от Юлия Роне

Едно есе, което поставя въпроса за революционния субект в заглавието си, трябва да отговори на два основни въпроса: първо, как си представяме революцията и второ, кой е субектът на революцията, т.е. кой ще я извърши. Това есе няма да отговори на нито един от тях.

Причината за това е, че в случая става дума не толкова за отговаряне, даване на отговори, които се „знаят“ предварително (например отговора на въпроса колко прави две и две), колкото за колективно договаряне – като решението кой ще изчисти след партито (а защо не и след Партията). Решението в този случай е предмет на обстоятелства, поемане на отговорност, убеждаване и договаряне.

Въпросите за революцията и нейния субект лежат в пресечната точка на анализа и действието. Затова след кратко въведение, посветено на понятието за революция и преосмислянето му, ще започнем с преглед на две ключови вълни на протестно действие  (1968 г. и 2011-2013 г.) и на критиките, които те отправят към статуквото. Тези протестни вълни не са революционни, но именно поради неслучилата се революция и невъзможността за нейното случване, пораждат едни от най-интересните анализи на това как си представяме революцията и нейния субект. Във втората част на текста ще преминем към анализ на разликите между тези две вълни и между начините, по които те си представят промяната и субекта на тази промяна. Особено интересен е въпросът за прехода от собствено леви движения към популистки движения и какво се губи в този преход. Възходът на популизма като „тънка идеология“, ако използваме понятието на Кас Муде, маскира важни тенденции в развитието на дълбинните „плътни идеологии“ като социализъм и национализъм, а именно възхода на крайно дясното и упадъка (с важни изключения в САЩ, Обединеното Кралство и Южна Европа) на социалистическото движение. Ключовият въпрос е защо на много места лявата идеология постепенно губи почва и доскоро леви гласоподаватели започват да гласуват за крайнодесни формации? Популярните напоследък теории и изследвания на популизма не могат да отговорят на този въпрос. В  последната част ще разгледаме някои възможни съображения, които трябва да се вземат предвид при настоящи и бъдещи опити за договаряне и заявяване на революционния субект като политически фактор.

Преосмисляне на понятието за революция?

В своето есе от 1969 г. за понятието за революция Херберт Маркузе обобщава как Карл Маркс си представя революцията и нейния субект.. Започваме с това обобщение, защото то дава основата на всички бъдещи търсения и опити по темата, включително преосмислянето на понятието за революция, предложено от самия Маркузе:

Според Маркузе обаче това понятие трябва да бъде осъвременено и трябва задължително да включва реконструкцията на социалната и природната среда като „мирна, красива вселена“ (с. 205) и преоценяване на ценностите, съчетано с трансформация на потребностите и целите в хуманистичен план – отвъд състезателните консуматорски пориви, които капитализмът насърчава. Необходимо е също прекъсване на връзката с техническия апарат на производство, който според Маркс просто е можел да бъде запазен и използван в социалистическото общество. Маркузе подчертава, че контролът и господството са заложени в самата структура и мащаб на съвременното производство и призовава за децентрализация и рационален контрол в по-малък мащаб (с. 205).

Проблемът е кой би могъл да осъществи подобна визия за революцията в периода на икономически възход след Втората световна война. Маркузе настоява, че работническата класа на Запад е вече кооптирана от капитализма, докато истинският революционен субект са студентите и гетото (бедните, маргинализирани от обществото). Проблемът е, че тези две групи са „неортодоксални“, странни, доколкото тяхната борба за революция е „ (1) срещу мнозинството на интегрираното население, включително „непосредствените производители“; (2) срещу добре функциониращото, богато общество, което не е нито в революционна, нито в предреволюционна ситуация“ (с. 205).

При това положение задачата на студентите и гетото като агенти на революцията се състои преди всичко в „глобално просвещение“, на теория и практика, и подготовката на кадри и ядра за борбата срещу глобалната структура на капитализма.

1. Протестните движения на просперитета и на кризата и тяхната критика

1968 г. и „Артистичната критика“ на капитализма

Не е случайно, че Маркузе пише статията си „Преразглеждане на понятието за революция“ именно през 1969 г. През предходната 1968 година вълна от студентски протести разтърсва Франция. Чехословакия се бори за социализъм с човешко лице. Протестните движения от 1968 г., според терминологията на теорията на социалните движения, са движения на просперитета, доколкото те се проявяват във време на икономически бум и се борят за увеличаване на граждански права. Това са движения, в перспективата на Великата Руска Революция и Втората Световна Война, които обаче нямат капацитета да доведат до революция. Същевременно, макар вдъхновени от марксизма, движенията от 1968 започват да поставят нов тип искания, които отиват отвъд него и изваждат на преден план политиките на идентичността.

Ако феминисткият въпрос, въпросите на сексуалността и етническият произход са често разглеждани като второстепенни в класическия марксизъм, понякога дори като буржоазни феномени, които отклоняват вниманието от основната кауза, то за движенията на просперитета след 1968 г. тези въпроси стават първостепенни и ключови. Налице е силна критика срещу фордизма, срещу бюрократичния капитализъм и консервативните модели за любов, семейство, кариера. Според автори като Люк Болтански и Ев Чапело 1968 г. поставя началото на мощни движения, които поставят на преден план „артистичната критика“ срещу капитализма и неговите пуритански ценности за сметка на „социалната критика“, която е доминирала преди това.

През 1970-те теоретиците на социалните движения Ален Турен и Алберто Мелучи започват да говорят за „нови социални движения“, които са постматериалистки и се борят за каузи, свързани с културата и информационното общество. Но също както социалната критика е била кооптирана, т.е. присвоена, а работническата класа интегрирана, така и артистичната критика на капитализма, отправена от новите социални движения, бива присвоена, а новите работници – интегрирани чрез обещания за себереализация, творческо удовлетворение и свобода.

Днес все повече и повече работници работят на краткосрочни и несигурни договори, сменят работното си място през няколко месеца и не се застояват в една и съща квартира. Този тип заетост се представя позитивно като свобода, като възможност „сам да си бъдеш шеф“, „да не стоиш в офиса от осем до пет“ и използва много от похватите на артистичната критика срещу капитализма, за да легитимира нови и все по-тежки модели на експлоатация. Работата на свободна практика се оказва едновременно свобода и пълна икономическа/социална несигурност, т. е. свобода, ограничаваща свободата. През последните години все по-често доставчици на храна в Италия и шофьори на Uber започват да се обединяват, за да протестират срещу условията на труд. Те „нямат шеф“, но не могат да отказват поръчки, защото в противен случай алгоритъмът на мобилните приложения на фирмите, към които са наети, им дава по-ниски рейтинги, което води до по-малко нови поръчки и клиенти. Нямат също така социални осигуровки, болнични, сигурен доход, защита от произвола на управляващия екип.

Ако трябва да обобщим, движенията от 1968 г. и последвалите „нови социални движения“ не водят до революция, а до интегриране на тяхната артистична критика в модела на действие на съвременния капитализъм. Феминисткото движение, ЛГБТ движението, зеленото движение биват постепенно кооптирани в програмите за корпоративна отговорност на корпорациите и в политическите програми на кандидати на статуквотокато Хилари Клинтън. Иванка Тръмп се превръща във феминистка икона едва няколко години след огромния успех на филма за Маргарет Тачър като „силна жена“.

Краят на историята или защо трудовете на Маркс бяха предадени за вторични суровини

Същевременно периодът от 1968 г. до днес е маркиран от нарастваща автоматизация и деиндустриализация на Запад и изнасяне на производството в развиващи се страни. Това води до числено намаляване на работническата класа на Запад и отслабване на политическата ѝ тежест, което налага на социалдемократическите партии да търсят нови стратегии и коалиции. Все по-често се прокрадват твърдения, че класите вече не съществуват като емпирична реалност и понятието за класа не допринася за разбиране на конфликтите в съвременната политика – конфликти, основаващи се преди всичко на културни различия. Използвайки инструментално наратива за глобализацията като неизбежен (а не политически) процес, социалдемократическите партии в редица страни (сред които особено известни примери са Великобритания и Германия) правят рязък завой надясно с идеологията на „третия път“, която се опитва да осъществи синтез между леви и десни политики, често в ущърб на левите. Финансирането на левите партии от профсъюзите се заменя с финансиране от бизнеса. Настъпва периодът на „постдемокрация“ (по определението на Колин Крауч), в който много държави формално са демократични, но институтциите им все повече служат като чисто формално прикритие за властта на социално-икономически елити, които всъщност притежават властта и ресурсите да прокарват интереса си.

Немалка роля за подобно преориентиране изиграват и промените от 1989 г., които се интерпретират като доказателство за „провала“ на реално съществуващия социализъм. На Запад Маркс остава интересен за тясна група от политикономисти. В Източна Европа трудовете му излизат от учебната програма и биват заточени на вилите или предадени за вторични суровини. Автори като Фукуяма твърдят, че е настъпил краят на историята – целият свят оттук нататък ще бъде белязан от съюза между капитализъм и либерална демокрация. Но неограничената вяра в пазарите, в дерегулацията  и либерализацията, съчетана с ясно изразената финансиализация на икономиката и обществения живот, водят до голямата икономическа криза от 2008 г., от която все още не сме се съвзели.

Протестната вълна от 2011-2013: „Бъдете нереалистични, искайте възможното“

Икономическата криза поражда нова глобална вълна от протести, които преминават като пожар от Арабския свят („Арабската пролет“ в Египет, Тунис и др.) към Средиземноморието (Los Indignados в Испания, Geração à Rasca в Португалия, Kínima Aganaktisménon-Politón в Гърция) към САЩ и Обединеното Кралство (движението Occupy), към Бразилия, България, Турция, Босна и Херцеговина през 2013 г.

За разлика от 1968 г. обаче това са масови антисистемни движения на кризата, а не на просперитета. И ако през 1968 г. протестите са движени преди всичко от студентите във временни коалиции с работниците, протестите от 2011-2013 са масови протести на „народа“. Техните символи са националният флаг и маската на Анонимните, която отразява вярата в Интернет като революционна технология. Това са протести, породени от икономическата криза като обективен фактор, но и от политическите мерки на затягане на коланите, които са продукт на политически избор. Именно последната вълна антисистемни протести налага завръщането към Маркс в изследването на социалните движения.

Парадигмата на „новите социални движения“, които са постматериалистки и се фокусират върху културни въпроси, не може да обясни протестната вълна от 2011-2013 г. Необходима е нова парадигма и завръщане към проблемите на експлоатацията, пролетаризацията, натрупването на капитала и кризите на капитализма – класически проблеми, поставени от Маркс. Но важно е да се отбележи, че историческите промени и развития, настъпили от времето на Маркс насам, включително от времето на Маркузе насам, налагат ново преосмисляне на въпроса за революцията и нейния субект.

Ако лозунгът на движенията от 1968 г. е „Бъдете реалисти, искайте невъзможното“, то последната протестна вълна сякаш бе белязана от точно обратния феномен – напълно нереалистични искания на възможното – на прекратяване на политиките по затягане на коланите, на ограничаване на властта на пазарите и завръщане към златните години на следвоенния бум. Протестите от 1968 г. са протести в хоризонта на Руската революция и Втората световна война. Протестите от 2011-2013 г. бяха протести в контекста на „нежните революции“ от 1989 г. и наратива за края на историята.

Реформи или революция?

Както редакцията на dВЕРСИЯ отбелязва, „В днешно време в левия политически спектър рядко въобще стои въпросът „реформа или революция“, зададен преди повече от сто години от Роза Люксембург – реформите по подразбиране се предлагат като единствена възможна опция, а революцията е поначало възприемана като невъзможна. На нея се гледа като на отминала реликва, която е имала своя шанс, доказала се е като неуспешна и сега трябва да стои там, където ѝ е мястото – на прашния рафт на историята“. С изключение на протестите в Северна Африка, протестните движения от 2011-2013 г. бяха движения, искащи реформи, а не революция. Общото между всички протести беше искането за повече демокрация, за задълбочаване на демокрацията, за истинска демокрация сега.

Кризата на капитализма върна анализа на Маркс на мода, но често решенията, които бяха предлагани (и които останаха утопично нереализируеми в контекста на неолибералния ЕС например), бяха кейнсиански. Историческата теория на Маркс гледа към бъдещето и към радикална промяна на обществения строй. Социалните движения от 2011-2013 г. гледаха към миналото, към златните 30 години след войната и искаха завръщане към идеализирания образ на „изгубения рай“ на регулиране на бизнес цикъла.

Тези протести отправяха социалдемократически искания точно в периода, в който социалдемокрацията в страна след страна се разпадаше под натиска на световните финансови пазари. В Испания PSOE бяха разпознати като част от статуквото. В Гърция социалдемократите от PASOK гласуваха мерките за затягане на коланите, наложени от Тройката. В Англия лейбъристите се бореха със спорното наследство на Тони Блеър и Гордън Браун и бяха обвинени в „пасокификация“ – следване на съдбата на гръцките социалдемократи. Политическият спектър се измести надясно до такава степен, че когато в годините след протестите се появиха класически социалдемократи като Джеръми Корбин и Бърни Сандърс, те бяха (и продължават да бъдат) третирани като революционери и радикали.

Разбира се, както Валентина Георгиева подчертава в своето изследване на българските протести от 2013, протестите не се осъществяват от неделими колективи, а са съставени от множества, от различни групи отляво и отдясно с различни и често несводими искания. Така със сигурност протестите от 2011-2013 г. имаха и участници, които се бореха за цялостна промяна на обществения ред, за тиха революция отдолу, свързана с демократизация, ненасилие и „префигурация“, т.е. предвиждане на бъдещото общество във всекидневни практики като асамблеи, общи кухни, работни групи и пр.

И все пак, в сравнение с алтерглобалистките протести от края на 90-те години на двадесети век, които се противопоставяха на последиците от икономическата глобализация, много по-голяма част от участниците в протестите от 2011-2013 г. искаха не независимост от държавните институции, а напротив – тяхното връщане в ръцете на „народа“ и в служба на „народа“, а не на елитите. В този смисъл те настояваха не толкова за революция, колкото за възстановяване на реда, на един отминал ред, пометен от мирната (но в никакъв случай не лишена от насилие – локализирано, структурно и все повече използващо репресивните органи на държавния апарат) контрареволюция на неолиберализма от последните години.

Протестите от 1968 г. бяха протести на „работниците“ и на „студентите“. Алтерглобалистките протести от 1990-те бяха протести на феминисти, анархисти, работници и еко движения, които се обединяваха, следвайки логиката на мрежите. За разлика от тях, протестите от 2011-2013 г. представиха себе си като протести на 99-те процента, на целия, съвкупен „народ“, който заяви за себе си на централните площади на големи и малки градове. В този смисъл, както подчертава Паоло Джербаудо, те бяха популистки протести.

Снимка от Occupy Wallstreet, 26 ноември 2011 г.; Източник: Wikimedia Commons, автор: Lee Hassl, CC-BY-SA-3.0

2. „Тънката идеология“ на популизма и какво се случи с лявото като „плътна идеология“?

Неудобният въпрос за популизма  

Следвайки своя обект на изследване, теорията на социалните движения в последните три-четири години се насочи към изследване на популизма, което е една от най-бързо развиващите се научни области в момента. Но не бива да се забравя, че днешното понятие за популизъм има дълга история, в която е получавало много и различни конотации.

В края на 19-ти век в САЩ набира популярност Популистката партия, която успява за кратко да разбие двупартийния модел. Популистите са предимно земеделци от отдалечени райони, които се противопоставят на консервативните парични политики и властта на банкерите. На много места популистите създават коалиции между бели и черни работници. Парадоксално именно Демократичната партия в този период изиграва ключова роля за отслабването на популистите и подклажда разделението между бели и черни, срещу което повече от 50 години по-късно се бори Мартин Лутър Кинг. При всички положения, в този период понятието популизъм все още няма отрицателната конотация, която добива по време на Студената война в трудове, вдъхновени от изследванията на Дъглас Хофщадер. Макар тезата на Хофщадер, според когото първите популисти имат силни сходства с ранния фашизъм, да бива оборена, неговата мисъл става особено влиятелна в Европа. Популизмът се превръща в мръсна дума, определение, което се дава на политически опоненти, за да бъдат дискредитирани.

Лаклау и Муф и популизмът като логика на демократичната политика

Именно срещу подобни морализаторски тълкувания постмарксистки автори като Ернесто Лаклау и Шантал Муф развиват своята теория за популизма като дълбинна логика на демокрацията изобщо. Според Лаклау и Муф логиката на популизма предполага съюз между различни социални групи, които обединяват своите частни искания и изграждат „вериги на еквивалентност“: например исканията на пенсионерите са еквивалентни на исканията на земеделците и са еквивалентни на исканията на майките и пр. чрез опозицията на народа срещу елита (запазвайки обаче логиката на различието едни спрямо други), и всички те настояват, че заедно представляват „народа“. „Народът“ е празното означаващо, което дава название на тези вериги на еквивалентност. Кои групи и кои искания ще се обединят зависи от всеки конкретен случай и от конкретните договорености. Това, което се повтаря, е логиката на частни искания, които се обединяват под името на „народа“, за да се представят като универсални. В този смисъл логиката на популизма е логика на представителната демокрация като такава.

Но Лаклау и Муф влизат в диалог не просто с предишни анализатори на популизма. Те също така критикуват есенциализма на Маркс – вярата, че работническата класа по необходимост е революционен субект. Работническата класа би могла да бъде революционен субект, но тя не е такава поради някаква своя историческа същност или предопределеност. Лаклау и Муф се опитват не просто да обяснят емпиричния факт за нарастващата кооптация на работническата класа през 50-те и 60-те, но и редица исторически случаи, в които работническата класа се е обявявала в подкрепа на десни движения. В този смисъл, те обръщат внимание върху ролята на позиционната война за постигане на хегемония и необходимостта от политическо действие за изграждането на коалиции.

Дали работническата класа ще избере да се съсредоточи върху своята работническа идентичност или върху националната си идентичност е въпрос на политически обстоятелства и договорености. Също така не е даденост дали работниците ще подкрепят имиграцията или ще са срещу нея. Това се определя от конкретната политическа ситуация и възможните съюзи. Нещата стоят така и с подкрепата за феминизма, LGBT движението и пр. Накратко: идентичностите не са постоянни и застинали същности, а са предмет на договаряне, в което различни каузи могат да бъдат артикулирани като еквивалентни една на друга.

Теорията на Лаклау и Муф отправя важна и релевантна критика едновременно към морализаторските интерпретации на популизма и към есенциализма на Маркс. Но тя не би могла да обясни причините за характера и съдържанието на конкретните искания* [*  За да бъдем справедливи, трябва да отбележим, че това не е и целта на Лакло и Муф, доколкото става дума за емпирично-ориентиран подход, който подчертава необходимостта от конкретен анализ в различните ситуации.]. Защо в средата на 20-ти век работниците формулират леви искания, докато в началото на 21-ви век работниците все повече формулират десни искания? Може ли всяко едно искане да бъде артикулирано, т.е. свързано с друго или има някаква степен на идеологическа несъвместимост?

В последните си публикации, Муф настоява за необходимостта от ляв популизъм. Развитието на ляв популизъм е и ключов политически проект за изследователи като Джербаудо. Но може ли една теория, която описва логиката на демокрацията като такава, да бъде използвана, за да се правят съдържателни препоръки за бъдещи политически проекти?

Макар аналитичната стойност на теорията на Лаклау и Муф да е безспорна, опитите тя да се използва като нормативна рамка за бъдещи проекти неизбежно опират до въпросите: какви искания отправят социалните групи във всеки конкретен контекст? Могат ли те да бъдат свързани или не? Как е възможно да имаме ляв популизъм, когато все по-рядко биват формулирани леви искания? Лявото като идеология все още не се е съвзело след шока от 1989 г. и провалите на реално съществуващия социализъм, комбинирани с възхода на неолибералния мисловен колектив.

Друг важен въпрос, който не е достатъчно адресиран от Лаклау и Муф, е кой отправя исканията? Има ли значение дали това са профсъюзи, спонтанно протестиращи младежи активисти или политически партии? Как са организирани (или неорганизирани) отправящите искания? В следващите параграфи ще се спрем на някои възможни отговори, предложени от най-известния политолог, изследващ популизма – Кас Муде – и френския историк на идеите Дидие Ерибон.

„Тънки“ и „плътни“ идеологии

Работейки плътно в рамката на емпиричната политическата наука, Кас Муде предлага алтернативна теория на популизма. Муде разпознава в популизма не толкова логиката на демократичната политика изобщо (както е при Лаклау и Муф), колкото „тънка идеология“ (т.е. определно съдържание), която противопоставя народа на корумпираните елити и поставя на преден план „народната воля“. Според Муде като „тънка идеология“ популизмът може да се комбинира с по-„плътни идеологии“ като социализъм, национализъм и пр., може да бъде включващ или изключващ. В този смисъл, това, което има значение за определяне на политики, каузи и пр. на новите социални движения и партии, е не толкова популизмът, колкото плътната идеология, върху която стъпва.

Така например, не бива да се забравя, че много от крайнодесните партии, които получиха названието „популистки“, имат дълга история отпреди икономическата криза. Както Янис Ставракакис отбелязва, определянето на крайнодесните партии като „популистки“ (вместо фашистки или националистически например), им придава социална легитимност и не отразява тяхната същинска идеологическа характеристика. Понятието „популизъм“, макар и важно от аналитична гледна точка, се употребява както за леви, така и за десни проекти и сякаш скрива повече, отколкото разкрива.

Ако 30-те години на 20-ти век са време на сблъсък между организираното ляво и организираното дясно (и разбира се, либерализма), то след протестите от 2011-2013 г. виждаме интересна тенденция. В САЩ, Западна и Източна Европа годините след протестите донесоха успехи предимно за организираното дясно. Бърни Сандърс и Джеръми Корбин остават важните изключения в тази тенденция. Лявото успя да се надигне и организира преди всичко в Южна Европа, където има дълга и силна лява традиция отдолу, която продължава дори и при разпада на организираните партии. В Източна Европа, след 30 години заличаване на традиции, разпад и прогниване на социалдемокрацията, работническата класа сякаш безвъзвратно е преминала към дясното. Така възходът на „популизма“ и „популистките движения“ всъщност включва все по-голям възход на националистически проекти и упадъка в много контексти на социалистическия проект. Изходът от подобна ситуация, който автори като Муф и Джербаудо предлагат, е ляв популизъм. Но за да има ляв популизъм е важно преди всичко да се възроди лявото движение.

Особено интересни са случаите, в които крайнодесни движения успяват да привлекат избиратели, които преди това са гласували за леви и крайнолеви движения – тенденция, която се забелязва във Франция, където Фронт Насионал традиционно взимат гласовете на представителите на работническата класа (преди движението на Жан Люк Меланшон да набере известна скорост), в Обединеното Кралство, където UKIP успяха да привлекат гласове на бивши лейбъристи, отдръпнали се от партията след периода на Тони Блеър, а също така в много от страните в Източна Европа, където доскоро леви избиратели гласуват за партии с откровено фашистки уклон. Защо поддръжници на класически леви движения и партии преминават все повече към дясната половина на политическия спектър?

Това е въпрос, на който съществуващите изследвания на популизма (нито в парадигмата на Лаклау и Муф, нито в парадигматата на Муде) не могaт да отговорят и който е от особена важност за всяка дискусия относно революционния субект. За да отговорим на този въпрос, е необходимо да обърнем внимание на ролята на институциите, профсъюзите и преди всичко партиите като организирани субекти, които могат да формулират и отправят искания.

Завръщане в Реймс

В класическата вече автобиографична книга Завръщане в Реймс, Дидие Ерибон разказва, че френските работници през 60-те са расисти и сексисти в ежедневния си живот, но наличието на силна комунистическа партия им дава политическо самосъзнание като „работници“, които преди всичко се борят срещу капиталистическата експлоатация. Затова и всеки път, когато през 60-те по телевизора се появява представител на крайната десница, бащата на Ерибон започва да го обижда и негодува. Работниците виждат себе си като работници, уважават себе си като работници и се организират като такива до голяма степен благодарение на партията като институция, която задава хоризонтите на политическия и социалния им живот. С разпадането на комунистическата партия и завоя надясно на социалдемократите, няма вече политическа организация, която да поддържа подобен тип наратив. Това описание на реалността постепенно бива подменено от описанието, предложено от Фронт Насионал, което поставя националната идентичност преди всичко.

Според новия наратив вече не управляващата класа експлоатира работниците, а имигрантите отнемат това, което се полага на истинските французи. Да бъдат френски граждани – това се превръща в най-силната и неоспорима идентичност на работниците, чиито заплати стагнират и чиито организации все повече западат. Работниците запазват само едно последно право и привилегия пред лицето на бедността и социалното изключване (неутрален термин, който заменя политическия термин „експлоатация“) – френското си гражданство. Именно така някога левите френски работници започват да гласуват за крайнодесни политически актьори, които някога са ненавиждали. Книгата на Ерибон показва ясно (и в подкрепа на анализа на Лаклау и Муф), че работническата класа не е по необходимост лява или дясна. Става въпрос за политически избор, който до голяма степен е резултат на обстоятелствата и на това какви наративи се предлагат на работниците.

Новото в книгата на Ерибон (по отношение както на класическия марксистки анализ, така и на постмарксисткия анализ на Лаклау и Муф и на изследванията на Кас Муде) е вниманието, което той отделя на институциите и партиите. Именно политическите партии са тези, които поддържат и налагат определени наративи в процеса на политическа мобилизация. Артикулирането на искания е опосредстван процес, в който организираните политически актьори играят ключова роля. Ако френските работници днес не могат да формулират леви искания, това се дължи до голяма степен на краха на комунистическата и социалдемократическата партии. Така в автобиографичния си опит да отговори на въпроса защо собственото му работническо семейство е започнало да гласува за Фронт Насионал, Ерибон предлага важни заключения за ролята на организациите за поддържане на социалистическата идеология (като „плътна идеология“, според терминологията на Муде).

Класа „в себе си“ и „за себе си“

Самият Маркс отдавна говори за разликата между класа „в себе си“ и класа „за себе си“. Според Маркс работниците осъзнават себе си като такива в процеса на борба. Затова и борбата за продължителността на работния ден, макар и тривиална, доколкото не променя самата структура на капитализма, е важна. За Маркс класовото осъзнаване настъпва в процеса на политическо действие. В този смисъл, Маркс е по-малко есенциалистки настроен, отколкото много от по-късните му критици настояват. Революционният субект не предшества борбата, а осъзнава себе си като такъв именно в процеса на борбата.

Същевременно както последните протести от 2011-2013 г. показаха, дори масови протести и политически действия не могат да доведат до класово осъзнаване, ако липсва организация, която да предложи ляв наратив за протестите. Действието само по себе си не води до осъзнаване. Необходима е организация, която да структурира това действие и да го разкаже като определен тип действие (националистическо или социалиситическо, или за опазване на околната среда и пр.). Ако протестите от 2011-2013 г. бяха водени от тънката идеология на популизма и не можаха да се наложат като предимно леви протести, причината за това, следвайки анализа на Ерибон, е именно слабостта на организираното ляво и неговата неспособност да предложи както визия за системна промяна (революция), така и визия за самите протестиращи като категория, различна от „народа“.

3. Революционният субект?

Нека обобщим казаното дотук. Протестите от 1968 г. се свързват с ясно изразени леви искания, макар и от студентите и гетото, а не от работническата класа. Същевременно те въвеждат и поставят на преден план нов тип критика на капитализма – „артистичната критика“, която поставя акцент върху индивидуалната свобода на избор – по отношение на идентичността, сексуалния живот, кариерния път. Този тип „артистична критика“ постепенно измества класическата социална критика, но и бива интегрирана от капитализма в период на нарастваща дерегулация и либерализация. След икономическата криза от 2008, протестната вълна от 2011-2013 г. е белязана от размиване на границата между ляво, дясно и популистко противопоставяне на корумпираните елити и на „народа“. Както обаче показва развитието на ситуацията след протестите, под понятието за популизъм всъщност се крият важни и разнопосочни политически тенденции  – протестното недоволство води до изборен успех на леви партии в страни като Гърция, Испания и Португалия и на десни партии в страни като Германия, Холандия, Обединеното Кралство, Полша, България и пр.

През 19-ти век Маркс си представя работническата класа като революционен субект. През 1969 г. Маркузе отбелязва, че работническата класа е безнадеждно асимилирана в капитализма и си представя революционния субект като студентите и гетото. В годините след последните големи протести от 2011 – 2013 г. автори като Шантал Муф и Паоло Джербаудо привиждат революционния субект (или по-скоро реформисткия субект?) в леви популистки движения. Този преход на представите за революционния субект сам по себе си отразява трансформациите на социализма като „плътна идеология“ и постепенната загуба на убедителността му за все по-голяма част от населението и заменянето му с по-тънката идеология на популизма.

Отвъд тези наложени от историческия контекст различия, сякаш повечето автори се съгласяват, че революционният субект не е същност, която е предзададена предварително, а се създава в процеса на самата борба (според Маркс, но също и според Лаклау и Муф). Дидие Ерибон умело разкрива през своя автобиографичен разказ ролята на партиите за поддържане на определени наративи и за осъзнаване на работниците именно като такива преди всичко (и оттам дължащи солидарност на други работници независимо от националността им), а не като французи преди всичко (и оттам дължащи солидарност на други французи, независимо дали те са капиталисти или също работници).

Проблемът е, че с разпадането на традиционните комунистически и социалистически партии, работническата класа на много места е преминала в дясноконсервативния лагер, а революцията е немислим хоризонт. Какво може да се направи? Как осмисляме революцията при това положение и кой може да бъде нейният субект?

Преди всичко, ясно е, че субектът на революцията не може просто да бъде посочен. В сюжета на много приказки и фентъзи романи, основен герой е детето, предопределено по рождение да промени света и да постави ново начало. Революционният субект не е такъв „избран“ герой. Като колективен проект революционният субект избира/създава сам себе си в процеса на политическо действие. За да бъде формулирано това действие като ляво обаче, са необходими леви организации, мислители, идеи, които да предлагат наративи и да очертават хоризонта на надеждата.

На места, където има жива и активна лява традиция, създаването на подобни организации е по-лесна задача. Но те могат да бъдат създадени, макар и по-трудно, и на места като Източна Европа, където лявата традиция е под сериозна и постоянна атака. При всички положения става въпрос за политическо усилие, за време, отделено за анализ и организация. Действието поражда действие и организацията поражда организация и традиции, които остават въпреки периоди на обезсърчение и отдръпване.

Новото ляво обаче трябва да бъде колективно договорено. То трябва да свърже различни искания (следвайки анализа на Муф и Лаклау). Но същевременно не трябва да се срамува да заяви себе си като ляво и да търси нови форми на обединение и идентичност. Експериментите с местно самоуправление и асамблеи в Барселона преди и след Los Indignados показват, че суверенитетът може да бъде мислен на различни нива и революционният субект е винаги ситуиран в определени местни структури, било то градски или селски.

Същевременно, прекомерната вяра на движенията от 2011-2013 г. в ролята на новите технологии за мобилизация и организация трябва да бъде заменена от едно по-трезво разбиране на ролята на дигиталните медии в съвременния капитализъм и опит за търсене на алтернативи на монополисти като Фейсбук, Туитър, Амазон.

При опита си да прочета статия за революционния субект на сайта на международното социалистическо движение, получих следния отговор: “World Socialist Movement: 503 Temporarily Unavailable”: Световно Социалистическо Движение: 503 Временно недостъпно“.

Скрийншот на сайта на World Socialist Movement 1 юли 2018

Разбира се, това съобщение може да бъде прочетено като метафора за състоянието на лявото движение към 2018 г. Но то е и важно напомняне, че всяко мислене на алтернативен социален ред днес трябва да включва и преосмисляне на информационните технологии на постиндустриалния капитализъм. Политическата борба се случва както офлайн, така и онлайн и няма ясна граница между двете сфери.

През 1969 г. Маркузе подчертава, че студентите трябва да имат ясно предвид, че това, за което се борят, е ключово, защото алтернативата, пред която глобалният капитализъм е изправен, е „социализъм или варварство“. 59 години по-късно алтернативата по-скоро е „социализъм или тотален контрол“. В перспективата на спомена за реално съществуващия социализъм и неговите механизми за контрол, подобно изказване изглежда парадоксално. Но то е колкото парадоксално, толкова и неизбежно.

В ситуация, в която всеки от нас се превръща в прозрачен субект за властта и корпорациите, в краткосрочен изолиран работник, направляван от алгоритми, политически трудното и времеемко създаване на колективен революционен субект е най-неочакваният възможен ход. Революционният демократичен субект е неизчислимото предизвикателство на човека пред машината, на политическото въображение пред безизходността на консервативното възраждане във времето на дигиталния капитализъм.

Как си представяме революцията, какво искаме и кой може да го направи? ‘Caminando preguntamos’. Докато вървим, питаме. Докато питаме, вървим.

Снимка от асамблея във Валенция на движението Indignados, 19 май 2011 г.; Източник: Wikimedia Commons, CC BY 2.0

Библиография

Георгиева, Валентина (2017). Множества на несъгласните. София: Университетско Издателство “Св. Климент Охридски”.

Крауч, Колин (2012). Постдемокрация. София: Университетско Издателство “Св. Климент Охридски”.

Лаклау, Ернесто (2004). Еманципации. София: Литавра.

Фукуяма, Франсис (2006). Краят на историята и последният човек. София: Обсидиан.

Boltanski, Luc and Eve Chiapello (2002). The New Spirit of Capitalism. London: Verso.

Buechler, Steven M. (1995). New Social Movement Theories, In: The Sociological Quarterly, 36:3, 441-464.

della Porta, Donatella (2015). Social Movements in Times of Austerity: Bringing Capitalism Back Into Protest Analysis. Cambridge: Polity Press.

Eribon, Didier (2009). Returning to Reims. Cambridge: The MIT Press.

Gerbaudo, Paolo (2017). The Mask and the Flag: Populism, Citizenism and global Protest. Oxford: Oxfrod University Press.

Jäger, Anton (2018). The Myth of Populism. In: The Jacobin.  https://jacobinmag.com/2018/01/populism-douglas-hofstadter-donald-trump-democracy

Laclau, Ernesto and Chantal Mouffe (1985). Hegemony and Socialist Strategy. Londo: Verso.

Laclau, Ernesto (2005). On Populist Reason. London: Verso.

Lebowitz, Michael (2012). What Makes the Working Class a Revolutionary Subject? In: Monthly Review: An Independent Socialist Magazine. https://monthlyreview.org/2012/12/01/what-makes-the-working-class-a-revolutionary-subject/

Marcuse, Herbert (1967). Marxism, Revolution and Utopia. (Collected Papers of Hebert Marcuse, Volume Six). London: Routledge.

Mouffe, Chantal (2018). For a Left Populism. London: Verso.

Mudde, Cas (2007). Populist Radical Right Parties in Europe. Cambridge: Cambridge University Press.

Mudde, Cas and Cristobal Rovira Klatwasser (2017). Populism. A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press.

Stavrakakis, Yannis, Giorgos Katsambekis, Nikos Nikisianis, Alexandros Kioupkiolis & Thomas Siomos (2017) Extreme right-wing populism in Europe: revisiting a reified association, Critical Discourse Studies, 14:4, 420-439.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments