Реформа или революция, глава V
Пълният текст на книгата на английски език тук.
Последиците от социалния реформизъм и общата природа на реформизма
Роза Люксембург
В първата глава се опитахме да покажем, че теорията на Бернщайн снема програмата на социалистическото движение от нейната материална база и я поставя на идеалистическа такава. Това има отношение към теоретическата обосновка. Как се представя тази теория, когато бъде приведена в действие? Формално погледнато, тя на първо четене не се различава от практиката, следвана от социалдемокрацията досега. По-рано дейността на Социалдемократическата партия се състоеше в профсъюзна работа, в агитация за социални реформи и в демократизацията на съществуващите политически институции. Но разликата се състои не в това какво, а в това как. В момента борбите чрез профсъюзи и парламентарна дейност се считат за средствата, с които постепенно се насочва и образова пролетариата в подготовката му за задачата да вземе властта. Тъй като от ревизионистка гледна точка това взимане на властта е едновременно невъзможно и безполезно, профсъюзната и парламентарната дейност следва да се извършват само с оглед на непосредствените им резултати: за подобряване на настоящето материално положение на работниците, за постепенното редуциране на капиталистическата експлоатация, за разширяването на социалния контрол. Така че, ако не взимаме веднага предвид непосредственото подобряване на ситуацията на работниците – защото целта е, така или иначе, обща и за партията, и за ревизионизма – разликата между двата възгледа е, накратко, следната.
Според настоящата концепция, социалистическото значение на парламентарната и профсъюзната дейност се състои в това, че чрез тях се подготвя пролетариата, т.е. създава се субективния фактор за социалистическата трансформация и нейното осъществяване. Според Бернщайн профсъюзната и парламентарна дейност постепенно редуцират самата капиталистическа експлоатация, премахват от капиталистическото общество неговия капиталистически характер и подсилват социалистическия му такъв или, с една дума, реализират обективно социалната промяна.
Ако изследваме въпроса отблизо, виждаме, че двете концепции са диаметрално противоположни. От гледна точка на партията, в нея преобладава представата, че, като резултат от профсъюзните и парламентарни борби, пролетариатът се убеждава в невъзможността чрез тях фундаментално да трансформира положението си и достига до разбирането, че завземането на властта е неизбежно. Теорията на Бернщайн изхожда от невъзможността на завземането на политическата власт, за да може социалистическият ред да бъде постигнат единствено чрез профсъюзна и политическа борба.
Според Бернщайн социалистическият характер на профсъюзните и парламентарни борби се състои във вярата в това, че те имат прогресиращо социализиращо въздействие върху капиталистическата икономия. Опитахме да покажем, че това въздействие е изцяло въображаемо. Отношенията между капиталистическата собственост и капиталистическата държава се развиват в напълно противоположни посоки, така че ежедневната практическа дейност на настоящата социалдемокрация губи, в крайна сметка, всички връзки със социализма. Най-голямото социалистическо значение на профсъюзната борба и парламентарната практика е в социализирането на познанието [die Erkenntnis-бел.ред] и съзнанието на пролетариата и в това, че го организират като класа. Щом обаче тези борби се възприемат като средства за директната социализация на капиталистическата икономия, те губят не само приписаното им въздействие, но същевременно и другото си значение: те престават да бъдат възпитателни средства за подготовка на работническата класа за завземането на властта.
Едуард Бернщайн и Конрад Шмит страдат от пълно неразбиране, когато се успокояват с убеждението, че, макар и цялата борба да е редуцирана до работа за социални реформи и профсъюзна дейност, крайната цел на работническото движение все пак не се губи, защото всяка стъпка напред преминава отвъд зададените си непосредствени цели, а социалистическата цел е присъща като тенденция на самото движение. Това със сигурност е вярно за настоящата тактика на немската социалдемокрация, тоест когато дадено упорито и съзнателно усилие за завземане на политическата власт предхожда като пътеводна звезда профсъюзната борба и борбата за социални реформи. Но ако това усилие се отдели от движението и социалните реформи се превърнат в цел сами по себе си, то тогава тази дейност не само не води до осъществяването на социалистическата крайна цел, ами тъкмо обратното. Конрад Шмит просто се осланя на идеята за едно, така да се каже, механично движение, което, веднъж започнато, не може да спре от само себе си, защото “апетитът идва с яденето”, и работническата класа предполагаемо никога няма да се задоволи с реформи, докато окончателната социалистическа трансформация не се е състояла. Тази последна предпоставка действително е правилна и за това говори самата незадоволителност на капиталистическите реформи. Но заключението от нея би могло да е вярно само ако беше възможно да се конструира непрекъсваща верига от нарастващи и несекващи социални реформи, водещи от днешния капитализъм към социализъм. Това е, разбира се, чиста фантазия. Поради природата на нещата, тази верига се чупи много бързо, а пътищата, по които движението може да поеме от този момент насетне, са разнообразни.
Подобни статии:
Най-вероятно тогава ще се постигне изместване на тактиката в такава посока, че с всички средства да се направят възможни практическите резултати на борбата и на социалните реформи. Веднага щом “непосредствените резултати” станат принципна цел на дейността, нешлифованата и безкомпромисна класова гледна точка, имаща смисъл само доколкото предполага спечелване на властта, ще изглежда все повече като препятствие. Следващата стъпка значи ще бъде възприемането на една “политика на компенсация” – или политика на непочтените сделки – една умиротворяваща и по държавнически хитра позиция. Но такава нагласа не може да продължи дълго време. Тъй като социалните реформи в един капиталистически свят могат да бъдат и да си останат само празни обещания, каквато и тактика да бъде приложена, логическата последица, включително и в социалната реформа, по необходимост е разочарованието. До това тихо пристанище достигнаха професори като Шмолер и компания [1], които изследваха големия и малък свят, навигирайки в социалнореформистките води, за да изоставят накрая всичко това, щом като така е угодно Богу [2]. Не е вярно, че социализмът ще възникне от само себе си и при всички обстоятелства от ежедневната борба на работническата класа. Социализмът ще бъде следствие от изострящите се противоречия на капиталистическата икономия и от разбирането от страна на работническата класа на неизбежността на снемането на тези противоречия чрез социална трансформация. Когато, в духа на ревизионизма, първото условие е отречено, а второто – отхвърлено, работническото движение се оказва редуцирано до обикновен синдикат и до прост социален реформизъм и по силата на собствената си гравитация води до изоставяне на класовата гледна точка.
Тези последици се изясняват и когато разгледаме ревизионистката теория от още една страна и си зададем въпроса: какъв е общият му характер? Ясно е, че ревизионизмът не стои на основата на капиталистическите отношения и не се присъединява към буржоазните икономисти в отричането на съществуването на противоречията на капитализма. Той, както и марксисткото схващане, по-скоро предпоставя в теорията си съществуването на тези противоречия. Но, от друга страна – и в това се състои както същината на ревизионизма, така и основното му различие от общоприетото социалдемократическо схващане – той не базира своята теория на убеждението, че противоречията на капитализма ще бъдат снети като резултат от логическите им вътрешни развития.
Теорията на ревизионизма заема междинна позиция между две крайности. Ревизионизмът не иска [да остави] противоречията на капитализма да узреят напълно и, достигнали връхната си точка, да бъдат снети посредством един внезапен революционен обрат. Той иска да отчупи острието им, да го притъпи. Така че противоречието, което съществува между производство и обмен, следва да се притъпи чрез отлагането на кризите и на формацията на предприемачески организации. Противоречието между капитал и труд се притъпява, като се подобри ситуацията на работниците и се съхрани средната класа. А противоречието между класовата държава и обществото трябва да се притъпи чрез засилен контрол и демокрация.
Вярно е, че настоящата тактика на социалдемокрацията не се състои в това да чака противоречията на капитализма да се развият до краен предел и едва след това да се изчака тяхното преобръщане. Напротив, ние само се позоваваме върху вече известната ни посока на развитие, като обаче в политическата битка довеждаме последиците ѝ до краен предел – в това се състои същината на революционната тактика. Така и социалдемокрацията се бори с митата и милитаризма без да чака техният реакционен характер да стане напълно видим. Бернщайновата тактика обаче въобще не се опира на развитието и изострянето на противоречията на капитализма, а върху притъпяването им. Той самият най-добре го определя, говорейки за “приспособяването” на капиталистическата икономия. Кога такава концепция би могла да бъде вярна? Всички противоречия на днешното общество са резултат от капиталистическия начин на производство. Ако е истина, че този начин на производство ще продължи да се развива в посоката, която е поел сега, то тогава и неговите последици трябва да продължат да се развиват, а противоречията му да се обострят и утежнят, вместо да се притъпяват. Възможността за смекчаване на противоречията на капитализма предпоставя, че капиталистическият начин на производство е възпрепятстван в развитието си. Накратко, основната предпоставка на теорията на Бернщайн е застоят в капиталистическото развитие.
Така обаче неговата теория се обрича сама и то двояко. На първо място, тя манифестира утопичния си характер спрямо установяването на социализма: отнапред е ясно, че едно блатясало развитие на капитализма няма как да доведе до социалистическа трансформация, и тук намираме потвърждение на изложените от нас практически последици от теорията. На второ място, теорията на Бернщайн разкрива реакционния си характер по отношение на действително разгръщащото се бурно капиталистическо развитие. Така изниква въпросът: как можем да обясним, или по-скоро характеризираме, Бернщайновия начин на мислене, имайки предвид действителното капиталистическо развитие?
В първата глава показахме неоснователността на икономическите предпоставки, от които Бернщайн изхожда в анализа си на съществуващите социални взаимоотношения (неговата теория на капиталистическо “приспособяване”). Видяхме, че нито кредитната система, нито картелите могат да се считат за “средства за приспособяване” на капиталистическата икономия. Видяхме, че нито временното прекъсване на кризите, нито пък оцеляването на средната класа могат да се считат за симптоми на капиталистическо приспособяване. Но всички изброени детайли от теорията на приспособяването, независимо от погрешността им, споделят една черта, присъща за всички тях. Теорията на Бернщайн не разглежда тези проявления на икономическия живот от гледна точка на органичното им присъединяване към цялостното капиталистическото развитие и взаимовръзката им с цялостния икономически механизъм, ами по-скоро ги изкарва от контекста им и ги третира като disjecta membra (разпръснати части) от една безжинена машина. Да вземем например неговата концепция за приспособителния ефект на кредита. Ако считаме кредита за саморасло по-високо стъпало в процеса на обмен, който е в отношение с всички присъщи на капиталистическия обмен противоречия, ние не можем да привидим в него някакво си механично средство за приспособяване, съществуващо извън процеса на обмен – точно както не бихме могли да видим в самите пари, в стоките или в капитала “средства за приспособяване” на капитализма. Кредитът обаче е едно не по-малко органично звено на капиталистическата икономия на определен етап от нейното развитие, отколкото са парите, стоките и капитала. На този етап кредитът представлява неразделен елемент от зъбчатия ѝ механизъм, но и инструмент за унищожение, тъй като усилва вътрешните ѝ противоречия.
Това важи и за картелите и за усъвършенстваните превозни средства.
Същият механистичен и недиалектически възглед е налице в начина, по който Бернщайн описва отсъствието на кризите като симптом на “приспособяването” на капиталистическата икономия. За него кризите са просто дисфункция в икономическия механизъм и ако те не се случат, то механизмът би могъл да функционира добре. Но фактът е, че кризите не са “дисфункции” в обичайния смисъл на думата, а по-скоро са такива, без които капиталистическата икономия не може да се развива изобщо. Ако действително на основата на капитализма кризите представляват единственият възможен, и съответно нормален, метод за периодичното освобождаване на противоречието между неограничената способност на продукцията да се разширява и тесните граници на пазара, то тогава кризите са органични проявления на капиталистическата икономия, представляващи неотделима част от нея.
В един “безпрепятствен” напредък на капиталистическата продукция се крият по-големи заплахи за нея, отколкото са кризите. Това е заплахата от постоянния спад в нормата на печалбата, произлизащ не от противоречията между производство и обмен, а от самото нарастване на продуктивността на труда. Спадът в нормата на печалба има изключително опасната тенденция да прави невъзможна продукцията на малкия и средния капитал и така да ограничава формирането, а оттам и разрастването на нови назначения на капитала. Именно кризите, които представляват другото последствие от същия процес, причиняват чрез периодичното обезстойностяване на капитала поевтиняване на средствата за производство и застопоряване на част от активния капитал. Така те освобождават пространство за нови назначения на капитала и с това – за нов напредък в производството. Следователно кризите се явяват средства за повторното разпалване и разпространение на огъня на капиталистическото развитие. Тяхното спиране – но не временно, а пълното им изчезване от глобалния пазар – няма да доведе до процъфтяване на капиталистическата икономия, както смята Бернщайн, а до нейното потъване в блатото. Поради механистичния възглед, присъщ на цялата теория за приспособяването, на Бернщайн му убягва както необходимостта от кризите, така и необходимостта от новите назначения на малките и средни капитали. Затова и постоянното прераждане на малкия капитал му изглежда като знак за застоя на капитализма, макар че всъщност е проявление на нормалното капиталистическо развитие.
Действително съществува и такава гледна точка, според която всички от гореизброените феномени се виждат точно както са обобщени от теорията за “приспособяването”. Това е гледната точка на отделния капиталист, който възприема даденостите на икономическия живот така, както достигат до него след като са били изкривени от законите на конкуренцията. Отделният капиталист действително вижда всяко органично звено от икономическата цялост като независима единица. Освен това ги разглежда единствено от страната на това как тези единици въздействат върху него, отделния капиталист – затова и са прости дисфункции или само “средства за приспособяване”. За отделния капиталист наистина кризите са просто разстройства, а отмяната им му гарантира по-дълго съществуване. За него кредитът е просто средство за “приспособяване” на недостатъчните му производствени сили към нуждите на пазара. За него също и картелът, към който се присъединява, наистина снема анархията в производството.
С една дума, теорията на Бернщайн за приспособяването не е нищо повече от реторическо обобщение, направено от гледна точка на отделния капиталист. Какво друго представлява обаче тази гледна точка в теоретичното поле, ако не присъщото и характерното на вулгарната буржоазна икономия?
Всички икономически заблуди на тази школа почиват именно на погрешното разбиране, което бърка феномена на конкуренцията, видяна през очите на изолирания капиталист, с феномена на капиталистическа икономия като цяло. Точно както Бернщайн счита кредита за средство за “приспособяване” към нуждите на обмена, така и вулгарната икономия също вижда, например, в парите едно остроумно приспособително средство към потребностите на обмена. Тя търси в самите капиталистически феномени противоотровата срещу капиталистическото зло, и вярва, също както и Бернщайн, че е възможно капиталистическата икономия да бъде регулирана. И, също като теорията на Бернщайн, в крайна сметка достига до притъпяването на капиталистическите противоречия, до превръзването на раните на капитализма. С други думи, вулгарната икономия се свежда до една реакционна, наместо революционна, операция и с това – до утопията.
Теорията на ревизионизма като цяло следователно може да бъде характеризирана по следния начин: това е теория на социалистическото блатясване, вулгарно икономически обоснована чрез теорията за капиталистическото такова.
[1] Имат се предвид Густав Шмолер, Адолф Вагнер и Луи Брентано като ранни представители на Историческата школа в икономията* [Kathedersozialismus], които прокарвали буржоазно-либерални предложения за реформи, сякаш са социалистически. Те искали да противодействат на влиянието на социалдемокрацията и да преборят марксизма на идеологическа основа. Тази буржоазно-либерална насока в социалната политика се появила в немските университети в последната една трета на XIX век и опитвала да предотврати навлизането на работническата класа в революционната класова борба чрез прокарването на предложения за реформи и социалнополитически мерки. Със своите социалнореформистки и държавно-капиталистически искания катедреният социализъм образува теоретичната основа на ревизионизма.
[2] През 1872 професорите Вагнер, Шмолер, Брентано и други провеждат конгрес в Айзенах, където с много шум и за всеобща сензация обявяват целта си за въвеждане на социални реформи в защита на работническата класа. Същите тези господа, иронично наречени от либерала Опенхаймер “катедрени социалисти”, веднага формират “Сдружението за социална реформа”. Няколко години по-късно, когато борбата срещу социалната демокрация се обостря, светилата на “катедрения социализъм” гласуват за удължаването на социалистическия закон. Иначе цялата дейност на сдружението се състои в целогодишни общи събрания, на които се четат академични доклади върху различни теми. Освен това, сдружениеto е издадало над 100 дебели тома върху икономически теми. Тези професори, които между другото се застъпват за неща като защитни мита, милитаризъм и др., не са допринесли дори и на йота за социалните реформи. Накрая сдружението изостави дори самите социални реформи и сега се занимава с теми като кризата, картелите и др. [коментар – Р.Л.]
Заглавно изображение: Red Rosa: A Graphic Biography of Rosa Luxemburg
