Околната среда на капитала
от Джеф Диаманти
Превод от английски: Ирина Самоковска
Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
Сред многото припокриващи се кризи, които определят настоящата конюнктура, климатичните промени указват мащаба, в който капитализмът най-катастрофално избягва всякакви опити за тяхното спиране. Климатичните промени в крайна сметка се произвеждат – не падат от небето, нито извират от земята като deus ex machina – и техният начин на производство е капитализмът. И все пак, както е добре известно, Маркс не е имал много за казване относно това, което днес бихме нарекли екологични теми. Разрастващ се корпус от изследвания на заниманията на Маркс със земеделски, биологични и еволюционни науки днес помагат да се преосмисли това явно противоречие в неговата работа. С особена важност сред тези усилия се отличава прочитът на кореспонденцията на Маркс с Юстус фон Лайпих относно понятието за обмяна на веществата [Stoffwechsel] във връзка с последиците от едрото земеделие за почвата (Burkett, 1999). За марксистите-еколози днес понятието за работа, съдържащо се в т.нар. обмяна на веществата, обхваща по-общ набор от марксистки позиции, полезни за съвременния екологизъм. В същия дух, за други любопитството на Маркс към Дарвиновата еволюционна теория и теориите на Малтус за населението свидетелстват за зараждащо се екологично съзнание още от самото начало (въпреки че Маркс едновременно с това поставя Малтус сред буржоазните реакционери). Макар и двете тенденции да са на прав път, търсейки зараждаща се екология в трудовете на Маркс, не по-малко важно днес е завръщането към ясно формулираното от него понятие за околна среда и към развитата във връзка с историческата ѝ специфичност критика. Като начин на производство, капитализмът произвежда не просто политическа икономия, но и социално опосредена околна среда (както и природно опосредена социална среда).
Тук се подразбира твърдението, че „околната среда“ е историческо производство, доколкото изгражда материала на самата история. Подобно твърдение несъмнено е безспорно, ако се разглежда в светлината на многото връщания към темата за материалността в хуманитаристиката и социалните науки през последните две десетилетия.
Една материалистка критика на енергията, като ресурс и продукт, възниква чрез серия от въпроси,свързани с любимото триединство на Маркс: труд, капитал и земя. Какво е станало със старото тъждество между работа и енергия от предисторията на термодинамиката, след като човешкият (конкретен и абстрактен) труд вече възлиза на по-малко от 1% от физическата работа, вложена в производствения процес? Как точно се отделя човешката енергия от ресурсната енергия от гледна точка на формата на стойност (променлив капитал срещу постоянен капитал)? Ако се върнем към по-съвременни съображения, каква е връзката между тезата за крайното обедняване и онова, което макроикономистите в последно време наричат „енергийно задълбочаване“ (безработицата и органичния състав на капитала)? До каква степен даден енергиен режим представлява нещо като хронотоп на класовата борба, или какво дава плътност на специфичното времепространство на дадена епоха, казано по Бахтин? Защо работната сила се разбира като мръсна форма на енергия и ако не тя, то какво друго може да представлява една чисто комунистическа форма на енергия?
За редица критици от материалистическата традиция бележката на Маркс в Ръкописите за унищожаването на пространството от времето е ключова за разбирането на това как капиталът преодолява ограниченията си, било чрез разширение към нови пазари, било чрез засилени печалби в транспорта, комуникацията и т.н. Въпреки това, следвайки Маркс изглежда излишно да се дава предимство било на времето, било на пространството като доминиращата ос, чрез която капиталът в наше, или в което и да било друго време, постига самонарастването на стойността си. Това е така, защото аргументът, от който произлиза твърдението за времето и пространството в Ръкописите, касае съвместното производство на време и пространство. Твърдението, че „времето на обръщението се явява като граница за производителността на труда“ (Маркс, 1978, с. 29; курсив в оригинала) вече свидетелства за успешен период на пространственото разширение на капитала, което на свой ред е резултат от особено интензивен период на производителност на труда. Следователно от гледна точка на капитала е правилно връзката между време и пространство да се разбира като рефлексивна, а не като абсолютна. Време-пространствеността на капитала се превръща в абстрактна реалност във всеки един момент от историята (историческа време-пространственост), в степента, в която общият цикъл на капитала определя способността му да увеличава стойността, която от една страна експлоатира, а от друга запраща на пазара. При все това, сама по себе си тази степен (картографията на циркулацията от една страна, и времето на обръщението от друга) винаги предполага нарастваща лекота и систематизация на енергията, на физическата сила, използвана от работната сила във фабриките, на таблетите, в сървърните ферми, както и всеки път, когато капиталът използва електричество, петрол, природен газ, и т.н., за глобалното обращение на стоки. Добавете към това ритмоопределящата функция на цената на петрола на всички капиталови пазари и абстрактната време-пространственост, която Маркс е искал да подчертае – тоест историческата специфичност на всяка идея за тоталност, конкретизирана от пространствената и времева траектория на капитала. Последната бива триангулирана от трето измерение или трета ос, а именно енергията.
Подобни статии:
Логичният стремеж на капитала да преодолява собствените си ограничения спрямо натрупването чрез интензивен и екстензивен растеж е следствие от общия закон на капиталистическото натрупване: едновременната нужда да се експлоатира платената работна сила (променливия капитал) чрез умението ѝ да борави с постоянния капитал (машините), и нуждата да се елиминира трудът, вложен в производствения процес, за да се постигне същата или по-висока производителност с по-малко средства. Нарастващият органичен състав на капитала, както Маркс го нарича, представлява все по-обогатеният състав на постоянния капитал (обогатен, понеже съдържа все по-голямо количество мъртъв, кристализирал човешки труд) и непрестанно намаляващите нужди от човешки труд. Това противоречие се изразява, от една страна, в извънредната концентрация на капитала, а от друга, в крайното обедняване. Вниманието, което Маркс отделя на непрестанно променящите се координати на времето и пространството в капиталистическата икономика, има за цел да обясни начина, по който капиталът поддържа способността си да извлича и увеличава стойността в контекста на най-същественото си противоречие:
Колкото по-развит е капиталът, следователно, толкова по-разширяващ се е пазарът, в който циркулира, което формира пространствената орбита на циркулацията му; толкова повече се стреми едновременно за още по-голямо разширение на пазара и за по-голямо унищожение на пространството от времето. (Ако работно време се разбира не като работния ден на отделния работник, а като неопределения работен ден на неопределен брой работници, то тук са налице всички отношения на населението; основните доктрини за населението следователно се съдържат в тази първа глава върху капитала също толкова, колкото и тези за печалбата, цената, кредита и т.н.) Тук се появява универсализиращата тенденция на капитала, която го отличава от всички предишни етапи на производството (вж. Маркс, 1978, с. 29-30).
Така формата на стойност определя тези експанзивни и интензивни фази в икономическия растеж – разделът, в крайна сметка, се казва „Влияние на обръщението върху определянето на стойността“, – но също и програмира противоположен стремеж „към универсалното развитие на производителните сили“ (пак там, с. 30). Това, което прави този процес противоречив, е „предположението“, което той проектира логически, а именно „нов начин на производството […] при който самото свободно, неспъвано, прогресивно и универсално развитие на производителните сили представлява предпоставката на обществото, а затова и на неговото възпроизводство“ (пак там).
Един начин да се назове тази движеща се тоталност през двадесети век е глобализацията – процес, на който Фредрик Джеймисън дава известното описание „огромната глобална, мултинационална и децентрализирана комуникационна мрежа, в която се оказваме хванати като индивидуални субекти“ (Jameson, 1991, с. 44). Тази фаза на икономическо разширение и интензификация, базирана на изкопаеми горива, на практика завършва установяването на пазарна среда в света. И все пак днес остатъкът от глобализация не е (или все още не е) „нов начин на производство“, а по-скоро един екологично и икономически негостоприемен свят. Разбирана в пространствените и времеви понятия, въведени чрез Марксовата проекция на способността на капитала да произвежда стойност и да гради светове, индустриализираната енергия стои точно между критиката на политическата икономия и марксистката критическа теория. „Светостроящата“ сила на капитала се дължи, от една страна, на неговото сходство с работна сила, задвижвана от изкопаеми горива, и от друга, на онова, което Дейвид Харви и Дорийн Маси наричат време-пространствена компресия на глобализирана транспортна и комуникационна система. Така „капиталът на изкопаемите горива“, според понятието на Андреас Малм, едновременно произвежда, регулира и дестабилизира материалните потоци, системи, местообитания и атмосфери на планетата, и по този начин – като израз, като обективно състояние, обикновено наричано „климатични промени“ – капиталът става сам по себе си източник на околна среда. Залогът тук е връзката между капитала на изкопаемите горива и околната му среда, като тази връзка трябва да се мисли не просто емпирично, какъвто е случаят с растящия брой идеи на марксистите еколози, а диалектически.
И така, как според марксизма се получава диалектическото опосредяване на енергията? Нека се върнем към началото и започнем с въпроса защо енергията изкарва наяве един вид първи принцип на Марксовата критика на политическата икономия – което, разбира се, не е същото като изходна точка (която би се оказала стоковата форма). Всъщност това е място, където началото и краят на една икономическа поредица съвпадат, но с разлика. Монополистическият капитал, или икономическият пейзаж, наситен с форми на рента, се появява към края на трети том на Капиталът едновременно като символ на предпоставката за капитализма и като призрак на завършването му без комунизъм.
Неговият първи ход в глава 46 на трети том е да премахне разграничението между земеделска и поземлена рента – и двете са следствие от монопол върху „природните сили“ и непосредствена претенция върху всичката бъдеща работа, извършена с тези сили, „било то водопад или богат рудник, или богата с риба вода, или добре разположено строително място“ (Капиталът, т. 3, с. 314) Вторият му ход е да проектира една неофеодална ера в бъдещето, когато „една част от обществото иска в този случай от другата дан за правото да обитава земята, както въобще поземлената собственост включва правото на собствениците да експлоатират земното кълбо – недрата на земята, въздуха, а с това и всичко необходимо за запазване и развитие на живота“ (пак там, с. 315). Тази проекция на нов феодализъм се появява и в Критика на Готската програма и на други места, винаги придружавана от прогнозата за ново робовладелчество – това емблематично превръщане на човешка енергия в икономическа енергия, повтарящо се в историята на капитализма. С други думи, ще се окаже, че монополът върху земята дава на собственика или собствениците право не само върху почвата (физическият материал, вграден в земята и върху нея), но и върху потенциала на тази материя да произвежда – а, спрямо работниците, върху достъпа им до средствата за собственото им възпроизводство. Така в този първи (макар и закъснял) принцип на Марксовата критика енергията се появява като характеристика на борбата за земя и живот или, по-точно казано, моментът, в който земя и живот се дисоциират.
Това е една траектория, по която би ни извела Марксовата трактовка на енергията. Тя обяснява стойността на енергията според предкапиталистическата категория на поземлената рента, около която са разположени разнообразни обществени отношения, несъмнено изискващи специално внимание. Отличната книга на Пол Бъркет Marx and Nature от 1988 г. също следва Маркс по тази линия – разкриването на природното богатство като разменна стойност води автора до екологичен марксизъм, чувствителен както към въпроса за рентата, така и към деградацията на природата, като при Фостър. Според Фостър този и по-ранни моменти в Марксовото внимание към природата са ключови стъпки към марксистка теория на разрива в обмяната на веществата между човек и природа. При него капитализмът логично, а не случайно, води до деградация на природата по силата на належащата си нужда да експлоатира както интензивно, така и екстензивно (Foster, 2013). Но у Маркс има и друга трактовка на енергията, която не изисква поглед върху предисторията на капитализма, нито върху отвъдния му живот или върху външната спрямо него среда, за да се види съдържанието му. С други думи, не води до поземлената рента като момент на проявяване и политизиране – или поне не завършва там, а по-скоро отново върви направо към дълбините на производството. Понеже именно в самия производствен процес или по-точно във връзката между производителността като мяра за абстрактен труд (включваща, но не и ограничаваща се с човешкия труд) и органичния състав на труда като специфично социално разделение, характерно за определено равнище на производителност, виждаме природното богатство превърнато в невидим, но определящ фактор за тезата за крайното обедняване. И тъкмо от тази втора гледна точка на производителността ще може да се обясни защо никой (природозащитниците в най-малка степен) не говори за смяна на видове труд, или за замяната на машини с работници-хора като екосъобразен източник на бъдеща енергия. Трудът, ще се окаже, е един от онези мръсни източници на енергия (ако сте капиталист) и също като петрола (ако сте природозащитник). Той е нито ефикасен, нито покорен.
Критическото ни навлизане във връзката между социалните форми, изводими, от една страна, от историческата специфичност на енергията, и от друга, от тезата за крайното обедняване, е нещо, което макроикономисти и теоретици на растежа след Солов наричат „капиталово задълбочаване“. Нарастващ брой статистически анализи на специфичния източник на разширяващо се икономическо възпроизводство от 70-те години насам – труд, капитал, или някое маргинално трето понятие – традиционно приписват или на увеличените количества капиталови инвестиции в производствения процес (капиталово задълбочаване), или, в по-скорошни трудове, на увеличеното количество енергия, прехвърлена от производствения процес към крайния продукт, компенсираща роля спрямо общия спад в дела на фактора труд. Още през 50-те години в Америка, в зората на хегемонията на петрола над въглищата, количеството работа, извършвана от не-човешки източници на енергия, е надхвърляло тази, извършвана от хора-работници в съотношение 10:1. Според класическото изследване на нуждите и ресурсите на Америка от Фредерик Дюхърст от 1955 г., „впрегатните животни допринасят само 0.7% към общата производителност; делът на хората-работници е 0.9%; на вятърa, водата, дървесината за гориво – 7.8%, а този на изкопаемите горива – 90.8%.“ (цитирано в Renshaw, 1963, с. 284). Едуард Реншоу, икономист към Университета на Северна Каролина, е озадачен от промяната в енергийните нужди към средата на века, когато научава, че „днес е необходима почти четири пъти повече първична двигателна сила, за да се произведе един долар реален доход, в сравнение с 1880 г.“ (пак там, с. 286). Следователно обозначеното от ортодоксалната икономическа мисъл като капиталово задълбочаване, е, поне към средата на века, логически обвързано с онова, което тук наричам енергийно задълбочаване.
И така, има все по-синтетична връзка между работната сила като конкретна форма на енергия и производителната енергия в по-общ смисъл, от гледната точка на стойността (количеството „първична двигателна сила“ необходимо, за да се произведе един долар), поради икономическия стремеж към увеличаване на производителността. Това е така, тъй като увеличената производителност предполага едновременно усилване на труда (относителна принадена стойност) и намаляване на ролята му в производствения процес. Енергийното задълбочаване (което е изводимо от капиталовото задълбочаване, но не съвпада с него) е необходим компонент на постиндустриалното общество, не заради някакъв културно специфичен потребителски навик, а по-скоро понеже нарастващият органичен състав на капитала също е процес, който избягва трудовото задълбочаване за справяне със спада на производството. Ако не можеш да замениш капиталовия запас с по-голям запас от работна сила (не можеш – това би разорило всеки капиталист), то единственият друг начин да постигнеш годишната си печалба е да намериш други източници на физически труд. За щастие капиталистите могат да броят резервите си от енергийни източници за капитал (удобно извъртане към типа енергия, която не искат у човека-работник). И така, нарастващият органичен състав на капитала е мяра за поне три неща, вместо две: първо, за количеството натрупан капитал, вложен в производствения процес под формата на материални и нематериални активи, или постоянен капитал (сам по себе си, както се оказва, миналия или мъртъв труд от предишен етап); второ, за относителното намаляване на времето, необходимо за да се произведе същото количество краен продукт; и трето (като следствие), за количеството физическа работа, изисквано от източници на енергия, несводими до човека-работник. Това трето понятие е изследвано от макроикономистите под надслов „обща производителност на факторите“ и според мен увеличава производителността на труда, като същевременно намалява количеството общ социален труд, необходим за същото количество краен продукт. Това е историята на буквално всеки сектор от икономиката: от земеделието до складовото стопанство; от производството на стоки за потребление до сектора на услугите. И докато нарастващият органичен състав на капитала продължава да следва тази тенденция, масата от глобално население, което е излишно за продуктивните нужди на капитала, става все по-голяма и по-голяма.
Този прочит на енергийното задълбочаване и производителността, разбира се, е задължен на глава 25 от първи том, където общият закон на капиталистическо натрупване е разгледан най-подробно, но също и на излезлия по-наскоро прекрасен превод на Ник Браун, Матиас Нилгес, Джош Робинсън и Нийл Ларсън на сборник със статии на група немски теоретици на стойността, включително статията на Клаус Петер Ортлиб Противоречие между материя и форма за сборника на MCM Prime Марксизмът и критиката на стойността. Именно във великолепната критика на Ортлиб на Майкъл Хайнрих и школата, която си представя някаква възможна безкрайна продължителност на настоящата криза на стойността, марксистката теория за стойността най-накрая свързва трайно критиката си на стойността с класовата и материалистка критика на енергията. Всъщност тук аз приложих набързо много от ходовете в статията на Ортлиб за сборника, с изключение на заключителните му бележки, които заслужават да бъдат повторени в цялост:
Дали като бавна и продължителна болест, или като огромна експлозия, предвидимото отмиране на една социална форма (чиито членове са обвързани с нея по силата на форма на стойност, която считат за естествена, и следователно не разполагат с елементарна представа за това, какво им се случва) би могло в най-добрия случай да остави оцелелите да вегетират безцелно като стокови субекти без стоки. Би било просто поредната, макар и последна загуба. И обратното, единственият шанс за някакъв вид освободено посткапиталистическо общество ни се представя като преодоляване на капитализма – и следователно на богатството във формата на стойност и във формата на субект, която то конституира, – осъществено чрез съзнателна човешка дейност. Това обаче трябва да стане преди принудата към растеж в основата на капитала и производството на относителна принадена стойност да са успели да пометат всичко, оставяйки след себе си само изпепелена земя. Времето изтича. (Ortlieb, 2018, с. 109)
Този апокалиптичен пейзаж, из който така наречените от него „стокови субекти без стоки“ се скитат по земя, опустошена до степен на заличаване на използваемите ѝ качества, е може би по-познат на читателите на научна фантастика, отколкото на политолози или икономисти. И все пак аргументът на Ортлиб е съвременен и казва, че днешната поява на все по-големи и по-големи маси от безработно население както в центъра, така и в перифериите на глобалната икономика, представлява само половината от диалектическата картина, създадена от тази последна фаза на формата на стойност. Другата половина е ускореното потребление на материални блага под формата на абстрактна енергия, чиито последствия (климатични промени, миграция на бедните от най-уязвимите части на света, и т.н.) не са случайни по отношение на късния капитализъм, а негова логична особеност. Така можем да добавим в заключение един огледален образ към триединната формула на Маркс от края на трети том, която първоначално е трябвало да „обхваща всичките тайни на обществения процес на производството“ (Капиталът, т. 3, с. 830): капитал – лихва, земя – поземлена рента, труд – работна заплата (Капиталът, т. 3, с. 829); или по-познатото „Капитал, земя, труд!“, както Маркс възклицава, след като постулира триединството като формула за несъвместими форми на приход при капитализма. Само че ще се окаже, че не капиталът има превес в триединството (понеже не е предмет, а процес, казва ни Маркс), и че земята може само да бъде източник на потребителни стойности, от където трудът (истинският източник на разменна стойност) може, един вид, да слугува на капитала на земята. Трудът обаче, казва той в неочакван обрат на мисълта, е „един прост призрак – трудът „въобще“ не е нищо друго освен абстракция и, взет сам по себе си, въобще не съществува, или, ако вземем…(нечетливо) производителната дейност на човека въобще, посредством която той осъществява обмяната на веществата с природата“ (Капиталът, т. 3, с. 830; 954). Това опосредяване, което удържа триединството и му придава исторически специфични качества, е другото име на енергийното задълбочаване (и следователно изчерпването на материалните блага), необходимо за финалните етапи на производителност.
Поставянето на енергията в сърцевината на парадокса на принадената стойност поражда нов въпрос, а именно как би изглеждала енергията при комунизма (червена енергия). За тази цел аз бих предложил като добър ход да започнем отново с Марксовата Критика на Готската програма. Там въпросът за енергията и труда стои в сърцето на онова, разбрано от Маркс като необходима абстракция, функционираща в политическия преход – бих се обзаложил, че „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“ е идея, касаеща тъкмо червената енергия. Преходът е социално неустойчиво състояние на нещата според Марксовата трактовка, именно защото трудът като стандарт за разпределение трябва да отпадне (а с него и отношенията на собственост, уникални за капиталистическия начин на производство). Тъй като въпросът какво може да направи едно тяло става основен въпрос за политиката, хармонизирането на труда и природните блага изглежда като един вид последна стъпка за Марксовата критика на капитала. Имайте предвид, че може да се окаже и последна стъпка в борбата срещу климатичните промени.
Библиография
Bellamy, B. & Diamanti, J. (Eds.) (2018) Materialism and the Critique of Energy. Alberta & Chicago: MCM Prime.
Burkett, P. (1999) Marx and Nature. A Red and Green Perspective. London: Palgrave Macmillan.
Foster, J. B. (2013) Marx and the rift in the universal metabolism of nature. Monthly Review. Retrieved from https://monthlyreview.org/2013/12/01/marx-rift-universal-metabolism-nature
Jameson, F. (1991) Postmodernism, or, the Cultural Logic of Late Capitalism. London/New York: Verso.
Renshaw, E. F. (1963) The Substitution of Inanimate Energy for Animal Power. Journal of Political Economy 71 (3).
Маркс, К. (1967) Капиталът. Том 3. София: Издателство на БКП.
Маркс, К. (1978). Икономически ръкописи от 1857-1859 година. (Том 46, част 2) В: Маркс и Енгелс: Съчинения. София: Партиздат.
Заглавно изображение: Инфраструктура за производство на петролни продукти в Алберта, Канада. Източник: авторска снимка
Четете още от брой 11 на сп. dВЕРСИЯ, посветен на 200 години от рождението на Карл Маркс: Потисничество и съпротива на терена на социалното възпроизводство от Живка Валявичарска и Брайън Уайтнър, интервю с Алфредо Саад Фильо, както и писма на самия Карл Маркс по отношение на т.нар. ирландски въпрос. Целият брой е свободен за сваляне от тук.
