От Тарас Билоус

Публикуваме този текст на Тарас Билоус, написан часове преди авторът да бъде мобилизиран в рамките на продължаващата война в Украйна. Текстът е силно емоционален – но едва ли в ситуацията, в която е поставен авторът, анализът може да бъде друг. Част от изказаните тези със сиурност имат нужда от сериозна дискусия. Така например смятаме, че критиката към експанзивната политика на НАТО е неизменна част от заемането на антивоенна позиция, заедно с ясното назоваване на агресора в лицето на Путин в момента (двете неща не си противоречат, а обратното – вървят ръка за ръка), за да се разбере актуалната ситуация в цялост и да може да ѝ се противодейства ефективно. В същото време отчитаме, че зле разбрани „антиимпериалистки“ позиции, които не могат да надскочат лагерното деление от Студената война и да са честни за ролята на Русия на Путин в настоящата война, далеч не са „специалитет“ единствено на западната левица, а са видни, за съжаление, и сред много леви хора в Източна Европа и България. Въпреки тези съмнения считаме, че настоящата ситуация изисква да се дава трибуна приоритетно на леви позиции, идващи от Украйна и Русия, за да разберем по-добре случващото се там.

***

Пиша тези редове в Киев, докато той е подложен на артилерийска атака.

До последния момент се надявах, че руските войски няма да започнат пълна инвазия. Сега мога само да благодаря на онези, които изнесоха информацията на американските разузнавателни служби.

Вчера прекарах половината ден в размисъл дали да се присъединя към подделение на териториалната отбрана. През последвалата нощ украинският президент Володимир Зеленски подписа заповед за пълна мобилизация, а руските войски нахлуха и се подготвиха да обкръжат Киев – което практически взе решението вместо мен.

Но преди да заема поста си, бих искал да комуникирам на западната левица какво мисля за реакцията ѝ на руската агресия срещу Украйна.

На първо място съм благодарен на онези левичари, които сега стачкуват пред руските посолства – дори на онези, на които им отне известно време да осъзнаят, че Русия е агресорът в този конфликт.

Благодарен съм на политиците, които подкрепят оказването на натиск върху Русия да спре инвазията и оттегли войските си.

Също така съм благодарен на делегацията от британски и уелски депутати, синдикалисти и активисти, която дойде да ни подкрепи и да ни изслуша в дните преди руската инвазия. 

Благодарен съм и на Кампанията за солидарност с Украйна в Обединеното кралство за дългогодишната ѝ помощ.

Тази статия е за една друга част от западната левица. Онези, които си представяха „агресията на НАТО в Украйна“ и които не можеха да разпознаят руската агресия – като например клона в Ню Орлиънс на Демократичните социалисти на Америка (ДСА).

Или пък Международният комитет на ДСА, който публикува срамно изявление, в което не каза нито една критична дума срещу Русия (много съм благодарен на американския професор и активист Дан ла Боц и останалите за критиката им към това изявление).

Или тези, които критикуваха Украйна, че не изпълнява Минските споразумения, а мълчаха за нарушенията им от страна на Русия и така наречените „народни републики“.

Или онези, които преувеличаваха влиянието на крайната десница в Украйна, но не забелязваха крайната десница в „народните републики“ и избягваха да критикуват консервативната, националистическа и авторитарна политика на Путин. Част от отговорността за това, което се случва, е ваша.

Това е част от по-широкото явление в западното „антивоенно“ движение, обикновено определяно като „кампизъм“ от страна на левите критици. Британско-сирийската авторка и активистка Лейла Ал-Шами го определя с по-силни думи като „антиимпериализъм на идиотите“. Прочетете нейното чудесно есе от 2018 г., ако все още не сте го направили. Тук ще повторя само основната му теза: активността на голяма част от западната „антивоенна“ левица по отношение на войната в Сирия нямаше нищо общо със спирането на войната. Тя се противопоставяше само на западната намеса, като същевременно игнорираше или дори подкрепяше действията на Русия и Иран, да не говорим за отношението им към „законно избрания“ режим на Асад в Сирия.

„Редица антивоенни организации защитават мълчанието си по отношение на руските и иранските интервенции с аргумента, че „основният враг е у дома“ , пише Ал-Шами. „Това ги оправдава да не предприемат сериозен анализ на властта, който да им позволи да определят кои са всъщност основните действащи лица, тласкащи войната.“  

За съжаление в Украйна се повтаря едно и също идеологическо клише. Дори след като Русия призна независимостта на „народните републики“ по-рано тази седмица, Бранко Маркетич, автор в американското ляво списание Jacobin, написа статия, почти изцяло посветена на критиките към САЩ. Когато ставаше въпрос за действията на Путин, той едва направи забележка, че руският лидер е „сигнализирал не толкова безобидни амбиции“. Сериозно ли? 

Не съм привърженик на НАТО. Знам, че след края на Студената война блокът загуби отбранителната си функция и води агресивна политика. Знам, че разширяването на НАТО на изток подкопа усилията, насочени към ядрено разоръжаване и формиране на система за съвместна сигурност. НАТО се опита да маргинализира ролята на ООН и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и да ги дискредитира като „неефективни организации“. Но не можем да върнем миналото и трябва да се ориентираме към настоящите обстоятелства, търсейки изход от тази ситуация.

Колко пъти западната левица припомни неофициалните обещания на САЩ към бившия руски президент Михаил Горбачов относно НАТО („нито сантиметър на изток“) и колко пъти спомена Будапещенския меморандум от 1994 г., който гарантира суверенитета на Украйна? Колко често западната левица подкрепяше „легитимните опасения за сигурността“ на Русия – държава, притежаваща втория по големина ядрен арсенал в света? И колко често изразяваше загриженост относно сигурността на Украйна – държава, която, под натиска на САЩ и Русия, трябваше да размени ядрените си оръжия срещу парче хартия (Будапещенския меморандум), окончателно потъпкано от Путин през 2014 г.? Дали някога на левите критици на НАТО им е хрумвало, че Украйна е основната жертва на промените, предизвикани от разширяването на НАТО?

Неведнъж западната левица отговаря на критиките срещу Русия, споменавайки агресията на САЩ срещу Афганистан, Ирак и други държави. Разбира се, тези държави трябва да бъдат включени в дискусията – но как точно?

Аргументът на левицата би трябвало да бъде, че през 2003 г. други правителства не оказаха достатъчен натиск върху Съединените щати по отношение на Ирак. А не че сега е необходимо да се оказва по-малък натиск върху Русия заради Украйна.

Очевидна грешка

Представете си за момент, че през 2003 г., когато САЩ се подготвяха за инвазията в Ирак, Русия се беше държала както САЩ през последните седмици: със заплахи за ескалация.

А сега си представете какво можеше да направи руската левица в тази ситуация според догмата „основният ни враг е у дома“. Дали щеше да критикува руското правителство за тази „ескалация“, заявявайки, че то „не бива да застрашава междуимпериалистическите противоречия“? За всички е очевидно, че в този случай подобно поведение би било грешка. Защо това не беше очевидно в случая с агресията срещу Украйна?

В друга статия на Jacobin от началото на този месец Маркетич стига дотам да твърди, че Тъкър Карлсън от Fox News е „напълно прав“ за „украинската криза“. Карлсон поставя под въпрос „стратегическата стойност на Украйна за САЩ“. Дори Тарик Али в New Left Review одобрително цитира изчисленията на германския адмирал Кай-Ахим Шьонбах, според когото засвидетелстването на „уважение“ на Путин по отношение на Украйна е „ниска цена, дори никаква цена“, като се има предвид, че Русия може да бъде полезен съюзник срещу Китай. Сериозни ли сте? Наистина ли бихме искали САЩ и Русия да постигнат споразумение и да започнат нова Студена война срещу Китай като съюзници?

Реформиране на ООН

Не съм привърженик на либералния интернационализъм. Социалистите трябва да го критикуват. Но това не означава, че трябва да подкрепяме разделението на „сферите на интереси“ между империалистическите държави. Вместо да търси нов баланс между двата империализма, левицата трябва да се бори за демократизиране на международния ред на сигурност. Нуждаем се от глобална политика и глобална система за международна сигурност. Последната е налице: това е ООН. Да, тя има много недостатъци и често е обект на справедливи критики. Но човек може да критикува или за да опровергае нещо, или за да го подобри. В случая с ООН се нуждаем от второто. Нуждаем се от лява визия за реформиране и демократизиране на ООН.

Разбира се, това не означава, че левицата трябва да подкрепя всички решения на ООН. Но цялостното засилване на ролята на ООН в разрешаването на въоръжени конфликти би позволило на левицата да сведе до минимум значението на военно-политическите съюзи и да намали броя на жертвите. (В предишна статия писах за това как мироопазващите сили на ООН можеха да помогнат за разрешаването на конфликта в Донбас. За съжаление, тя вече е загубила своята актуалност.) В края на краищата ООН ни е необходима и за решаването на климатичната криза и други глобални проблеми. Нежеланието на много международни левичари да се обърнат към нея е ужасна грешка.

След като руските войски нахлуха в Украйна, редакторът на Jacobin за Европа Дейвид Броудър написа, че левицата „не бива да се извинява за това, че се противопоставя на военния отговор на САЩ“. Така или иначе не това беше намерението на Байдън, както той заяви многократно. Но голяма част от западната левица трябва честно да признае, че е поела напълно погрешен път при формулирането на отговор на „украинската криза“.

Украински бежанци прекарват първата си нощ в Полша на жп гарата в Przemysl, 24 февруари. | Attila Husejnow/SOPA Images via ZUMA Press Wire.

Моята гледна точка

Ще завърша с кратко описание на себе си и моята гледна точка.

През последните осем години войната в Донбас беше основната тема, всяваща разделение сред украинската левица. Всеки от нас формира позицията си под влияние на личния си опит и други фактори. Така че друг левичар от Украйна би написал тази статия по различен начин.

Роден съм в Донбас, но в украино-говорящо националистическо семейство. Баща ми се присъедини към крайната десница през 1990-те години, наблюдавайки икономическия упадък на Украйна и забогатяването на бившето ръководство на Комунистическата партия, срещу което се бореше от средата на 80-те години. Разбира се, той има силно антируски, но и антиамерикански възгледи. Все още си спомням думите му на 11 септември 2001 г. Гледайки по телевизията как падат кулите близнаци, той каза, че отговорните за това са „герои“ (вече не мисли така – сега смята, че американците са ги взривили нарочно).

Когато войната в Донбас започна през 2014 г., баща ми се присъедини към батальона „Айдар“ като доброволец, майка ми избяга от Луганск, а дядо ми и баба ми останаха в селото си, което попадна под контрола на „Луганската народна република“. Дядо ми осъди украинската революция на Евромайдана. Подкрепя Путин, който според него е „възстановил реда в Русия“. Въпреки това всички ние се опитваме да продължим да разговаряме помежду си (макар и не за политика) и да си помагаме. Опитвам се да проявявам разбиране към тях. В края на краищата дядо ми и баба ми са прекарали целия си живот в колхоз. Баща ми беше строителен работник. Животът не е бил благосклонен към тях.

Събитията от 2014 г. – революция, последвана от война – ме тласнаха в противоположна посока на повечето хора в Украйна. Войната уби национализма в мен и ме тласна към левицата. Искам да се боря за по-добро бъдеще на човечеството, а не на нацията. Родителите ми, с техните постсъветски травми, не разбират моите социалистически възгледи. Баща ми се отнася снизходително към моя „пацифизъм“ и проведохме неприятен разговор, след като се появих на антифашистки протест с плакат, призоваващ за разформироване на крайнодесния полк „Азов“.

Когато Володимир Зеленски стана президент на Украйна през пролетта на 2019 г., се надявах, че това може да предотврати разразяващата се сега катастрофа. В края на краищата е трудно да демонизираш рускоговорящ президент, който печели с предизборна програма за мир в Донбас и чиито шеги са популярни както сред украинците, така и сред руснаците. За съжаление сгреших. Въпреки че победата на Зеленски промени отношението на много руснаци към Украйна, това не предотврати войната.

През последните години съм писал за мирния процес и за цивилните жертви от двете страни на войната в Донбас. Опитах се да насърча диалога. Но сега всичко това се изпари. Няма да има компромис. Путин може да планира каквото си иска, но дори ако Русия превземе Киев и установи свое окупационно правителство, ние ще му се противопоставим. Борбата ще продължи, докато Русия не се изнесе от Украйна и не плати за всички жертви и всички разрушения.

Ето защо последните ми думи са насочени към руския народ: побързайте и свалете режима на Путин. Това е както във ваш, така и в наш интерес.

Превод от английски: Неда Генова

Заглавно изображение: Украински войник сочи към пострадала от руски обстрел сграда в източната част на страната. | Jakub Podkowiak/PRESSCOV/Sipa USA.

Още по темата за войната в Украйна:

• Между провоенния консенсус и нуждата от антивоенно движение – от Станислав Додов

• Един американски ветеран от окупацията на Ирак към руските войници – от Бен Шрейдър

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments