В предходните две части на тази поредица разгледахме някои от най-базовите концепции в днешната ортодоксална икономическа наука – рационалния икономически агент, търсенето и предлагането. Оказа се, че идеите на доминиращата в момента неокласическа школа (позната в общественото пространство като неолиберална) не само не отразяват действителността, но са и ненаучни поради множеството логически и методологически пропуски, грешки, а в много случаи и манипулации.

За да допълним картината на микроикономическо ниво, следва да разгледаме и производството и производствените фактори (труд, земя и капитал). Все пак теоретиците на капитализма би трябвало да са наясно поне с тази сфера, която е сърцевината на капиталистическата система.

Какво ни казва ортодоксалната доминираща доктрина за производството? В анализа си на тази сфера неокласицизмът отново борави с разгледаните в предходната част на тази поредица маржинални или пределни категории, неизменно подчинени на идеята за максимизиране, в случая на печалбата (докато при потреблението максимизирането бе по отношение на полезността). Универсалното условие за максимизиране на печалбата е изравняването на пределните придохи от продажбата на допълнителна единица продукция (MR, marginal revenue) с пределните разходи за производството на тази допълнителна единица продукция (MC, marginal costs). В математически план това е продиктувано от правилото, че дадена величина (в случая печалбата) е максимална, когато първата ѝ производна (т.е. маржиналната печалба, която е разликата между пределни приходи и пределни разходи) е нула. По отношение на обсесията на ортодоксалните икономисти с пределните величини и въпроси като минимизиране на разходи, максимизиране на печалба и т.н. съществува и един анекдот, който гласи, че най-ниските разходи за производство са при липса на производство.

Изглежда съвсем естествено, че увеличаването на предлагането на дадена стока неминуемо върви ръка за ръка с увеличаване на цената ѝ. Не е ли логично да няма особен смисъл да увеличиш производството, ако цената не се повиши? Съществува обаче и алтернативна гледна точка, която, както често се случва в доминиращата икономическа наука, системно е пренебрегвана въпреки множеството емпирични потвърждения.

Според неокласическата теория в „краткосрочен период“ производителността намалява с нарастване на производството.

Основите на теорията са положени още по времето на класиците през XVII – XVIII век, когато земеделието е доминирало. Обикновено в учебниците се говори за представителна фирма Х, която произвежда някакъв продукт У, използвайки труд (като променлив производствен фактор) и земя или пък производствени мощности (като фиксиран такъв). Когато тази абстракция трябва да бъде онагледена с пример от реалността, почти винаги се посочва производството на някаква земеделска стока, след което, въпреки спецификите на тази конкретна индустрия, примерът се екстраполира. Стандартният разказ гласи следното. Ако вземем за пример производството на дадена земеделска стока, то в тази дейност земята като производствен фактор е ограничена, докато трудът, който ще бъде вложен, може да варира. Безспорно е, че когато земята се обработва от един работник, продукцията ще бъде ниска. Добавянето на всеки следващ работник води до нарастване на продукцията с минимален ръст на разходите – производителността се увеличава. Съществува обаче момент, след който наемането на още работници ще доведе до нищожно или нулево увеличение на производството. Това е така, защото работниците реално започват да си пречат – обработваната земя не може да произведе повече, независимо от количеството допълнително вложен труд. Това в крайна сметка означава, че производителността спада – разходите се увеличават, а резултатът от тях не. Следователно съществува закон, според когото производителността намалява с разрастване на производството и поради това за по-нататъшно увеличаване на последното е необходимо именно повишаване на цената, което да компенсира. От това следва, че кривата на пределните разходи, а от там и индивидуалната крива на предлагане, е нарастваща. (Вж. Фиг. 1) * Елегантно.

Фиг. 1: Графично представяне на кривите на пределните разходи (MC, marginal costs), средните променливи разходи (AVC, average variable costs) и средните общи разходи (ATC, average total costs). Кривата на пределните разходи MC има този вид поради закона за намаляващата възвръщаемост. Кривата на средните общи разходи ATC има U-образна форма и пресича кривата MC в най-ниската си точка. Кривата на средните променливи разходи AVC също има U-образна форма и е под ATC. Разликата между двете представлява средните фиксираните разходи AFC. Източник: No Bull Economics Lessons

Поради това за по-нататъшно увеличаване на последното е необходимо именно повишаване на цената. Въпреки че това изглежда на пръв поглед логично, когато идеята е представена на хора, които знаят как се осъществява производствения процес, те я отхвърлят като „продукт на развинтеното въображение на неинформирани и неопитни фотьойлни теоретици“. [1] Но защо?

Отговорът се крие, както почти винаги, в допусканията, които икономистите правят. И това е известно от 91 години благодарение на непризнатия и отхвърлен неортодоксален икономист Пиеро Срафа [2]. Две от тези допускания по отношение на производството всъщност си противоречат, те не могат да бъдат верни едновременно и ако едното може да е валидно за някоя индустрия, то другото почти със сигурност не е за никоя. Когато се приеме, че съществуват фиксирани производствени фактори, то търсенето и предлагането стават взаимозависими. Когато се приеме, че търсенето и предлагането са независими, то кривата на пределните разходи, а от там и кривата на предлагане почти сигурно има вид на хоризонтална линия, фиксираните в краткосрочен период производствени фактори са излюзия. (Вж. Фиг. 2)

Фиг. 3: Графично представяне на кривите на разходи според модела на П. Срафа. Източник: Keen, S., Debunking Economics – Revised and Expanded Edition: The Naked Emperor Dethroned?, Zed Books, 2011, Debunking Economics Supplement, p. 16

Но неокласическата школа заявява, че търсенето и предлагането са независими и че кривата на предлагане има положителен наклон. Къде е уловката?

Според нея производствните ограничения (известни в теорията като „граници на производствните възможности“) имат основна роля при определянето на цените, като разходите (и следователно цената, необходима за покриването им) нарастват, когато предприемачите искат да изстискат повече и повече продукция от фиксиран брой машини по време на т.нар. „краткосрочен период“. За икономистите краткосрочният период е този, който е достатъчно дълъг за вариране в променливите производствени фактори (обикновено труд), но същевременно не достатъчно дълъг за промяна във фиксираните фактори (като машини, производствено оборудване и т.н.) или за навлизане на нови фирми в отрасъла. В краткосрочния не можеш да закупиш още машини, но можеш да наемеш още труд, заявяват те. *

В тази теория има една очевидна грешка и няколко не толкова очевидни. Нека започнем с очевидната. В истинския свят инженерите умишлено създават фабриките по начин, който да не предизвика проблемите, които според икономистите водят до нарастване на разходите за производство. Производствените мощности се проектират със значителен свръх капацитет и по начин, който позволява висока ефективност от ниски до високи обеми на производство. Максималният капацитет на производствените мощности, границите на производствените възможности никога не биват достигнати. (Вж. Фиг. 3) Само някои стоки (като например петрол) е вероятно да се подчиняват на заявената от неокласиците динамика на производствените разходи. Те, т.е. разходите, обикновено са или постоянни, или дори намаляващи за доминиращата част от индустриите. Поради това кривите както на пределните, така и на средните разходи (а от там и самата крива на индивидуално предлагане на дадена стока) са или хоризонтални, или дори с отрицателен наклон.

Фиг. 3: Използване на производствените мощности в САЩ в проценти.

Неочевидните грешки са свързани със сърцевината на теорията за производство и, както често се случва при икономическата наука, произтичат от приемането на един ограничен частен случай за универсално правило – грешна екстраполация. Както поради факта, че така е по-лесно, така и защото това има определени идеологически последици.

Както вече бе отбелязано, аргументът би могъл евентуално да е валиден по отношение на една аграрна икономика, но в индустриална такава той просто не отговаря на действителността. П. Срафа доказва, че в модерната индустриаликономика пределните разходи са константни, следователно тяхната крива е хоризонтална линия, а от там и кривата на индивидуалното предлагане също е хоризонтална линия. *

Но дори и при земеделието тази валидност е много спорна. Земята е фиксиран фактор само ако дефинираме земеделието твърде широко и на едро. В този случай промените в този голям, широко дефиниран сектор неминуемо водят до промени в други сектори, поради пренасочването на трудови ресурси за увеличаване на производството. Това обаче води със себе си множество усложнения за икономистите, част от които вече бяха споменати в предходните части на поредицата, тъй като увеличаванането на предлагането на земеделска продукция води със себе си и промяна на съотношението в цените на факторите труд и земя. От там се променя разпределението на доходите. От там се променя и търсенето. Производството се оказва част от една комплексна адаптивна система, каквато е стопанството, а и всяка друга система с човешки елемент в нея. Търсенето и предлагането са взаимосвързани, те не са независими, когато се приеме съществуването на фиксиран производствен фактор и последващи от него намаляваща производителност и нарастващи пределни разходи.

При конкретизация до ниво отделна стока (все пак теоретизираме по отношение на индивидуални криви на предлагането на дадена отделна стока) и следователно по-тясно дефиниране и конкретизация на отрасъла е обосновано да твърдим, че търсенето и предлагането са независими, но не и че пределните разходи нарастват. Това е така, защото допълнителните производствени фактори могат да бъдат взети от други индустрии. Съвсем естествено, ако конкретизираме земеделието до отглеждане на картофи например, земята се превръща в променлив фактор – земи, на които се отглеждат други продукти, могат да бъдат излолзвани, или предназначението на дадени земи да бъде променено. Това означава, че вместо съотношението между промениливи и фиксирани производствени фактори да нараства при нарастване на производството, всички фактори ще се променят, съотношението ще е постоянно, производителността също. С тази структура на разходите, вместо да търсят максимизиране на печалбата при изравняване на пределните приходи и разходи, предприемачите ще търсят т.нар. „break-even point“, при който общите приходи покриват общите разходи. От този момент нататък повече производство означава повече печалба.

Всъщност чували ли сте някога някой предприемач да каже „Спирайте производството! Пределните приходи се изравниха с пределните разходи!“? Много по-вероятно е да чуете от тях, че с това произведено количество вече покриват разходите си и трябва да увеличат производството, за да генерират повече печалба.

Но ако не нарастващите пределни разходи са спирачката върху производството, то тогава кое? Аргументът на П. Срафа е елементарен, но реалистичен. Производството на всяка фирма е ограничено от всички онези фактори, които са познати на обикновените предприемачи, но не съществуват в ортодоксалната икономическа теория. Това са необходимостта да намалиш цената, за да продадеш повече, и нарастващите разходи за маркетинг, реклама и финансиране, които са резултат от трудностите да накараш потребителите да купят твоя продукт, а не този на конкурента ти. Това пък, от своя страна, е резултат от факта, че продуктите не са еднакви и хомогенни и потребителите имат предпочитания, за разлика от неконсистентния и неотговарящ на историята и действителността модел на съвършената конкуренция.

Критиката на Срафа е базирана изцяло на реализъм и логика. Единственият полезен ход за защитниците на доминиращото схващане би бил ако поне практиката потвърждава тяхната версия. Но както винаги се случва с ортодоксалността, тя се оказва грешна не само на теория, но и на практика. *

Към момента съществуват над 150 емпирични изследвания по отношение на структурата на разходите на производителите. Всяко едно от тях показва, че мнозинството от фирмите имат постоянни или спадащи пределни разходи, така че средните разходи за производство намаляват с нарастване на количеството.

В едно от най-интересните изследвания през 1952 г. на мениджърите на различни предприятия са показани осем графики на криви на разходите и са попитани коя най-точно отразява структурата на разходите в техните предприятия. От тези осем графики една е като извадена от учебниците по икономикс, други две също показват криви, каквито неокласическите икономисти привиждат – т.е. изобразяващи увеличаващи се пределни разходи. [3] Само един от 334 мениджъри избира графиката по учебник. 95% от анкетираните избират графиките, които отговарят на константни или намаляващи пределни разходи.

Никак не неочаквано, икономистите игнорират тези резултати. Тази практика продължава и до днес, като едно от най-скорошните подобни изследвания е дело не на критик на ортодокса, а на негов представител – бившият вицепрезидент на Американската икономическа асоциация и заместник-председател на Федералния резерв на САЩ Алан Блайндър. [4] Той изследва 200 средни и големи предприятия в САЩ, които сумарно произвеждат 7,6% от БВП на страната. Изводът му е ясен: лошата новина (за икономистите) е, че едва 11% от БВП е произведено в условия на нарастващи пределни разходи и отговорите на анкетираните чертаят картина на производствените разходи на типичната фирма, която е много по-различна от канонизираната в учебниците. Тези резултати, без изненада, отново са игнорирани.

Целта на една от най-известните научни статии на Милтън Фридман е да окуражи икономистите да игнорират тези емпирични истини. [5] Фридман заявява, че фактът, че предприемачите не взимат решения за производството на база изравняване на пределни разходи и пределни приходи, е „в голяма степен без значение“. Т.е. действителността няма значение, не е необходимо икономическата наука да отговаря на реалността.

Неокласическият модел е грешен както на теория, така и на практика. Фактът, че подобни неща продължават да се преподават днес, ясно показва колко антинаучен и сектантски е днешният икономикс.

Но защо в крайна сметка всички тези криви са толкова важни? Кривата на предлагане е хоризонтална линия, а не крива с положителен наклон; производството не се определя от изравняването на пределните приходи и разходи; въпроси, свързани с маркетинг и финанси, предопределят произведеното количество. Защо това е толкова голям проблем?

Основно защото ако ортодоксалното обяснение за разходите не е вярно, почти всичко останало от цялата доминираща теория се разпада. И това далеч няма само теоретични измерения.

Нека вземем за пример неокласическата теория за заетостта и определянето на работните заплати. Ортодоксът твърди, че реалната работна заплата се определя от пределния продукт на производствения фактор труд (т.е. на допълнително създадения продукт при единица увеличение на използвания труд). Капиталистите ще наемат работници докато пределният продукт на труда е по-голям от заплатата.

Това обяснява обсесията на икономическите шамани да обвиняват за всичко високите заплати на работниците. Както казва Джон Кенет Гълбрайт, неокласичският икономикс може да се сведе до двете тези: че бедните не работят достатъчно, защото им се плаща твърде много, и че богатите не работят достатъчно, защото им се плаща твърде малко. [6] Тъй като реалната заплата не зависи от обема на производство, а се приема за външно зададена, и капиталистите наемат работници до изравняване на пределните величини, то тогава реалната заплата определя обема на производство. Ако обществото желае по-голямо производство, то реалната заплата трябва да бъде намалена и работниците да престанат да са толкова алчни. Ако съотношението на производството към заетостта е сравнително константно, както е в реалността, тогава неокласицизмът не може да обясни динамиката на производството с динамиката на заетостта. Ортодоскът не обяснява нищо – нито заетостта, нито производството, нито как се определя реалната заплата.

Друг пример е сферата на публичните услуги. Тъй като според икономистите конкурентните индустрии определят цената като равна на пределните разходи, те принуждават да бъде прието такова ценообразуване и в публичния сектор. Но както адекватната теория и съществуващата практика показват, пределните разходи са константни и по-ниски от средните разходи и следването на доминиращата логика ще доведе до това публичните предприятия да работят на загуба. Те няма да могат да финансират инвестициите, необходими за поддържане на качеството, и следователно се управляват лошо и задължително трябва да бъдат приватизирани. Крайният резултат е познат: лично забогатяване и обществена мизерия.

Това е и причината развенчаването на ортодоксалните митове да е от такова значение. Всички тези логически трикове и откровени методологически заблуди и неистини имат реално отражение върху живота на всички ни и водят до облагодетелстване на определени слоеве от обществото за сметка на всички останали, на обществото като цяло.

Библиография

[1] Lee, F., Post Keynesian Price Theory, Cambridge, Cambridge University Press, 1998

[2] Sraffa, P., ‘The laws of returns under competitive conditions,’ Economic Journal, 36 (144), pp. 535–50, 1926

[3] Eiteman, W. J., Guthrie, G. E., ‘The shape of the average cost curve,’ American Economic Review, 42(5), pp. 832–8, 1952

[4] Blinder, A. S., ‘Inventories and sticky prices: more on the microfoundations of macroeconomics,’ American Economic Review, 72(3), pp. 334–48, 1982. Виж също Blinder, A. S., Asking about Prices: A new approach to understanding price stickiness, New York: Russell Sage Foundation, 1998

[5] Friedman, M., The methodology of positive economics, 1953 включено в B. Caldwell (ed.), Appraisal and Criticism in Economics: A Book of Readings, London: Allen & Unwin, 1984

[6] Galbraith, J. K., The Socially Concerned Today: The First Honorary Keith Davey Lecture, Toronto: University of Toronto Press, 1997

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments