от Станислав Додов
Зимата може да не е свършила, но е временно спряла, и странна пролет лукаво ни зове навън, където да се съберем и докоснем, както никога не сме си представяли, че можем.
Фрагменти
Без допир. Забрана на събиранията. Твърди ограничения на излизането навън. Изглежда, че във времената на корона трябва да прекратим всичката си политическа дейност. Но не е нужно да бъде така. Сега показваме съгласувано с мерките срещу пандемията политическо действие. Със зачитане, но също и със страст и поради нужда. Жилища за всички са по-необходими от всякога. Докато се очаква да стоим вкъщи, десетки хиляди хора нямат домове. Хора без подслон. Хора в групови квартири. Хора в затворени институции. Същевременно десетки хиляди жилища стоят празни. Заради Airbnb, туристическите наеми или спекулата. Не чакаме нито Сената, нито правителството. Започваме да преразпределяме днес.
Тези изречения откривам в иначе основно използваната от геймъри платформа за предаване на живо twitch.tv. Следват кго адри на хора с работни маски на носа и устата, очила и шарени шапки, които въртят стрелките на часовник-играчка. Това е колективът #besetzen, този път скуотващ помещения във време на пандемия, на живо. „Нямаме какво да губим, освен следващото повишаване на наема“, казват те.
Текстът на тези страници би могъл да бъде определен по различни начини, но е преди всичко ненавременен. Още когато беше само фикция, догонвах вече протичащи или протекли промени и опитвах да се адаптирам към събития, които ме хващаха неподготвен и неразбиращ. Решаващото обстоятелство, което ме принуди да напиша каквото и както съумея въпреки вече не само публицистичната, а и екзистенциална неподготвеност, е настоящата пандемия, глобална криза. Всъщност, единствено заради нея мога да се надявам на съчувствие от читателя. Затова, ако някой се спуска между тези редове, бих искал да се почувства първо извън синхрон с тях — както аз бях дълго време, преди да ги подредя — и едва после, когато ги види през призмата на сегашната тотална криза, да ги разбере. Да съпреживеем смущаващата ненавременност и разпарчетосаност като продуктивна, надявам се дори вдъхновяваща фрагментарност на времето, на разказа.
„Никога не наемай мирно“ („Never rent in peace“) е игра на думи с английското „Rest in peace“ или „Почивай в мир“.
Never rent in peace
Никога не съм се справял добре с моментите на „последно сбогом“, дори съм ги отбягвал активно, особено когато става дума за смърт. За щастие, в случая не ставаше дума точно за това. Допълнително ми помогна фактът, че разбирането ми на немския език все още се бори да достигне това на петгодишен човек.
Беше седем вечерта, тъмно, студено, почти нямаше пешеходци, а и колите също не бяха много. Голям булевард (по берлинските стандарти, улица като всяка друга), кръстовище, автобусна спирка, а на тротоара зад нея група от петдесетина души стояха в няколко дъги. Централен вход на голяма сграда с административен вид. На земята пред него и покрай стената имаше свещи, снимки, цветя; бяха разпънати банери, четяха се стихове и критични статии, слушаше се музика, раздаваше се храна и бира. Атмосферата беше траурна, но имаше и осезаем нюанс на примирение и интимност, и най-вече на надежда, която никое последно сбогом не предполага. Това не беше помен, а среща за ненавременни спомени от бъдещето.
Drugstore е един от най-старите младежки центрове в Германия и най-старият самоорганизиран такъв в Берлин (основан 1972 г.). Ключово място за пънк и анархосредите, за музика, дискусии, прожекции, изложби, но най-вече — „свободно пространство, отделено от всекидневния капитализъм; безопасно пространство, противостоящо на мачизма и дискриминацията.“ След прекратяването на договора им първоначално през 2015 г., две удължавания и символичното предаване на ключа през 2018 г., на 6 февруари 2020 г. този джоб автономия престана да съществува. Поне физически. Поне засега. Защото колективът остава активен и продължава да организира различни събития и инициативи из целия град, дори в този момент. Джобът автономия остава, разтворен в нещо по-голямо.
Wir bleiben alle!
Скуотвания, непредаване към новия наемател и нарочно местене из целия град на ключа, отказ от напускане на имота до самата евикция, надписи „Оставаме!“ навсякъде – какво следва от всичко това?
Някой от движението „Sponti“*, вероятно след задълбочено четене на Ницше, би казал, че волята и ирационалното, емоционалното предшестват разума. Следователно чистата воля и спонтанната емоция са по-надежден двигател на човешкото действие в лицето на несигурността. Страха на древните от боговете и явяванията на демоничното, страстната, спонтанна организация на демонстрация, културна проява, окупация имат повече потенциал за същностна промяна, отколкото безкрайните подреждания и процедури на партията или държавата. И нима не преживяваме сегашните дни, като че сме отворили кутията на Пандора? Обсесията с анализа, теорията, знанието като рационален опит да се удържа и насочва реалността няма да ни отведат никъде.
Постер, който видях на доста места. Заглавието означава “Всички оставаме!” и е име на едноименна инициатива.
И все пак, още анализ: буквалният превод на корена на „темпоралност“ (temp-, лат.) е разтягане, разширяване, разпъване, удължаване.
Краища, начала, оставания
Намирам се затворен за трета поред седмица в малък апартамент в Берлин и усещам, че е нужно да (си) припомня как започна всичко това.
С dВЕРСИЯ, един тъкмо тогава създаден колектив, започнахме рубриката „Джобове автономия“ през 2015 г. с интервю със социален център „Аделанте“ в София. Поводът беше, че центърът се местеше и търсеше подкрепа за намиране на място, но само няколко месеца по-късно беше закрит, понеже правещите го счетоха, че е изчерпан. В началото на 2016 г. продължихме със социален център „Хаспел“, също в София, но и той затвори врати няколко месеца по-късно поради невъзможност за плащане на наема и за поддръжка на пространството. Отново през 2016 г. интервюирахме Автономния работнически синдикат в гр. Варна, който по-късно претърпя значителни промени и през 2019 г. се превърна в Автономна работническа конфедерация. През 2017 г. разговаряхме с тъкмо отворилата „Фабрика Автономия“, създадена от членове на „Аделанте“ и преживяваща и до ден-днешен огромни трудности с плащането на наема си, при това след вече едно преместване. Последно, през 2019 г. интервюирахме социалния център Ex-OPG в Неапол, изграден върху вече несъществуваща институция за психично болни с криминални прояви и зародил значимото движение Potere al Popolo.
Къде са условията за други бъдеща, които няма да възпроизвеждат настоящето? Тук, в настоящето. Къде ще отведе това? Не зная. Това, което зная, е, че алтернатива на настоящето може да бъде достигната чрез създаването на други автономни джобове на властта и изразяването, на други начини на използване способностите на анонимните. Значи, чрез поддържане и обновяване на формите на съществуване на власт, която не е олигархична.
Това са думи на Жак Рансиер от дискусия с Ернесто Лакло през 2012 г., вдъхновили поредицата. В този конкретен контекст основният залог на изказването му е да проблематизира марксистката ортодоксия, че противоречията на капитализма неизбежно ще създадат един субект, който ще го срине окончателно (критика, валидна за всяка ортодоксия на модерността, изхождаща от фантазии за хомогенния политически субект). Но действително срокът на идеята, че капитализмът е нещо външно, срещу което можем да се изправим като единно цяло, е много отдавна изтекъл. Въпросът е как да се изправим изпод него или отвътре на него, при това като множество различни субекти. Как, например, да се бориш за по-добър живот от вкъщи или като ходиш на работа в страх от зараза, или когато всяко движение и мисъл могат да бъдат проследени, ако не и предвидени?
За Рансиер (следващ на свой ред Ален Бадиу, Being and Event, 1988) политиката като същностна промяна, вместо като управление на статуквото, винаги започва от някакъв джоб, от някакво обособено пространство, което субектът (група, колектив, партия, движение, каквото и да е) взима за себе си и в което спира да следва доминиращия ред, организира се по нови начини. Спира времето, както то е текло досега, и създава и удължава свое, различно такова. От революциите на 18-и, 19-и и 20-и век до движенията и големите протестни вълни на последните десетилетия всяка значима промяна е започвала със завземането с едни или други средства на сгради, площади, изобщо публични пространства, откъдето се е обявявал новият (възможен) ред – републиката, комуната, съветите, „демокрацията“ – т.е. новото време. Докато пиша това, можеше да бъде четвъртият ден от germinal (по френския революционен календар), 1465-и март (по броенето на френските „Нощи накрак“ от 2016 г.), а можеше и утре да няма неделя (по съветския календар между 1929 и 1940 г.). (Уви, всъщност е 4 април, събота, и 22-ия ден, откакто съм затворен вкъщи.)
Транспарантът, който заварих провесен от прозорците още при първото ми посещение на сградата, в която се помещават Drugstore и Potse.
Поколения
Докато разговарям с Ясмин, Пол и Брот, наоколо десетина души ту се присъединяват към нас, ту се залавят с чистене и подреждане на пространството. Поводът да се срещнем е същият: заплахата от прогонване (евикция) и възможният край на още един джоб автономия. Potse, открит седем години след Drugstore на същия етаж в същата сграда на улица Potsdamerstraße, са загубили делото в съда срещу новия наемодател през лятото на миналата година. Макар да става дума за младежки център, съдията, следвайки закона неотлъчно, отказва да допусне в залата хора под 16-годишна възраст. По тази и други причини следва ново дело срещу самия съдия, по обвинение в пристрастие. Наскоро обаче и то е загубено.
Понастоящем колективът е в режим на окупация на пространството и отказ да предадат ключа, като очакват евикция през юни. След загубата в съда са прекратили концертите и други културни, социални и политически прояви, които са провеждали до тогава. Отварят само вечер и то не всеки ден. Покрай поддържането на мястото и разправиите с властите просто не им остава време и енергия за друго. Когато могат, просто се събират и се наслаждават на факта, че все още могат да са заедно и то точно тук. Оказах се заедно с тях в тъкмо една такава вечер на наслаждение.
Надпис на една от стените в Potse, гласящ “Там открих толкова много обич.” и водещ към сега затворена част от пространството.
Лека-полека пространството започна да се пълни. В едно от двете останали след всички промени помещения се струпваха все повече и повече тийнейджъри. Оказа се, че голямата част от посетителите са на възраст между 13 и 20 години, а ядрото на колектива е съставено от по-възрастни. Но са се сменили няколко поколения – децата на децата на някои от първите в Potse продължават да идват, а понякога 50, 60-годишни и дори по-възрастни идват да си припомнят старото време. Подобно наблюдение имах и при последното сбогом на Drugstore – всякакви хора, всякакви възрасти.
Сенатът (изпълнителната власт в Берлин), и по-специално Департаментът за образованието, младежта и семейството, разпознава Potse като младежка услуга, отчита ролята им за културната и социална интеграция на младите хора. Първоначално сградата е била тяхна собственост, после – на BVG (общинска компания, осигуряваща публичния транспорт в Берлин), после – на една фирма, а сега – на друга. Potse не са спирали, включително с помощта на Сената (плащащ наема им дори след решението по делото, когато е значително по-висок), да търсят ново пространство, но засега – без успех. Или наемът е непоносимо висок, или местата не могат да отговорят на нуждите им.
Традицията на младежките центрове е дълга, сложна и многолика из западния свят. Към днешна дата в Германия съществуват над 100 такива, но повечето са институционализирани, професионализирани като услуги за юноши и младежи. Вълната, от която са част радикални пространства като Potse и Drugstore, обаче е по-особена. Идва от срещата през 1970-те в Западен Берлин на социални работници, бохеми и леви активисти в опитите да се възстановят и преосмислят изоставени след бомбардировките сгради или такива с нисък наем, но заклещени по непривлекателните кьошета на Стената. На практика всички джобове автономия на града се зараждат някъде в ехото на 1968 г., между италианския автономизъм и местната му реализация – Autonome, между зеленото, скуот и Sponti-движенията.
Затова сигурно не бива да ме изненадва настройката на хората, с които се срещам, към всичко случващо се: имат богато наследство, много подкрепа, малко романтизъм, повече нихилизъм… На въпрос как си представят бъдещето, в Potse се надяват през 2025 г. (предложен от мен хоризонт) да са намерили нови пространства и да нямат проблеми с шума и съседите. Брот смята, че скуотовете и всички тези автономни пространства са „забележително подготвени да се справят с евикциите“. Не споменаха нищо за цялостно различен, по един или друг начин, политически ред. Тогава се смутих от това, сега не съм сигурен.
Нямаше как към онзи момент да знаят доколко са подготвени за глобална пандемия. Знаеха само че, откакто са получили първото си предупредително писмо от властите през 2015 г., целият колектив е много по-осъзнато политизиран. И че поколенията, израстващи с и край тях в тези условия на несигурност, имат друго, по-цялостно и дръзко разбиране за това как да правят политика.
Die Interkiezionale
Първата стъпка от работата ми върху текста беше в началото на януари. По препоръка на приятел се срещнах с Доми – стар член на Drugstore и активен деец в средите. Не цигареният дим, нито бирите, а още началните минути на разговора ми с нея ме замаяха. Оказа се, че бях напълно неподготвен за това, пред което се изправям.
Първоначално желанието ми сякаш беше просто – да намеря някой достъпен за мен и любопитен модел, практика, проект, колектив в Берлин и да го представя на българската публика. Оказа се, че това ще е, меко казано, неадекватно и още в хода на срещата ми с Доми се появи фикцията зад този текст. Разбрах, че съществуват повече от 70 активни пространства, които могат да бъдат наречени джобове автономия – скуотове, барове, младежки и културни центрове, общностни градини (междублокови пространства и вътрешни дворове, управлявани колективно от живущите), т.нар. Hausprojekte (предоставящи възможност за достъпно настаняване на нуждаещи се) и други.
Карта от сайта на Die Interkiezionale. Указва „солидарни локации“.
От тази среща разбрах още, че трябва да осмисля океан от информация за огромен актуален проблем, само капки от който преди това бях достигали до мен. Процесите на джентрификация на Берлин са достигнали непоносими мащаби. Обновленията и строежите, заграбили на практика целия град, от една страна, окрупняването и концентрацията на недвижима собственост в ръцете на шепа пазарни мастодонти, от друга, и огромното търсене (според някои, всяко жилище, притежавано от основните играчи на пазара, е имало към есента на миналата година по 800 желаещи да го наемат), от трета, през последните години доведоха не до достъпен за всички живот в мегаполиса, както благосклонната, макар и невидима ръка на пазара трябваше да разпореди, а до небивала жилищна криза. Стотици хиляди не могат да си позволят да плащат, а новите наемодатели обикновено отказват да преговарят. Въпреки някои мерки като поставяне таван на цените за пет години, изкупуване на имущество от общината и насърчаване на новото строителство, държавата не съумява (или не желае) да се пребори с безкрайната лакомия на бизнеса. Магазини, заведения, културни средища, цели жилищни кооперации и обитателите им, джобовете автономия, нови и нови бездомни и хиляди разомагьосани новодошли падат жертва в жестоката икономическа надпревара.
Карта от сайта на Die Interkiezionale. Указва части на града, в които джентрификацията е особено засилена.
Най-мащабната съпротива срещу тези процеси идва в лицето на инициативата Mietenwahnsinn, или „Лудост с наемите“ – движение, обединяващо над 150 различни групи и организации с отношение към проблема. В последната година те проведоха няколко огромни шествия из Берлин, както и други акции, които ще спомена по-надолу.
По-малкото, но по-радикално обединение, което ме интересува тук, се нарича Die Interkiezionale. Очевидна препратка към Интернационала, думата Kiez в Германия и особено в Берлин означава част от квартал, махала, която жителите му определят и развиват сами и която не съвпада с официалното административно деление. Координирано основно от няколко колектива и партниращо си с Mietenwahnsinn, Die Interkiezionale обединява автономните пространства на Берлин около послания като
Искаме всички да останат!
Искаме да спрем покачването на наемите, евикциите и спекулата, тук и навсякъде!
Искаме заличаване на наема и отношенията на собственост!
Искаме колективизация сега!
формулирано по повод обща асамблея през януари
Всичко това ми се стори изключително интересно и значимо. Джобове автономия, но не затворени (както всеки джоб на дреха е тесен и с малък вход/изход навън), а свързани и отворени към широки и далеч не непременно радикални групи други хора. Всички, обединени да решат обща криза, а от скоро – да я решават в рамките на още по-голяма друга криза.
Нито един проект, нито един дом по-малко!
Докато Берлин се представя за куиър столица, куиър-феминистки жилищен проект е на път да бъде изхвърлен. Достатъчно!
Liebig34 остава!
Докато Берлин има спешна нужда от младежки и социални услуги, градът наблюдава как двата най-стари самоорганизирани младежки и социални центрове биват принудително местене. Достатъчно!
Potse остава! Върнете обратно пространството на Drugstore!
Докато достъпното жилищно и търговско пространство става все по-малко, важни алтернативни жилищни и проектни места като Lause и Køpi са на ръба да бъдат препродадени и по този начин са изправени пред несигурно бъдеще.
Много от собствените ни истории показват, че проекти на солидарно съжителство, мрежи за социално ангажиране в кварталите и некомерсиалните пространства за инициативи и сдружения възникват от окупациите. Въпреки това окупирането и използването на празни пространства щателно се преследва с полицейско насилие в рамките на 24 часа.
Дайте обратно апартаментите на G17a! Всички жилищни общности, заплашени от прогонване, остават!
Предлагането на нови места за потребление обикновено е запазено за туристи и вече просто не е достъпно за много берлинчани. Същевременно дългогодишни барове, които често се управляват колективно и обикновено предоставят пространство за общуване на живущите в квартала, за консултиране по социални въпроси и за политически събития биват изхвърляни. Достатъчно!
Syndikat и Meuterei остават! Върнете обратно магазина на Friedel54! Сигурност за K-Fetish!
Докато алтернативни начини на живеене намират самоопределени пространства за работа и живот като паркинги за каравани, те са все по-застрашавани от репресия. Достатъчно!
SabotGarden и всичките караванни паргинги остават! Пространство за DieselA!
Това е част от текста на петиция, битуваща онлайн на адрес keinhausweniger.info. Единият ми домакан привлече вниманието ми към посветен на нея постер. Бях помолил да ме разведе из пространството и да ми покаже плакати и други предмети, които биха ми помогнали да разбера случващото се.
Статуетка на ръка, държаща ключ, подарък за Syndikat.
Времето е някъде в най-първите дни на февруари, към седем вечерта, студено, но повече влажно. Мястото се намира в Нойкьолн, недалеч от неработещото летище Темпелхоф. Докато то се е ползвало, шумът на самолетите е правел тази част от квартала непривлекателна за други, освен за бедни мигранти и бачкатори, и съответно – евтина. Във времена на бурна джентрификация отличната му свързаност и бурен живот са отредили на местните същата съдба, каквато по-рано е сполетяла тези в Кройцберг, скоро тези във Вединг, и т.н., и т.н.: окрупняване на собственост и все по-недостъпен за мнозинствата стандарт на живот.
Това е Syndikat – колективно управляван бар и джоб автономия с 35-годишна история. Там се видях няколко дни по-рано и с Доми, а този път разговарях с Лукас и Кристиян.
Особено показателна е историята зад разкриването на новия собственик на сградата, в която се помещават. Както при Potse и Drugstore, и те са се сблъскали с отказ от преговори и са стигнали до дело в съда. В прав текст обаче представителят на другата страна е обяснил, че е само упълномощено лице и не може да каже нищо за същинския собственик. Лека-полека активисти и разследващи журналисти стигат до истината – 76 компании, регистрирани на един и същ адрес в Люксембург, огромна данъчна игра и собственост над поне 6200 имота в Берлин.* На върха им е британска династия на име Pears Global, управляваща недвижимо имущество за над 6 милиарда паунда. Берлинската общественост, в това число и политиците, е потресена – толкова дълго никой да не е подозирал, че огромен монопол буквално завзема града пред очите на всички!
Друг мастодонт, този път местен, на име Deutsche Wohnen, и дъщерните му компании, притежават над 115 000 имота из Берлин, което е над две-трети от всичкото имущество за живеене и търговия в града. Срещу закупуването на общо над 240 000 имота от подобни компании преди година започва подписка, изискваща референдум, на който да се реши дали гражданите са съгласни да се реализира идеята всички едри собственици да могат да запазят не повече от 3 000 имота, а останалите да бъдат изкупени от общината. Засега подписката е успешна, но референдумът се протаква с аргумента, че се търси правен механизъм как решението, ако бъде взето, да се приведе в действие.
Но с Лукас и Кристиян основно говорихме за Die Interkiezionale през тяхната перспектива, включително като на едни от координаторите на движението. Обсъждахме надълго и нашироко. За тях, както усещах и аз, това свързване на колективите е безпрецедентно и много значимо, но един успех е дори по-голям – че под общата заплаха е задвижена небивала солидарност между широки групи жители на Берлин. Дори и възрастни кореняци и не толкова политизирани хора са започнали да изразяват загриженост за това как се променят нещата – да изчезват съседи, магазинчета, заведения – непрозрачно и без никой да ги пита. Събеседниците ми разказаха за случай, в който един чичко от квартала специално дошъл при тях в бара, за да им каже, че макар да не харесва и да не одобрява съвсем това, което правят, ги подкрепя в борбата и не би искал и те да изчезнат. Други пъти хора от различни части на града, засегнати като наематели на жилища, са идвали специално за съвети как да се организират, как да се включат в съпротивата.
„Но за нас не ще да има вопъл, // не може вечно да е зима.“ Строфа от текста на песента „Воините от торфището“, съчинена от затворници в лагерите за политически опоненти на Третия райх в Долна Саксония. Песента става една от най-известните бунтовнически песни в Европа, особено след пеенето ѝ от немските бригади по време на Гражданската война в Испания.
Но за нас не ще да има вопъл, // не може вечно да е зима
Срещите и проучванията ми в Берлин, писането на този материал, ме накараха да преосмисля начина, по които възприемам джобовете автономия изобщо. Ако бях останал вторачен в техните начала и краища, в това как се появяват и изчезват, просто броейки места и колко дълго те са оцелели, сякаш са случайни, изолирани дупки в иначе хомогенното времепространство на доминиращия ред, щях да съм обречен да не разбера нищо.
Но сега си мисля за лисича дупка – лабиринт от тунели с множество входове и изходи. Да гледаш отделните пролуки в земята и дали са отворени или сринати не ти казва нищо съществено. А същественото е, че тук има повече от едно време, и всяко тече различно от това на повърхността; че поддържането им, както настояването „Оставаме!“ и както писането за тях, има тъкмо тази задача – да се пази жив потенциалът на една възможна, мислима темпоралност, различна от доминираща, а с това и един възможен, мислим, по-добър свят. След над 350 различни събития, проведени в пространството ѝ, „Фабрика Автономия“ още е тук, днес, в 48-мата пролет на скуотвания в Берлин
Не може вечно да е зима, и докато тя свърши, идеите и практиката на нови възможни светове трябва да се упражняват и приютяват някъде. Колкото и парадоксално да звучи, – едва сега си давам сметка! – ако джобовете автономия не бъдат свързани, те са неразбираеми. От 1970-те до днес и от София до Берлин можем (и трябва?) да мислим този опит като едно. Или поне като една обща темпоралност. Или поне като темпоралности, свързани от това, че отхвърлят доминиращия ред, времето на статуквото, историята като рационално разказвана линия от миналото към бъдещето, и всеки един от нас като правещ всичко по силите си (и много отвъд тях), за да се спаси от нейния край…
„Капитализмът убива.“ Транспарант над входа на Supamolly – бар и културно средище във Фридрихсхайн.
Кайронавирус
Но днес е ден 31-и и 26-и, откакто, съответно, България и Германия обявиха извънредни мерки в отговор на пандемията от новия коронавирус.
Не е съвсем ясно дали и как джобовете автономия на Берлин работят в момента. Младежки центрове предлагат дистанционни консултации за проблеми с психичното здраве и в случаи на домашно насилие. Besetzen показаха как се скуотва по време на карантина. Но където джобовете са средища за събиране на хора, дейността им е невъзможна, и зависещите от ежедневните си приходи като баровете преживяват тежки дни и не успяват да натрупат средства за плащане на и без това непосилно високите наеми. Сенатът е помолил любезно наемодателите да не гонят в периода на извънредните мерки тези наематели, които доказуемо не могат да си платят. Междувременно, макар в последствие да промениха решението си и да се извиниха, гиганти като Adidas смятаха да не плащат наема за магазините си в този период.
Евикциите също са прекратени засега – планираното за 17 април прогонване на Syndikat засега се отлага, но евикцията на Potse през юни остава в сила. Така изглеждат, съвсем накратко, отношенията наемодател-наемател от позицията на джобовете автономия в това извънредно време.
В своята книга Occupy Time: Technoculture, Immediacy, and Resistance after Occupy Wall Street (2013) Джейсън Адамс разгръща ценен аргумент. Според него kairos (точният момент нещо да бъде направено) и kronos (времето като всепоглъщаща цялост) не са непременно противостоящи в смисъла, че kairos може да спира и пренарежда kronos, както гласи традицията от Бенямин, до Бадиу, Агамбен и Рансиер. Напротив, и двете могат да бъдат трансцедентални редове, наложени „отгоре“, и тогава, например, има точен момент да се ожениш, точен момент да отвориш и затвориш младежки център и т.н. Навременността дори на най-внимателно планираното и рационално политическо действие не означава непременно, че то е подривно и в посока промяна. Вместо това Адамс предлага концепция за кайрополитика, в която kairon и kronon стават реторически фигури за умишлено неподходящия от гледна точка на официалната власт и политика момент нещо да бъде направено. Така правенето на джобове автономия и писането за тях става продуктивно само ако е ненавременно, в смисъл на неуместно, неподходящо и в крайна сметка – обречено да бъде неразбираемо от перспективата на официалния ред. Затова отначало и аз догонвах вече протичащи или дори протекли промени, и не разбирах – като новопристигнал в Берлин от съвсем друг контекст, озовал се в бурята на огромни промени, моето време трябваше да се натъкми между доминиращото и това на джобовете.
Пандемията и мерките срещу нея направиха странни, страшни неща с времето ни. Привидно, за пръв път то е общо и еднакво, понеже всички сме притихнали в очакване пандемията все някак да спре, за да продължим ние. Това, разбира се, е само заблуда, понеже дори в такъв период класовото общество отрежда различно преживяване на ежедневието, на времето изобщо за лекаря, за офисния работник, за чистача. По-скоро, по небивал в животите ни начин, сме се озовали в страшния безкрай на Кронос, великия унищожител. Неизвестно е кога ще дойде краят и какво ще значи той за всеки един от нас. Изглежда, че сега не е удачният момент за нищо, и дори официалният ред „отгоре“ внимава дали да препоръчва нещо различно от „мий си ръцете и стой вкъщи.“ Но както #besetzen демонстрират от началото на този текст, не е нужно да бъде така.
Като в едно латентно, винаги дебнещо зад ъгъла, зад следващата минута последно сбогом с всичко познато (включително със самия живот) мъждука и латентна искра надежда. Сегашната ситуация внезапно блокира неотложността, с която живеехме – не може да не си продуктивен всеки ден, всеки час; не може да не спазиш този спешен срок (включително за да напишеш този текст); не може да спреш, защото в противен случай всичко, с което си свързан, също ще спре, спираш и ти, и с теб е свършено. Тези дни виждаме, че всичко това е просто театър, разиграван под чужда режисура. Ежедневните очевидности на производството, с които бяхме свикнали, се преобърнаха за една нощ, но от това светът съвсем не свърши.
По един ужасно предизвикателен начин сегашната ситуация е „по-сега“ от всякога. Може би най-освободеното от унищожителните, внимателно подредени в една линия окови на миналото и бъдещето сега, което ще преживеем до края на дните ни. Всяка секунда е kairon – точният момент да действаме, да пишем, да свързваме.
Коронавирусът, простете безвкусната игра на думи, е и кайронавирус. Милиони хора по света се заразяват с потенциала на действието във времето сега. Виртуалното пространството гъмжи от нови идеи и практики – лекции, уебинари, дискусии, споделяне на материали, организация за нови форми на политическо действие и натиск върху изпадналото в хаос статукво – за това как дремалите в продължение на десетилетия в лисичата дупка възможни светове да избият над повърхността. Какъв по-добър момент джобовете автономия да бъдат търсени, разказвани, свързвани, разширявани?
Затова и зимата може да изглежда вечна и да не е свършила, но сега тя е временно спряла, и странна пролет лукаво ни зове навън, където да се съберем и докоснем, както никога не сме си представяли, че можем.
