От дълго време мислех да разговарям с проф. Митев, мой учител в социологията, за времето на Младежкия институт към ЦК на Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС), но все някак си не стигахме дотам. Мислех, тъй като през 70-те и 80-те години на миналия век – заедно с Философския факултет на Софийския университет – Научноизследователски институт за младежта (НИИМ) бе едно от средищата на гражданско свободомислие и на философско инакомислие (и колкото и да е скромен проф. Митев по време на разговора, това го дължахме преди всичко на него). За добро или лошо разговорът бе ускорен от конюнктурни обстоятелства (за добро, тъй като те обърнаха вниманието ми към проблеми, които иначе надали щях да забележа).

Седнали сме в офиса на Института за критически теории на свръхмодерността, аз вече съм изчел доста от онова, което той е казал в предишните си интервюта. Изпратил съм му няколко въпроса, които са по-скоро скица за онова, което ме интересува; предпочитам обаче да оставя проф. Митев да следва собствения ритъм на разказа си, като само от време на време го връщам към тях. Той разказва спокойно, после изведнъж ускорява темпото, поставяйки интонационен акцент върху онова, което му се струва съществено (още по време на лекциите му бях силно впечатлен от тази му особеност). Предпочитам жанрът да бъде не интервю, а по-скоро свободен разговор.

Докато трае разговорът ни, се сещам какво ми каза той, когато ме назначи в Младежкия институт: „Изследванията ни, освен научно професионални и граждански критични, не бива да могат да бъдат четени като донос за младежта”. Тъкмо заради това си мисля, че е някак си жалко за всички нас – и като професионални социолози, и като граждани – да останем безучастни тогава, когато НИИМ към ЦК на ДКМС е идеологически дамгосан*. Затова реших да извлека и заглавието на разговора от самия разказ на проф. Митев, тъй като тогава той не беше само директор на Младежкия институт – за него младежта наистина бе кауза.

Д. Д.

Деян Деянов: Проф. Митев, бих искал в този разговор да поставим акцент преди всичко на вашите научни и граждански политики като директор на Научноизследователския институт за младежта към ЦК на ДКМС в периода от 1974 до 1988 година. Но преди това трябва да се обърнем към неговата история, която беше, така да се каже, пренаписана, преди някой да я напише; пренаписана с инсинуации като „пожари и крадци пишат историята”, „пожарите и крадците са действали много внимателно” и т.н. (Няма как да не се обърнем отново и към съдбата на архива на Института, макар вие нееднократно да сте я разказвали).

Петър-Емил Митев: Дейността на НИИМ е фиксирана в множество публикации, които дори при кривогледо четене е трудно да се изопачат. А желаещите могат да направят и справки в архива на ДС.

Историята на Института за младежта не е написана, казваш ти; да, наистина няма обширни изследвания, обширно изложение. Имаше идея на Мария Динкова да напише „Романът на една иновация“. Обърна се към мен, но моите текущи ангажименти не ми позволиха навреме да отговоря. Най-същественото обаче, така мисля, е казано в интервюто на проф. Светла Колева с мен, публикувано в сборника „Социологията в България през погледа на поколенията“ (2012), а след това и в моята книга „Българите: социологически погледи“ (2016). Онзи, който се интересува с научна добросъвестност от историята на младежките изследвания, би трябвало да познава тези публикации. В тях се съдържа и ясен отговор на въпроса за архива на Института за младежта. В Държавния архив бяха предадени протоколите на дирекционния съвет и на научния съвет, както и финансовите ведомости. Научният архив беше предаден на Комитета за младежта и спорта и настанен в една стая на третия етаж в сградата на комитета, сега е на Спортната  палата. За него се грижеше назначената като експерт Соня Лангова, бивш научен сътрудник в Института за младежта, отговаряше за архива от 1993 до 1997 г. Следите се губят по време на втория кабинет на Иван Костов. Казвал съм мнението си: унищожаването на архива е научно престъпление. И съм посочвал виновниците поименно.

Д. Деянов: Докато четях предишни ваши интервюта, в които скицирате историята на Младежкия институт, останах с впечатлението, че сондажът от 1974 г., провокиран от лозунгите по стените на висшите учебни заведения, в които младежите дават воля на възмущението си към поредната акция срещу младежката мода (дълги коси и тесни панталони на младежите, къси поли на девойките), са в началото на тези ваши научни и граждански политики като директор на Младежкия институт. Така ли е? Тогава ли започнахте да залагате на този нов език, с който научното изследване може да бъде граждански критично, без да бъде донос към младежта?

П.-Е. Митев: Въпросите ти, струва ми се, съдържат предположението, че, така да се каже, директорските политики, т.е. изследователската линия на ръководство, е формирана от определен момент, например от 1974 г. Това не е адекватно предположение. Отговор трябва да се потърси още от мотивите на пионерите, изследователското ядро, което инициира и отстоя създаването на самостоятелно научно звено по въпросите на младежта – Минчо Семов, Анастас Илиев, Иван Коцев, Любен Николов, а и аз съм между тях, допринесе и Коста Господинов. Ние бяхме поколение, което формира светогледа си, прогледна, така да се каже, в средата на 50-те години и осмисли репресивната същност на системата, нейната динамика, застана на убедени антисталинистки и публично изразени антидогматични позиции. За нас младежта беше кауза. Това личи и в моята книга „Общественият прогрес и младежта” (1969), публикувана три години преди да стана директор на Центъра за социологически изследвания на младежта. На младото поколение трябва да се направи гражданският залог, на промените в младежта трябва да се разчита. „Промените в младежта“, това е неголяма, но важна книга, която Минчо Семов публикува в края на своето ръководство. Между другото от Американското посолство поискаха тази книга за библиотеката на Американския конгрес.

Д. Деянов: Кога беше това?

П.-Е. Митев: През 1972 г. А пък аз завърших работата си в Института за младежта с публикацията „Младежта и социалната промяна“ (1988), това е квинтесенцията на изследователските резултати. Пред нас имаше и научно предизвикателство: какво представлява, каква е същността, каква е differentia specifica на обществото, което се ражда от Октомврийската революция и по наше време се утвърждава като социалистическо, а сега се отрича като комунистическо. Не бих казал, че тази научна задача е изчерпана, макар вече да има редица важни анализи. Поколенските взаимоотношения са изключително евристична гледна точка, наблюдателна кула, за да се надникне в същността на самото общество. И това също го има в нашите заключения.

Изследването на антиправителствените лозунги през 1974 г. беше смела и силна инициатива, която допринесе да се предотврати репресивната вълна, бих казал, милиционерщината, която можеше да се надигне. Но това беше тактически ход. Ние, имам предвид и първия ръководител Минчо Семов, си поставяхме стратегически цели, които засягат статуса на младежта, обществените изисквания към нея, изявите ѝ.

Д. Деянов: И това беше така от самото начало.

П.-Е. Митев: Това беше така от самото начало. Фактически историята на младежките изследвания, дори историята на самия Център, започва с голямо изследване, направено още преди той да бъде официално институционализиран. Това е изследването „Потенциалната миграция на селската младеж към града”, което съдържаше изключително съществени научни препоръки. Ние доказахме, че можем да работим и това да бъде от полза за обществените решения.

Бих казал, ние дешифрирахме действащия обществен договор, или базовата социализационна програма на обществото.

Д. Деянов: А имаше ли някаква динамика в тези стратегии, тъй като те очевидно не са останали същите в този период?

П.-Е. Митев: Да, ще отговоря и на това. Цитирам моя публикация:

Така се получава една специфична социализационна програма, чиято конституция може накратко да се сведе до следното:

Параграф 1. Младежта е предана на партията и народа. Нейната преданост се проявява практически в това, че тя се учи и работи добре.

Параграф 2. Партията и народът се грижат за младежта. На младежта се създават условия за образование и гарантирани работни места.

Това е базовата социализационна програма.

Д. Деянов: Но фактически тук няма проблема за обратното влияние…

П.-Е. Митев: Точно така. Това е социализационната програма, която ние подложихме на критика. Доказахме, че се ражда, формира се ново поколение с нови нагласи, с нови изисквания – това са резултатите от стратегическо изследване.

Д. Деянов: „Съвременният млад човек“.

П.-Е. Митев: Съвременният млад човек. Нашето заключение: ражда се ново поколение. За мигрантите от селата в градовете: градската среда, образованието, професията са постижение. За синовете и дъщерите на мигрантите: това е даденост. Установихме различни форми на стремежа към по-пълна изява, към многостранна реализация на личността. Сравнителното емпирично изследване разкрива нова фаза в еманципацията на личността. Цитирам моя публикация от 1980 г.:

Младото поколение в нашата страна от нравствена гледна точка израства като по-свободно поколение. По-свободно в изявата на радостта от живота, на дръзновението в труда, по-свободно от сковаващите предразсъдъци в сексуалните отношения, от битовия фетишизъм и старомодните йерархични структури в семейния живот.

Оттук следва генерален извод за практическата политика, който защитих пред най-високия младежки форум – Конгреса на Комсомола, XV конгрес, 27 май 1987 г.

Цитирам: „Нашата задача е да се избегне едно двойно недоразумение. Младежта получава много и малко. Просто в условията на качествено нов растеж тя трябва да получи не повече, а нещо по-различно. Младежта се нуждае не от повече грижи, а от повече шансове, от повече възможности, от повече свобода за изява.” Това е казано на конгреса на Комсомола. И е синтетичен резултат от нашите изследвания.

Значи нашата задача беше да очертаем облика на новите млади, да допринесем, доколкото можем, за тяхното разбиране, за формирането на адекватно и добронамерено управленско отношение.

Д. Деянов: Според мен едно от най-интересните свидетелства за това как езикът на социологическите препоръки може да въздейства върху държавните политики спрямо младежта е писмото на Тодор Живков до ЦК на ДКМС – този, както казвате, „нов обществен договор на партията с младото поколение”. Така вие сте били, така да се каже, говорител на младежта пред официалната власт. Според мен този „нов обществен договор” обаче поставя два проблема: дали лозунгът „Учение и труд, жизнерадост и дръзновение”, заменил лозунга „Учение и труд, труд и учение”, не е бил присвоен от същата тази партия, за да легитимира същите политики към младежта, които е бил призван да обнови? И доколко този нов лозунг е бил разпознаваем за самата младеж като неин собствен (както напр. „Правете любов, а не война!”)?

П.-Е. Митев: Откровено казано, учудва ме въпросът дали лозунгът „Учение и труд, жизнерадост и дръзновение” е бил разпознаваем за младежта. Жизнерадост и дръзновение са основни характеристики на младостта. Ние ги разпознавахме в младежта и предложихме да бъдат признати, защото само „учение и труд, труд и учение” е затворен цикъл, който назидава, поучава, който представлява изисквания. Жизнерадост и дръзновение, това е другата страна, признание за правата на младостта, признание, което според нас отговаряше на изискванията и стремежите на новото поколение.

Д. Деянов: Тоест тук се появява субектната реализация.

П.-Е. Митев: Точно така. И нашата обща оценка беше, че отношението към младежта страда от излишна педагогизация, вкл. в комсомолската работа. Центърът на тежестта трябва да се премести върху решаването на проблемите на социално-професионалния старт, да се онтологизира подходът към младежта. И оттук реализацията като ключов термин.

Сега, имаше ли ефект от лансирането на този лозунг? Ами има един факт. Тъкмо след издигането на този лозунг в края на 70-те и първата половина на 80-те години избуяха спонтанните младежки групи. Много лесно беше да се обявят за идеологическа диверсия. Още повече, че те наистина често подражаваха или имаха за кумир западни състави и пр. Както и такива показни атрибути, елементи на външността. Парадоксално, но и показателно е и това, че тъкмо през 1985 г., международната година на младежта, излезе Заповед РД 09789 на Министерство на народната просвета (МНП), която отчетливо изразяваше нов, съвсем различен подход*.

Д. Деянов: Консервативен завой.

П.-Е. Митев: Да, консервативен завой. Министър беше Александър Фол, който дойде в ЦК на Комсомола и между другото обясни, че има прецеденти. Цитира една заповед на МНП от началото на XX в. против младежката мода. Това беше потресаващо. Той като историк…

Д. Деянов: Но той беше свободомислещ човек…

П.-Е. Митев: Това беше мнението на активните борци, извинявам се за това, че така грубо го казвам. Това беше мнението на консервативните среди в самата партия. Очевидно тази заповед беше нов тип отношение. Самият Фол беше широко скроен човек, разбира се, аз го познавах, той ми е състудент, макар и да следваше история, ние имахме общи лекции. Но той в случая беше държавен чиновник, изпълнител.

Ето тук какво съм казал: „Заповед РД 09789 е симптоматичен факт на нашата младежка политика, който издава нейния репресивен характер и слага край на очакванията, че Комсомолът ще стане генерален пълномощник“ („Младежта и социалната промяна”, 1988).

Д. Деянов: Това кога е казано?

П.-Е. Митев: Това е казано през 1988 г., а преди това…

Д. Деянов: А беше ли официално публикувано?

П.-Е. Митев: За служебно ползване. Ние разпространихме книгата. Виж, Деяне, ето самото изследване, ще можеш да видиш. Донесох изследването „Основни резултати от емпирично социологическо изследване Заповед РД на МНП през призмата на общественото мнение“. Инициирано от мен, изпълнител беше кфн Лина Бояджиева. Единствено уведомих и поисках съгласието на Петър Балкански, заместник-директора. (Той беше мой заместник с голям принос за изграждането на Института и освен това пряко свързан с проблемите на учещата младеж.). Нито дирекционният съвет е бил уведомен, нито научният съвет.

Нещо за технологията на изследователското планиране. Постъпваха заявки от отдели на Централния комитет, от окръжни комитети, от Комитета за младежта и спорта. Не сме получавали партийна заявка нито веднъж.

Д. Деянов: Тоест в ЦК на БКП никога не са се интересували каква да бъде тяхната политика спрямо младежта. Това е удивително…

П.-Е. Митев: Не може да се каже за кабинета на Тодор Живков, но оттам не са ни възлагали изследвания, а са ползвали информации, които изпращахме. На базата на заявките се изработваше проектоплан. Ето един списък на изследвания, може да се види. В повечето от тези изследвания изобщо не съм участвал. Тук има едно много специално изследване, беше възложено от Министерския съвет – „Адаптация и начин на живот на българските младежи в Съветския съюз“. Това беше, мисля, 1987 или 1988 г., накрая на моето…

Д. Деянов: А това означава ли отношението на младежта, която е в Съветския съюз, към перестройката?

П.-Е. Митев: Не. Директната заявка беше мотивирана приблизително по следния начин: няма един български младеж, който да се върне от Съветския съюз и да каже нещо добро; всички се връщат негативно настроени към съветското общество; разберете защо, на какво се дължи това.

Д. Деянов: И това е 1987 г., това е Горбачово време.

П.-Е. Митев: Да, но тук не става дума за политика. Става дума за начина на живот, за отношенията. Изследването беше проведено на четири територии, в четири области – Тюмен, Коми, Кривой рог и Узбекистан. А що се отнася до перестройката, направихме секретно изследване. Горбачов дойде в София и преди неговото посещение Николай Добрев ми поръча изследване на очакванията на младежта от посещението на Михаил Горбачов. Ние го направихме, това беше оперативно изследване.

Дадох доклада на Станка Шопова. Изобщо не го изпратих в ЦК на БКП, нека тя да реши. Очакванията на младежта бяха за повече гласност, изобщо те бяха положителни към перестройката. Изтъкваха, че у нас не се прави достатъчно, че не се върви в същата насока или със същите темпове.

На базата на заявките планирахме оперативните проучвания, повечето бяха такива, някои с висока обществена стойност. Например от ДКМС ни поръчаха да изследваме мнението на младежта за младежките домове. Беше направено изследване под ръководството на проф. Венец Цонев, между другото безпартиен, с участието на проф. А. Ю. Тотев, на проф. Здравко Сугарев, също безпартийни. Представихме резултатите и те бяха докладвани на конференция във връзка с младежките домове и взети предвид при разработването на типовия архитектурен проект. Също висока обществена стойност имаше изследването за свободното време на младежта, проведено в два окръга, в които експериментално беше въведена петдневната работна седмица, преди да се въведе в цялата страна.

На тази база планирахме оперативните проучвания, но освен това включвахме и стратегически изследвания, които засягат младото поколение като цяло – неговите основни характеристики, динамиката на поколенското развитие. Тези стратегически изследвания в началото, как да кажа, бяха скрити в заглавия, които най-малко от всичко могат да говорят за основния замисъл. Например изследването, за което вече казах, изключително важно изследване, от което цитирах извода, че се ражда ново, по-свободно поколение и дори се прогнозира „социалната инициатива, промяна, която трябва да очакваме”, е с непретенциозното название „Нравственото възпитание на младежта”. „Социалната инициатива, промяна, която трябва да очакваме“, това е публикувано в 1980 г., а изследването е проведено преди това, в края на 70-те години. Също и изследването за висшето образование („Възпроизводство и развитие на социалната структура на социалистическото общество чрез висшето образование”) имаше мащабен стратегически замисъл. През 80-те години, когато Институтът набра достатъчно опит и престиж, планирахме изследване, което дава възможност да се следи годишно пулсът на младежта. Озаглавено „Младежки барометър“, то е стопроцентово стратегическо изследване. Екипът беше под мое ръководство, с участието на Константин Господинов, Андрей Райчев, Цветозар Томов.

Д. Деянов: Барометърът не беше ли обвързан с международна общност от изследователи?

П.-Е. Митев: Директно не. Косвено – да, доколкото в този барометър използвахме индикатори от международни изследвания. Между другото индикатори от Барометъра бяха използвани и след промените – намериха приложение от 90-те години до изследвания на Фондация „Фридрих Еберт” през последните пет години.

Много уместна беше твоята бележка за международните индикатори. Важна роля изигра нашето включване в международната научна общност. Много важно. На световен конгрес по социология (Торонто, 1974 г.) беше представено японското глобално проучване в 11 страни от 4 континента. Можеш да си представиш за какви гигантски средства става въпрос. Единствено за Бразилия беше представително само за градовете.

Ние получихме възможност да измерим българската младеж с международна мяра. Резултатите се оказаха неблагоприятни и направихме важни критични изводи. Ще цитирам пак моята публикация „Младежта и социалната промяна”:

Не можем да приемем за естествено, че повече от една трета от нашите младежи отдават особено значение на социалните възможности на родителите, докато например в Япония са само 3%, в Съединените щати – 12%, в Швеция – 7%. При това с по-високите претенции сред студентите ролята на семейството се увеличава. […] Прекалено голямо значение се отдава и на шанса, и тук сравнението със страните, включени в глобалното японско изследване, е неблагоприятно за нас. На щастлива случайност, на щастлива съдба разчитат само 7% от младите американци, 11% от шведите, най-висок процент е 48 в Югославия, но също по-нисък от нашия.

Донесъл съм тук и изследването „Барометър ‘87“ с анкетната карта и процентното разпределение. Данните, които цитирах, бяха много силни, но имаше и такива данни, които просто не позволяваха да се направи и секретна информация. И секретна информация! Бяха скандални. Моето напускане на Института позволи на новото ръководство да ги загърби. Бяха направени две изследвания – „Барометър ‘86“ и „Барометър ‘87“. Нито едно не завърши с доклад, дори с Експрес информация, нито секретен материал. Не. Те бяха потулени и проектът беше прекратен по времето след мен.

Д. Деянов: Така да се каже, засекретени спрямо партията и държавата?

П.-Е. Митев: Просто останаха скрити. Ето какво ще цитирам: „Можете ли да кажете, че у нас всеки може да разчита на човешко разбиране и подкрепа?” Мнозинството казва – не съм съгласен. Не съм съгласен! Значи няма социализъм! Ако всеки не може да разчита на човешко разбиране и подкрепа, значи няма социализъм! Това означава. Не може да се коментира, няма как. Да не говорим и за другите подвъпроси: „у нас политическата информация е достоверна“, „у нас се стимулира инициативата на хората“, „у нас всеки е равен пред закона“… Дръзки въпроси. И преобладаващо негативни отговори.

Д. Деянов: При това съвсем свободни отговори.

П.-Е. Митев: Да, доминиращ нонкомформизъм.

Д. Деянов: Какво е процентното разпределение за равенството пред закона?

П.-Е. Митев: 52% – не съм съгласен, 44% – съгласен съм. „У нас има свобода на словото“ – същото. При това става дума за извадката като цяло, при студентите и висшистите несъгласието е по-голямо. Това няма как да се коментира.

Д. Деянов: А тези данни как възнамерявахте да ги използвате нататък?

П.-Е. Митев: Разчитахме, че в крайна сметка с развитието на преустройството ще се стигне до такава степен на гласност, в която тези данни могат да се публикуват, както в Съветския съюз бяха публикувани неща, които биха били скандални у нас. Там директно се подлагаха на съмнение и марксизмът-ленинизмът, и социализмът, и революцията.

Тук стигаме до въпроса за пролуките. В точния смисъл на думата „пролука”. Използвахме пролуки в контрола върху изследванията. Контролът върху „изследванията” се осъществяваше от Информационно-социологическия център на ЦК на БКП, който разрешаваше осъществяването на анкетни изследвания, като изискваше и одобряваше анкетната карта.

Д. Деянов: Това Янчо Георгиев ли е?

П.-Е. Митев: Да. Изискваше и одобряваше анкетната карта. Пролуката, която открихме, бяха дълбочинните и непредставителни интервюта. Правихме дълбочинни и непредставителни интервюта, които не изпращахме за съгласуване. След това публикувахме резултатите с увод, в който се казва, че всички тези данни са непредставителни. Едва ли не: всичко, което ще кажем, е невярно или най-малкото съмнително. Много се смяхме тогава.

Институтът имаше голям колектив и много опитни, проверени сътрудници. Едно от най-важните проучвания е „Младежта и някои актуални икономически проблеми“, това е вече втората половина на 80-те години. Бях научен ръководител, но основен автор беше Андрей Райчев. Резултатите публикувахме в бюлетина Експрес информация. Интерпретирах ги на една конференция във Варна със съветско участие. Тезата ми беше, че наблюдаваме преход от икономизация към идеологизация на младежкото съзнание. Това беше „червен картон”. Предвещаваше взрива на младежкото недоволство, бунта на младите след 1989 г.

В по-общия смисъл пролуките създаваха самото развитие на системата. Бих казал, че това беше дори пространство, създаваше се от самото развитие. Разликата между вчера и днес, между днес и онова, което се очаква утре. Опитах се да го теоретизирам като преход от екстензивно към интензивно развитие. Трябва да си спомним годините, в които от партийния връх се обявиха за мултипликационен подход, за акселерация на развитието и пр. Обществото се отдалечаваше функционално от сталинизма, но, как да кажа, клатушкайки се. След всяка крачка напред беше готово да направи две крачки назад, както показа Заповед РД 09789.

Много важен и благоприятен фактор беше завоюваният авторитет от Института за младежта, признанието, което получи у нас и в чужбина, в Съветския съюз и на международно равнище. В Международната социологическа асоциация (МСА) на X световен конгрес в Мексико сити през 1982 г. бях избран за президент на Изследователския комитет 34 „Социология на младежта”. Поисках финансиране от бюрото на ЦК за английското издание на книгата ми „Sociology Facing the Problems of Youth”, а Георги Танев, който ръководеше, попита: „Кои са официалните езици в МСА?“, отговорих: „Английски и френски“. И книгата беше преведена на английски и на френски; а на Световния конгрес по социология представих доклада…

Д. Деянов: Това е може би най-интересният обрат в общата рамка на изследванията на младежта: от проблема за социализацията на младежта вие се обръщате към проблема за ювентизацията на обществото. Извинете, че ви отклонявам, но бихте ли разказал малко по-обстойно как стигнахте до теорията за ювентизацията?

П.-Е. Митев: Планирахме темата „Социалната активност на младежта”. Звучеше актуално, дори банално. Държавният социализъм беше мобилизационно общество. От младежта се очакваше да излъчва ударници, стахановци, отличници… С други думи, „да дава повече от същото” и с повече ентусиазъм. Иновациите се споменаваха ограничено – Техническо и научно творчество на младежта (ТНТМ), техническо и научно творчество. А най-важното според мене беше друго измерение – новото, което младите внасят в обществените отношения. Социалното творчество на младежта. В диалог с Константин Господинов по повод на плановата тема развих тази теза. Коста предложи ново понятие – „ювентизация”. Приех го. Направих разработка, Коста направи важни допълнения. След това започнахме консултации с водещи членове на научния съвет: Минчо Семов, проф. Кирил Василев, проф. Венец Цонев и др. Всички се отнесоха много положително. Единствен проф. Тодор Бостанджиев направи възражение: според него точният термин е „ювенилизация” и вече се използва. След допълнително обсъждане решихме да запазим терминологичната иновация. През 1978 г. я представих на IX Световен конгрес по социология в Упсала, Швеция. Имаше много въпроси, но никакъв негативизъм. В следващите десетилетия общата теория на социализацията, базова за социологията на младежта, беше коригирана, но по друг начин – чрез взаимоотношението „социализация-индивидуализация”. Приемам този акцент, стига да не засенчва поколенския. Между другото в края на 90-те години бях включен в експертна група на Съвета на Европа по оценка на младежката политика на Нидерландия. Възложиха ми да подготвя доклада. Използвах понятието „ювентизация”. Колегите в групата с ръководител Карл Нисен, Дания, прецениха, че понятието „работи” и то остана в окончателния текст, който беше отпечатан в Страсбург в книжен формат.

Концепцията „социализация-ювентизация” се роди в хода на научна дискусия. Спомням си Лудвиг Фойербах: „Истинската диалектика не е монолог на самотния мислител. Тя е диалог на Аз и Ти”…

Д. Деянов: Мисля, че това кратко теоретическо отклонение ще помогне на читателя да разбере по-добре и историческия разказ…

П.-Е. Митев: Получихме много сериозно международно признание и то придоби нагледен характер в обстоятелството, че Шестата проблемна комисия на академиите на науките на страните-членки на СИВ по въпросите на възпроизводството на социалната структура на социалистическото общество взе решение за международно сравнително изследване на висшето образование, на студентите в страните-членки на СИВ. Това е комисия на академиите на науките, би трябвало да се обърнат за участие към Института по социология, но те поканиха нас, Института за младежта. Нещо повече, аз бях избран за председател на международния координационен съвет. И понеже тук споменаваш за втората мрежа… Втората мрежа беше тази научна общност. Научната, професионалната общност в нашата страна – тук съм длъжен да кажа – не гледаше ревниво на нашия институт, подкрепяше ни. Хората от Института по социология получиха много сериозни партийни позиции.

Д. Деянов: Да, знам, Стоян Михайлов беше секретар на ЦК.

П.-Е. Митев: Той преди това завеждаше отдел „Пропаганда и агитация” – огромен пост. Нико Яхиел беше съветник на Тодор Живков. Можеха да ни смачкат. Напротив, още когато бях назначен за директор, Стоян ме извика и ми каза: „Виж какво, с Минчо Семов имахме някои недоразумения, но се надявам, че с теб ще работим много добре“. Аз се познавах с него от преди това. И веднага ме включи в научния съвет на Института по социология.

Д. Деянов: Значи т.нар. „пролуки в системата” идват и от втората мрежа, така че тя няма само негативни функции… Ала вие сякаш никога не сте се занимавали с тези позитивни функции на втората мрежа*. Не сте я взели като теоретичен проблем сама по себе си, защото казвате, че това е „загниването на системата” и т.н. А тук втората мрежа очевидно действа в обратна посока.

П.-Е. Митев: Така е. Аз съм теоретизирал отрицателната страна в доклад, тогава още бях в Института. А след това Андрей Райчев ме изпрати като представител на Института на колоквиум в Лайпциг, където представих доклад на тема „Общество, социализация, социализъм“ („Society, Socialization, Socialism“, so-so-so). Потърсих отговор на въпроса защо социализмът, замислен като общество, което трябва да има по-висока степен на социализираност, се оказа общество с по-ниска степен на социализираност. В книгата ми „Преходът“ е включен този доклад, в който развивам тезата за протичането на два процеса, бюрократизация и лумпенизация. Те са свързани с това, че всеки превръща своето място в опорна точка, от която изгражда особени отношения. Може да продаваш вестници, но ти запазваш вестника за свой човек, който пък ще ти даде сирене и т.н.

Д. Деянов: Но това е и шанс за промяна на системата – пролуките в нея.

П.-Е. Митев: Е, да. Просто отговорих на въпроса защо съм видял повече отрицателната страна. Тя съдържаше вътрешна ерозия, тенденция към вътрешна ерозия.

Д. Деянов: Тук бих искал да се върнем към 70-те години. Обръщате се към „Неформалното общуване сред младежта”, продължено през 80-те от изследването на „Спонтанно възникналите младежки групи” и нататък… С това Младежкият институт е бил наистина говорител на младежката социална инициатива пред официалната власт. Но, предлагайки лозунга „Учение и труд, жизнерадост и дръзновение”, не се ли наемате да бъдете също и говорител на официалната власт пред младежта?

П.-Е. Митев: Не сме ли били ние „говорители на официалната власт”? Разбира се, че не. Това в никакъв случай не може да се каже, би означавало само да поемем една отговорност, която никога не сме имали. Властта беше не само лозунгът „жизнерадост и дръзновение” като част от официалната политика, но също и реалните репресии на Заповед РД 09789, нали? Ние, разбира се, не сме били никакъв говорител на властта. Само доставяхме резултатите от нашите изследвания, които разчитаха на това да се разбере, че за съществуването на системата е важно не нейното просто възпроизводство, а нейното развитие. Стабилността е в развитието. И това има пряко значение за предаването на поколенската щафета.

Д. Деянов: Ще ви помоля тук, след като вече скицирахте изследователския профил на НИИМ на ДКМС, да се обърнем към проучването „Мнението на младежта за отразяването на радиоактивната обстановка в Средствата за масова информация (СМИ)“. Какви бяха „пролуките в системата”, през които успяхте да го прокарате? Какво очаквахте да бъде социологически интересно в реакцията на младежта и бяхте ли изненадан от данните? Какви бяха социологическите препоръки, които дадохте на онези, които вземаха управленски решения за младежта (и бяха ли те чути, след като докладът по изследването бе секретен)?

П.-Е. Митев: Изследването за Чернобил не беше поръчано отгоре и не можеше да бъде. Това, което можеше да установи самото изследване, още предварително беше ясно. Състоянието на обърканост, на недоволство от липсата на информация беше огромен факт. Да се публикува това изследване, означава да се даде сигнал за публично разобличаване на властта. Разбира се, че това не можеше да бъде допуснато и аз самият подчертах, че това ще бъде секретно изследване. Пита се, можеше ли да бъде в полза на младежта, след като е секретно? Засекретяването означава, че гласът на самата младеж ще бъде чут само от управляващите. Но тъкмо това беше особено важно, а в недемократичните общества е и единствено възможно.

Д. Деянов: Тоест това изследване стига само до Янчо Георгиев и Андрей Бунджулов от управляващите.

П.-Е. Митев: Янчо Георгиев е този, който трябваше да осведоми управляващия връх.

Д. Деянов: Не сте следили как е вървяло?

П.-Е. Митев: Как ще следя? Аз съм долу в партера, как ще следя?

Д. Деянов: Отново ще ви отклоня: истина ли е, че в ЦК на Партията са говорили за вас като враг с партиен билет?

П.-Е. Митев: Не съм бил враг на партията, а на сталинизма в партията. Затова след началото на промените се ангажирах с реформаторското движение „Път към Европа”, взех участие в XIV извънреден конгрес и органите, които бяха избрани. Логично е сталинистите да са ме смятали за „чуждо тяло”. Бяха публикувани документи, в които на заседание на Политбюро Иван Панев иска моето изваждане от Университета (аз съм вече извън Института за младежта, но той иска да бъда отстранен и от Университета). През 1988 г. Градският комитет на партията в София даде указания да не се публикуват мои изказвания под каквато и да е форма…

Д. Деянов: Тоест политическото отношение към вас е било вече de facto отношение като към дисидент?

П.-Е. Митев: В историята на опозиционните спрямо официалната власт движения по времето на социализма има три обобщаващи определения: „троцкизъм”, „ревизионизъм” и „дисидентство”. Отношението към тях е с намаляваща репресивност. „Троцкизмът” е смъртна присъда, „ревизионизмът” – служебни санкции, „дисидентството” – ограничения. Още в началото на 60-те години бях публично обвинен в „ревизионизъм” в сп. „Философска мисъл” и това промени перспективата ми.

Между другото, в едно интервю, мисля на Копринка Червенкова във в. „Народна култура”, аз поставих следния въпрос: стабилността изисква развитие, а не просто възпроизвеждане, защото в противен случай ще се окаже, че в България има един, но колективен дисидент и това е младежта.

Д. Деянов: Да, спомням си.

П.-Е. Митев: За човек, който може да говори така, разбира се, е лесно да се определи: „казва името си”.

Публикацията по повод на „Чернобил” щеше да предизвика силна обществена реакция, да не кажа взрив. Взрив на обществено недоволство. Има ли полза младежта от нашето изследване? Ползата е за обществото като цяло, вкл. за младежта. Ползата е да се разбере, че липсата на информация води до объркване, остро недоволство и неадекватни реакции. Запомнил съм изказване на една жена: „А, всичко е наред, аз всички зеленчуци и плодове ги мия с хлорна вода“. Между другото много интересен факт от това изследване беше, че мъжете са по-информирани, те повече знаят за какво става дума. Жените са по-малко информирани, но по-действени, те взимат практически мерки.

Д. Деянов: А каква е била реалната информация по висшите етажи?

П.-Е. Митев: Не мога да кажа, не съм на този етаж.

Д. Деянов: Вие сам как научихте? От западна медия, така ли?

П.-Е. Митев: Аз бях на почивка в Родопите и там научих. Нещо ми се мярна от социалистически източник, но потърсих и западна информация, там се вдигна голям шум междувременно. Имаше и официална информация за Чернобил, беше съобщено, че е станала авария.

Д. Деянов: Това беше на 30 април, но някакво малко съобщение.

П.-Е. Митев: Малко, но ми даде повод да потърся… Аз се върнах на 1 или 2 май от Родопите през Пловдив, минах през пазара, купих си пресни марули (а на 1 май валя дъжд) и други пресни зеленчуци…

Д. Деянов: Малко повече за самото изследване можете ли да разкажете?

П.-Е. Митев: Съжалявам, че нямам текста пред себе си. Сега ти питаш за препоръките. Препоръките личаха от самото съдържание, както и от приложенията. Много важни бяха приложенията, имаше един не много голям текст за основните резултати, а след това приложения с откъси от интервюта, които сме правили и които допълваха картината. Дори я правеха много по-силна, отколкото беше самият текст. Препоръката беше очевидна: необходимо е да се внесе яснота, да се информират хората, да не стоят в разкрачено положение, да не стоят объркани и да търсят информация от други източници.

Д. Деянов: Някаква реакция имаше ли по повод на това изследване, става дума за управленска?

П.-Е. Митев: Никой не ме е информирал. Какво е направил Янчо Георгиев, не мога да кажа, но във всеки случай започнаха да се появяват информации през следващите дни. Не казвам, че ние сме допринесли, но не го изключвам. Появиха се и други инициативи. Физици от Софийския университет с ректор проф. Минчо Семов започнаха да правят измервания в София. В Министерския съвет лична инициатива прояви Георги Боболев, заместник-министър на вътрешната търговия. Пак ще кажа. Спецификата на нашето изследване беше: нещо, което е ясно от всекидневното общуване, ти го превръщаш в обществен въпрос. Повдигаш го като обществен въпрос и даваш доказателства. Немалко наши изследвания просто даваха доказателства за неща, които можеш да се досетиш и без да правиш изследване. Даваха опорни точки. Съжалявам, че нямам изследването.

Д. Деянов: Мисля да го потърся, ще се обадя на Михаил Груев в Централния държавен архив, добре ще е да го преснимаме и всички интересуващи се от проблема да могат да го изчетат.

П.-Е. Митев: Ще прочетеш текста и ще видиш, че там ние не се идентифицираме с властта, това е едно обективно научно изследване. Целият смисъл на нашите изследвания беше да се види истината, непредубедено, с научна почтеност и гражданска съвест.

Заглавна снимка: БГНЕС

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments