Соц носталгия за антикомунисти
Често асоцираме соц носталгията с безкритичното, романтизирано представяне на времето преди 1989-та, с фетишизирането на различни артефакти (от дъвки до вестници) от периода на социализма и със заличаването на конфликтните и оспорвани аспекти от управлението по онова време. И макар проявите ѝ често да се свързват с по-скоро положителното разглеждане на социализма, тук ще се опитам да разгледам един друг нейн жанр – а именно антикомунистическата соц носталгия. Повод за тези размишления стана прожекцията на филмите „Стената“ (1988) и „Когато ни нападне империализмът“ (1990) във Френския културен институт на 7 април 2017 г.
Събитията, които са в центъра на 44-минутния „Стената“ (реж. Искра Йосифова, сценарий: Еми Барух), се случват преди повече от 30 години: група деца от столичната 31-ва гимназия (и до днес позната като „Бастилията“) възпоменават годишнината от смъртта на Джон Ленън на 8 декември 1986 г. като изписват стената на Нотариата с послания в негова памет. В следствие на това те са обвинени в „прокарване на чужда идеологическа диверсия“, грози ги изключване от училище и както разбираме от филма „Стената“, са направени и списъци с работните места на родителите им, които пък биват глобени по 200 лв. Филмът представлява колаж от интервюта със замесените в скандала възрастни, откъси от официални становища по темата, редувани със сладникави рефрени от популярни български песни, както и, разбира се, такива на Beatles. Може би най-ценният и интересен за мен елемент остават обаче записите от разговори с децата и дискусии помежду им, които рефлектират върху случилото се.
Както пише Светлана Бойм, съществува и носталгия, ориентирана към бъдещето (макар и понякога липсващо). Слушайки дискусиите върху свободата, възможността за солидарно действие и революционизиране и промяна на рестриктивните функция и структура на Комсомола отвътре, изпитах именно такава носталгия. Дадох си сметка, че за поколение като моето, което в продължение на десетилетия гордо носеше определението „аполитично“, тези теми винаги са били отвъд пределите на въобразимото – или поне не помня някога да са присъствали в голямото междучасие на моя 8 клас например. И до ден днешен изправянето пред такива въпроси с нужната сериозност за мен по-често се случва на територията на романи като „Освободеният“ (на Урсула Ле Гуин), отколкото някога е било възможно в „реалното“ пространство на училищната институция.
Да се върнем към прожекцията на „Стената“, събрала бивши съученици и класната им с шепа хора, които сякаш бяха по-готови да задават въпроси като „А още ли слушате Beatles?“, отколкото да изведат темата за „стената“ в неудобното, изпълнено с брутални неравенства настояще. А то е настоящето, което прави възможно съществуването на далеч по-страшни стени от тази на Нотариата, като тази по границата ни с Турция например, или пък бетонните прегради, разделящи градове като Кюстендил и Видин на „български“ и „ромски“ квартали. В интерес на истината присъстващата в залата Еми Барух поде въпроса и се опита да му придаде важност, подчертавайки дори, че не филми като нейния, а такива, занимаващи се със съществуването на стените днес би трябвало да намерят място в програмата на БНТ (в отговор на коментари от публиката).
И все пак, струва ми се, че политизацията и потенциалното осъвременяване на темата бяха поначало обречени, тъй като това сякаш не беше част от идеята на прожекцията. В нейния контекст филмите можеха да бъдат третирани единствено като артефакти от миналото, които да породят умиление или покровителствено-възторженото „Това на вас не може да ви се случи!“. Последният коментар е реплика на режисьорката Мария Траянова на втория филм от прожекцията – сатирата, показваща военни учения по време на соц-а „Когато ни нападне империализмът“. Дълго се опитвах да го гледам като антивоенен и дори се присетих за експерименталния филм Dragooned (2013, реж. Sandy Amerio), който също подема темата за военните симулации. Пренебрежението и искреното убеждение, че „това на нас не ни се случва“, изразени в дискусията, му позволи да остане просто антикомунистически. Единствено човек с нарушение на краткосрочната памет или лишен от дарбата на асоциативното мислене би могъл да не направи връзка между антитерористичните учения, затворили центъра на София миналата година, и показаните във филма сцени от края на 80-те. И в двата случая думите на Касандра от едноименната повест на източногерманската авторка Криста Волф са на място:
Подобни статии:
„Можем да знаем кога започва войната, но кога започва пред-войната? Ако има правила, те трябва да бъдат преразказвани, издълбани в глина и камък, предавани нататък. Какво би имало там. Там би стояло, изпод други изречения: Не се оставяйте да бъдете заблудени от своите.“ [1] (превод мой)
От написаното дотук би трябвало да е станало ясно, но нека все пак подчертая: целта на този текст не е да легитимира националистическо-милитаристичната обсесия на нито една форма на управление, била тя и номинално социалистическа, нито пък да каже, че институционалното насилие, на което децата-герои на „Стената“ са били подложени, има каквото и да е основание и не заслужава отзива, който е получил. Проблемът, който виждам обаче и който ми дава основание да сложа и двата филма (особено предвид начина, по който са курирани в контекста на прожекцията през 2017 г.) в категорията „соц носталгия“, е именно по отношение на отказа им от настоящето. Иде ми да напиша, че след като Криста Волф е успяла да преобърне наопаки Омировата епопея и да разкаже историята на Троянската война от името на Касандра, давайки възможност на брилянтния си текст да бъде прочетен като феминистки, антивоенен коментар на настоящето, значи всичко е възможно – но знам, че би било твърде жестоко. И все пак, оставяйки настрана естетическите блянове, това, което ме кара да се бунтувам (и пиша), е консенсусният, уютен, удобен начин, по който и двата филма се наместват в настоящето, отказвайки да провокират дори един въпрос към него (като изключим „Вие още слушате ли Beatles?“, естествено).
Марк Фишър е един от авторите (наред с Фредерик Джеймисън, Франко „Бифо“ Берарди и др.), които се опитват да проумеят способността на късния (или неолиберален) капитализъм да си присвоява миналото и представя себе си като единственото въобразимо настояще. Определението на Фишър за този феномен е „капиталистически реализъм“ и той e свързан с изтощението, предизвикано от (и резултат на) привидната липса на политически алтернативи в настоящето. В увода към книгата си Ghosts of My Life Фишър се концентрира върху ефекта на това усещане върху сферата на културата и диагностицира господството на анахронизма в популярната култура. Според него „…настоящият момент е белязан от особеното си нагаждане спрямо миналото“. [2] (превод мой)
За съжаление анахронизъм, перфектно нагоден към настоящето, остават и двата филма, прожектирани миналия петък във Френския институт. Ако някога съдържанието им е било заредено с полемичен заряд, ако е провокирало, рискувало цензура и критикувало, то днес, показани по този начин, единствената им функция е да стабилизират настоящето в опозиция със само привидно коренно различното минало. Те представят това настояще не само като безалтернативно, но и едва ли не като желано, и то именно присвоявайки си миналото. И с този си отказ както от настоящето, така и от едно различно бъдеще, заслужават да бъдат третирани като нищо повече от соц носталгия, пък била тя и антикомунистическа.
[1] Wolf, C. (2008) Kassandra. Surhkamp Verlag: Frankfurt a.M.
[2] Fisher, M. (2014) Ghosts of My Life. Writings on Depression, Hauntology and Lost Futures. Washington & Winchester: Zero Books.
[Заглавно изображение: сцена от „Стената“ (1988). източник: ФБ-страница на Фотофабрика]
