Кои са „жълтите жилетки“ и какво означават техните протести?
от Светлана Димитрова
„Жълтите жилетки“ не са повдигали никога искане да не плащат нищо в общата каса. Анализът на реалностите води до съвсем противоположни заключения. Твърде неточно е да ги виждаме като някакъв пародиен интернационал от индивидуалисти…*
Голяма част от новините в България предадоха непълна информация за стачкуващите от няколко седмици „жълти жилетки“ във Франция. А много от експертните коментари деформираха значително реалността. Публикациите не ни позволяват да разберем кои са тези стачкуващи и какво означава бунтът им в конкретната социално-политическа ситуация.
Кои са „жълтите жилетки“ и какво всъщност искат?
От наличната информация в българското обществено пространство можем да предположим, че „жълтите жилетки“ са крайно леви или крайно десни, безработни, които се издържат от социални помощи, че са непросветени граждани, които се интересуват основно от неплащане на данъци; или пък, че са представители на средната класа, които просто искат по-високи доходи. Това именно прозира в много от анализите в българския печат. Ако наистина се интересуваме обаче от социологическия им профил, следва не само да се занимаем с конкретните им искания*, но и да направим справка в анкетите, проведени от изследователи. Така например едно от проучванията, а именно, онова на бързо сформиралата се група социолози и политолози от Бордо, ни помага да разберем профила на протестиращите и техните искания*.
Първо, те са жени и мъже на средна възраст, които работят (или са пенсионери, които са работили през целия си живот). Работници или най-вече хора с посреднически професии, те се числят към ниското ниво в социално-професионалните категоризации; казано по друг начин, към народните класи и най-скромните категории на средната класа (ако изобщо се съгласим, че тя съществува). Служителите са 33% от участниците. Те са два пъти повече от работниците, които представляват 14% от протестиращите. Сред протестиращите има и занаятчии, дребни търговци и ръководители на малки фирми: те са 10,5% от участниците. В замяна на това, висококвалифицираните служители са слабо представени и представляват 5% от участниците, за разлика от 18% от активното френско население като цяло. Една четвърт от протестиращите са „неактивни“; 51% от тях са пенсионери.
Средната възраст на протестиращите е 45 години. Най-мобилизираните са на около 39-49 години (27,2%). Движението е смесено, като мъжете са малко повече от жените (съответно 54% и 45%). Едновременно с това, както сочи проучването, жените са много по-видими, в сравнение с други протестни движения в миналото. Това би могло да се обясни с факта, че в случая протестите нямат официални говорители, нито синдикални или политически представители, които обичайно са мъже. При липса на йерархизирана структура, медиите се виждат принудени да насочват камерите и микрофоните към „обикновените“ участнички и участници. Материалният характер на част от исканията (увеличаване на минималната заплата, сигурност на работа, изолация на жилища…) също допринася за по-голямата видимост на жените, добавят социолозите.
Хората със средно и средно специално образование доминират: 20% са с висше образование (при 27% от цялото население на страната). Четири или повече години след матура за учили 5% от участниците. Средно специално образование имат 35% (при 24% от цялото население), а средно образование – 29,3% (при 16,5% за цялата страна). Само 15,4 % от участниците имат диплома с по-ниска степен на образование (31,4 % за цялата страна).
Подобни статии:
Основната характеристика, която обединява протестиращите, са ниските доходи. 55% са част от категорията на гражданите с облагаеми доходи, като процентът е идентичен и за страната. Доходите им, oколо 1700 евро месечно за домакинство, са с 30% по-ниски от средните нива за страната. Те обаче не принадлежат към икономически най-уязвимите и бедни групи.
За почти половината от „жълтите жилетки“ (47%), движението представлява първото участие в движение или протест с политически характер. 9 души от 10 отхвърлят употребата на сила при протести, но 58,8% са готови да окупират административна сграда. По отношение на данъците, само 5% от участниците са отказвали и опитвали някаква форма на неплащане на данъци. Анкетата потвърждава широкото отхвърляне на традиционните организации на представителна демокрация: 64% считат, че синдикатите нямат място в движението, 81% мислят същото за политическите партии.
Това недоверие към традиционните институции се изразява и в заявената политическа ориентация. Повечето се определят като “аполитични” или като „нито леви, нито десни“ (33%). В замяна на това измежду онези, които се позиционират, 15% се определят като крайно леви, 5,4% като крайно десни, 42,6% се мислят като част от левия спектър, 12,7% – от десния, и само 6% от центъра.
Защо участват в протестите? „Жълтите жилетки“ изтъкват исканията за по-голяма покупателна способност и възраженията срещу данъчната политика, която облагодетелства богатите. Мотивите за участие, споделени от самите тях в анкетата, както и издигнатите искания, не формулират желание за неучастие в данъчната система, а за промяна на съществуващата такава, която ги поставя в изключително неравностойно положение. Иначе казано, става въпрос за преосмисляне на принципите на преразпределение, в което участват, а не за отмяна на данъците. Така че твърденията, че „жълтите жилетки“ не искат да има повече държавно преразпределение и повече солидарност, са неоснователни.
Да, „жълтите жилетки“ не искат поредната такса, която утежнява положението им. Но защо? Те са част от онази класа, която разполага с много малко – и то спечелени от труд, а не от дивиденти – средства; класа, която се чувства бедна и непризната, въпреки че работи. Трудът им обаче, за разлика от поколението на техните майки и бащи, не гарантира собственото им и онова на техните деца достойно интегриране в обществото. Работейки, те срещат трудности да си платят основните разходи и не успяват да си позволят никакви бюджетни „волности“. Символно, те се свързват с една непризната социална позиция. Самото място, което заемат в социалната структура, ги превръща в данъкоплатци, които живеят с усещането, че поемат несправедливо разпределената тежест
Протестът срещу увеличаване цената на горивата има съвсем конкретно социално-икономическо измерение. И то не се свежда до кресливи заявки на отказ да се плащат данъци. Огромната част от тези протестиращи живее в малки, отдалечени от иначе развитата инфраструктура, селища. Така тези граждани със скромни доходи на държава, ангажирала се с амбициозни екологични проекти, са напълно зависими от индивидуални превозни средства. През последните години много от „малките“ влакови линии бяха затворени, като инвестициите се насочиха в развитието на бързоскоростните влакови линии. Те обаче свързват само центровете на големия капитал. Така обитателите на една „периферна“ Франция, насърчени от жилищните политики на 70-тe години да напуснат големите градове*, днес се оказват изолирани и принудени да инвестират значима част от средствата си, за да компенсират частично отдалечеността си, която ги поставя в неравностойно положение. Именно така една част от народните класи са станали по-малко видими, защото живеят извън големите градски центрове. А “изчезването” на народните класи е илюзия*.
В йерархията на доходите, протестиращите попадат в 3-та, 4-та и 5-та група (децил) от 10 възможни в схемата на Националния статистически институт. Със средно около 20 000 евро годишни доходи, те са хората със скромни, но облагаеми доходи (необлагаемият праг е 9 807 евро годишен доход, като първата група на облагаеми доходи е: 9 807-27 086 евро). Те живеят с усещането за изгубена в дългосрочен план гаранция, че ще получат онова, което се предполага, срещу заплатените данъци. Много магазини, пощи, лекарски кабинети, болници, транспорт, училища и други обществени услуги изчезват от тези зони. Училищната институция вече не гарантира интеграция на децата им. А дали ще има бюджет за пенсии утре? И тъкмо в тази връзка следва да се разглежда искането за намаляване на таксите и данъците, посочено от над две трети от „жълтите жилетки“ като мотив за участие в протестите. Не, не става за въпрос за егоистично искане за неплащане на данъци, а за по-справедливо преразпределение. Както показват изследванията на икономиста Тома Пикети, ако четирите основни категории данъци във Франция се съберат в една графика, се оказва, че кривата се покачва рязко, за да се спусне отново надолу. Тоест, системата, която изглежда силно прогресивна, когато се взема под внимание само данъкът върху дохода от заплати, се оказва категорично регресивна, когато се включат и други данъци като например ДДС на стоки и услуги или данъкът върху имущество. Ножицата на неравенства се разтваря не поради разликите в доходите, а поради разликите в имотното състояние. Тази реалност вещае завръщане в стария режим.
Именно тук идва и искането на „жълтите жилетки“ управляващите „да се поставят на техните места“. А щом като става въпрос за място, то вероятно има проблем в социалната мобилност. Така А., на 29 години, досега негласувал, участващ за първи път в протест, признава, че досега не е знаел какво е данък върху имотното състояние (ISF), който се плаща в случай, че доходите нахвърлят 800 000 евро годишно; покрай протестите, където се дискутирал „подаръка на Макрон за богатите“ разбрал, че самият той не принадлежи на тази група. Данъкът върху имотното състояние (ISF) беше трансформиран в данък върху недвижимото имущество (IFI). Така дивидентите от финансовите вложения станаха необлагаеми. Реформата облагодетелства директно онези, които се ситуират в последния децил, дори в една фракция от него.
Ако трябва да се резюмират исканията на „жълтите жилетки“, то те са за по-голяма социална справедливост. А в това по-конкретно влизат както исканията богатите да се включат с по-големи вноски в данъчната система, по-добро преразпределение на богатствата, запазването на обществените услуги, така и исканията за по-голяма чуваемост.
Факт е, че от десетилетия насам либералните реформи, провеждани от десни и леви, днес продължени от центристко правителство, се обосновават с експертни становища. Убедеността в рационалната им същност намали прогресивно периметъра на социалния диалог. А след като изчезват демократичните пространства за дебат, в които е възможно да се формулират позиции така че те да станат чуваеми, остават публичните градски пространства, самите те също строго охранявани от силите на реда, или пътищата. Така кръстовищата, където „жълтите жилетки“ настаниха своите палатки и където обсъждат общите дела, уместно бяха интерпретирани от някои като своеобразна агора, сътворена от данъкоплатци, които обичайно не вземат думата и не заемат публичното пространство.
Нужни ли са педагози на „жълтите жилетки“ ?
Във Франция задължителното данъчно облагане се увеличава прогресивно след Втората световна война – от 15% през 1945 до 45% през 2017, – успоредно с все по-разширената система за социално осигуряване. Такива проценти означават силна колективна солидарност. За да просъществува обаче, тя трябва да е широко споделена от онези, които участват в нея. Това означава те не само да изплащат данъците си, но и да споделят съгласието, че това е необходимо за общото благо. А за го споделят пък, трябва да са убедени, че е необходимо да се подчиняват на държавата и че и другите се издължават при равни условия. Това съгласие, както знаем, е резултат на договор, който се постига с противоборства.
Традиционно сме склонни да обвързваме отношението към данъчната справедливост с политическите пристрастия. Както сочат анализите обаче, отношението към данъците е ситуирано по-скоро социално, отколкото политически. Така например, онези които печелят много добре, често обичат да заявяват съгласието си с плащането на данъци; докато народните класи често недоволстват срещу данъците. Именно чувството за данъчна несправедливост е много силно при народните класи*. Исторически, легитимността на данъците почива и върху правото, което имат гражданите да се произнасят относно разпределението на налога и неговата употреба. В това схващане, наследено от Просвещението, онези, които плащат данък, се считат и за достойни да бъдат консултирани. В днешните демократични общества обаче това вече означава, че всички граждани следва да се считат за достойни да бъдат консултирани. Проблемът е, че във Франция, след 80-те години на миналия век, в ситуация на масова безработица и на засилена международна конкуренция, държавата прогресивно се оттегля от мисията си на основен преразпределител на доходите, а се задоволява с удръжката и раздаването на помощи, които леко коригират неравенствата. Така всъщност се засилва разграничението между и „асистирани“ и „достойни“ граждани.
Няколко съботи подред, „жълти жилетки“ се стекоха да протестират в Париж. Насилието, породено както от влелите се в протеста обичайни провокатори, така и от силите на реда, произведе картини, които бързо се разпространиха по медийните канали. Това стана съвсем лесно чрез „нормалното“ функциониране на медиите днес. (Да си припомним светкавичното разпространение на първоначалната неточна информация за убийството на телевизионната водеща Виктория Маринова и на съпътствалите светкавични заключения, почиващи на стереотипни представи за България). Част от този „ефект“ на функциониране обаче са и очакванията, които посрещат новината. Тъкмо в тяхната прегръдка тя се развива по някакъв начин и „се оказва“ такава, каквато я виждаме и чуваме. Общо взето банални неща.
Именно така днешните стачки във Франция се припознават тъкмо по този начин в България, където философията и практиката на преразпределение – а именно плоското данъчното облагане от 10% – стои прекалено далеч от модел, който да създава социална солидарност. За да се удържа подобен модел, е нужна педагогическа активност от страна на експерти и анализатори. А актуалните новини са нелош материал.
Можем да се запитаме дали наистина несъгласните с данъчното облагане имат нужда от педагогически разяснения или е по-добре да се погледне кой точно, срещу каква система, защо тъкмо в този момент решава и успява да изрази протеста си. „Жълтите жилетки“ са част от данъкоплатците, за които центристкото правителство е дясно. Изглежда опитът да се заличи противопоставянето ляво–дясно няма огромно бъдеще, поне във Франция. А ироничният прочит на събитията през призмата на реещите се непросветени егоисти, които по никакъв начин не биха могли да съставляват социална класа, е най-малкото нeуместен.
Светлана Димитрова е преподавател в Institut régional de travail social (IRTS) и доктор по социология, EHESS, Париж, Франция.
Заглавно изображение: Протест на „жълтите жилетки“ на 17 ноември 2018 във Vesoul, източна Франция. Източник.
.jpg){kind=link}
