Леандрос Фишер: „Трезвият анализ и деескалацията са това, от което се нуждаем сега, а не афективната политика на емоционално изнудване”
Жана Цонева от Колектива за обществени интервенции (КОИ) разговаря с Леандрос Фишер за левицата и украинско-руската криза. Леандрос е доцент по международни отношения в Университета в Олборг, Дания и е политически активен в Германия и Кипър.
Руската инвазия в Украйна породи интензивна дискусия сред левите, особено в пряко засегнатите от конфликта страни. Но и извън тях: в родната ми България левите се разделиха на, ако ми позволите карикатурите: „либералстващи проукраински ястреби“, биещи тревога, че ако Украйна падне, нищо не може да спре по-нататъшната експанзия на Путин и „пропутински соцносталгици“ (логиката зад оксиморона е приемането на твърденията, че целта на Русия е „денацификация“ на Украйна). Антивоенните призиви се възприемат като подкрепа за Путин и предателство към Украйна. Напрежението се изостря от потока дезинформация от двете воюващи страни. Изглежда, че не можем да се отърсим от наследството на (разпадането на) Втория интернационал. Съществува обаче и трета страна, която усложнява дебата. Искам да насоча вниманието ви към дебата, разпален от много емоционалната статия на украинеца Тарас Билус, озаглавена „Писмо до западната левица“, написана миг преди да хване оръжие, в която той критикува слепотата на „западната левица“ за империалистическата и националистическата политика на Путин, през цялото време, докато тя е заета да осъжда идентични случаи на имперски набези, извършвани от САЩ. Съгласен ли сте с оценката на Тарас за късогледството на левицата по отношение на руския империализъм?
Намирам всяко писмо, адресирано до „западната левица“ за необуздано упражнение в морално изнудване, което няма нищо общо с конкретен историко-материалистически анализ на ситуацията, а всичко общо с религиозната метафизика. Като начало, няма такова нещо като „западно ляво“. Лявото във всяка страна, била тя „западна“ или „източна“, е сложна политическа екосистема, съставена от различни участници с различни мнения по различни въпроси. Освен това понятието „западна левица“ съдържа скрит есенциализъм и методологически национализъм (и европеизъм). Дали левицата в гранична страна като Кипър действа в рамките на „Запада“? А какво да кажем за левицата в „западна“ страна с широко разпространени и исторически обусловени антиамерикански настроения като Гърция например? Или левицата в съюзник на НАТО с мюсюлманско мнозинство като Турция? Или левицата в „източна“ балканска страна като България, която сега е член на НАТО и ЕС? Можем да продължим така до безкрай.
Разбира се, в страните от НАТО съществува миноритарно течение на лявото мнение, което е склонно безкритично да подкрепя почти всеки, който се противопоставя на САЩ и техните последователи. Но също така смятам, че тази практика да се изпращат писма до „западната левица“ – на която станахме свидетели и в случая със Сирия – раздува значението на това, което критикува, съзнателно го смесва с онази левица, която вижда своя практически приоритет в борбата срещу политиката на собствените си управници преди всичко дори когато се ангажира с по-широк анализ на ситуацията, който признава, че всички участници в настоящия конфликт са империалистически държави, служещи си с благородни понятия като „свобода и демокрация“, „денацификация“ или „предотвратяване на геноцида“, за да оправдаят очевидната политика на силата.
Истинската левица е тази, която свързва абстрактната теория с конкретната практика на място. Можем и трябва да осъждаме Путин, но нямаме влияние върху руската политика, необходимо за свалянето му. Имаме обаче влияние да агитираме в собствените си страни; да оказваме натиск върху собствените ни управници да не изострят допълнително и без това опасната ситуация. Същото, разбира се, се отнася и за руската антивоенна левица. Нейната основна задача не е да критикува разширяването на НАТО, а да организира достатъчно вътрешна опозиция в Русия, за да се сложи край на тази безсмислена война възможно най-скоро.
Ще ви дам два примера, които развенчават призрака на „западната левица“: комунистическите партии в Гърция (страна от НАТО) и Кипър (не е член на НАТО, а на ЕС с британски бази) недвусмислено осъдиха руското нападение на Украйна, като гръцката партия в частност атакува това, което смята за насаждане на национализъм и шовинизъм от страна на правителството на Путин (бих добавил, че те също така не приеха радушно обвиненията на Путин към Ленин за настоящата ситуация). В същото време Гръцката комунистическа партия се мобилизира срещу решението на правителството да изпрати оръжия в Украйна през Полша. В Кипър – където се намирам в момента – комунистите протестираха пред базата на британските военновъздушни сили близо до моя град срещу пристигането на изтребители във връзка с украинската криза. Седмица по-късно те организираха антивоенен митинг, осъждащ инвазията, на който присъстваха и много украинци. Разбира се, имаше известно напрежение, тъй като кипърците осъдиха както Русия, така и НАТО, докато някои украинци поискаха „помощ от ЕС и НАТО“. Макар че последното може да е разбираема позиция от емоционална гледна точка, тя не престава да бъде погрешна и потенциално катастрофална, водена по-скоро от разпаленост предвид моментната ситуация, отколкото от трезв анализ на какво е заложено на карта. Трезвият анализ и деескалацията са това, от което се нуждаем сега, а не афективната политика на емоционално изнудване, присъща на тези „писма до западната левица“.
Подобни статии:
Другият пример е свързан с германската Die Linke, най-голямата лява партия в страната, и с останките от лявото крило на Лейбъристката партия в Обединеното кралство. В първия случай изглежда, че е налице пълна криза на антимилитаристичните принципи, не толкова защото и Путин се е оказал зъл империалист, а защото в името на избираемостта и реформизма през последните десет години наблюдаваме съзнателно пренебрегване на „горещите“ въпроси за войната и империализма дори от самопровъзгласилата се за „ориентирана към движенията“ фракция в Die Linke. Сега, с гигантското увеличение на военния бюджет на германското правителство и с обявяването от страна на управляващите Зелени, че спирането на използването на въглища вероятно ще отнеме много повече време, това дълго пренебрегвано търсене на обща основа за потенциална „червено-червено-зелена“ коалиция се върна като бумеранг по редица „по-малко разделящи“ въпроси като климатичните промени и евентуално антирасизма – вземете днешния идеологически климат, който се изразява в отхвърляне на всичко дори и смътно руско, или в заявеното преференциално отношение към „русите и синеоки“ украински бежанци.
Във Великобритания има сякаш тотална атака, целяща да изтрие корбинизма от народната памет. Атаките срещу коалицията „Спрете войната“ не са изненадващи, тъй като именно гигантското движение срещу войната на Джордж Буш и Тони Блеър в Ирак през 2002-2003 г. пося семената на изкачването на Джереми Корбин до лидерския пост в Лейбъристката партия през 2015 г. Предсказуемо е, че обвиненията срещу онези, които се противопоставят на ескалирането на и без това нестабилната ситуация, ще се въртят (и вече се въртят) около фантома на левицата, която „мрази собствената си страна“ и е „апологетична към диктаторите“ – точно същия фантом, който „писмата до западната левица“ извикват.
Така че не съществува „западна левица“, която прикрива критиката към Путин чрез нападки към НАТО. Изглежда, че има, от една страна, левица, която се занимава с критичен анализ на конкретната ситуация и прави необходимите практически изводи спрямо собствената си позиция и възможности. От друга страна, изглежда, че има левица, парализирана насред настоящия токсичен климат на антируски национализъм и ентусиазиран (gung-ho) милитаризъм, особено в основните империалистически страни в Европа.
Можем да заключим, че този тип писма, които дори не засягат реално съществуващия проблем на Украйна с неонацизма, на убийството в сградата на профсъюзите в Одеса през 2014 г. или на големия дял от отговорността на правителството на Зеленски за провала на споразуменията от Минск – нямат друга цел, освен да предоставят прогресивен смокинов лист за една опасна политика на ескалация, като същевременно служат за оправдание на настоящата атака срещу левицата на „Запад“. Г-н Билус може и да хване оръжието, а може и да е готов да умре, но би трябвало да е наясно поне с това, че Западът и собственото му правителство носят частична отговорност за сегашното престъпление, каквото е руската инвазия. Украйна не е Ивицата Газа. Западът години наред развяваше пред правителството в Киев членството в НАТО, въпреки че никога не е имал сериозно намерение да включи Украйна в алианса. Изглежда, че единствената цел тук е била да раздразни Русия и да посъживи НАТО, като Европа се обвърже още по-силно със САЩ. На САЩ и НАТО не им пука и никога няма да им пука за обикновените украинци, но ще си водят дребнавата конфронтация с Русия до последната капка украинска кръв.
Изглежда има и друга лява гледна точка, която не отрича руския империализъм изначално, а го разглежда като функция на противоречията, породени от доминирания от САЩ и НАТО международен ред. Пример за това е Дейвид Харви, който обяснява руската агресия с НАТО и дългогодишната империалистическа политика на САЩ и ужасните разрушения, понесени от страните от бившия СССР след 1991 г. Същото направи и Ноам Чомски. Между другото по този въпрос той е на едно мнение с шефа на ЦРУ Бил Бърнс. Също така в статията на Бранко Маркетич в Джакобин се казва, че Путин дава на американските ястреби това, което искат, преначертавайки линията на разлома по неинтуитивен начин. Като специалист по международни отношения и човек от левицата, виждате ли в подобни позиции акт на изместване на темата или външната политика на САЩ има реална вина за генезиса на настоящата криза? Оправдана ли е и в този случай инстинктивната реакция на левите да сочат с пръст САЩ всеки път, когато избухне война? (Визирам тип реализъм, повлиян от Миърсхаймър)
Не мисля, че тази позиция представлява „изместване“ в какъвто и да е смисъл. Не можем да бъдем слепи за очевидните несъответствия между САЩ и Западна Европа, от една страна, и Русия, от друга. Русия е велика сила в упадък, с БВП, равен на този на Испания. Статутът ѝ на глобален играч се гарантира единствено от географския ѝ размер, наследеното от Съветския съюз място в Съвета за сигурност на ООН и – най-важното – ядреният ѝ арсенал. Лично аз съм марксист, но реалистката школа в международните отношения, при всичките ѝ теоретични ограничения, изглежда да предлага по-убедително обяснение на сегашното противопоставяне, отколкото либерално-идеалистичните подходи с уж прогресивни перспективи, които се занимават с баналности, като например, че Путин действа по този начин, защото е автократ, който – ако перифразирам Джордж Буш – „мрази нашата свобода“, или защото демокрациите „не воюват помежду си“. Като победители в Студената война САЩ носят голям дял от отговорността за самонадеяността на разширяването на един надживял своето време военен съюз на прага на Русия, като в същото време отхвърлят опитите на Москва да се присъедини към същия този съюз поради това, че Русия била „твърде голяма“. Не е “инстинктивна реакция” левицата да посочи този очевиден факт. Нито едно руско правителство, дори любимият на Запада Елцин, не е приемало разширяването на НАТО. Дори ако Русия беше либерална социалдемокрация от шведски тип с гарантирани права на ЛГБТК хората и управлявана от политик, подобен на Бърни Сандърс, тя пак щеше да се противопостави на разширяването на НАТО и да предприеме всички необходими мерки, за да попречи на страна като Украйна да се присъедини към този алианс. Но обяснението в никакъв случай не означава оправдание.
А може ли да се говори за „относителна автономия“ на Русия, така както го правят членовете на руската група „Отворена левица“ Иля Будрайцкис и Иля Матвеев, които посочват собствените имперски амбиции на Русия* в своя статия за Джакобин, или това, което украинският социолог Володимир Артюх предлага в собственото си изключително критично „писмо до западната левица“, където твърди, че украинската левица се чувства предадена от западните си „ментори“, тъй като, докато „четяхме Капиталът на английски“ и поглъщахме всяка модна критическа теория, идваща от Англо-Америка, западните академични лидери прилагат една остаряла американо-центристка перспектива, която омаложавава автономността на Русия при формулирането и преследването на собствените ѝ експанзионистични цели? Можем ли да мислим за руския като за „угнетен“ имперски проект? Също така, може би вадя неправилен извод, но подобна позиция изглежда призовава за нещо повече от символична солидарност, морално възмущение и кършене на ръце заради руската агресия. Може ли да има ляво оправдание за изпращането на военна помощ за Украйна? Може ли това да се случи, без да предизвика световна война? Какво да кажем за западните санкции? Трябва ли левите да се обединим около нашите буржоазни господари и техните икономически лостове, или да възложим надеждите си на руските граждани да свалят режима и да превърнат завоевателната война в гражданска? Чомски, например, е против санкциите, като предполага, че унижението на Русия няма да спре кръвопролитията; по-скоро трябва да се позволи на Путин да „излезе с достойнство“, за да се спре войната. Какво е Вашето мнение за това?
Няма абсолютно никакво ляво оправдание за изпращането на оръжия в Украйна. Подобен ход неизбежно нажежава обстановката, рискувайки по-широк пожар и дори пряко противопоставяне между НАТО и Русия, чиито катастрофални последици за човечеството се страхувам дори да спомена. Както вече споменах, Украйна не е Газа. Тя не е антиимпериалистически режим, в какъвто и да е смисъл. Тя се управлява от олигархично правителство, което по трагичен начин е позволило да бъде пешка в игрите на САЩ и НАТО срещу Русия. Украйна под управлението на Зеленски няма моралното право да плаче заради „окупация“, когато е дала международно признание на незаконната юрисдикция на Израел над Източен Йерусалим, премествайки украинското посолство там. Украинските правителства, независимо дали са проруски или прозападни, са участвали в програми на НАТО като „Партньорство за мир“, като дори са изпращали украински войски в незаконната окупация на Ирак, в резултат на която са убити, измъчвани и осакатени хиляди иракчани и са посяти семената на ИДИЛ. И коя е тази „украинска левица“, която се чувства „предадена“? Тук не помага да се говори с тези тотализиращи и есенциализиращи термини. Подобно на своя „западен“ аналог, украинската левица е много по-разнообразна и силно се съмнявам дали мненията, изразени в „отворените писма“, са толкова представителни, колкото се твърди.
Да кажем, че НАТО носи отговорност за тази криза, разширявайки се до прага на Русия, не изключва твърдението, че Русия е империалистическа държава със свои собствени империалистически интереси, които преследва по най-брутален и кървав начин. Това правят капиталистическите държави. Русия наистина има „относителна автономия“ и естествено – както твърдят „офанзивни реалисти“ като Джон Миърсхаймър – ще използва всяка слабост на САЩ, за да оспори хегемонията на последните от чувство за самосъхранение. Принадлежа към школа на мисълта, която никога не е идеализирала Русия като неимпериалистическа сили или като контрахегемон на еднополюсния ред, ръководен от САЩ. Да кажеш, че по-слабата руска държава е империалистическа, като в същото време критикуваш много по-силния алианс на НАТО, ръководен от САЩ, че е провокирал тази криза, обграждайки Русия, не е оксиморон.
Що се отнася до това какво да се прави, определено трябва да подкрепим антивоенното движение в Русия. Ако има някаква надежда, то тя се крие във факта, че настоящата война – за разлика от анексирането на Крим през 2014 г. – изглежда е изключително непопулярна сред руснаците от всички слоеве на обществото. Може би съм твърде голям оптимист, но тази война потенциално може да подпечата политическата смърт на Путин. Друг обнадеждаващ знак е, че антиправителствените протести в Русия през последните години излязоха от познатия кръг на либералите и финансираните от Запада неправителствени организации и включиха много социални искания. Призивът на Алексей Навални за „тактическо“ гласуване за основната опозиционна партия във всеки регион изглежда да подсили до някаква степен Комунистическата партия на Руската федерация. Доколкото разбирам, има брожения вътре в партията срещу „лявопатриотичната“ (и рускошовинистична) линия на ръководството, която подкрепя Путин по външнополитически въпроси. Наскоро видях антивоенна декларация, подписана от „членове на КПРФ“, заедно с други леви сили, като например Руското социалистическо движение. Това наистина са обнадеждаващи знаци.
Въпреки това трябва да сме наясно, че елитите ще впрегнат настоящата криза, за да оправдаят всичко в нашите страни – от съкращения на социални плащания до по-нататъшно унищожаване на околната среда. Настоящата криза вече се превръща в атака срещу стандарта на живот. Изглежда, че германската държава не е имала достатъчно пари, за да се справи с пандемията, но има 100 милиарда евро, за да повиши военния бюджет до прословутите два процента от БВП на Тръмп. Кристиан Линднер, смешният либерален министър на финансите, даде ясно да се разбере откъде трябва да дойдат тези пари – „ние също трябва да направим жертви и просто не можем да преразпределяме постоянно“, каза той в едно скорошно телевизионно предаване. Cui bono*, може да попитаме? Ето защо е наложително да окажем натиск върху собствените си правителства да призоват за прекратяване на огъня, вместо да ескалираме ситуацията чрез изпращане на повече оръжия или налагане на повече санкции. Аз лично не виждам защо неутралитета на Украйна трябва да се разбира като нещо лошо или като капитулация пред Путин. Както сполучливо каза Янис Варуфакис, държави, които не са членки на НАТО, като Финландия и Швеция, се радваха на повече свободи по време на Студената война, отколкото държави от НАТО като Гърция (и Турция днес, да не забравяме). И накрая, не бива да се отказваме от призива за разпускане на НАТО. НАТО е опасен анахронизъм, подкрепял режими от фашизма на Салазар в Португалия до фашисткия гръцки „режим на полковниците“ и този на генералите-кюрдоубийци, които управляваха Турция в продължение на половин век. НАТО принадлежи на бунището на историята.
