Стабилността не властва в Европа. За въстанието на Жълтите жилетки и транснационалното предизвикателство
Текст от платформата на Транснационалната социална стачка (ТСС/TSS).
Политическият дискурс на стабилността не властва в Европа.
Политическата сцена, която беше ангажирана с караници между национални правителства, сега изведнъж е разтърсена от знаци за въстания от Изток до Запад. Рискът от разпад на ЕС, разтръбен от континенталните върхушки още от времето на гръцката криза с цел да се предотврати всякакъв опит за отхвърляне на политиките на самоналагане на строги икономии, сега се е превърнал в конкретния страх на правителствата от широко разпространяване на неподчинение.
Бунтът в Унгария срещу “робския закон” на Орбан, демонстрациите в Сърбия и Албания срещу правителственото насилие, женският бунт срещу патриархалния ред, стачките, извиващи се из всички сектори – от логистични хъбове до болници, от пощенски клонове до фабрики, – непокорните движения на мигранти и ежедневната борба срещу държавни граници и институционален расизъм.
Всички това са примери за различни форми на един растящ, макар и често несвързан бунт срещу сегашното състояние на нещата. Знаци за отхвърляне на една система, която – по различни начини и чрез различни политически актьори – цели подчинение и експлоатируеми жени и мъже чрез принудително обедняване и прекаризиране. Ако в Източна Европа опитът да се дисциплинира социалното негодувание чрез средствата на националистката риторика се тресе, то на Запад идеята, че неолибералните институции могат да съхранят социалния ред, се разпада. Дали чрез авторитарно управление или чрез привлекателността на обещанията на пазара, политическите системи изглеждат неспособни да отговорят на исканията на работниците и социалните движения. С приближаването на следващите избори за ЕС и тласкането на политическите лидери към търсене на нови начини да бъдат забелязани, несигурността расте и транснационалното изплува още веднъж като ключово поле на борба. Именно това е контекстът, в който от ноември насам Франция (и нейните презокеански департаменти и региони) е кръстосана от неуправляеми вълни на протести и стачки, разпространявани и провеждани от Жълтите жилетки (Gilets Jaunes).
Дистанцирайки се от традиционни форми на организация, включително синдикати, и ползвайки форми на събиране, които отчасти резонират с опита от скорошното минало като например Nuit Debout, Жълтите жилетки ползват социални мрежи и физически пространства като кръгови площадки за точки на свързване, общуване и видимост. Те са основали местни общи събрания и намират във всички главни градове пространства за събиране, които често се изплъзват от всеки опит за контрол. Въстанието им измества различните вълни на борба, които разтресоха страната в последните години, без да постигнат целите, които декларираха: битката срещу loi travail “и нейният свят”, опозицията срещу ordonnance-те на президента Макрон и съпротивата срещу плана за приватизиране на обществените железници са сред основните. Което е по-важно, всичко това се случва след десетилетия на неолиберални политики, които са създали скъсване между реалността и националния дискурс, гордо празнуващ обещанието на Rèpublique да е морално превъзхождаща други страни. Това, което наричаме логистическо господство, мощно е поразило Франция: обедняване, прекаризация и задълбочаване на социалните неравенства, заедно с привидната липса на изход от сегашното състояние. Всичко това е засилило духа на непокорство и ярост.
Движението на Жълтите жилетки политизира части от обществото, които са засегнати не просто от последните закони на Макрон, но и от години на политики и трансформации, направили живота и наемането на работа по-рисковани, като в същото време са повишили неравенството в надниците между шефовете и работниците.
Въпреки мащаба на уличните сблъсъци, бунтовете и плячкосването, които характеризират много демонстрации, предимно в много френски градове, Жълтите жилетки са политическо движение, което беше конфронтирано от безпрецедентна в скорошни времена силова реакция от страна на държавата. Това отчасти обяснява широкоразпространената подкрепа, идваща от голяма част от френското население. Опитът да се прегрупира масова опозиция на Жълтите жилетки чрез така наречените “червени шалчета” се оказа медийна тактика, на която липсва истинска основа сред обществеността.
Подобни статии:
Цялата тази ситуация изисква допълнение към дискусиите за предизвикателствата, ограниченията и потенциала на Жълтите жилетки.
За разлика от други битки, като тази срещу loi travail, която беше възпламенена от вътрешни стачки по работните места и впоследствие се разпространи по площадите и на ниво градски и социални стачки, протестите на Жълтите жилетки израстват извън работните места и синдикатите. Повече от просто осъществяване на идеята на блокадите, фокусът върху площадките на кръговите кръстовища и блокирането на движението създават пространства за среща и общуване за фрагментираната трудова сила – независимо дали наети или самонаети – на разпръснатите мрежи за производство на Франция, която, независимо от засилените пътни връзки (да не забравяме, че Франция има бързи влакове като TGV доста преди други държави) е принудена да разчита на лични коли със съответните разходи, за да могат хората да вършат работата си. Също, благодарение на смартфоните и социалните мрежи, ползвани като инструменти за дискусия и координиране, една цяла прослойка от населението от прекаризирани работници, самонаети, жени, посветени на домашна грижа, работещи на непълен работен ден, пенсионери с малки пенсии и млади хора, търсещи работа, успяват да се съберат, за да направят така, че гласът им да бъде чут.
Макар че по-голямата част от международното и медийното внимание е върху това, което се случва в Париж, особеността на Жълтите жилетки е тяхното капилярно присъствие навсякъде във Франция – от малки села до средни и големи градове. Движението е голямо, силно и широко разпространено.
Членове на синдикатите често са част от събиранията на Жълтите жилетки, или взаимно си пресичат пътищата сред техните демонстрации, но много синдикати са подозрителни към движението от самото начало, тъй като то директно подкопава волята за контрол на синдикалните бюрокрации. Освен това, разочарованието от синдикатите сред Жълтите жилетки е голямо, тъй като се счита, че те са далеч от нуждите на хората.
Привидно започнало като бунт срещу повишаването на цените на бензина, движението на Жълтите жилетки декларира за своя цел сриването на президента Макрон. В същото време те призовават за референдум на гражданите (RIC, référendum d’initiative citoyenne) и за делегитимиране на представителните институции, правителство и парламент, разбирани като такива, които структурно са на страната на заможните и властимащите. Не без противоречия, Жълтите жилетки радикализират исканията си в хода на продължаващата мобилизация, насочват се към повишаване на минималните надници, проблематизират фискалното неравенство, обявяват се за прекратяване на данъка CSG (който финансира фондовете по социално осигуряване) върху пенсиите, за замразяване на закриването на обществени услуги, за продължаване поддържането на пощенските клонове, малките гари и болници, и за подновяване на данъка върху собствеността на най-заможните, който беше отменен от Макрон веднага след изборите.
Също така, появата на гласно заявени жени сред Жълтите жилетки, били те на места за среща на площадките на кръговото движение, на местни събирания или на големи демонстрации, е промъкващ се, но все по-широко разпространен знак за неудовлетвореност от безмилостната прекаризация и демонтирането на институцията на социалната държава, които – както винаги – повишават товара на работата за жените; те са онези, които все още носят главната отговорност за платения и неплатен репродуктивен труд.
Маршът на жените в Париж, представен в рамките на национал-републикански термини като протест на “майките на Републиката”, не изглежда да е представителен за начина, по който жените са в процес на политизиране на публичното си присъствие чрез Жълтите жилетки. Налице са обаче предостатъчно неизказани проблеми, които илюстрират как социални йерархии, фрагментации и различия, произведени от логистичното господство, също тревожат движението от гледна точка на опозицията срещу елитите и най-заможните. Един главен пример е въпросът за миграцията и ролята на мигрантския труд във времена, последващи тези на строгите икономически мерки в Европа. Този проблем изглежда почти невъзможен за обсъждане, без да се създаде напрежение по редица оси.
Това, което е ясно, е, че движението разкрива невъзможността за едно просто завръщане към обичайното функциониране на нещата, поне по три причини.
Първата се отнася до мащаба и интензивността на недоволството: това е вълна на политизиране, която не показва никакви знаци за отшумяване и маркира едно фундаментално емоционално отдръпване от политическата система. Националният дебат, повдигнат от Макрон с цел да отклони вниманието от Жълтите жилетки, няма да роди нищо, освен дребни ефекти. Втората причина е, че правителството на Макрон просто няма да се промени: президентът е израз, в най-чист вид, на една неолиберална (европейска и глобална) политическа класа, която вярва в превъзходството на пазара и приравнява общественото благоденствие с бизнес интересите. Обрисуването на Макрон като марионетката на големите финанси е повърхностно, тъй като правителството на Макрон не само в това отношение следва линията, прокарана от неолибералните реформи, нормализиращи уязвимостта на труда, фискалните реформи в полза на най-заможните, компаниите и работодателите, орязване на надниците, по-нататъшно демонтиране на публични услуги, и атаки срещу правото на стачка. Виждали сме следи от тези политики в Германия с Hartz IV, в Италия със Закона за работата, в Швеция с предложението за закон, който възнамерява да направи повечето форми на стачки незаконни, в Унгария с т.нар. “робски закон”. Третият елемент, който остава пренебрегнат твърде често, е, че тези политики са свързани с глобални трансформации, които са променили границите на това, което държавите могат и не могат да направят; растящи взаимозависимости в мобилността на труда, финанси, мрежи на продукция, инфраструктури. Комплексната логистика на експлоатацията, която произлиза от тези трансформации, включва материални връзки и политики, които са произвели както фрагментацията, конфронтирана от Жълтите жилетки, така и взаимозависимостите, които те трябва да признаят при продължаването на движението. Тези връзки и взаимозависимости не са продукт на недосегаема власт, която ни потиска, а са поле на напрежение, в което сегашните граници могат да бъдат да бъдат конфронтирани и да бъдат намерени нови възможности.
Всички тези измерения повдигат въпроси за перспективите пред Жълтите жилетки. Както казахме, дискурсът на стабилността не властва в Европа. Позиционирането на това движение изцяло в национален контекст може да ни попречи не просто да видим, че самите тези местни условия, които подклаждат движението, са продукт на по-широки трансформации, но и да забележим политическите възможности, налични чрез един истински транснационален обхват: Жълтите жилетки не са сами в надигането си. Чрез разполагането на това, което се случва във Франция, в такова транснационално измерение, предизвикателствата и ограниченията пред Жълтите жилетки се очертават като значими за всички нас. Докато Макрон отчаяно се опитва да избегне някои теми от ключово значение, касаещи пряко “националния дебат” – като доход, заплати, системата за социална защита – залогът е възможността наистина да се улучат политическите условия, срещу които Жълтите жилетки се бунтуват, отхвърляйки идеята, че решението не може да дойде нито от един национален пакт, който оставя настрана проблемни въпроси като институционален расизъм или патриархални отношения, нито от едно всеобщо въстание срещу ‘елитите’, в което работниците и техните работодатели могат заедно да променят правилата на играта. Залогът също е възможността да се разпознае във всяка местна мобилизация, във Франция и другаде, това транснационално измерение като поле на борбата, в което конфронтацията се случва и може да изрази пълния си потенциал. Възприемането на тази транснационална перспектива също е единствената трайна стратегия за разделяне на движението от опитите за контрол над него от страна на крайнодесните и националистки войнствено настроени привърженици.
След повече от два месеца мобилизации изглежда ясно, че Жълтите жилетки към настоящия момент са изправени пред различни възможности.
Това се отразява от разминаващите се посоки, в които движението поема и които отправят предизвикателство пред фалшивото описание на Жълтите жилетки като въстание на един генеричен “френски народ” в опит да се изолира движението в една патриотична схема (което се преследва като цел по различни начини както от Макрон, така и от крайнодесни групи). Първата възможност предполага, че широко разпространеното прекъсване на социалния мир по необходимост трябва да е синхронизирано със стачки на работното място, за да се преодолеят разделенията със синдикатите. Втората е институционализирането на движението на Жълтите жилетки, което включва формирането на изборен алианс (който някои проучвания позиционират на повече от 10%) и кандидатиране за идващите европейски избори. Третата се състои в продължаване на движението чрез общи събрания на гражданите и публични дискусии, които да са в диалог с великия национален дебат, промотиран от Макрон. Ясно е, че последните две опции ще представляват значителна победа над движението; те ще предложат нормализация без някакви придобивки в обозримо бъдеще. А първата възражда предпоставката за дългосрочно изграждане и продължава да поставя въпросите, поставени от Жълтите жилетки от самото начало.
Докато някои синдикати (напр. Solidaires) декларираха от самото начало подкрепата си за автономното развитие на движението, други (напр. CGT) бяха принудени да действат след месеци колебания и опити да се дистанцират от движението, тъй като то беше представено като “прибягващо до насилие”. Общата стачка, обявена от CGT на 5 февруари, може да се разглежда като тактически ход на синдиката, принуден да действа, за да запази позицията и досието си под контрол. Но това е също и стратегическа възможност за онези от Жълтите жилетки, които желаят да разширят бунтовете по посока на работните места и да засилят динамиката на стачката. Ако досега практиките им включваха форми на градска и социална стачка, включването на работните места може да насочи към рушене на устоите на въобразяването на една генерална опозиция срещу правителството и елитите. Общата стачка на CGT обаче не е решаващ момент, тъй като няма да има единични “решаващи” моменти, но може да има един момент на акумулиране на сила и на по-нататъшно циркулиране на стачката като практика на масово неподчинение. Залогът тук не е един алианс или дори сливане със синдикатите като такива, а възможността да се конкретизира характера на борбата отвъд простото противопоставяне на правителството. Вместо да секторизират практиките и исканията си, дублирайки ограниченията на синдикатите, Жълтите жилетки може да форсират една политизация на синдикалните практики и искания и да придвижат напред една различна употреба на стачката.
Именно в този процес на натрупване на сила Жълтите жилетки трябва да предизвикат границите на радикалната си опозиция срещу Макрон.
Нека да бъдем ясни: Макрон трябва да падне. Но с това искане цялата система, символизирана от Макрон, изградена с годините и като част от едно глобално състояние, трябва да бъде атакувана. За да се случи това, радикализацията на опозицията срещу правителството на Макрон представлява само един антагонизъм. Това, което не трябва да се прави, е да се предлага на Макрон и неговата банда възможността да намерят съюзници през границите, тъй като светът е наш, не техен. Следователно това, което трябва да се добави, е капацитетът да се натиснат различните измерения на стачката, вътре и вън от работните места, като политическо оръжие за разширяване на бунта срещу обедняването и привилегиите в едно общо неподчинение срещу логистичното господство, което налага себе си върху милиони жени и мъже, във Франция и другаде; да се свърже движението на жените, отхвълящи патриархалния ред на обществото, така както е изразен от глобалната стачка на жените; да се преодолее табуто за труда на мигрантите чрез предприемане на общи мерки срещу институционалния расизъм, който мощно засяга мигрантите и принуждава всички да приемат социални йерархии и върховенството на уязвимостта в полето на труда. Едно трудно предизвикателство стои пред движението днес: проблемите, различията и пропукванията вътре в него трябва да бъдат посрещнати и трансформирани в източник на мощ, да се контрастират опитите да се сложи край на движението и то да продължи да набира сила, за да преобърне сегашното състояние на нещата, намирайки съюзници в ежедневните неподчинения на нашето настояще. Същото това предизвикателство се отнася до всички движения на неподчинение, които представляват удар срещу опита да се превърне Европа във фабрика за подчинени мъже и жени, предадени за експлоатация и срещу властовите игри на нейните управници.
Превод от английски: Милена Статева
Заглавно изображение: Laurent Bourrelly @ flickr.com
