През месец март 2019 г. се навършиха четири години от зараждането на социалния център Ex OPG в Неапол. Името си взима от съкращението на „Ospedale Psichatrico Giudiziario“, което на италиански означава „съдебна психиатрична болница“ и е свързано с бившето предназначение на окупираната от активистите сграда. Огромен комплекс, който навремето е помещавал психично болни хора, извършили престъпления (от дребни кражби до убийство) и поставени под запрещение, през 2015 г. той окончателно губи своето значение с промяната на психиатричната система в Италия и закриването на всички подобни центрове из страната.

Днес в него се случват десетки дейности, водени от доброволци и активисти – от политически асамблеи до солидарна кухня; от практикуването на всякакви видове спорт до следучилищна занималня за деца и младежи; от безплатни медицински и правни консултации до езикови курсове за мигранти. Има библиотека, театър и бар. Но това, което отличава мястото от много други социални центрове, е фактът, че именно в него се заражда политическото движение Potere al popolo (букв. „власт на народа“) едва две години след първоначалната окупация на сградата.

Как и защо се случва това и от какъв политически и социален контекст тръгва това движение? Разговаряхме с Матео Джиардиело, един от активистите, който участва и в окупацията, и в Potere al popolo от самото начало, за първия материал в рубриката „Джобове автономия“, в който насочваме поглед извън България.

Четири години след създаването на списание dВЕРСИЯ и в контекст на роящи се, макар и все още малки, леви групи и в България, смятаме, че има какво да научим от опита на ex OPG и Potere al popolo. От една страна, стремглавото развитие на това движение през последните години показва по убедителен начин как може да се поддържа политически продуктивно отношение между локални въпроси и такива, които могат да бъдат изведени на национално ниво. От друга страна, намираме за ценен конкретния организационен опит на изграждането на мрежата от центрове из цяла Италия. Смятаме и, че размишленията, свързани с типа политическа работа и ефективна лява реторика в контекст на едно като цяло деполитизирано настояще, могат да провокират размисъл и дискусия и в българския активистки контекст.

Макар и на пръв поглед Италия и България да нямат много допирни точки, що се отнася до лявата политическа практика и критика, а историческите опити в двете страни да са изключително различни, много от засегнатите проблеми в интервюто намираме за споделени. Така например, ако в Италия деполитизацията и делегитимацията на лявото се обвързват с краха на голямата ляво-центристка партия Partito Democratico, то голяма част от усилията на левите активисти в България са свързани с опити да излезем от задушаващото присъствие на консервативната партия БСП.

Същевременно обаче едно от основните различия между подхода на Potere al Popolo и този на български леви активисти до този момент намираме в отношението към социалното поле като формирано и дефинирано от множество различия и неравенства – както класови, така и например полови и етнически. Докато в България една от делителните линии в средите, самоопределящи се като стоящи вляво от БСП, представлява отношението към въпроси, пряко засягащи традиционно маргинализирани групи като ЛГБТИ хората и мигрантите – вулгарно отхвърляни като „идентичностни политики“, – то впечатляващото от наша гледна точка в предизборната програма на Potere al Popolo е, че включва редица искания, които отчитат социалния опит и политическите необходимости на тези групи. Наред с искане за национализация на банките и такива, свързани с трудовата заетост, движението се застъпва и за правата на мигрантите и бежанците, както и за правото на полово самоопределяне на ЛГБТИ хората. И печели скромна, но ключова електорална подкрепа от над 1% в цялата страна с над 370 000 гласа.

Надяваме се, че интервюто – което функционира и като въздействащ разказ за историята на метаморфозата на една бивша психиатрия в политическо движение, обхващащо цяла Италия – ще послужи за отправна точка на рефлексия върху някои от тези въпроси.

***

Неда Генова: Можеш ли да ми разкажеш за началото на окупацията – какви бяха причините и условията, които доведоха до нея?

Матео Джардиело: В началото бяхме четири колектива: един самоорганизиран университетски колектив със седалище в L’Orientale – там много от нас са започнали активистката си дейност. После имаше още един колектив, който се казва Clash City Workers – той се е зародил в Неапол, но с течение на годините се е развил в цяла Италия. Занимава се с проучвания и битки в сферата на труда – един вид парасиндикална работа, без самият той да е синдикат. Освен това имаше още един друг колектив на име Самоорганизирани ученици от Кампания, в който членуват ученици от средните училища, техническите институти, и т.н. Това е един фундаментален компонент… в момента имаме колективи в почти всички средни училища в Неапол. И накрая, имаше още един колектив, наречен Лаборатория Камо, който работи в периферията на Неапол – Марано, Джулиано… Очевидно тези четири колектива бяха свързани по някакъв начин. През 2011 г. след редица провали в усилията да получим пространство в центъра на Неапол, решихме да си наемем такова. Тези предходни проблеми бяха свързани както с трудностите на окупацията, така и с такива, идващи от системата. В известен смисъл тук винаги се сблъскваш с две власти: легалната и камористката.*

И така, наехме това място, което се намира до пицарията Sorbillo и което кръстихме Ме-ти на пиесата от Бертолт Брехт. Беше много странно място – нещо като подземие, което решихме да наемем, за да добием някакъв вид стабилност и да не се притесняваме винаги за това, че можем да бъдем разтурени, изхвърлени и т.н. Там започнахме една политическа дейност: всички колективи се събирахме в него, правехме общи асамблеи и следователно се координирахме политически. И точно там вършехме в малък мащаб това, което днес правим с OPG. Там се роди театърът, там всеки петък и събота провеждахме музикални вечери, презентации на книги, поезия, фотографски изложби… правехме много неща. Беше много сладко, имаше сцена… нещо като народните домове от едно време. Идваха хора и само за да изпият една бира. Направо се влюбих в това място, беше много хубаво.

Бяхме около двайсет човека и ставахме все повече; така стана необходимо да разширим дейността си. Всичко се започна, когато с университетския колектив се захванахме да се борим за въвеждането на студентски общежития… защото в Неапол няма такива. Започнахме тази битка за общежитията и търсенето на пространства, в които сами да организираме общежитие. Казано накратко, разбрахме, че сградата на бившата психиатрияе напълно изоставена от много години, че е едно много странно място, което обаче се усеща силно в квартала Sanitá. Нали знаеш, било е място на изтезания, на терор. За квартала винаги е било един вид черна дупка, едно тъмно място в самия него, защото никой не е знаел какво се случва вътре. Хората, живеещи около сградата, са виждали, че идва полиция, че влизат хора, чували са виковете на затворените вътре, но не са знаели какво има в нея.

През март 2015 г. едновременно с официалното закриване на съдебните психиатрии в Италия окупирахме пространството. Честно казано, това стана без да имаме особено ясна представа какво ще правим вътре. Първоначалната ни идея беше да устроим общежитие – да вземем една малка част от OPG и да започнем да правим списъци за настаняване на студентите, после да започнем битка с университета, казвайки му: „Виждате ли, ние успяваме да го организираме, защо подобно нещо не може да се свърши и от университета?“ Оттам започна всичко. От една страна бяхме обезкуражени, защото е огромно пространство от 2000 кв.м., абсолютно унищожено. Ама като казвам „унищожено“, имам предвид точно това! Нямаше нищо. В началото мислехме да постоим малко, да оправим някоя и друга стая, останалото да си го оставим както е, а после да видим.

Неда: А колко човека бяхте?

Матео: Бяхме към четиресет човека, но много целеустремени и луди. Винаги е имало лудост – да искаме да надскочим себе си. Но и винаги сме имали желанието да изградим нещо на национално ниво. Всъщност в този период се беше създала мрежата на Clash City Workers: бяхме създали мрежи във Флоренция, Падова, Милано. Бяхме започнали да правим национална мрежа, която обаче в този момент беше само за работнически въпроси и борби.

Окупирахме. Първите дни бяха невероятни! Десетки и стотици хора започнаха да влизат в сградата. Жените от квартала, синьор Клаудио*, всички тези хора започнаха да влизат, за да разгледат мястото – от любопитство, за да видят какво има вътре. И тогава разбрахме, че можем да направим нещо истинско за квартала. В този период вече бяхме започнали един вид автокритика. Казвахме си: до този момент сме бъркали. Дотогава бяхме налагали нашата визия навън. Казвахме: това е проблемът, трябва да накараме хората да го разпознаят… после отивахме при тях и им казвахме „Трябва да се борим за това“. За нас това беше грешка. Защото не можеш да убедиш хората, казвайки им „Това е проблемът“. Освен това хората няма да се помръднат, ако проблемът не е техен. Особено в едно толкова деполитизирано общество като италианското. Направо е абсурдно как двайсет години берлусконизъм са откъснали напълно политиката от италианската същност.

И така започнахме да разбираме, че можем да направим обратното: тоест, не ние да налагаме проблемите, ами да научим кои са те за хората и да се опитаме да ги конфронтираме заедно. Така започнаха социалните дейности. Винаги казвам: не е, че ние сме седнали на масата и сме си казали: „ОК, днес ще правим следучилищна подготовка, после медицинска помощ, а вдругиден – мигрантска служба“. Не се случиха така нещата. Идеите идваха отвън. Нека ти дам един пример със следучилищната занималня. Първите дни влязоха децата от квартала – те бяха първите хора, които дойдоха. И те влязоха, за да ритат топка, казвайки ни: „Ей, нямаме място, където да играем футбол, можем ли да ритаме тук?“. И така започна опитът с детския отбор. Заедно с децата се запознахме с майките им, а те пък ни казаха: „Вижте, най-големият ни проблем е, че не можем да си позволим да пратим децата на занималня след училище“. И така ни хрумна да я създадем. Така се случи: всички дейности се явяват отговор на запитване отвън. И това нещо в един момент се превърна в нашия метод.  

Виждайки, че хората реагират, започнахме да правим организационни асемблеи, където приемахме хора. Те ни предлагаха какви ли не неща: от шивашки курсове до много по-странни работи. В един момент започнахме да вършим работа, за която много политически организации казваха „Ама какво, по дяволите, вършите? Организирате курс по йога в пространството си? Защо? Курс по бриколаж там вътре? Защо?“. Това, обаче, беше фундаментално, защото до известна степен така решаваш първата задача, с която според нас трябва да се започне. А именно: да създадеш място, в което хората могат да бъдат заедно (и това вече е първото ниво), където им е добре заедно, където може да се създаде общност, в която всеки може да даде нещо на другия. Това е едно много просто, дори банално, нещо, което обаче го нямаше преди.

И това се случваше едновременно с въпроса за безвъзмездността. В началото имахме много проблеми в тази връзка, защото хората казваха: „Идвам тук и предлагам своя курс Х, защо не може да поискам някакви пари, дори те да са символични?“. Тук обаче винаги сме били много внимателни. Защото от една страна не искахме да се създаде паралелна мини-икономика във вътрешността на центъра, която да кара хората да идват само за да си припечелят нещо. Което само по себе си е правилно, но мястото не трябваше да е това. От друга страна, не искахме да се превърне в нещо като жилищен блок, не искахме спортната част да е автономна спрямо училищната занималня, а тя от своя страна да е откъсната от децата, които правят театър. Искахме да създадем една-единствена структура, а не блок, в който се помещават неща. Така че оттам започнахме всичките дейности: едновременно трябваше не само да свършим страшно много работа по създаването на идентичност на един нов субект, но и да хвърлим много практически труд по реновирането на пространствата. В началото бяхме общи работници – зидахме и боядисвахме стени, подреждахме.

Всичко това, обаче, успявайки да запазим политически профил, за да не се превърнем в Каритас или в църква. Защо? Ние казваме, че методът на взаимността [mutualismo] се опира върху една много банална идея, а именно това да прихванеш основна потребност. Да вземем например един прост случай, този със солидарността с бездомните хора, с които работим. Като се замислиш, върху този въпрос работи и църквата. Но каква е разликата? Прихващаш една нужда, тоест създаваш структура: правиш кухня, събираш и разпределяш дрехи, събираш хората и т.н. Вече си решил първото задание, а именно да отговориш на нуждата. Проблемът обаче е как да направиш политическия скок. Например, преди три години, приютявайки хората без дом в пространството, те ни казаха, че основният въпрос е, че те имат не само първични и фундаментални потребности за решаване, но и политически необходимости. Тук в Неапол те не съществуваха като субекти, защото нямаха жилищна регистрация. Ако нямаш жилищна регистрация, ти все едно не съществуваш: нямаш лична карта, нямаш здравна карта, не можеш да отидеш в болницата, да получаваш поща, нямаш нищо. И оттук нататък започнахме една битка върху въпроса за жилищната регистрация, успявайки – посредством връзки с общината, оказване на натиск, на подкрепа, протести и т.н. – в крайна сметка да прокараме закон, според който можеш да избереш виртуално местожителство. Това означава, че можеш да избереш община или асоциация като нашата като виртуално местожителство, и там да получаваш кореспонденцията си. Води се, че живееш там и съответно успяваш да получиш документи. Така че, разбираш ли, от първоначалния проблем си успяла да достигнеш до един генерализиран такъв. И това е подходът ни към всичко.

Неда: Интересува ме това как мислите отношенията си спрямо държавната и местната администрация. Предоставяйки толкова много услуги като например медицинска или правна помощ – обикновено приемани като отговорност на (социалната) държава – не се ли притеснявате, че по този начин пада по-малко натиск върху тях да изпълнят задълженията си?

Матео: Това е въпрос, който винаги сме си задавали. Защото до някаква степен се питаш: работя толкова много, прекарвам часове наред да организирам правни консултации, да ходя по полиция и префектура*… защо да го правя безплатно? В този момент мога да си организирам един кооператив, от който да печелят и активистите, и той да се движи напред. Примерът с мигрантската група е много важен. Как започна нашата група? До 2016 г. никога не се бяхме занимавали с мигрантска тематика. По време на един протест ни представиха 22 малийци, които са били изгонени от център за временно настаняване. Беше им отнето правото на закрила, бяха на улицата и не знаеха къде да спят. Ние ги приехме и започнахме борба срещу този конкретен център. Оттам се започна цялата дейност, която се превърна в Движението на мигрантите и бежанците в Неапол, което е едно от най-големите в Италия. В основата си е точно както ти казваш: има адвокатска консултация с адвокати, училище по италиански, интегрирана медицинска помощ… но как да направиш политическия скок?

По два начина. Първият е да успееш да създадеш движение, което да предизвиква и оказва силен натиск върху държавните институции, докато започнеш да постигаш политически победи. Сега с Движението на мигрантите и бежанците седим на масата с префектурата, общината и полицията и изискваме изключително важни неща. Например преди две години успяхме да отблокираме 3 000 разрешения за престой. Затворихме два центъра за настаняване и в Неапол въведохме увеличаване на продължителността на временните разрешения от 6 месеца на 1 година. Защо? Защото си успяла да създадеш мобилизация от хора, които са ходили по протести, организирали са събрания, които са се явили на масата с конкретни предложения, докато държавата не се е видяла длъжна да ги послуша… но ти си провела една политическа битка. Как си успяла да създадеш това движение? Хората са идвали на консултациите ти… очевидно ти си решавала конкретния случай, помагала си им пред комисията, за да придобият разрешение за престой. Но те са те разпознавали и като политически субект, който може да бъде мобилизиран. И така се създават отношения на доверие. Това е фундаментално – да изградиш доверие с другия човек. Другият те разпознава като достойна за доверие, а съответно и като субект, на който може да се довери и от политическа гледна точка. Успяла си да превърнеш един доста технически и социален въпрос в политическо движение, което е разклатило нещата и е извоювало победи. Побеждавали сме!

Вторият фактор е методът на народния контрол. Отидохме в центъра за настаняване и видяхме що за варварство цари в него… това влизане в центъра беше едно от най-тежките преживявания в живота ми. Сякаш влизаш в концентрационен лагер. Оттам започнахме да извършваме народен контрол във вътрешността на центровете за настаняване. Формирахме отряди от хора, които на всеки два месеца ходеха да контролират онова, което се предполагаше, че трябва да бъдат минималните човешки условия за живот и достойнство, както и правно определени такива. Първите пъти ходехме, изисквайки разрешително за достъп от перфектурата, която следи въпроси като човешките права. Но това не проработи: искайки оторизация, центровете биваха предварително предупреждавани и всичко беше перфектно по време на посещенията ни.

Ходейки в центровете, хубавото нещо бе, че успявахме да установим контакт с младежите, с мигрантите. И така започна да се създава една система, при която мигрантите станаха нашия глас във вътрешността на центровете… знаеш ли, че в много от тях се самоорганизираха асамблеи, в следствие на които ние като отидем там, те ни разказват какво се е случило. След това започнахме да ходим без разрешително. Очевидно се излагахме на сравнително високи рискове от заплахи, скандали, бой… също защото в Кампаня извънредните центрове за настаняване често са в ръцете на Камора. Тази система е напълно в ръцете на организираната престъпност. Влизайки в центровете, после се обръщахме към полицията, питайки „Какво се случва в този център? Защо не го контролирате?“ И така създадохме мобилизация около тази тема, а мигрантите виждаха, че даваме глас на проблемите им. В края на краищата сега активисти са самите мигранти и те са „лидерите“ на движението. Ние съвсем се отдръпнахме. Така че си успяла да създадеш субект, там където преди е имало обект. Преди е бил обект на политиките, а сега е техен субект.

Народният контрол е фундаментален и е метод, който разпространихме и другаде. Всеки гражданин има правото да отиде, да контролира и да види как биват изпълнявани отговорностите на държавните органи. А ти имаш право да бъдеш там и да сигнализираш. Както и имаш право да създадеш мобилизация около определена тема. Точно това създава един метод на преминаване от взаимност към конкретна битка и накрая борба.

Бумът на народния контрол се случи по време на местните избори през 2016 г. Две години след началото на OPG, по време на които станахме доста разпознаваеми в града, си зададохме въпроса как да подходим към тези избори. Още не съществуваше Potere al popolo. Преценихме и след много караници помежду ни решихме да не се кандидатираме, защото за по-голямата част от нас беше все още твърде рано. Казахме си: ще направим нещо просто върху купуването на гласове. В Неапол то си е направо привичка и се случва отявлено. Реално политическите сили си купуват гласове и го правят по явен и очебиен начин – но в Неапол това се вижда дори пред избирателните секции. Така че направихме отряди… това си беше лудост. По време на първия тур на местните избори отидохме с тези отряди пред всяка една секция в Неапол с жилетки, на които беше изписано „Народен контрол“. В секциите имахме по двама акредитирани души, и по двама отвън. Какво се случи: ставаха очевидни купувания на гласове, а ние просто сигнализирахме за това през платформата си (Фейсбук, прес-съобщения и др.). Настана хаос! Пълен възторг! Защото хората ни казваха: „Непрекъснато виждаме, че това се случва, когато ходим да гласуваме, и то от години. Но сега, имайки около себе си общност, която също осъжда това… най-накрая можем да направим нещо.“

В скоби – очевидно, основните сили, които купуват гласове, са десните. Тук ставаше дума за Летиери от Форца Италия, който е в ръцете на различните квартални босове.

И така в един ден получихме десетки обаждания, вестниците ни викаха – публикуваха ни във всички вестници в града, давахме интервюта. После имаше балотаж. На следващата организационна асамблея бяхме почти 600 души, които си взехме жилетки и заедно отидохме да направим втория народен контрол при секциите. И всички бяха възторжени, защото може и да не сме избегнали купуването на гласове, но го изобличихме.

Не, че електоралният въпрос или въпросът за гласуването са основните за нас. Но за добро или зло това е един проблем, разпознат от по-голямата част от хората като „политически“. Той оказва влияние и върху по-нататъшни административни решения. И така хората, виждайки, че може да се направи нещо, добиха смелост. Това очевидно ни постави в някои доста сложни ситуации. Аз самият съм получавал заплахи при секцията в Пинура… стигна се до един момент, в който трябваше да дойдат да ме вземат, защото получих отявлени смъртни заплахи, спукаха ни гумите на колата, не ни пускаха да си тръгнем. За първи път в живота ми полицаите се приближаваха и ни казваха „ук сме с вас“. Беше една парадоксална ситуация и един от малкото пъти в живота ми, когато наистина ме е било страх.

В този момент обаче се случи бумът на OPG.

Неда: Исках да те помоля да разкажеш повече за отношенията ви с градската администрация, за да разбера по-добре контекста, в който оперира OPG. Спомена, че винаги има две измерения, с които се сблъсквате: административно-системното и камористкото. Така че как се позиционирате от една страна спрямо настоящата администрация, но и, от друга, спрямо мафията?

Матео: Отношението с местната власт е винаги диалектическо. Можем да я наречем „прогресивна“… смятам, че е може би една от най-прогресивните администрации в Италия върху някои теми като общите блага, мигрантите, правото на закрила. Ние никога не сме били покорни спрямо нея; никога не сме били част от движението на Де Маджистрис*, никога няма да бъдем и никога не сме подкрепяли всичките му политики. Много често сме отправяли силни критики спрямо някои от взетите от него решения. Правили сме събрания под общината срещу общината. Но става дума за диалектическо отношение, защото от една страна в общината имаме събеседник, който е отворен за диалог и следователно имаме много пространство, в което да се конфронтираме с тях. От друга страна, трябва да се признае, че тази администрация все пак е свършила важни неща, като например резолюцията за общите блага.

Ние сме засегнати от тази резолюция – това е една част, която забравих да ти спомена. През първите месеци на окупацията бяхме в режим на пълна окупация. Спяхме вътре, стояхме на стража будни цяла нощ, имахме много силен режим на контрол върху пространството. Ситуацията беше напрегната, защото бяхме заплашени от евакуация от мястото. Имай предвид, че OPG не е общинска сграда, ами държавна и то под юрисдикцията на Министерството на правосъдието, като на всичкото отгоре е и военна зона. След окупацията ни през месец март, през август се започнаха разговори с общината, която разпозна опита ни като важен за града. Тя започна редица действия, които още текат, в посока закупуването на структурата от държавата. И прокара резолюция или закон за общите блага, който разпознава дванайсет пространства в Неапол като общи блага. Така че в някакъв смисъл легализира един куп окупации в Неапол.

Неда: Всички тези дванайсет пространства са окупирани?

Матео: Не всички, но почти – деветдесет процента са. Някои от тях са Asilo, Santa Fede Liberata, Lo Scugnizzo, има и скуотове… Каква е идеята на общото благо? Че не е нито публично, нито частно. Общо благо е, което се управлява от колектив за социални, културни и граждански цели и чието управление е доверено на асамблея от граждани за общността.

Неда: Можем ли в такъв случай да твърдим, че тези пространства са полу-автономни, защото хората ги управляват, но същевременно не са скъсали напълно връзки с градската администрация?

Матео: Да. Очевидно не могат да имат за цел печалба и не може да са частни, ами трябва да има силна социална или културна насоченост. Това е системата на общите блага. От 2015 г. сме част от тази резолюция, макар и още да не сме признати като общо благо. Ние сме единствената аномалия, другите всички са общи пространства. Много е сложно…

Неда: Да се върнем на въпроса за работата ви срещу Камора, която е много важен фактор в региона Кампания. Как се отнасяте към тази проблематика?

Матео: Започвам с уговорката, че, да чукам на дърво, във вътрешността на пространството никога не сме имали проблеми с Камора. Вътре в сградата. Защото, според мен, се е създала един вид разпознаваемост в квартала, и знаят, че ако ни пипнат, ще настане хаос. Навън обаче, разбира се, да.

За нас борбата с мафията не е легалистка. Според нас не можеш да се изправяш срещу мафията със законови мерки, а и не ни харесва законността като идея. Защото какво означава, че нещо е „законно“? Да не би декретът за сигурност на Салвини да е законен? Да не би експулсиите да са законни? Ами когато полицията бие протестиращи, това също ли е законно? За нас борбата с мафията е социална борба. Тоест, в онези места, където присъствието на камористите е много силно, трябва да успееш да създадеш алтернатива. Защото много от хората, които се присъединяват към Камора, не са лоши, ами просто им липсва алтернатива: по отношение на работата, на културната изява, или пък просто им липсва възможност да видят, че съществува и нещо друго. Много често младежите, живеещи в тези квартали, разпознават в Камора единствената възможна система. Така че за нас социалната борба срещу мафията изисква завземането на вътрешността на тези пространства, така че да се предостави алтернатива: бориш се, докато се създадат работни места и такива, даващи възможности на младите. И в тази връзка сме имали проблеми.

Затваряйки център за временно настаняване, става дума за едни пари, които изчезват. И в това отношение сме имали много сериозни сблъсъци, при които сме се опитвали да се бунтуваме по всеки възможен начин, макар и поемайки рискове. Рискове, които често, както при народния контрол, са вземали формата на заплахи.

Неда: Все още не сме засегнали една от основните теми, а именно развитието на политическото движение Potere al popolo. С какво инструментът на политическата коалиция ви позволява да засегнете социалните и политическите проблеми, за които говорихме дотук? Как се решихте да преминете от локален социален център към политическо движение на национално ниво?

Матео: Това е един изключително важен въпрос. Да започнем с това, че 90% от нас никога не бяха гласували. По-голямата част от другарите в OPG идват от антагонистични движения и никога не са виждали нито в гласуването, нито в електоралната политика някакъв път напред. Прекрасно можехме да продължим с дейностите на социалния център и може би те щяха да се развият още по-добре: всичките сили, които сега влагаме в Potere al Popolo, щяха да отидат за OPG. Щяхме да увеличим дейностите, да продължим да обновяваме пространствата и да отваряме нови. Проблемът е, че ако си направиш един щастлив оазис във вътрешността на социалния си център, то как можеш да разпространиш този опит? Единият фундаментален проблем е разпознаваемостта сред другите. За съжаление в момента живеем в такава епоха, че хората вече не са мобилизирани. Ако бяхме в период, в който се случват мобилизации, протести, масови движения, какъвто период е имало в Италия особено през 1970-те и 1980-те години, щяхме да се опрем на това. За съжаление в този исторически момент обаче, единственият инструмент, разпознаваем от хората като политическа активизация, е електоралният. Целта ни с Potere al popolo не е да създадем партия, която да печели всички избори. Виждаме в нея средство, чрез което може да събере и ревитализира цялата тази фрагментация вляво, която настъпи през последните години. Така че, задвижвайки този инструмент, създаваш средство, което едни разочаровани хора и една много разпокъсана левица могат да разпознаят като своя общност.

На второ място, да се превърнеш в субект, който хората да разпознават като такъв. Тоест субект, към който можеш да се обърнеш с „А, ама ти този ли си? Не си просто един социален център, виждам не само какво правиш, ами мога и в един момент да гласувам за теб“. Казвам това със съжаление, защото не бих искал нещата да са така, но за хората е важно да имат нещо, в което да се разпознаят, макар и само за да отидат да гласуват.

И трето, за да имаме един много голям медиен инструмент. Тоест, да се опитаме да разтърсим един лайнян, ама наистина лайнян медиен апарат каквото представляват италианските медии днес, и да прокараме своя глас в него. Означава да успееш да придобиеш един мощен инструмент на национално ниво, който освен това е легитимиран чрез факта, че си взел гласове, тоест силата ти е измерена в цифри. Фактът, че Виола* говори по телевизията как е важно да се преразпределят благата, че критикува плоския данък, намаляващ данъците за богатите – според мен това вече е едно много важно нещо – от гледна точка на дискурса и това, за което се говори в медийното пространство.

Беше наистина въпрос на тактика. Видяхме, че по време на изборите през 2013 г. не се появи нито една разпознаваема сила вляво. Беше в процес на формиране една коалиция, която обаче се провали. Когато това се случи, си казахме „Хайде да се опитаме да заемем това място“.

Четвъртият аспект е опитът да разпространим метода на OPG. Ако имаш инструмент на национално ниво, помагаш да хората да си кажат „А, съществува Potere al popolo и те ще се явят на изборите“. Но Potere al popolo би трябвало да прави нещо друго – след като си успяла да го въобразиш, да дадеш представа, че съществува и то да заживее сред хората, трябва да приложиш на практика метода на взаимността на всички други места. Сега можем да кажем, че този метод присъства в повече от 50 седалища в цяла Италия, отворихме 22 народни къщи. Тоест сме отворили 22 мини-OPG-та в цяла Италия. Това са физически пространства, където се случват неща като социалност, общност, политическа борба, консултации, медицински прегледи и пр. и пр. В тези места се създава доверие сред хората, които, обръщайки се към теб, ти казват „А, ама ти ли си този от телевизията? Ама ти ми даваш и правни консултации и се занимаваш с детето ми след училище“. И така създаваш една още по-легитимирана система, отвръщайки „Да, правя правни консултации, но също така съм и част от Potere al popolo“.

Резултатът от 1,13%, който взехме на изборите, беше една абсурдна победа. Проведохме избирателна кампания, за която сме изхарчили общо по-малко от 12,000 евро, което не е нищо. Виола беше общо 25 минути по телевизията, броейки всички нейни включвания (с изключение на законово определените слотове по телевизията). Всичко това направено от доброволци. Сега се занимавам с националната прес-служба, но до този момент никога не бях правил нещо подобно. За мен фактът, че успяхме да постигнем този резултат, означава, че наистина сме засегнали някакви струни. Че сме успели да отговорим на нужди по отношение на определени теми и позиции.

Неда: Разглеждайки електоралната ви програма от 2018 г., ми прави впечатление, че сте включили някои искания, които в биха могли да бъдат определени като доста радикални, например за национализацията на банките или пък за премахването на поправките на чл. 41 от Закона за затворническата администрация*… Как формулирахте избирателната си програма, имаше ли конфликти в тази връзка?

Матео: Да, нали ти казах, че направо ни разкъсаха в медиите по отношение на поправките на чл. 41…
МНека първо ти разкажа как написахме програмата и после защо го направихме. Когато за първи път формирахме Potere al popolo, се бяхме събрали с други сили, не бяхме само ние. Започнахме всичко с едно видео, което имаше множество гледания, и чрез него свикахме национална асамблея. На тази асамблея дойдоха страшно много хора, сред които и политически сили. Очевидно тези сили не съвпадаха напълно с линията ни. Основните на национално ниво освен нас бяха La Rifondazione Comunista [Новоучредените комунисти]… знаеш ли какво е това? (поклащам глава) Когато Италианската комунистическа партия се разцепва, се създават две групи: Partito Democratico della Sinistra [Демократичната лява партия] (което по-късно става Partito Democratico [Демократичната партия]) и La Rifondazione Comunista. Така че е една от издънките на Комунистическата партия и поддържа комунистическа линия, но една много много реформистка такава. Имай предвид, че бяха в правителство заедно с Демократичната партия и дори имаха свой министър. Но това е партия, която преди взимаше по 18%, а сега – 1% или 0,8%… една напълно изчезнала партия.

И така: ние, Rifondazione Comunista, Sinistra Anticapitalista (една от стотиците леви листи в Италия), Eurostop (мрежа от колективи, имаща като основен инструмент USB, основния синдикат), и накрая – Partito Comunista Italiano. Така че се оказахме с тези ужасни сили, които ние мразим. Защото идеята на Potere al popolo е да излезе от лявата реторика, включително от гледна точка на посланията.

По време на първите събрания проведохме мъчителна битка за това да не слагаме сърпът и чукът в логото на движението. Защото те си го искаха на всяка цена, а ние казвахме „Не, защо трябва да се слагат тези сърп и чук?“. Не, че не ми харесва – даже напротив, и аз харесвам сърпа и чука, – но защото в този момент този тип език и този тип история, и този тип културно наслояване са напълно делегитимирани сред хората. На тях бива гледано като нещо напълно минало, старо и неизразяващо повече нищо. Основният проблем беше да успеем да излезем от образа на маргинализираната лява партия. Ние искаме да бъдем нещо друго – движение, изградено от реален труд по отделните места, а не просто един образ.

Решихме да изградим програмата заедно с тези сили, оставяйки на местните асамблеи решенията върху нея. Така че написахме една чернова и всяка една от създадените асамблеи даде свои предложения и нанесе промени в програмата, докато не се стигна до обща такава. Тази програма беше написана от малките асамблеи в Милано, Торино, Казерта, Марано. Беше много дълъг процес на работа, съпроводен от сблъсъци в самото движение, защото сили като Rifondazione Comunista искаха да заемат по-компромисна позиция по някои от темите. Опитахме се за бъдем много ясни, защото трябваше да се разграничим от тази делегитимирана левица. Демократичната партия, която не е лява, но много хора я приемат за такава, както и целият този агрегат на име Sinistra Italiana (още една партия), са абсолютно делегитимирани. Не само, че имат някои много размити съдържания, ами са и склонни да направят какъвто и да е компромис или промяна, стигайки до Демократичната партия, която прокара десни закони като Jobs Act* или такива върху миграцията.

Самият факт, че отивахме на избори… Социален център, който се кандидатира на избори! Ако освен това трябваше да правим компромиси и върху съдържанието, нямаше нищо да се получи. Имахме политическа причина да се дистанцираме от този свят, да го наречем „социалдемократически“, който съсипа левицата в Италия. Ако преди съществуваше Комунистическата партия, макар и много реформистка по някои въпроси, но все пак разпозната от хората, сега имаш малки леви партийки, които говорят размити неща и които не са припознати от хората. В този момент си казваш „Ние сме толкова малки – какво да правим? И ние ли трябва да прокарваме размити програми или по-скоро да се опитаме да се разграничим по отношение на посланията?“

Очевидно искаме да правим това посредством един достъпен за всички език. Отивайки да обясняваме поправките на чл. 41 (споменавам го, защото наистина ни нападаха много върху него), говорехме за въпроси като човешки права. Засягайки национализацията, трябваше да обясняваме за какво служи разпределението на благата, давайки практически примери. А не с „искаме комунистическа държава“.

Макар и дефинирайки се като комунисти, се опитахме да развием по-достъпен за хората език и да се въздържаме от това да използваме онези термини и изрази, които хората вече не припознават като свои. Ако кажеш „пролетариатът трябва да се надигне, тъй като е несправедливо, че е експлоатиран от капиталиста“, това за мен си е вярно. Но хората ще те заплюят в лицето, ако изречеш нещо подобно. Дадеш ли обаче практически примери и използваш ли различни способи за комуникация, те ще разберат класовата борба. Искам да бъда ясен по този въпрос: не е, че не признаваме този прочит. Задачата ни е да го обновим в практиките и в езика.

Защо движения като екологичните се развиват? Защото успяват да засегнат някои струни – които с теб можем да наречем класови – но с различни езици, както и с различна символика. Имай предвид, че тук тежестта от провала на Комунистическата партия в Италия е действително огромна. Представата за нея е на нещо старо и провалило се, а ние трябва да успеем да създадем нещо ново.

Неда: Можеш ли да ми разкажеш за това как се позиционирате на международно и европейско ниво – с кои други движения се чувствате свързани? Някои от нещата, за които ми разказа, например метода на взаимността, ми напомниха за демократическия конфедарализъм в Рожава. Съществуват ли контакт или сътрудничество с определени групи или движения отвъд Италия?

Матео: В Европа имаме множество връзки и направо съюз с La France Insoumise, движението на Меланшон. Според мен двете неща са много сходни. Защото това движение тръгва също от много интересни местни опити и има изключително особена вътрешна демокрация. И те също имат платформа, която избира представителите, местни асамблеи и т.н. Както казах по-рано, изхождайки от идеята да употребяват и разпространяват различен тип език.

Поддържаме и променливи отношения с Podemos, тъй като те имат два клона – един по-радикален и един малко по-реформистки. По-реформисткият се обръща много повече към Partito Democratico и Sinistra Italiana. Имаме изявени връзки с CUP (Candidatura d’Unitat Popular), каталунската партия, както и с El Block de Izquierda, което е едно ляво движение в Испания. Част сме от Лисабонския пакт, който беше сключен от La France Insoumise, Podemos и Португалската комунистическа партия и засягащ въпроси като прекъсването и преразглеждането на някои споразумения на Европейския съюз. Много пъти британското движение Momentum са ни били на гости, имаме връзки и с Levica, една словенска партия.

От международна гледна точка, демократическият конфедерализъм е един от нашите модели за пример и сме провеждали множество инициативи върху този въпрос, например с Дейвид Грейбър или дъщерята на Абдула Йоджалан, които са ни посещавали. За нас това е много важен пример, защото включва взимане на решения за местни въпроси отдолу-нагоре, на представителство на всички различни групи, които се намират в Рожава, на един социалистически, прогресивен, екологичен, феминистки дух. Така че от тази гледна точка примерът на конфедарализма е много важен, но трябва, разбира се, да бъде разглеждан в контекста, в който се е зародил – не може просто да го вземеш и приложиш другаде. От много отдавна сме в контакт с Народния фронт за освобождение на Палестина – за нас палестинският въпрос е основополагащ.

В Южна Америка успяваме да имаме много контакти – например тук в Неапол имаме много тесни връзки с кубинското посолство. В началото на март бяхме и във Венецуела. За нас е изключително важно да заемем позиция спрямо венецуелския въпрос в момента. Смятаме Чавез и чавизма за нещо много интересно и споделимо. Ясно е, че в цялата Южна Америка имаме много контакти, макар и боливарският процес да тръгва назад в момента. По отношение на САЩ е сложно. Вярваме, че подем на фигури като Сандерс или Кортез са много интересни; бихме поддържали радикализация и изместване вляво на Демократическата партия, отбелязвайки обаче нейните ограничения. Очевидно е, че би било много интересно, ако спечели Сандърс. Ние много сме учили от кампанията на Бърни Сандърс от гледна точка на това как са я построили като език, инструменти…

Неда: След всичко това, има ли някакъв тип съвет или „урок“ от опита ви, който мислиш, че би бил полезен за политически движения, които се организират на други места?

Матео: На първо място: слушайте. Според мен нашият недостатък от първите години беше да не слушаме хората. Не се представяйте сякаш вече знаете как стоят нещата, коя е истината и какви са потребностите. На второ място: изцапайте си ръцете, правете практически неща. Правете така, че да ви виждат, че си цапате ръцете, че сте дори в лайната, че правите нещо. Защото ако не правиш нищо, хората няма как да ти се доверят или призпознаят. Ако само говориш и до там, ако само пишеш и до там… разбира се, че теорията е изключително важна, но ако не вършиш и практическата част, ако не идеш да работиш с мигрантите, ако не направиш нищо за тези, останали на улицата без жилище…

Третото изглежда банално, но моят личен опит от последните години е, че колективът е нещо изключително важно. Идеята за колектив е важна.

И последното е, че може да се направи. Никога не си поставяйте ограничения. Защото с ограничението вече сте загубили, преди въобще да сте тръгнали. Но пък ако… дори да сбъркаш! Да знаеш колко пъти сме бъркали! Бъркаш, връщаш се назад и пробваш отново!

***

Още от серията Джобове автономия: история от Варна за Автономния работнически синдикат и от София за социален център Фабрика Автономия.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments