изготвянето на различни макроикономически политики. Макар и те да са изработени в рамките на парадигмата на екзогенни пари (т.е. парите се създават единствено от централната банка), осъзнаването на ендогенността на парите само би обогатило тази теория.

Не бива да се забравя, че основната икономическа цел на държавата, според ортодоксалната икономическа наука в условията на капитализъм, е осигуряването на просперираща икономика. Фискалната политика би трябвало да се реализира в светлината на нейното влияние върху икономиката, същото важи и за самия бюджет в частност. Това означава, че поддържането на балансиран бюджет не би трябвало да е основна цел сама по себе си. Принципи като „здрави финанси“ са приложими за индивиди, те са от значение за домакинствата и фирмите, но са неприложими за суверенни държави, които могат да имат автономна парична политика (каквато обаче България няма в условията на паричен съвет и каквато няма и да има при приемане на еврото).

Споменатият по-горе в тази част вариант за „инжектиране“ на финансов ресурс чрез приток на преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ) е ключов за държави като България, особено при слабо развита и консервативна банкова система, каквато бе ситуацията у нас в годините след 1998 г. Притокът им по принцип дава възможност за силно разрастване на националното стопанство, тъй като следва да води до рязко нарастване на инвестициите. Но в условията на капитализъм целта винаги е извличане на максимална печалба във възможно най-кратки срокове. Поради тази причина доминиращата част от ПЧИ се насочва към сериозно нарастващи пазари, обикновено в сферата на строителството и операциите с недвижими имоти. Т.е. ПЧИ в действителност придобиват характера на понзи-финансиране с всички произтичащи от това описани в настоящия текст последици. Данните за България за периода след 1998 г. потвърждават това.

Фиг. 2: Структура на запас от ПЧИ по сектори, 1999 – 2014 г. (в %). Изчислено от автора по: http://www.bnb.bg]

Когато въпросният пазар престане да бъде растящ, ПЧИ мигновено напускат страната и изземват финансов ресурс от стопанството. Негативните последици от това са сходни с тези при реализиране на бюджетен излишък, но в неимоверно по-големи размери.

Освен това, не бива да забравяме, че в доминиращата част от случаите ПЧИ имат характер на дълг, който представлява бреме за цялата макроикономическа система:

Фиг. 3: Запас от ПЧИ и външен частен дълг в България, 1999 – 2014 г. (в млн. евро). Изчислено от автора по: http://www.bnb.bg]

Поради тази причина е грешно да приемаме думите на ортодоксалните „икономически експерти“ за това каква благодат са чуждестранните инвестиции. Не бива да забравяме, че тези ПЧИ са тук не за да спомогнат за развитието на стопанството ни, а за да извлекат колкото е възможно по-голяма печалба. А когато тази печалба се облага с една от най-ниските ставки на корпоративен данък в света, става ясно на чия страна са „икономическите експерти“.

Библиография

Смит, А. (1776), Богатството на народите, Рата-София, 2010

Щраус, И. (2016). Митът за бартерната икономика, Живот след капитализма. Retrieved from http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/468-mitut-za-barternata-ikonomika (30.06.2018)

Мос, М. (1925). Дарът, Критика и хуманизъм, 2001

Graeber, D. (2011). Debt: The First 5000 Years, Melville House

Krugman, P. (2012). End This Depression Now!, New York: W.W. Norton.

Bernanke, B. (1995). The Macroeconomics of the Great Depression: A Comparative Approach, Journal of Money, Credit, and Banking, vol. 27 (1), p. 1–28

Маркс, К. (1979) Капиталът. Том 3, Партиздат, С., Глава двадесет и първа. Лихвоносният капитал, стр. 364- 385.

Маркс, К. (1971). Капиталът. Том 4. Теории за принадената стойност. Част трета, БКП, С., Приложение. Доходът и неговите източници. Вулгарната политическа икономия, , стр. 464-465

Schumpeter, J. A. (1934). The Theory of Economic Development: An inquiry into profits, capital, credit, interest and the business cycle, Cambridge, MA: Harvard University Press.

Graziani, A. (1989). The theory of the monetary circuit, Thames Papers in Political Economy, Spring 1989, p. 1–26.

Holmes, A. R. (1969). Operational constraints on the stabilization of money supply growth, in F. E. Morris (ed.), Controlling Monetary Aggregates, Nantucket Island, MA: Federal Reserve Bank of Boston.

McLeay, M., Radia, A., Thomas, R. (2014). Money creation in the modern economy, Bank of England’s Quarterly Bulletin, Vol.1.

Deutsche Bundesbank, (2009), Geld und Geldpolitik, August 2009, p. 88-93, Retrieved from http://www.wissensmanufaktur.net/media/pdf/geld2_gesamt.pdf (30.06.2018)

Jakab, Z., Kumhof, M. (2015). Banks are not intermediaries of loanable funds — and why this matters, Bank of England’s  Working Paper No. 529, Bank Of England

Kydland, F., Prescott, E. (1990). Business Cycles: Real Facts and a Monetary Myth, Federal Reserve Bank ot Minneapolis’ Quarterly Review, Spring 1990, p.3-18

Minsky, H.P. (1993). The financial instability hypothesis, Working paper No. 74, The Jerome Levy Economics Institute of Bard College, New York, 1992. Published in P. Arestis and M. Sawyer, eds., Handbook of Radical Political Economy, Cheltenham: Edward Elgar

Keen, S. (2011). Debunking Economics – Revised and Expanded Edition: The Naked Emperor Dethroned?, Zed Books

Biggs, M., Mayer, T., et al. (2010). Credit and economic recovery: demystifying phoenix miracles, SSRN eLibrary.

Vague, R. (2014). The Next Economic Disaster. Why It’s Coming and How to Avoid It, University of Pennsylvania Press

Lerner, A. P. (1943). “Functional Finance and the Federal Debt”, Social Research, Vol. 10, No. 1, February 1943, pp. 38-51

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments