Covid-19АкцентиСтатии

Ковид-19 и „черният лебед“

В книгата си „Черният лебед: въздействието на слабо вероятното в живота и на пазара“ Насим Никълъс Талеб използва метафората за черния лебед, за да даде дефиниция на конкретен тип събитие, което предполага наличието на три елемента: (1) то е външно (outlier) и попада в сферата на неочакваното, тъй като нищо от заобикалящата ни среда не може да препрати към неговото съществуване; (2) има изключителен и разтърсващ ефект; (3) хората дават обяснения за проявлението му постфактум, което от своя страна го превръща в нещо обяснимо и предсказуемо. Книгата мигновено става бестселър. Тя е купувана, продавана, анализирана и четена многократно. The Financial Times я обявява за бизнес книга на годината, а The Sunday Times я отличава като една от най-влиятелните книги от Втората световна война насам.

Тук нямам намерение да правя обзор на книгата, а да се занимая с това как неолиберални идеолози използват „черния лебед“ като епистема, около която се завъртат разнородни елементи от политическата им стратегия да защитят и пробутат интересите на капитала. 

Метафората за „черния лебед“ се е превърнала във формула, която обяснява всичко, което ни сполетява: от клането на прасета до разрушителните атентати на 11 септември. И въпреки протестите на самия Талеб срещу използването на неговата теория като описание на Ковид-19, авторът отдавна е изгубил контрол над прочитите ѝ. Или по-лошо: теорията му дава коз в ръцете на разгръщаща се към момента неолиберална политическа стратегия за овладяване и укротяване на възникващите борби за по-добри условия на труд в условията на Ковид-19. Десетки икономисти и коментатори вдясно си проправят път през настъпилия хаос, използвайки именно допусканията на Талеб – дори и разбирайки ги погрешно, както твърди авторът. В някакъв смисъл Талеб има право. Според автора, това, което прави „черния лебед“ изключително събитие, е фактът, че самата непредвидимост на събитието създава условията за неговото проявление. С други думи, събитието е възможно поради пролуките и пропуските, които имаме в познанията си за света. Смъртоносните пандемии обаче са познати на човечеството, тяхното „избухване“ е в някакъв смисъл предвидимо. През 2014 г. самият Барак Обама предупреждава за възможността от настъпване на пандемия в обозримо бъдеще.

Подобен тип противоречия обаче имат специфична функция в неолибералните политически стратегии. Тя не е да гарантира правилното използване на дадена теория, а да даде вече подготвен отговор на конкретен проблем, независимо от противоречивите допускания. Към момента всякакви прочити на „черния лебед“ биват присвоявани за политическите тактики на неолиберални стратези. Подобни метафори често се оказват епистемологични инструменти и като такива носят потенциал за пробутването на дадена полит-икономическа доктрина, или за реактивирането на вече заучени рефлекси в ситуация на заплаха (например войната срещу исканията на работници в Мексико да бъдат пуснати в платен отпуск предвид заплахата от заразяване с Ковид-19). Както посочва Филип Мировски, в проекта на неолиберализма „първият отговор на едно политическо предизвикателство, трябва да е винаги епистемологичен, в смисъла на това, че пазара на идеи трябва да се изплеви от съмнение и смут“. С други думи, „черният лебед“ улеснява конструирането на аргументи, чиято цел е да повлияят на обществените интерпретации на случващото се около нас. 

Не за първи път „черният лебед“ се използва като обяснение за някоя криза и като инструмент за прокарването на неолиберални икономически мерки. Най-скорошният пример е „гръцката криза“. Така например през 2010 г., позовавайки се на Талеб, The Wallstreet Journal нарече Гърция „черният лебед на Европа“. Дневник припозна метафората, за да окарикатури съседката ни и да затвърди шантажьорската позиция в ЕС по отношение на Гърция. По онова време тя гласеше следното: „Гърция нагледно доказа какво се случва, когато вместо на реформи бюджетната стабилност, се крепи на статистически балони“. И така се започна търсенето на казуални връзки зад „непредсказуемото“ събитие в Гърция: корупция, ненаказаност, мързел, прекалено много бюджетни разходи, забавена пенсионна реформа, неефективност на публичния сектор – формулата ни е добре позната. Така политическата стратегия на идеолозите на пазара тогава се втвърди: повече пазари, по-малко пари за публичния сектор, повече полиция, която да следи за корупция и т.н. Разбира се, държавата присъства с разгръщането на тези пазари, с орязване на бюджети и безброй национални комисии, които борят корупцията

Но да отправим поглед към настоящия черен лебед – Ковид-19. Както се и очакваше, множество коментатори обявиха Ковид-19 за „черен лебед“, чиято най-голяма жертва не бе припозната в човешкия живот, а в икономиката. Борис Джонсън, Доналд Тръмп и множество други политически фигури моментално очертаха разгръщаща се криза като конфликт между хората и икономиката. И въпреки изказвания на Борисов, че „икономиката ще се възстанови в даден момент, но човешкия живот, не“, на практика виждаме поощряването на този конфликт в множество форми: от абсолютно неадекватните мерки, които се взимат по отношение на социалната сигурност на работещите, безработните, освободените от работа; до реалното незатваряне на множество „несъществени“ производства; до непредприемането на мерки за създаването на условия, при които на селскостопанските работници да не им се налага да пътуват до други европейски страни; до инатчийския отказ да се осигури социалната сигурност на работещите в който и да било сектор. Конструирането на този конфликт между здравето на хората и икономиката само по себе си е абсурдно, тъй като икономиката (не само производствените, но възпроизводствените процеси) е априори социално отношение. 

Но в условия, в които социалното (а и естественото) е сведено до пазара, още от началото на кризата с Ковид-19 стана ясно, че ще паднем жертви не на новото извънредно положение (карантина, физическа изолация и прочее), а на действителното извънредно положение, в което се намираме вече десетилетия – икономическата организация на обществата ни. Формите на тази икономическа организация са множество на брой, за да ги обобщим тук, но като че ли най-силно изпъква притеснението на мейнстрийм икономистите за запазването на верижното ѝ, децентрализирано устройство. Матю Лекстутис – един от представителите на тези икономисти – твърди следното:

„Независимо от реалните подобрения, които компаниите направиха, за да подобрят пъргавината и видимостта на веригата си на доставки, способността да се ориентират в тази глобална криза КОВИД-19 разобличава това, което продължава да стои като историческо предизвикателство: способностите за идентифициране и адекватно управление на ключовите рискове за веригите на доставки, особено от събития тип „черен лебед“.“

Лекстутис обаче не предлага просто „повече от същото“ като панацея срещу така настъпилата криза: „Компаниите трябва да сегментират своето продуктово портфолио по критерии като променливост на търсенето, обем и стойност. Това също може да спомогне за идентифициране на клиенти, на чийто бизнес си заслужава да се даде приоритет“. Виждаме как това „повече от същото“ трябва като хищник да се пригоди към така създалата се обстановка, за да може компаниите да станат още по-предприемчиви, още по-ловки в намирането на ниши, по-хитри, по-лийн.

Недостатъците на тази форма на верижна икономическа организация обаче бяха най-силно усетени в здравните системи в глобален мащаб. Още в началните фази на пандемията видяхме недостиг на предпазни материали, на респиратори, на болници, на легла и не на последно място – на медицински работници. Недостиг, който не успя да бъде преодолян, предвид начина, по който се организират производствата и доставките в глобален мащаб, от една страна. От друга страна, този недостиг бе провокиран от дългогодишните нападения срещу публичните сектори и рамкиране им като недостатъчно рентабилни, че да заслужават бюджетни постъпления. Както Ингрид Бърингтън успешно показва, „Динамиките, които виждаме във верижното снабдяване на здравеопазването, не са уникални за верижните доставки във време на Ковид-19, доколкото Ковид-19 просто ги ускорява по уникален начин за публиката, която обикновено ги приема за даденост“. Примерите за неадекватността на този модел на производство са видимо не само в здравеопазването, но и във всички останали производствени и непроизводствени сфери. Условията за печално разгръщащата се към момента криза в здравеопазването са отдавна налице, тъй като кризата в капиталистическите общества е норма. Или както Цветелина Христова посочва в предстоящ коментар за списание Identities, „новите кризи паразитират върху кризи, които са се установили като нормалност. В седмиците след като Ковид-19 достигна Европейския съюз, епидемията ускори съвкупността от съществуващи модели на експлоатация, добив и изключване“. 

Но да се върнем на черния лебед, Ковид-19 и България. 

В скорошна статия Жасмина Саръиванова – експерт към Българска стопанска камара (БСК) – се обръща към теоретичния конструкт на черния лебед, за да придаде политическа легитимност на предложените от нея „начини на приемане“ на факта, че от днес насетне ще живеем с този лебед. Нека цитираме Саръиванова: 

„Черните лебеди са непредвидими и, ако искаме да оцелеем, ние трябва да се пригодим към тяхното съществуване и да приемем, че вече ще живеем в различен свят… В днешния ден черният лебед е вече тук, при нас. Опитваме се да го опознаем, да го укротим, опитомим или омилостивим… все още не сме наясно точно как, но търсим верния подход. Засега сме сигурни единствено в името му. А то е коронавирус COVID-19. И колкото и да звучи абсурдно, това е добро начало. Защото да идентифицираш противника е най-важната отправна точка, за да се справиш с него.

Оказва се, че Ковид-19 не е точно враг, който трябва да преборим на всяка цена. Ковид-19 – през погледа на Саръиванова – е нещо като конвенционалния враг по Шмит: той не е непременно презрян, ами заслужава нашето уважение, а мирът с него е възможен изход от ситуацията на война. Забележете, че Саръиванова не говори, че трябва да унищожим Ковид-19. Не, напротив! Трябва да го опитомими, да го омилостивим, укротим, т.е. не е задължително на всяка цена да се отървем от него, а да го накараме да функционира по начин, по който той да работи за нас. Саръиванова е многогодишен борец за правата на работодателите: за узаконяването на 9-часовия работен ден, за правото на майките да не почиват и други подобни каузи. 

Не е изненада, че експертката се обръща към теоретичния конструкт на черния лебед; множество неолиберални идеолози днес го правят, за да начертаят своите програми в условията на Ковид-19, разбира се, гледайки към бъдещето. Или както казва Лекстутис, „Вероятно никога няма да има окончателно терапевтично лечение за … непредвидени[те] прекъсвания във веригите на доставки, причинени от различни събития; но компаниите могат да развият тяхна собствена, частна ваксина, за да направят веригите по-устойчиви“. Както за Лекстутис, така и за Саръиванова, Ковид-19 е добро начало. Според експертката на БСК, това е удачен момент най-накрая да се справим с „традиционното право“ – абсолютният враг, който заслужава пълно унищожение. А начинът на унищожение, според нея, е „справянето със закостенели навици“:

„С един размах на крилете си черният лебед отвя дилемата дали да напуснем света на трудовите отношения, на формите на труд такива, каквито са били до вчера и да станем в пъти по-гъвкави и адаптивни, или не. Днес вече обсъждаме не „дали“, а коя от тези нови форми на труд да използваме в нашата фирма, в нашата сфера.“

А формите на труд, които Саръиванова предлага – дистанционна работа, споделяне на служители, прекъсваща работа, работа по портфолио – вече дават резултат. Учители и родители (в по-голямата си част жени) се чувстват сякаш живеят в лудница, защото е почти непосилно да се справят хем с увеличения обем от работа, хем с децентрализираното управление на дистанционното обучение, хем с повишаването на грижовния и домашен труд, който трябва да извършват. Принудителното пускане на служители в неплатен отпуск ни дава възможност да отправим бегъл поглед към това какво означава да работиш на „прекъсваща работа“. Споделянето на служители е реално вече застъпена практика в здравния и грижовния сектор. В допълнение на мизерни условия на труд, стотици медицински работници работят на две и повече места, застъпват нощна след дневна смяна и скачат от една работна позиция в друга. Иначе няма как да издържат тях и техните семейства. Разбира се, Саръиванова има нещо различно предвид. Тя иска да се узаконят практики на труд ала това, което Маркс нарича „подвижна принадлежност на фабриките“ във връзка с третирането на работници като „човешки машини“, чието движение може да се управлява предвид капризите на капитала. И ако доскоро можехме да отнесем тази Марксова прозорливост до работната сила, която пресича международни и регионални граници, то Саръиванова иска тази форма на труд да може да се се превърне в норма на междуфирмено движение. 

– – – 

Често срещаме около нас идеята, че вече е време да се научим да живеем с вируса: трябва да ходим на работа, трябва да се виждаме със семействата си, трябва да посещаваме ресторанти, трябва да помогнем на бизнеса да не затвори врати; и не на последно място, трябва да се върнем към „нормалността“. Вероятно това носи доза истина, но крие и опасност. Някои от вариациите на тази дилема се съчетават отлично с намеренията на неолиберални политически стратези, които не спират да повтарят, че пред нас стои перспективата Ковид-19 никога да не бъде напълно овладян. 

Социалният превод на последното се крие в разработването на политически и икономически средства, с които да се спуснем по комплексността на вълната на Ковид-19. Неолибералните идеолози се справят. Те коват желязото докато е горещо през техните си панацеи и анекдоти. Но техните панацеи, както се вижда от разсъжденията на Саръиванова, предполагат изкореняването и на малкото битки, спечелени в миналото: трудовите ни права. 

Според Барсуков в разгара на епидемията от тиф, която съвпада и с революционните опити на съветите, по време на Седми конгрес на съветите през 1921 г. Ленин казва: „Или въшката ще победи социализма, или социализмът ще победи въшката!.“ Последното не е само лозунг, който дава повод за антикомунистически подигравки със социалистическите режими. Репликата на Ленин е изречена във връзка с дебати, а и ожесточени борби, относно начините, по които трябва да се организира общественото здравеопазване. В условията на война и революция, борбата срещу тифа придобива драматични мащаби с помощта на различни кампании, ваксинации, лекции на тема хигиена и организирането на мрежа от дезинфекционни отряди, които да се борят със заразата сред войниците. Епидемиологичният опит от това време в крайна сметка ще се превърне в един от стълбовете на институционалната рамка на здравеопазването в СССР и в други социалистически републики. Както разбираме и от статията на Георги Маринов, реакцията на Югославия при избухването на епидемия от едра шарка през 1972 година е била „светкавична“, а повече информация за предприетите мерки може да се намери тук. Този опит най-малко ни показва отказ от пораженчески стратегии тип „трябва да свикнем с болестта“, за да не разболеем икономиката, а и готовност да се елиминира и най-малкия потенциал, носещ заплаха от зараза. 

Днес сме далеч от ситуация на социалистическа революция. Напротив, виждаме, че на дневен ред е отново неолиберално улавяне на политиките по управление на кризата. Но ако лявото е за пореден път поставено в позиция на отбрана, дано поне успеем да съхраним трудовите си права, колкото и нищожни да са те към момента. Борбите в тази посока по целия свят дават надежда. Ако бяхме в условията на социалистическа революция, щяхме да преборим и „въшката“. 

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments