Гневни работници във време на пандемия
Представяме ви един обзор на работнически борби по целия свят, създаден от колектива на AngryWorkers (Гневни Работници). Публикуваме го, защото към настоящия момент е важно да се вгледаме не само към мерките, които различни държави прилагат, за да се справят с коронавирус кризата, а защото наред с това, ако не и много по-важно, е редно да обърнем взор към борбите отдолу, идващи от работници, мигранти, жени и всички останали, ударени най-силно от настоящата криза. Както коронавирус пандемията е глобален феномен, така и отговорът към него трябва да е глобален – на обединената интернационално работническа класа. А борбите по света могат да са вдъхновение и за борбите у нас, в България, където работещите и бедните са принуждавани да си стоят вкъщи без работа или доходи, или да работят в условия, които по никакъв начин не гарантират сигурността на здравето и живота им.
Кратко резюме на глобалните Covid19 борби – от 1 до 14 април 2020 г.
На първо място трябва да признаем по-скоро инцидентния характер на подобни резюмета, тъй като броят на стачките, бунтовете, протестите е огромен. Вместо да се преструваме, че представяме пълна картина, по-скоро бихме искали да отбележим някои отправни точки, илюстрирани с примери. Призоваваме всички другари-интернационалисти да се включат в общите ни усилия да разпространим информация за тези борби – отвъд заглавията в медиите – за да можем да ги подкрепим:
1) Управляващата класа знае какъв е залогът
В статия за Bloomberg, един коментатор твърди, че настоящият пиков период на COVID-19 пандемията може да предизвика временно затишие на протести в региони, които са иначе свидетели на яростни протестни движения (Судан, Чили, Ирак и т.н.). След това затишие, икономическите последствия от пандемията – които според МОТ (бел. ред. Международна организация на труда) ще доведат до сериозни съкращения в доходите на 1.25 милиарда души – ще засилят и разпространят тези класови движения.
Наблюдаваме бавно изместване на реакцията на държавните апарати от „ограничаване на Корона“ до „ограничаване на безредиците“, например когато италианската държава изпрати войски в южната част на страната, опасявайки се от масови грабежи, или когато португалската държава забрани стачките като част от извънредните мерки. Правителствата на Франция и Германия промениха закона, така че да се разреши удължаването на работната седмица в т.нар. „ключови сектори“ от 48 на 60 часа седмично.
Подобни статии:
В Бразилия държавата позволява на компаниите да намалят работните часове и заплатите с 50%. В ключови сектори като селското стопанство държавите поемат управлението на доставките и социалното карантиниране на работна сила като набират допълнителни сезонни работници-мигранти, какъвто е случаят в Германия и Италия; или като обмислят набирането на студенти и уволнени работници за селскостопанска работа, както е в Обединеното кралство; или като обсъждат санкционирано от държавата намаляване на заплатите, например в САЩ. Държавните мерки и реакцията на шефовете вече водят до увеличение на споровете със селскостопански работници, какъвто е случаят в Италия и Испания.
2) Стачките на индустриалните работници са на фронтовата линия на колективната реакция на работническата класа
Едно от най-съществените разкрития на Covid-19 кризата е фактът, че не живеем в „постиндустриално“ общество, доминирано от „нематериален труд“. Нито че стачките, като колективно оръжие на работниците, са реликви от миналото. По-голямата част от колективните реакции на работници спрямо кризата са стачки, организирани основно от работници, извършващи физически труд в т.нар. съществени индустрии. Първоначално тези стачки бяха основно насочени срещу липсата на здравни и сигурни условия на труд. През последните две седмици видяхме стачки на работници, заети в сферите на чистотата и отпадъчните води във Франция, Обединеното кралство и САЩ; самоволни стачки в Кралските пощи на Обединеното кралство; излизания от работните места на повече от 10 000 строителни работници в САЩ; стачки във фабриките за опаковане във Франция; стачки на заетите в супермаркетите в Бразилия и САЩ; на работниците на Amazon в САЩ, последвани от тези във Франция и Испания; на автомобилните работници във верижното снабдяване в САЩ; на работници от хранително преработвателната индустрия и във веригите за бързо хранене в САЩ и самоволни стачки/масови подавания на болнични в Обединеното кралство. В центъра на стачните действия бяха и работниците, заети в здравния и грижовен сектор, които стачкуваха в САЩ, Индия, Пакистан, Русия и Гърция. Тези стачки се случиха на фона на високия процент на отсъственост, например сектора по чистота в Германия или този за преработка на храни в Обединеното кралство, където обявиха заболеваемост от до 40%.
3) Някои от стачките преминаха от реакции в отделни компании към обединени действия в различни компании и независими от профсъюзния апарат
Тук основните примери са масовите стачки в автомобилния сектор в Мексико; друг случай беше разпространението на стачки в кол центровете в Бразилия; но видяхме също и по-малки „спонтанни“ акции, например в случая на работниците, които излязоха от работа от две отделни компании в Илинойс, САЩ. Тези органични разширявания от стачни действия създават важни връзки за изкристализирането на противопоставянията.
4) Някои от стачките надхвърлят първоначалните и непосредствени искания за здраве и сигурност и отправят въпроси за по-широк контрол [над средствата за производство]
В Детройт болнични работници протестираха срещу планираното решение на ръководството да затвори спешно отделение в една от по-бедните части на града, при положение че по-голямата част на жертвите на Covid-19 в САЩ са от бедната, работническата класа. В Чикаго, медицински сестри отказаха да работят, ако ръководството на болницата не назначи повече работници. По-рано работници от General Electrics в САЩ, които обикновено произвеждат реактивни двигатели, протестираха и изискаха промяна към производство на медицинско оборудване. В Марсилия работници от McDonalds превърнаха ресторант за бързо хранене в център за разпространение на храна за местната работническа класа. Това са реални опити, при които работниците поставят под въпрос обичайните и най-фундаментални структури на властта. „Завръщането на работа“ ще е следващата точка на раздор и вече може да видим как шефове и профсъюзи се опитват да управляват този предразположен към конфликт въпрос, например в случая на споразумението между FIAT и профсъюзи в Италия да върнат хората обратно на работа.
5) Някои от стачките се случиха в по-широка социална среда, което поставя в риск стабилността на политическия режим
Тук видяхме стачки в миньорския сектор в Иран, на текстилните работници в Мианмар; работници в секторите текстил и електроника в Турция (които също така пребиха шефовете си). Не е невъзможно икономическият срив заради коронавирус кризата в комбинация с подобни стачки да разтърсят режими, които така или иначе са под обстрел.
6) Стачките все повече ще преминават от въпроса за „здравето и сигурността“ към този за заплатите
Чухме в новините, че много компании не успяват да изплатят пълните заплати на работниците си и че например 30% от работниците в САЩ и Канада изостават при изплащането на дължимите от тях наеми. Въпросът за (неизплатените) заплати ще стане по-централен в следващите седмици и може да открием първи знаци за това в скорошните стачки на пристанищните работници в Китай и фабричните работници в Аржентина. „Средствата за производство“ на компанията ще се превърнат в основен колективен актив на работещите, за да успеят да наложат изплащането на заплати. Това би могло да включва и работници, които не са наети пряко от компанията. Тук един от фокусите ще е върху заплатите, друг ще са жилищата, както виждаме в увеличенията на самонастаненията, какъвто е случаят в Санта Крус и този на домашните помощници в Делхи, които окупират празните апартаменти на шефовете си.
7) Работниците в неформалния сектор конфронтират „режима на блокади“ и мафията-държава се намесва
Забелязваме определено разделение във формата и целите на борбите в зависимост от това дали работниците са наети директно или зависят от неформалния сектор като например тези на откритите пазари или малките предприятия. В последния случай, държавата и полицията, които налагат изолацията, се превръщат в цел, тъй като „изолация“ означава липса на доходи за тези работници. Видяхме бунтове на неформални мигранти работници в Сурат, Индия; на пролетаризираната младеж в Ирак или протестите на работниците от сергиите по пазарите в Кения.
Полицейската бруталност срещу маргинални работници се повишава също и в западните страни, например в случая на убитите млади пролетарии от полицията в Безие, Франция и на разбунтували се работници в Андерлехт, Белгия. Наблюдаваме и разделение на труда, което се появява между официалната държава, която се цели в общия „закон и ред“, и мафията-държава, която поема основни социални функции и се опитва да разшири влиянието си в долните сектори на работническата класа, както е в Италия и Мексико. Тук, само „грабежи“ и колективно намаляване на цените, както се случи в Хондурас, няма да са достатъчно силни отговори на липсата на храна и държавното насилие. Все пак, неотдавнашната вълна от бунтове в затворите в САЩ, Аржентина, Ливан, Иран, Мексико и Русия показват, че репресивната ръка на системата е уязвима.
8) Нуждаем се от дебат за стратегията на работническата класа в настоящите условия
Като политически колектив, AngryWorkers (Гневни Работници) насърчава за съвместен дебат относно „революционна стратегия“, която да адресира основните въпроси, засегнати от настоящите борби: как борбите в основните сектори могат да разширят обхвата си, така че да достигнат до точките на глобално верижно снабдяване, от която са част? Как борбите в основните сектори да адресират материалните нужди на маргинални секции от работническата класа? Как да се преодолеят регионални различия и разделения, наложени не само от държавните граници, но и от различни нива на развитие? Написахме работен текст за целта на дискусията и предлагаме да го дебатираме като се конфронтираме с действителните борби, които наблюдаваме в момента.
