This article is also available in English.
В един друг свят, през 2019 г., присъствах на церемонията по откриването на учебната година на Висшето училище за социални науки към Амстердамския университет, Нидерландия. Седмици преди събитието организаторите бяха събрали фундаментални за социалните науки въпроси от студенти и бяха избрали един, на който представители на различните катедри да отговорят с предварително подготвен текст. През 2019 г. избраният въпрос беше „Защо е толкова трудно да промениш света?“. Отговорът на Пол Рекстад, постдокторант към катедрата по политология, ми се стори особено интересен и изместващ перспективата по ключов начин. Предлагаме ви превод на неговия текст, направен с неговото любезно разрешение.
Защо е толкова трудно да промениш света?*
Пол Рекстад
Ако някога сте искали да премахнете капитализма или да разбиете патриархата, е много вероятно вече да сте чували въпроса: защо е толкова трудно да промениш света?
Няма невинни въпроси. Всеки въпрос се основава върху определени допускания, изключвайки други, и така ограничава обхвата на възможните отговори по всякакви начини.
Същото е и с този въпрос – и за него все се очаква нещата да се развият по един определен начин. Предполага се да разгледаме въпроса защо толкова много хора в обществото ни подкрепят и защитават определени институции и практики – било то капитализъм, сексизъм, расизъм, или друго – въпреки че те са систематично вредни и нелегитимни.
След това се предполага да обмислим възможни обяснения за това, като например идеологически изкривявания, за които се предполага да спират „нас“ от това да променим света
Подобни статии:
Но политическите философи имат склонността да не отговарят на действителния въпрос, който им е зададен, и вместо това да направят нещо друго, като да ти кажат защо въпросът ти е грешен и кой въпрос е трябвало да зададеш вместо него. Тук ще твърдя, че именно това е правилният подход за този тип въпроси.
Този въпрос вероятно идва от определена перспектива. Тоест, една перспектива, според която обществата ни се ръководят от институции, които или не са особено свободни, равни и демократични, или пък не са толкова свободни и така нататък, колкото биха могли да бъдат.
Два стандартни примера са държавата и икономиката. Държавите не са особено демократични, защото действителното общо участие е ограничено само до гласуване веднъж на няколко години, без особено влияние да кажеш на избраните представители какво да правят и без никакъв начин да си гарантираш, че ще направят каквото ти искаш. Емпиричните данни подкрепят тези твърдения отново и отново.
За разлика от държавата, при икономиката твърдението е, че при нея дори не можем да гласуваме за управляващите ни, и така те често правят неща, които огромното мнозинство от хората не искат – от надници в застой до разрушаване на природната среда, неизплатени заплати, и така нататък.
Но ако задаваш въпроса от тази перспектива, вече знаеш много за това защо определени видове социална промяна са толкова трудни: някои хора и организации имат много богатство и власт, и ги използват, за да прокарват своите интереси и предпочитания за сметка на тези на огромното мнозинство.
Много от хората, които възприемат тази перспектива, са изкушени от това да преобърнат въпроса и вместо това да попитат: как се случва социалната промяна? Но това също е грешен въпрос.
Проблемът е, че дори от перспективата, която и двата въпроса споделят, те продължават да правят грешната презумпция, че или има социална промяна, или обществото и света си остават такива, каквито са. Проблемът с това е, че фундаментално бърка за естеството на социалната реалност.
Обществото не е някакво статично място или състояние. То е постоянно развиващ се процес, през който структурите на взаимодействие – социалните връзки и институции – непрекъснато биват създавани и пресъздавани по всякакви начини. „Всяко настояще расте от борбите на миналото, както всяко бъдеще ще израсне от борбите на настоящето“.
А виждаме изключително големи промени, случващи се около нас. Неолиберализмът, надуването на балона на неравенството, и поставянето на мигранти в концентрационни лагери са изключително големи и скорошни политически промени. И обърнете внимание, че тези големи промени се случваха преди настоящия вирусен апокалипсис да разтресе ситуацията. А те не са се случили от само себе си; резултат са от политически процес на вземане на решения, който променя света, в който живеем.
Въпросът, който трябва да зададем, не се отнася до противоречие между промяна и постоянство, ами до силите, които оформят бъдещите промени. Ако погледнем на нещата по-отдалеч, има много основания за надежда и за борба. През последните 100 години социални и политически движения и организации са спечелили огромен напредък, от основни свободи като тази на речта и на пресата, до по-добро възнаграждение и условия на живот, през граждански права за цветнокожи хора, права на жените, и още толкова много. Впрочем в момента сме в процес на важна революция по отношение на мислите и практиките ни на пол и сексуалност.
Освен това започнахме да виждаме, надявам се, началните стъпки на едно ново движение за по-свободно, равно и истински демократично общество на много места по света. От Occupy, Движението на площадите, Indignados и други, до разрастващи се антирасистки и антифашистки борби, до ръста на радикален синдикализъм от Бангладеш и Индонезия и дори до САЩ, често включващ общностно организиране както на работното място, така и извън него. Докато пиша това, навсякъде по света се говори за стачки по отношение на наемите и генерални стачки в отговор на скандалните действия на управляващите елити по време на епидемията от коронавирус.
Политическите виждания на много от тези движения се преплитат по важни начини. Имат склонността да подчертават демократичното организиране отдолу; да синтезират класови борби с полови, расови и сексуални такива; да бъдат силно критични към неолиберализма и авторитаризма; да използват различни форми на преки действия; и често също така да практикуват префигуративна политика, засаждайки семето на едно бъдещо общество в настоящите организации и движения.
Както обикновено, тези радикални движения за повече свобода, равенство и демокрация се сблъскват с познатия центристки, консервативен и дори фашистки отговор, продаващ ни авторитаризъм и йерархия под прикритието на сила, стабилност и традиция.
Но това, което се опитвам да кажа, е: който и да спечели, светът ще бъде променен. Така че промяната на света не е под въпрос. Въпросът е: накъде искаме да се промени, и какво можем да направим, за да го побутнем нататък?
Това не отговаря на въпроса, с който започнахме, защото той беше грешният въпрос. А единственото, което може наистина да отговори на въпроса, с който приключваме, е действително правене на политика, от истински хора, измислящи как могат да защитят интересите на себе си и другите в конкретните ситуации, в които се оказват. Това, което се опитах да направя в този текст, беше да ни помогна да разберем какъв е въпросът, и защо е толкова важно той да бъде изменен.
Превод от английски: Анастасиа Илиева
Пол Рекстад се занимава с политическа теория на човешката еманципация. Трудът му обхваща методологически въпроси в политическата теория; теорията на човешко развитие, свобода и демокрация; алтернативни икономически институции, и политиките, с които да ги създадем, със засилен фокус върху префигуративна политика и предложения за Зелен нов курс. Той е един от създателите на YouTube канала Red Plateaus.
