Статии

Нотр Дам, Кольо Фичето или време за политизация?

Новините за огромните потоци от дарения за възстановяването на Парижката Света Богородица (или Нотр Дам) бяха повод за няколкодневни разпри в социалните мрежи и медиите. Едни спореха за това редно ли е толкова средства да се съберат толкова бързо за една сграда, след като далеч по-спешни проблеми не получават и капка от това внимание, а други спореха с първите за това, че не е ничия работа да е морален съдник кой как дарява и за какво си дава парите. Беше изказана тезата, че достатъчно средства се даряват и за други каузи и по други канали, т.е. че няма такова нещо като йерархия на проблемите и съответно, йерархия на даряването. Или обратното: доколкото не може да има йерархия на даряването, това не може да е отправна точка за йерархия на проблемите. Както често се чуваше: „Това, че ми пука за Нотр Дам, не значи, че не ми пука за нещо друго.“

Всъщност тези конфликти са по-значими в глобален план, – и още повече в периферна страна като България – отколкото споровете за това кой как възприема символа „Нотр Дам“ и изобщо какво е неговото или нейното отношение към някаква западна култура, била тя символизирана от сграда или от практики. Ако спрем да гледаме индивидуалните действия на даряване, недаряване и обговаряне на (не)даряването, и разгледаме конфликта в неговите колективни и исторически измерения, ще открием истински идеологически сблъсък. Съответно бихме разпознали и автентични политикономически проблеми, които са крайно спешни за разрешаване, а у нас – и за посочване.

Изместване на смисъла

В последните години неологизмът „дарителство“ все по-успешно измества думата „благотворителност“ от активния речник на българския език. Това е интересно, тъй като, докато „благотворителност“ директно отправя към добродетел, т.е. към характеристика, качество, ценност, а не само индивидуално действие, то „дарителство“, доколкото е производна на „дарител“, неизбежно акцентира много повече върху акта и извършителя на акта. Оказва се, че творенето на благо се измества от даването на дар и нещо повече – действието и даващият стават по-значими от смисъла на действието.

Такъв етимологичен план прави съвсем разбираеми аргументите, според които е не толкова важно за какво се дарява, а дали се дарява; стига да се дарява, останалото е друга тема. „Ти дари ли за Нотр Дам? А за нещо някога дари ли? Не? Тогава с какво право възразяваш?“ И обратно, прави разбираеми гласовете, надавани тъкмо от тази изходна позиция: „Чакай малко, значение има тъкмо за какво се дарява, останалото е друга тема! Защо никой не дари толкова много и толкова бързо за този и този животински вид; за тези и онези хора в нужда; за това или онова културно наследство; за нашето си, вместо за тяхното?“

Доколкото думата „дарителство“ е неологизъм, тя е трудно преводима на друг език. Превод на думата „благотворителност“ обаче има в романските западни езици, към които се числи и френският. Charité (френски), charity (английски), caridad (испански), carità (италиански) и т.н. – всички те произлизат от латинското caritas. В католическия катехизис caritas е една от седемте добродетели, противопоставени на седемте гряха. Като обратното на лакомията и страстта, това е милосърдието и алтруистичната любов, която, бидейки любов към Бога, е любов и между хората и обратно. Изместването на значението на цяла такава добродетел, с всичката ѝ комплексност, към значението на даряването като акт и практика, както става с charity в английския език, отнема време, но в голяма степен сякаш следва същата логика като изместването на благотворителност от дарителството, т.е. фокусиране все повече върху дееца и действието и все по-малко върху смисъла на това действие.

Същественото тук е, че независимо от етимологичните и практически развития около благотворителността/дарителството в една или друга епоха и на едно или друго място, в този семантичен план изпъква историческата близост между либералната и консервативната позиция и общия им корен в християнската теология. Такава близост обаче днес е контрапродуктивна за космополитните и прогресивни заявки, защото налива вода в мелницата на яростните неотрадиционалисти, които все по-успешно предизвикват достиженията на модерността именно през разказа за традиционните християнски ценности. Милосърдието несъмнено е такава ценност, а ако зависи от тези неотрационалистите, светът би могъл да се върти само от дарения.

Необходимата съпротива

Благотворителността и дарителството са фактически предмодерна форма на разпределение на ресурс за обществени цели, в основата на която е индивидуалната добродетел. За нея всеки е отговорен само пред Бога, т.е. е нещо много интимно или поне тип ретрибутивна справедливост, при която личният акт опитва да възстанови справедливостта за някого. Това прави дарителството да е всичко обратно на централизираните или изобщо по-системни форми на преразпределение, обратно на дистрибутивната справедливост, която тръгва от колективното благо, за което всички сме отговорни едни пред други, според нуждите и възможностите си.

Това отвежда и към политическия план на конфликта около даренията за Нотр Дам. Във време, в което сме свидетели на безпрецедентни глобални неравенства в разпределението на благата и в лицето на все по-близка екокатастрофа, съпротивата срещу произволното преразпределение на тези блага (каквото е онова, което се изчерпва с личната съвест) е не само логична, но и необходима. Контрасъпротивата на свой ред трябва да бъде разглеждана като отказ от политически ангажимент, дори и като регрес и като опит за потушаване гласовете за справедливост.

Защото, първо, такава контрасъпротива, съзнателно или не, подпомага оттеглянето на държавата от нуждите на обществото и представяйки дарителството като изобщо някакъв лек, допринася за разпада на модерните обществени системи, предназначени на солидарен принцип да гарантират справедливост и достоен живот за всички. Второ, такава контрасъпротива в съвременен контекст неизбежно активира етнонационалистически реакции като тези срещу участието на Кольо Фичето в изграждането на чешма край Нотр Дам или за питанията защо българското правителство се е загрижило за френска катедрала, докато оставя в упадък „нашите“ културни паметници или дори болници, училища и прочие. Националистическият е най-достъпният в момента ракурс към справедливостта и за пореден път либералната мисъл смело, макар и несъзнателно го насърчава, за да се отчая отново от назадничавостта на преобладаващата част от населението и предполагаемата ѝ неспособност да види цивилизационните залози на ситуацията.

Според доклад на швейцарската банка UBS, през 2017 г. милиардерите са спечелили повече пари, отколкото в цялата историята на човешката цивилизация. През изминалата година Amazon, една от най-големите световни корпорации, се радва на печалба от над 5,6 милиарда долара, докато същевременно плаща 0 долара данъци. Джеф Безос, шефът на компанията, с неговите над 160 милиарда долара лично богатство, е официално най-богатият понастоящем човек на света. Според изчисление на New York Post, сумарните му дарения за благотворителност през годините възлизат на 0,0906% от цялото му богатство. В този изключително ярък пример държавното преразпределение не се прилага, а дарителството не се случва. Но нещата не стоят по-различно и в България. През 2017 г. започна да става ясно, че големите компании укриват данъци в размер на стотици милиони левове, а през 2015 г. десетте компании с най-голям оборот у нас, взети заедно, се оказа, че на практика са дотирани от държавата със 150 милиона. На този фон е интересно да се посочи, че според последния анализ на дарителството в България на Български дарителски форум, за периода 2012-2015 г. даренията от компании намаляват, докато индивидуалните дарения се увеличават. Явно вече, освен цинично, е и нормализирано хората поотделно да се сочат с пръст кой колко дарява, докато богатите се оттеглят все повече. Случаят с Нотр Дам, с цялата му западна значимост, е само повод тази нормализация да избие в публичното пространство.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments