Няма такова нещо като „ляв“ аргумент в полза на държавните граници
Люк де Нороня за Red Pepper
Наскоро Анджела Нейгъл разпали противоречия със статията си „Левият аргумент срещу отворените държавни граници“. Тя твърди, че либералните режими на миграция са маневра на десните да подсигурят евтин, мобилен труд за еднократна употреба – клопка, на която лявото се е хванало. Виждаме подобни аргументи в нашия лагер в коментарите на хора като Пол Мейсън – анализ, който е прегърнат като кауза от значителна част от организираното ляво (гласуващите за Корбин). Те ни казват, че е време да бъдем реалисти по отношение на имиграцията – в крайна сметка, имигрантите подбиват цените на надниците и ускоряват културните напрежения. Много важен аргумент според тях е, че местните работнически класи ще се обърнат към крайнодясното, ако техните легитимни поводи за недоволство на бъдат чути.
Според тези леви всички губят, когато миграцията се насърчава – хиперексплоатираните мигранти и родните работнически класи – всички, освен елитът. Вероятно в такъв случай всички ще спечелим, ако се засили имиграционният контрол, макар че точно как, рядко бива изказано в прав текст.
Заслужава си да вложим повече в този аргумент и да попитаме какви точно форми на насилие на държавната граница могат да бъдат оправдани сред тези леви.
За разлика от други, които критикуват Нейгъл за нейния исторически ревизионизъм, за неподплатеното твърдение, че мигрантите понижават надниците и за впечатляващо задушевното появяване във Фокс Нюз, аз по-малко се интересувам от това, което мотивира намирисващите и подлизурковски публични интервенции на Нейгъл. Вместо това, искам да разгледам малко по-нашироко един общ въпрос: как би изглеждал един „ляв“ граничен режим?
Като че ли, за да предвидят обвинението, че са нативисти – което те считат за тежка обида, въпреки че това просто означава „поставяне на местните на първо място“, което те и правят – левите, които са „за“ граници, обикновено обясняват, че имиграционните мерки за контрол могат и би трябвало да защитават тези, които са бедни в глобален план. За да спасим чужденците от експлоатация, ние би трябвало да подкрепяме класовата им борба по техните родни земи.
Очевидно е, че това са празни, нахвърляни коментари, лишени от всякакво значение или политическа отговорност. В крайна сметка, сериозно ли са подготвени тези проповедници да се обвържат с радикална програма за глобално преразпределение, преструктуриране, което би „изяло“, по необходимост, значително несъразмерния дял на богатство и доход, на които понастоящем се наслаждават западните държави, от където самите те се изказват?
Разбира се, съчувствие към бежанците, ако си стоят там, където им е мястото, не се различава от крайнодесния дискурс толкова, колкото на нейгълистите на този свят би им се искало да вярват.
Нужно е само да си припомним паметното изказване на Жан-Мари Льо Пен: „Обичам жителите на Магреб, но тяхното място е в Магреб“, или напомнянето от страна на Стюарт Хол, че Енох Пауел „боготворял Индия… просто мислел, че нито един [индиец] не трябва да бъде тук.“
Подобни статии:
Но дори и ако се доверим на честната дума на Нейгъл и приемем, че тя наистина вярва, че бедните в глобален план са подкрепени най-добре като биват окуражавани да си стоят „вкъщи“, очевидно междувременно, докато не дойде световният мир и глобалното преразпределение, мнозина ще продължават да се преместват, и така въпросът, който остава е: какво би трябвало да направим „ние“ с „тях“?
Какви форми на принудителна държавна мощ може да бъдат оправдани срещу тези неподлежащи на управление скитници – говорейки като ляв, разбира се? Каква трябва да бъде позицията ни по отношение на центровете за интерниране и депортиране на мигранти, полетите за депортиране и пъпкуването на гранични стени в глобален мащаб?
При един ляв граничен режим, кой би предоставял убежище за милионите хора, изселени от война? Са ли бежанските лагери с размери на големи градове в региони на огромен недоимък – в Кения, Турция или Йордан – продукт на висока осъзнатост? И защо трябва от такива като тези страни да се очаква да поемат продължаващия „товар“, докато ние жизнерадостно не изпълняваме задълженията си в интерес на защитаването на собствените ни „коренни работнически класи“?
Във великобританския контекст какви са нашите задължения към народи, изселени от войни в Афганистан, Ирак и Либия – в които ние сме играли решаваща роля? Това не се отнася само до тези, които търсят убежище тук, но и до нашите задължения да предоставим сигурен излаз за хора, които не могат да избягат.
И каква трябва да бъде нашата позиция към тези, които мигрират от бившите колонии – от Нигерия, Гана, Ямайка или Пакистан? Как оправдаваме изключването на хора от бившите колонии, онези преди наричани „родни“, особено ако отчетем, че историята на глобалния капитализъм е историята на тяхното лишаване от владение и собственост? Как би трябвало да откликнем, когато ни напомнят, че те са тук, защото ние сме били там?
Дори и да избегнем въпроса за исторически обусловената ни отговорност за колониалните глобални неравенства – както изразителите на бял ляв анализ неизменно правят, – какво да кажем за кошмарните реалности на промяната на климата? Като леви антикапиталисти, разбира се, ще признаем, че екологичните кризи не са по вина на бедните в глобален план, и в този смисъл, как ще им помогнем да си стоят там, докато моретата се надигат и ги връхлитат бури?
В тази връзка, като европейци, какво следва да направим по отношение на масовия гроб, който сме създали от Средиземноморието? Ако искаме да променим сметките, които правят пътуването на претоварена лодка да си струва хилядите долари, значи е нужно да имаме желание да увеличим възможностите за безопасни пътища. Или би трябвало да удвоим усилията си за прилагане на великото ограждане на моретата?
Във Великобритания левите със сигурност трябва да апелират за закриването на центровете за задържане и депортиране, където хиляди работят само за 1 лира на час. И тогава какво? Помагаме на тези чужденци да се регуляризират, така че да могат да се „съревновават“ с местните на пазарите на труда на равни начала, или би трябвало да ги депортираме с чартърни полети (в крайна сметка, чартърните полети наемат между двама и трима охранители за всеки „депортиран“ – работни места във Великобритания за великобритански работници)?
Тези въпроси може да изглеждат като лековати препратки към разнообразни актове на насилие по държавните граници, но те всъщност са въпроси, на които искам отговор. Какво мислят леви защитници на имиграционните мерки за контрол за лагерите за интерниране и депортиране, за полетите за депортиране, за рестриктивните политики по даване на убежище, за класистките визови режими, за рестрикциите върху семейната и брачната миграция и за биометричните технологии за поставяне под постоянно наблюдение и документиране?
Ако защитници на позицията за премахване на границите (като мен) биват обвинявани, че не подхождат реалистично и че имат сляпо петно за апокалиптичната перспектива на неконтролирано придвижване, то тогава, моля, кажете ми как вашият свят, ограден с държавни граници, може да приеме някаква форма, и как работниците, оградени със стени, ще се съединят?
Нейгъл и себеподобните възприемат една радикална политика, в която борбата за по-добри условия на работа засяга само местните работници. Тяхното „левичарство“ оправдава обездвижването на хора на глобално ниво, въпреки неизбежното разширяване на използването на насилнически технологии за държавна принуда и поставяне под постоянно наблюдение, на които една такава програма разчита.
Нейгъл твърди, че когато развиваме аргументи в полза на отворените граници, ние пригласяме на капиталистите, които проповядват свободен пазар – и по-голямата част от организираното ляво изглежда като да се съгласява. Но една политика на отхвърляне на границите – а не на отваряне на границите – е именно такава, която отхвърля всички форми на насилие чрез границите. Това отхвърляне се основава на разбирането, че няма начин да се ограничи мобилността на хората в толкова неравен свят, чрез екстремни форми на държавна принуда. Този отказ предоставя отправна точка за солидарността ни с мигрантите не защото романтизираме всички форми на миграция, а защото се гнусим от всички форми на поставяне на държавни граници.
Нативиското „левичарство“, от друга страна, е толкова лишено от въображение, толкова „отплувало“ от борбата за колективно освобождение и толкова дълбоко тесногръдо (разбирайте „расистко“) сред своите въображаеми поддръжници, че не предлага нищо за онези, които са ангажирани с превръщането на този затъващ в тиня свят в едно място, в което живеенето е възможно. Нейгъл и тези от нейния вид представляват най-лошите тенденции в лявото пространство: един вид некрополитика на държавни граници, в които бедните в глобален план, на които дължим повече, отколкото можем да платим, са оставени да мрат в невъобразими размери, казва им се да си стоят там, където принадлежат и са подложени на най-големите разточителства на държавна мощ, ако се осмелят да се придвижат без да са опълномощени официално.
Заглавно изображение: Знаме от 30 000-ната демонстрация “We’ll Come United: United Against Racism” от 29 септември т.г. Rasande Tyskar @ flickr.com
