АкцентиСтатии

„А ти къде беше, когато Наполеон нападна Прусия?“

от Станислав Додов

В публичния пейзаж около разгорялата се война в Украйна е практически невъзможно да се срещне дискусия между спорещи, в която да не битува следното: „А къде беше/какво направи/каза субектът A, когато се случи събитието X?“ Фактическото казване, разбира се, а не въпрос, е: „Когато X, A нищо не каза/направи или не каза/направи достатъчно“. X винаги е някаква, някога настъпила във времето ситуация на голяма неправда, най-вероятно включваща масово насилие, какъвто е случаят с войните. Колкото до A, когато това е някакъв субект, за когото участниците в спора нямат почти никаква лична отговорност (напр. ООН), може би дискусията има някакъв елемент на конструктивност, нещо почти като диалог; може би се обсъждат действията на някакви агенти, от които има възможност да се пази дистанция. Когато обаче изборът на A е преднамерено насочен да уязви отсрещната страна – какъвто се опасявам, че е масово случаят в социалната мрежа тези дни, – нещата стават грозни и насочват към тревожни развития. Тогава аргументът, директно казано, изглежда така: „Когато X, ти не каза/направи нищо.“

В конкретния ни контекст за субекта А аргументът може да се прилага например спрямо Русия, Запада/НАТО, ЕС, България, ти/вие. Събитието Х може да е всяка война и въоръжен конфликт или друга ситуация на масово насилие, но най-често става дума за Югославия, Ирак, Афганистан, Сирия, Йемен, Крим/Донбас/Одеса.

Да, говоря за т.нар. whataboutism или дискусионната техника (и логическа заблуда) tu quoque (букв. „ти също“). Основната ѝ цел е чрез разобличаване или внушаване на лицемерие у противника да се разкрие, че самите му твърдения са неверни. Чисто психологически механизмът е прост – в очите на публиката на морално неконсистентен човек не може да се вярва по принцип, каквото и да казва.

Нямаше да пиша това, ако използването на тази техника (най-вече несъзнавано, не се съмнявам) не беше толкова масово и то тъкмо в разгара на война. С нея си служат всякакви интелектуалци и говорещи глави, та и политици, но твърде често и редовите потребители на социалната мрежа. Фактически невъзможно е понастоящем да се води каквато и да е дискусия, без поне един участник в нея да използва или дори да построи цялата си позиция върху някакъв whataboutism.

На първо четене трябва да се каже нещо просто: никой не е в състояние винаги да е имал позиция, камо ли да се е ангажирал с действия за всяка ситуация на неправда, или пък тази позиция, дори и съществуваща, да е достигнала до всички. Не искам да звуча арогантно, но на човек с опит в работата с хора (имам предвид същностна работа с хората като такива, за тяхното добруване) обратното дори не би могло да му хрумне, и личните ми наблюдения са, че най-яростните ползватели на tu quoque обикновено работят само със себе си и евентуално с някаква абстрактна публика (анализатори и партийни фигури (уви!)). Може да изглежда удивително допускането, че е възможно да се очаква всеки да знае за всеки друг кога какво е казал и направил, но всъщност използващите такъв аргумент нямат нужда от реално знание дали отсрещната страна е направила или казала нещо по отношение на X; за това по-надолу.

На следващо място, в динамиките между хората употребата на подобни аргументи предизвиква разнородни защитни механизми на отдръпване (вина, досада, объркване и пр.) или на ескалация на конфликтното говорене, като рядко някой от тях може да е последващ двигател за действие или за промяна във вече заета позиция. Използването на такава техника и такива аргументи не може да послужи за постигане на консенсус, за приобщаване на някого към дадена теза, за обогатяване на перспективи и още по-малко за въвличане в действия. Единственият несъмнен резултат е установяването на доминация: „Аз съм прав, а ти си лицемер и никой не бива да ти вярва.“ Отнесено на ниво публичност и в този мащаб си имаме работа с една жестоко агресивна среда, в която целта е да смажеш противника, а не да водиш диалог с равен събеседник по посока на нещо общо.

Апелите за тотална морална консистентност според вижданията на обвинителя реално не могат без абстрактен обвиняем. Когато се внушава, че A не е направил/казал нищо за X, действителната субектност на A няма значение. Обратно към закачката от заглавието, знае ли обвинителят дали обвиняемият A е бил например на минимално необходима възраст, за да има изобщо позиция спрямо X? Възможно и допустимо ли е A да търпи някаква своя политическа еволюция или да е бил в различна житейска ситуация, така че каквото е казвал и правил преди да не е непременно консистентно с каквото прави и казва сега? Работата е там, че обвинителят нито (може да) знае нещо от това, нито то реално има значение за него, защото, както стана дума, целта е отсрещната страна да бъде смазана, а за тази цел тя е изначално безинтересна и незначителна.

Сходно е и ако обвиняващият привидно не обвинява директно А, а някакъв друг субект (най-често някакъв значим агент в глобален мащаб) – тогава се внушава, че по силата на една крайно неясна, но всепроникваща морална непоследователност А следва да отговаря за действията и бездействията на този друг субект. Това е допълнително ниво на откровена подлост в подобни спорове.

По подобен начин, за да е успешен tu quoque аргументът в този контекст, абстрактността е необходима и за X. В крайна сметка, какво значение имат различията между Югославия, Йемен и Украйна например, между Виетнам, Либия и Ирак, ако разобличаването на лицемерие е самоцел? В логиката на обвиняващия историческите събития, места, а какво остава за живите хора в тях, са просто пионки в голямата настолна игра на собственото морално надмощие (която така се случва, че съвпада в глобален мащаб с играта на великите сили). С което съвсем не казвам, че глобалните расистки и колониални системни фактори не влияят на индивидуалните ни и колективни решения какво и как да кажем и направим (или не), а по-скоро, че и обвиняващата с подобен аргумент страна трудно и рядко може да бъде заподозряна в автентична антирасистка или антиколониална загриженост. В този смисъл и конкретните специфики на сегашната война, що се касае до България и нашата публичност, не могат да се съотнесат еднакво нито по време, нито по място с Югославия, Йемен, Украйна и прочие, и прочие – но това видимо няма значение.

Впрочем поддръжниците на tu quoque аргумента неизменно създават за себе си една непреодолима и тъкмо етична уязвимост. Когато в ситуация на актуална голяма неправда използват тези аргументи, за собствената им позиция трябва да е вярно едно от двете: или оправдават актуалната неправда като необходимо зло, или изобщо не я виждат като неправда. В противен случай аргументът им е просто безсмислен. От там насетне би се очаквало те на свой ред да отговарят за позициите си как сегашната неправда е необходимо зло или как изобщо не е неправда.

Във всички случай доминиран от такива аргументи публичен дискурс, какъвто е сега този в България във връзка с войната в Украйна, е всичко обратно на необходимото за истинския диалог за мир. Това прави честотата на тези аргументи толкова тревожна – сигнализира за едно дълбоко поляризирано общество, което не е в състояние да работи за мир дори за себе си, а какво остава в по-глобален план; напротив, това рискува да бъде общество, което в мнозинството си е готово във всеки момент да допусне или дори да поиска война.

Мирът, в крайна сметка, е не само отсъствието на война, a в най-дълбоките основания на света, в които може би си мислехме, че живеем, е също и сътрудничество и равноправие – все неща, в които смазването на другия няма място. Ако така или иначе не сме живели в свят, ориентиран към такъв мир, то нима искаме да го свлечем в тоталната война?

 

Заглавно изображение: By Horace Vernet – L’Histoire par l’image, digital version produced by Agence photographique de la Réunion des musées nationaux, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4905141

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments