Станислав Додов

Тази статия тръгва от една проста презумпция: ако Европейският съюз е демократичен, значи неговите граждани имат правото и компетентността да го поставят под въпрос и да търсят по-добри начини на живот заедно. Без да предлагат експертни цярове, без да изобретяват алтернативна история и без да изразяват самоцелното подозрение, следващите страници само ще опитат да захранят тази компетентност и да утвърдят това право.

В една „реалполитика“ (realpolitik*), но и като морално и историческо твърдение, доминиращата представа за Европейския съюз е като за единствена истина пред бъдещето на България. Затова текстът си поставя не дотам скромната цел да въвлече читателите в критика на тази истина. Защото критиката е „изкуството на свободно избрано неслужене, на промислено непокорство. В играта на онова, което с една дума би могло да бъде наречено „политика на истината“, критиката би имала по същество за своя функция премахване на подчиняването.“ [1]

Очевидно с тези думи от неговото есе „Що е критика?“ френският философ Мишел Фуко не изразява стремеж към умосъзерцателно описване на някакви взети за едва ли не вечно дадени неща в социалния и политически свят, и следователно в случая думите му не могат да улеснят назоваването на това какво е Европа, Европейски съюз, как стои България в тях, кой е европеец и пр. Те не биха послужили и за формулиране на предписания за действие (индивидуално, колективно, институционално) – например, какъв да бъде ЕС, как да се позиционира България в ЕС, какви политики в една или друга сфера да се следват, какво трябва да прави добрият европейски гражданин и т.н. Фуко също и никога не би свел критиката до самодостатъчно търсене на недостатъци или изразяване на съмнение, така че от тях тук да тръгнат въпроси като тези къде ЕС не се справя, какви са „греховете“ на ЕС пред България или обратно и пр. Вместо всичко това ценността на трудовете му върху пресичанията между истина, знание, власт, управляване е, че поставят критиката като усвоена, самосъзнателна практика (или поне опитване за лишаване от навика на това как стоят нещата), чрез която „субектът си предоставя правото да изследва истината относно нейните властови ефекти и властта – относно нейните истинни дискурси.“ [1] Да съществуват възможности за самопредоставяне на тoва право – в националния и европейски контекст, в общото и в личното, в публичността, в ежедневнието – би трябвало да бъде ултимативното условие на демократичния живот заедно.

В този смисъл за европейските граждани критиката спрямо Европейския съюз не би била твърде полезна за това да се разбере дали е налице удовлетворение, нито би се свела до питането „Спазва ли ЕС обещанията си към мен и страната ми?“ (или обраното) като индивидуализирано бюрократично предизвикателство. Критиката би поставила под въпрос например дали удовлетворението, обещанията, ползите и приносите като категории, в които често мислим проблемите си и тези на Европа, са все още релевантни исторически, етически, политически и най-вече, как тези категории се появяват, за да навигират живота ни заедно.

Така поставени въпросите дотук са и подходящи, и по-обозрими за отговаряне в светлината на националната политика, без това да (може да) изключва международния план. На 1 януари 2017 г. България отбеляза десетата година от присъединяването си към ЕС и обилните равносметки и оценки по този повод дават премного материал за отговори. Същевременно проблемът за релевантността на удовлетворението, обещанията, ползите и пр. като категории, в които се мисли европейско-българската политика, трябва да има своя отправна точка, а един кратък текст като този най-удобно би могъл да опита да я предостави, като започне от взетото за истина и приетото за начин на откриване и утвърждаване на тази истина – как стоят нещата в едно или друго отношение в ЕС и как разбираме, че нещата стоят именно така. Ето защо статията ще въвлече читателите в критика, като опита да изведе наяве някои принципни и контекстуални разколебавания, противоречия, несъотвествия в полето на производство на истината за политиката и политиката на истината, наречена Европейски съюз, които вече са налични от българска гледна точка и които тук ще бъдат наричани „разклащания“. Политиката на истината на свой ред ще бъде наричана „стабилност“.

Български оценки за европейска стабилност

По повод десетте години членство на България в Европейския съюз думата „оценка“ се натрапваше в публичното пространство повече от обичайното. Иначе традиционно оценяването е занятие, в което медии, коментатори, изследователи и политици се включват едва ли не интуитивно, създавайки по този начин една обща среда на постоянни отношения на оценяване в категориите на ЕС.

Често оценките биват подкрепяни от проучвания на общественото мнение. Техните резултати, поради ангажимента им с научния подход и претенцията за демократичност, служат за окончателна легитимация на правените оценки, независимо дали те идват от официалните институции (национални и европейски), или от официозите (медии, експерти и други).

Но дори и да вземем само официалните инструменти за мерене на общественото мнение, какъвто е Евробарометър, стандартният такъв се прилага точно десет пъти по-често, отколкото се провеждат изборите за Европейски парламент. Това означава, че между две ситуации, в които „хората“ биват процедурно овластени да правят своя решителен политически избор, има десет ситуации, в които безкрайните им потенциални избори биват тълкувани, рамкирани и насочвани от институциите и експертите. Така от такива допитвания (които действително далеч не се извършват само от институции на ЕС, а и от всякакви международни и национални организации, използващи твърде близки познавателни и морални матрици) има две съществени и взаимно влияещи си следствия.

Първо, хората, до които се допитва проучването, спират да бъдат оценяващи и стават такива, чрез чиито оценки се оценява; оценяващите в крайна сметка не оценяват, за да повлияят, а биват оценявани, за да бъдат повлияни; спират да бъдат субект на политиката и се превръщат в неин обект. Второ, че разнообразието и разнопосочността на темите, по които „хората“ биват питани и питането, мислено като правене на моментна снимка, неизбежно произвеждат понякога противоречащи си истини.

Една приета истина е, че традиционно хората в България по-скоро се доверяват на ЕС и по-скоро го харесват – в началото на 2007 г. 54% от българите се доверяват на Европейския съюз, [2] а през 2017 г. мнозинството в Съюза го разглежда „положително в 14 страни, водени от Ирландия (59%), България и Люксембург“ (последните две с 57% одобрение). [3] Но българите едва ли „харесват“ Съюза толкова стабилно цели десет години наред по строго икономически причини, защото страната има тежки проблеми с бедността и трудовата миграцията и не може да се нареди до данъчния рай и една от най-богатите европейски страни Люксембург. Официално икономическото доверие в ЕС в България дори бележи спад в края на 2017 г. [6]

От друга страна, едва ли българите харесват ЕС по идентичностни причини в смисъла на „Ние, европейците“, особено след като в последно време все по-често традиционализмът на националните култури бива изправян срещу либералния глобализъм в яростни публични сблъсъци. В свое изследване на обществените нагласи към демокрацията пак за 2017 г. Институт „Отворено общество“ поставя по доверие наравно с ЕС само Българската православна църква (55%). [4] Имайки предвид, че българите са далеч от първите позиции в ЕС по вяра в Бог и че съответно старото Марксово обяснение за религията като обезболяващо живота на потиснатите явно не е особено полезно в случая, [5] църквата се явява повече стожер на национална идентичност, отколкото строго религиозна институция с повече или по-малко универсалистки намерения.

Премиерът Борисов пред митинг в негова подкрепа след обявяването на оставката на кабинета си пред Народното събрание на 20 февруари 2013 г. Източник: Wikipedia

Настоящото българско правителство, след няколко кризи, въплъщава определено помирение между либералното и традиционалисткото – коалицията между ПП „ГЕРБ“ (Граждани за европейско развитие на България) и „Обединени патриоти“ (коалиция от три ултранационалистически партии). Отчитайки това и съответно, манифестираното заклеймяване на ултранационализма, високото доверие в ЕС остава някак лишено от основа. Може би ускорените парламентарни развития в страната само отразяват някакви европейски тенденции – един вид, политическите избори са догонили проучванията. Със сигурност обаче оценяваното като преобладаващо високо вече над десет години обществено доверие към ЕС в България е възможно чрез слепи петна, които трябва да бъдат проучени (критикувани?), вместо да бъдат взимани като обективни доказателства за една или друга оценка.

Щом официалните проучвания на общественото мнение по-скоро възпират, отколкото да изразяват и поддържат демократичността на политическия живот в ЕС, обективирайки гражданите, възниква въпросът чии са определящите оценки за политическата дейност и развитие на гражданите и институциите на Съюза? От гледната точка на България този въпрос има лесно откриваем отговор.

От една страна, механизмите за контрол в Европа действат чрез повсеместно оценяване по хоризонтала и вертикала, което надхвърля ЕС като конкретна система и функционира повече като бюрократично-колониална практика в и извън рамките на континента. В този смисъл не е странно, че действията и становищата на топ-оценяващите като Европейската комисия (най-вече чрез докладите ѝ по Механизма за сътрудничество и проверка, занимаващи се изключително със съдебна реформа, корупция и пр., с които и българската публичност се занимава премного) и Европейския съд по правата на човека (според чиято последна класация България е на шесто място по издадени решения за нарушения на правата на човека [7]) се следят с оживление в българското публично пространство. Понякога пробив в него правят и обсъждания в Европейския парламент.

Постер за конкурс на Представителството на Европейската комисия в България.

От друга страна са експертните и институционални анализи и коментари, които „говорят“ утилитаристки, т.е. през плюсове и минуси, дадено и взето, загуба и полза.** Идеята за „полза“ от членството е най-често фигуриращият компонент на оценяването, като конкретните ползи са познат точно определен набор, стоящ непроменен в основата си от 2007 г. насам. Това са три основни типа ползи – финансовите потоци за развитие, натискът за реформи и както от БАН се изразяват, „масови[те] ползи от битов характер“ (най-вече свободното движение за работа и учене). [8] Тези три типа ползи ще бъдат разгледани малко по-надолу.

По-разказвателни са оценките на медийните и експертни официози. Според тях „[п]ътят на модерна България към Европа започва още с Възраждането“ [9] и след няколко десетилетия комунистическо „отклонение от нормалното развитие“ [10] влизането в Европейския съюз се явява „исторически момент, който отбеляза „завръщането в Европа“ с всички символични и материални предимства.“ [11] Сега „десетте години членство на Република България в ЕС представляват един от най-успешните периоди в българската история.“ [12] Всяка трудност и провал в тази картина има своя външна причина – корупцията например е „най-вече наследство от османското и от комунистическото време“, [13] а причините за спада в т.нар. демократично развитие „трябва да бъдат търсени по-скоро в икономическата криза от 2008 г. и най-вече – във възхода на националпопулизма, който не е пряко свързан с ЕС.“ [14] Както се вижда от това подреждане на няколко често срещани тези, разказът за България в ЕС има вид повече на апологетична практика, отколкото на безпристрастно начинание в предполагаема полза на демокрацията.

Разклащания

На фона на всичко дотук може би не е изненадващо, че доминиращите оценки и разкази понякога влизат в директно противоречие със смущаващи сведения за социалното и икономическо състояние на „усреднения българин“.

Според доклада „10 години България в ЕС“ на Центъра за либерални стратегии „[с]олидарността, като водещ принцип на Общността […] създава предпоставки за изравняване стандарта на живот на българските граждани спрямо тези на ЕС.“ [15] В същото време това изравняване явно не касае всички граждани, защото през 2017 г. България е абсолютен шампион в ЕС (28) по неравенство в доходите, измерено като съотношение между най-бедните и най-богатите 20% – 7,9 спрямо 5,2 за Съюза. [16]

„[Д]елът на бедните остава относително стабилен в тесния интервал между 21 и 23% през последните години, въпреки все по-изявената експанзия на икономиката.“ [17]

„В пренаселени жилища живеят домакинствата в риск от бедност, които са почти половината от населението, 80% от децата под 18 години и 59% от младите хора (на възраст 16-29 години)“. [18]

„Българите са номер едно по невъзможност да поддържат високи температури в домовете си.“ [19]

Пейзажът от окрупнени данни може „да се разнообрази“ с историите на умрели от измръзване и глад хора, [21] със съдбите на непълнолетни извършители на тежки престъпления, [22] с официално признато от държавата масово даряване за животоспасяващи действия за деца (Българската Коледа) на фона на спирани фондове за лечение на деца и пр. Но благоприличието изисква индивидуалните истории да бъдат отделни от голямата картина. Във всеки случай едва ли някой си е представял, че нещо от това трябва да се очаква десет години след вота на доверие за осъществяването на „най-успешния период в българската история“.

Може би подобни случаи се виждат поради грешно избрана призма? Все повече се налага тезата, че интеграционните политики на ЕС действително са намалили икономическите неравенства между бедните и богати страни, но са увеличили регионалните неравенства вътре в страните. [23] Официалното признаване на подобно разклащане изисква регионалното равнище да бъде разгледано специално.

Шабла – малко градче в най-северната част на родното Черноморие, известно с фара на нос Шабла, лагуната Шабленска тузла, защитената местност Шабленско езеро и разбира се, кръчмата „При бай Пешо“. Центърът на града би могъл да направи приятно впечатление – реновираното читалище „Зора 1894“, новият площад с приказно извиващ се по протежението му шадраван и пейките с навеси, предназначени сякаш за асми, дават фасон на оживен или поне оживяващ град.

Но по данни на НСИ [24] от 2007 до 2016 г. всяка година населението на цялата община е намалявало с около 100 души (от 6 000), и макар намаляването да е основно поради смъртност, за същия период учениците са намалели почти наполовина [25], а детските градини са намалели от четири на една. [26] На този фон икономическите показатели за малката община се губят – няма измервания. А данните за цялата област Добрич са озадачаващи – между 2007 и 2015 г. БВП (млн. лв.) е нараснал с почти 50%, [27] докато заетите лица са намалели с повече от 6%. [28]

Едно от големите обновления в община Шабла, извършени с европейски средства през последните години по проект на арх. Кристиян Маркулев. Снимка: Военен телевизионен канал.

Вършец. Известно като балнеологичен център, населеното място дълги години е курортно селище за елитите, докато не е обявено за град едва през 1964 г. Освен чрез потапяне в лечебна вода, градът успокоява гостите си и с широката и права главна улица и величествените ѝ чинари, както и с т.нар. „Слънчева градина“ – огромен парк, сега обновен и снабден с чудесни нови детски площадки, чисти алеи и заведения.

Все по-малко местни хора обаче се наслаждават на обновленията, тъй като за 2007 – 2016 г. населението и тук е намалявало със средно около сто души годишно, [24] броят на учениците е намалял с почти 20%, а броят на децата и юношите (0 – 19) в монтанските градове изобщо е намалял с близо 25%. [29] Същевременно и в Монтана, както и в Добрич, БВП за областта е нараснал за 2007 – 2015 г., [27] докато броят на заетите лица е намалял. [28]

Някой може да каже, че тези периферни за страната области са в някаква стагнация и не са представителни за състоянието на страната, но можем да се обърнем към Габрово, където населението също е намаляло за този период (2007 – 2016 г., с близо 12 хил.), заетите лица са намалели (с 13% през 2007 – 2015 г.), докато БВП в млн. лв. за областта се покачва. Идентична е ситуацията в област Велико Търново, в Стара Загора, в Бургас и дори в Пловдив, като последните три редовно са давани като примери за икономически развиващи се добре региони.

Какво говорят тези примери? Говорят, че през последните десет години по-малко българи произвеждат повече – по всички методи брутният вътрешен продукт на България скача чувствително, – докато „[д]оходите ни са около два пъти по-ниски от нивата, на които трябва да са при нашата производителност. БВП на човек от населението у нас е 47% от това в ЕС, а средните ни доходи – 20% от техните.“ [30] Дори нещо повече. Според НСИ през 2017 г. „измененията в покупателната способност на домакинствата през последните години показват, че все още доходът на домакинствата е недостатъчен, за да поддържа нивото на потребление от 1989 г.“ [31]

Примерите дотук говорят съответно, че, независимо дали действително регионалните неравенства се засилват, разказът за макроикономическото състояние на страната, видяно през местната и регионална призма, не съответства на разказа за макроикономическото развитие на страната, видяно като движение на континентално ниво. Или казано по друг начин, няма основания истината на Европейския съюз за България да съвпада с истината на България за Европейския съюз. Какво, ако действително такова съвпадение липсва?

Стабилност и криза

Сякаш напълно отделно от това, че българите са по-производителни, но по-неравни [32] и в голяма част живеещи в бедност, страната се справя добре и редовно получава похвали от най-високо ниво. „България е на добър път, държавният дълг е сред най-ниските в еврозоната, бюджетният дефицит е нещо непознато тук, безработицата пада, всичко това показва, че е постигнат сериозен напредък”, каза председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер в рамките на официалното откриване на българското председателство на Съвета на ЕС. [33] И трудно би могъл да каже нещо повече, след като именно това са икономическите критерии за оценка, обслужващи разказа за ЕС. Но този разказ става толкова по-стабилен, колкото повече се преповтаря от и съвпада с разказа на национално и дори регионално ниво.

В началото на Българското председателство на Съвета на ЕС Хювефарма, чийто главен изпълнителен директор е Кирил Домсчуев, получи най-голямото за България до момента финансиране по Плана „Юнкер“ (за разкриване на две нови предприятия за лекарства). Домусчиев далеч не е сред най-обичаните публични фигури в България, но на европейско ниво доверието в него е сякаш достатъчно.

През 2014 г. кметът на Пловдив Иван Тотев (предаден на съда през 2017 г. за престъпления по служба [34]) обяви за поверената му община „Ние сме остров на стабилността!“, [35] но метафората не е негово изобретение. През 2009 г. например еврокомисарят Хоаким Алмуня говори за „остров на стабилността“ като приветствие за готовността на България да посрещне глобалната икономическа криза. [36] През 2012 г. това важи за граничната сигурност в контекста на Шенгенската зона, [37] а през 2017 г. и президентът Радев, [38] и премиерът Борисов [39] го обявиха наново по повод, съответно, на политическата стабилност в страната и на граничните въпроси. Тоест кризите – от световната икономическа криза и „бежанската криза“ до кризата на доверието в институциите и пр., и пр., си имат свой официален контра-отговор за България: „Остров на стабилността“. Кризата като възможност за потвърждаване на липсата на криза чрез синхронизация на оценките на властите.

Тук естествено идва лансираната най-много от ГЕРБ представа за стабилност, която е основен пункт в нейната публична комуникация. Но тъй като европейското правителство (ЕК) е високо, а българското правителството е далеко, се очертава и една програма за същинско поддържане на стабилността на микрониво. Връщайки се към необходимостта от местен и регионален поглед, тя също далеч не е лишена от разклащания.

Информацията за сумите, получени като проектно финансиране с европейски средства от община Шабла за периода 2011 – 2017 г., сочи, че общината е вложила над 17,3 млн. лв. за туризъм, благоустройство и околна среда (създаване на кътове за отдих, туристически центрове, благоустрояване, почистване и подобни) и 384 хил. лв. за социални услуги и дейности (центрове за обществена подкрепа, лични асистенти и „топъл обяд“), т.е. вложенията за естетизация, околна среда и икономическо развитие чрез туризъм надвишават 45 пъти тези за социална интеграция. За 2008 г. съотношението във Вършец е 25 към 1. В подбалканското село Чавдар, станало известно като село „за чудо и приказ“, [40] съотношението между туристическите и тези за околна среда проектни финансирания, от една страна, и финансирането за социални дейности, от друга, е 13 към 1, а между тези за инфраструктура и тези за социални дейности – 24 към 1.* [41] Цялостно могат да се оспорят повсеместните вложения в пътната и туристическа инфраструктура, която със сигурност улеснява бизнеса и движението на тези с автомобили изобщо, но има само косвен и не докрай ясен ефект върху качеството на живот и социалната интеграция. Подобен е въпросът с инвестиците с европейски средства в култура и спорт, които понякога достигат до гротескен вид – например супер модерен стадион с почти 660 места до село с 530 жители-пенсионери, [42] фитнес на открито за село, в което най-младият жител е на 60 години, [43] затворено селско училище, превърнато в балетна зала [44] и пр., и пр.

Тези развития са в унисон и с официалния слоган на ГЕРБ за местните избори през 2015 г. – „Видими резултати“, които в изложения дотук контекст показват презумпцията, че е по-добре да се прави нещо, дори и некачествено и неефективно, отколкото нищо, за да се чувства плавното, но стабилно развитие. В този смисъл като населени места „за чудо и приказ“ се прочуха не само села, но също и областни центрове като Бургас, а дори и столицата, където мандатът на кметицата Фандъкова сякаш почива изцяло на инфраструктура и благоустройство (от което протестите срещу множеството некачествени ремонти и строежи са неизменна част [45]).

Според италианския философ Джорджо Агамбен модерното понятие за криза обслужва официалната власт, тъй като позволява старият смисъл на „криза“ като момент, в който трябва да се вземе решение (лекарят, след като е поставил диагноза, да вземе решението за действие), да се лиши от своите времеви аспекти. Решението се отлага в безкрая, с което самото политическо тяло такова, каквото кризата го е заварила, изпада в кома – всички жизнени процеси се забавят почти до застиване. За това състояние към 2018 г. не допринесе само глобалната икономическа криза от 2008 г., но също и екологичните/ата криза, миграционните/ата криза, различни кризи на медиите, кризата на доверието в институциите, политическите кризи по страни и пр., и пр. България явно премина и преминава през всички тях като светъл остров на стабилността. Произвеждането на тази истина гарантира стабилност за националната и европейска власт, но, докато не бъде разклатена, не може да гарантира и дори не може да каже нищо за живота на българските и европейски граждани (и може да каже още по-малко за тях като за субекти на демократичния живот).

Големи проблеми на съвремието – и не само в Европа, – каквито са неравенствата, промените в климата и надигането на консервативната вълна ще останат само интуиции за нарастваща заплаха, неспособни да породят позитивно, камо ли демократично действие, докато поставянето под въпрос на това как се създава представата за стабилност и как тя се разминава с живия живот не се превърне в обща практика, обвързана с конкретно, ежедневно политическо действие. Историческият залог на такъв стремеж не може да бъде разклащанията да се заличат – това е задачата на официалната власт в стремежа ѝ да се самоподдържа и самовъзпроизвежда. По-скоро залогът е дали разклащанията ще бъдат отправна точка за осмисляне на ново общество, основано на солидарност и справедливост, или ще бъдат оставени да сринат малкото добри остатъци на старото.

Заглавно изображение: снимка от местна инициативна група – Харманли

Библиография

1. Фуко М., Що е критика? (прев. Антоанета Колева). В: Мишел Фуко, Просвещение и критика. Критика и хуманизъм, С., 1997, с. 25.
2. Standard Eurobarometer 67
3. Standard Eurobarometer 88
4. Институт „Отворено общество“ (2017). Демокрация и гражданско участие. Обществените нагласи към демокрацията, върховенството на правото и основните права на човека през 2016 г., стр. 13
5. Special Eurobarometer 73.1
6. В България икономическото доверие се влошава, в ЕС расте (2018) / Expert.bg. Извлечено от http://bit.ly/2FHtfAK (03.02.2018)
7. Press Conference of the President of the European Court of Human Rights 2018, echr.coe.int
8. Институт за икономически изследвания при Българска академия на науките (2017). Годишен доклад 2017: Икономическо развитие и политики в България: оценка и очаквания. Тема на фокус: „Пътят към Европейския съюз и равносметка от първите десет години“, стр. 145
9. Български манифест за Европа
10. Комунизмът според учебник за X клас – по-лош от oсманското владичество? (2018) / btvnovinite.bg. Извлечено от http://bit.ly/2FIzxQV (28.01.2018)
11. Лесенски М. (2015) Ползите от членството в Европейския съюз / capital.bg. Извлечено от http://bit.ly/2FCKNhB (28.01.2018)
12. Център за либерални стратегии (2017). Доклад: 10 години България в ЕС, стр. 7
13. Андреев Ал. (2017). България днес – през очите на хора, които я познават / dw.bg. Извлечено от http://bit.ly/2nEJlUs (03.02.2018)
14. Център за либерални стратегии (2017). Доклад: 10 години България в ЕС, стр. 4
15. пак там, стр. 6
16. Eurostat – (tespm151) – Inequality of income distribution
17. Институт за пазарна икономика (2017). Регионални профили: показатели за развитие 2017, стр. 8
18. Световна банка (2017). Оценка на жилищния сектор: окончателен доклад, стр. 12
19. Графика на деня: Българите са първи в ЕС по невъзможност да поддържат домовете си топли през зимата (2018). capital.bg / извлечено от http://bit.ly/2nztR5b (31.01.2018)
20. Откриха мъртви майка и дъщеря в Благоевград (2017). mediapool.bg / извлечено от http://bit.ly/2nE50fG (31.01.2018)
21. Първанов К. (2016) КОЙ уби семейство Дишеви? Извлечено от http://a-specto.bg/koi-ubi-semeystvo-dishevi/ (31.01.2018)
22. Убиха възрастна жена в дома й в Провадия (2017) / nova.bg. Извлечено от http://bit.ly/2s4Gbih (31.01.2018)
23. The gap between poor and rich regions in Europe is widening (2016) / economist.com Извлечено от http://econ.st/2BKyYrY (04.02.2018)
24. НСИ, Население по населени места и пол
25. НСИ, Учащи в общообразователни и специални училища по пол, групи класове, статистически зони, статистически райони, области и общини
26. НСИ, Детски градини по статистички зони, статистически райони, области и общини
27. НСИ, БВП и БДС по икономически сектори и райони
28. НСИ, Заети и наети лица в България по райони
29. НСИ, Население по области, възраст, местоживеене и пол
30. Институт за икономически изследвания при Българска академия на науките (2017). Годишен доклад 2017: Икономическо развитие и политики в България: оценка и очаквания. Тема на фокус: „Пътят към Европейския съюз и равносметка от първите десет години“, стр. 154
31. НСИ (2017), Средни цени и купени количества основни хранителни и нехранителни стоки от домакинствата за периода 2005 – 2016 година, стр. 17
32. Иванова М. (2013), България е сред лидерите по социално неравенство / capital.bg, извлечено от http://bit.ly/2s1uJUJ (1.02.2018)
33. Александрова В. (2018), ЕК: Дълг, дефицит – България е на добър път! А корупцията като другаде! / dnes.bg, извлечено от http://bit.ly/2FCNmjJ (01.02.2018)
34. Предадоха на съд Иван Тотев със зам.-кмета на Пловдив и кмета на район „Западен“ (2017) / 24chasa.bg, извлечено от http://bit.ly/2BRCiwI (01.02.2018)
35. Йеремиева В. (2014) „Иван Тотев: ние сме остров на стабилността) / arhiv.marica.bg, извлечено от http://bit.ly/2GIjSSQ (02.02.2018)
36. Алмуня: България посреща кризата стабилна икономически (2009) / dariknews.bg, извлечено от http://bit.ly/2Ec27gl (03.02.2018)
37. България – остров на стабилността край границите на Шенген (2012) / dw.bg, извлечено от http://bit.ly/2DYrrqQ (03.02.2018)
38. Ангелов Кр. (2017), Радев ни видя като остров на стабилността на Балканите / dnes.bg, извлечено от http://bit.ly/2EB0Htz (03.02.2018)
39. Бибиновска Б и Д. Станева (2017), България се утвърди като остров на стабилността (графики) / novini.bg, извлечено от http://bit.ly/2GJfcw5 (03.02.2018)
40. Константинов Ж. (2015) Кметът на село Чавдар: Всичко става с мерак / nova.bg, извлечено от http://bit.ly/2s24BZP (03.02.2018)
41. Данните за проектното финансиране на общините са извлечени от съответните секции на сайтовете им.
42. Първанов К. (2015) Село край стадион. Извлечено от http://a-specto.bg/selo-kray-stadion/ (03.02.2018)
43. Цветанова К. (2017) В село с пенсионери няма канализация, фитнес?! / dnes.bg, извлечено от http://bit.ly/2DZUJRJ (03.02.2018)
44. Богданова Р. (2017) Сграда за милиони в село, в което живеят на вересия / nova.bg, извлечено от http://bit.ly/2FDYJI0 (03.02.2018)
45. Николов В. (2017) С аплодисменти за ремонта на “Дондуков” премина шествието за оставката на Фандъкова / dnevnik.bg, извлечено от http://bit.ly/2GG62Ax (03.02.2018)

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments