АкцентиСтатии

Защо толкова хора повярваха, че ще им отнемат децата? Една теория

Статията е взета от блога на Станислав Додов с изричното съгласие на автора.

Истанбулската конвенция, Стратегията за детето, Законът за социалните услуги… Следя отблизо скандалите и противоборствата по тези делителни линии и техните разклонения, откакто те се появиха отчетливо и сякаш неизличимо в българското публично пространство. [1] Жестока неотрадиционалистка вълна заля окончателно българската публичност преди около две години, а днес е видимо, че тя може спокойно да продължи само през един вече доста устойчив наратив – че деца масово се отнемат от семействата им. Защо толкова хора му повярваха?

ОБЯСНЕНИЯТА

Не че е изненадващо, но и на институционално, и на медийно, и на експертно ниво критичните гласове и опити за задълбочено разбиране на процесите в тяхната многоизмерност някак отсъстват, докато типовете обяснения как всичко това изобщо е възможно остават основно три типа (доминиращи така или иначе по всички социални въпроси):

Геополитическите обяснения. Тук са всички разкрития за активираните хора, групи и организации в социалните мрежи, институциите и уличните действия, за интересите на едно или друго правителство да се бърка в делата на други държави и региони. По същество това обяснение е тип контраконспирация, разкриване кукловодите на конспирацията, и неслучайно тъкмо върху него най-добре избуяват десетки журналистически материали. Много успешен и актуален в този жанр е „Социалната война“ на Генка Шикерова. [2]

Експертните обяснения. При тях се критикуват конкретни слабости в действията и капацитета на държавните и наддържавни или международни институции – „Ако от институцията Х бяха направили A, нямаше да се стигне до B”. В тази обяснителна схема едно безупречно функциониране на демократичната правова държава ще направи невъзможни всички истерии и конспирации. В страна като България, в която неправителствените организации – основният инкубатор на експертиза по социални въпроси – са на практика ангажирани единствено или с т.нар. state-building, или с предоставяне на услуги вместо държаватат.е. са винаги в тясна и постоянна зависимост от официалната власт, тежестта на такива обяснения е съвсем разбираема.

Българинът-обясненията. Тези обяснения са вариация на някаква доста изостанала къмто 19 век антропология – различни настоявания какви са българите (или какви са тези групи, прослойки и дори класи, паднали под атаките на конспирацията, били те и огромното мнозинство т.нар. „обикновени хора“). В тази логика, ако разбираме добре дълбоката природа на българина и мутациите ѝ към днешните условия, ще можем да отговорим на всеки социален и културен проблем (макар че обикновено изповедниците ѝ се задоволят със софистицирани диагнози без предписания за действие).

Слушаме, гледаме и четем тези три типа обяснения под различни форми, в различни комбинации и по различни поводи вече твърде дълго. Крайно време е да се каже, че те са крайно недостатъчни, а бих казал и вредни.

Любим мой цитат от Курт Левин гласи „Няма нищо по-практично от добрата теория“. Теорията, която защитавам в този текст, е, че тук и сега в България имаме всякакви други теории за това какво ни се случва и какво да правим, освен демократични такива. А спешно се нуждаем от поне една, и не че следва да изложа нещо гениално, но със сигурност ще е нещо, което малцина си представят и свързват с практиката си.

КАКВО НЕ ДОСТИГА?

КОЙ ЗА КОГО ГОВОРИ?

Въпреки че по идея живеем в демократична република, битките за това какви да са социалните политики в последните години като цяло се водят между организации и хора, които не могат да докажат доколко са изразители на народната воля, макар че настояват за това, от една страна, и такива организации и хора, за които поначало не е особено важно изразители на чия воля са, от друга (иронично или не толкова, но официалната власт може да попадне и в двата лагера). Абсолютно доминиращите лица на разговора във всички случаи са само експерти – от официалните власти, от академията, от гражданския сектор и т.н., но задължително експерти, сведени честно казано до може би 50 лица, от които 20 гледаме всеки ден. За когото и да говорят те, фактическият консенсус е, че политиката се прави от организациите и институциите; проактивността, самата власт е у тях и само у тях. Кой, как и дали изобщо бива представляван в представителната демокрация е въпрос, който е напълно отпаднал от дневния ни ред, и изборните процеси са отличен лакмус за това.

„Волята на народа“ днес може да извика единствено асоциации с популизъм, затова, ако някой все пак се сети за демокрацията, на помощ идва безплътната, безформена и безвремева фигура на Гражданина като ерзац-народ. Тогава Гражданинът подлежи на всякакви модификации, понеже фактически не е изразител на ничия, освен на собствената си воля и житейски контекст, т.е. на този или тези, които го дефинират. Например изглежда, че според мнозина от защитниците на конвенции, стратегии и закони за децата добрият гражданин не се поддава на конспирации в никакъв случай, от което те вадят грешното и антидемократично заключение, че поддалите се на конспирации са втора ръка граждани, ако изобщо могат да се класират за граждани. Или поне така се държат и говорят. Най-показателни в това отношение са третият тип обяснения от по-горе, които виждат масовия „българин“ като дивак в храсталака, гледан през бинокъла на цивилизования западняк. Показателен скорошен пример за този подход идва от известния „културен антрополог“ Харалан Александров, от широко споделяно негово интервю пред бТВ. По традиция за Александров почти неприкрито е, че „българинът“ е някаква биологична единица, обитаваща твърде ниско стъпало в културно-еволюционната стълбица, за да разбере защо различни конвенции, стратегии и закони са добри.

В другите два типа обяснения антидемократичността присъства не толкова чрез модифициране на това кой е гражданин, а повече чрез тихата, но силна вяра, че какъвто и проблем да има, с малко побутване от правилни хора с правилно мислене и компетентност на правилните места (като министри, съветници, предприемачи и прочие) всичко ще си дойде на мястото. В този подход е окей да имаме пълно разнообразие на всякакви хора по всякакви начини – наистина всички могат да бъдат граждани, и всички да са приети, да имат шанс, мнение и т.н., – защото нямат думата така или иначе.

ТОГАВА, ПОНЕ, ЗА КОГО СЕ ГОВОРИ (И ИМА ЛИ ЗАЩО)?

Но демокрацията има и количествено измерение, понеже ако не знаеш кого броиш за мнението му, просто няма да го преброиш (и може би не ти пука дали го броиш). Затова голям недостиг на наличните обяснения е, че към днешна дата отсъстват дори и приблизително обективни данни за това колко хора наистина са интернализирали въпросните неотрадиционалистки убеждения и практики, при това в непосредствена връзка с актуалните противоборства в институционално-правното поле. Например, колко хора споделят конкретно възгледа, че детето не бива при никакви обстоятелства да бъде отделяно от семейството? Колко наистина смятат, че деца се отвличат и продават на чернокожи гей двойки в Норвегия под егидата на държавата? И така нататък. За това са необходими задълбочени и качествени изследвания, а бързи демоскопии сред 1000 души по въпроси като „Вярвате ли в кемтрейлс?“ имат някаква друга задача (понеже за адекватни социологически проучвания в тази проблематика наистина не се сещам и не откривам). Някои посочват характера на официалната власт, за да докажат доминиращите обществени нагласи. При очевидния срив на представителната демокрация обаче според мен не може да се подразбира, че щом в правителството има фактически неофашисти, то значима част от гражданите са с неофашистки убеждения и/или подкрепят аргументите и действията на неотрадиционалистката вълна. И доколкото съвременната електорална политика е тъкмо маркетинг, по същия начин не може да се подразбира, че понеже „На кафе“ с Гала е популярно шоу и промотира Шуслерови соли, значи мнозинството българи вярват в полезността на Шуслеровите соли.

Всъщност, на фона например на последните данни колко назад сме в употребата на Интернет на глава от населението, спорно е каква част от хората изобщо са наясно с цялата тази паника и нейните конкретни измерения (а впрочем и с Шуслеровите соли), а камо ли пък да имат силно мнение в нея. Все пак социалните мрежи са основното поле на битката и основен канал за информация за немалко хора. Но по мои сметки 2,7 млн. българи ползват изобщо Интернет за участие в социалните мрежи, а каква част научават чрез групи и страници в тях нещо за конвенциите, стратегиите и законите, и каква част дори взимат отношение към тях – засега дори не може да се спекулира.

КОЙ МОЖЕ(ШЕ) ДА ПОМОГНЕ (АКО БЕШЕ ЯСНО КОЙ ЗА КОГО ТОЧНО ГОВОРИ И ДАЛИ НАИСТИНА ИМА ЗАЩО)?

Интелигенцията и институциите, призвани да създават знание и критика са призваните да помогнат да се разбере мащабът и същността на дадено явление, а защо не и то да се демократизира. Уви, това не се случва. Без да го знам със сигурност, но ми изглежда, че академията е в голямата си част мълчалива по проблема. Ако някой се е заловил с изследвания, или не се е чуло, или предстои да се чуе. Слушаме и гледаме обаче едни и същи хора – Харалан Александров и Ивайло Дичев, с периодична поява на Калин Янакиев (и в момента не се сещам за други). Голяма помощ следва да се очаква и от медиите и журналистите – те биха могли да дават трибуна вместо на подстрекатели на истерията като Александър Урумов, Владимир Шейтанов и ред други, на „обикновени хора“, за да се чуят действително „различни гледни точки“, да се нюансира пейзажа от мнения, да се види по какви начини, с какви аргументи и в каква дълбочина различни хора се приобщават към вълната или не. Уви, „обикновени хора“ получават микрофон само в краен случай или когато медиите така и така са около тях, например при паниката в Сливен или по време на някоя улична демонстрация на противниците на Истанбулската конвенция/Стратегията за детето/Закона за социалните услуги. (В помощ на журналистите от мястото на събитието: „обикновените хора“ на протеста не са нито най-шумните и шантави, нито най-зле изглеждащите във вашите очи.) Тогава им се задават въпроси, касаещи единствено някакви много непосредствени и простички неща – как разбрахте, кой ви каза, какво ви каза и т.н. Вероятно няма да доживея момента, в който например национална телевизия отива в махалата и пита някого „Защо вярваш в Х?“, където Х може да е „че ще ти откраднат децата“, „че Шуслеровите соли помагат“, но може и да е всичко друго. В крайна сметка сложни въпроси като „Защо вярваш…“, „Как мислиш…“ и „Какво предлагаш?“ се задават само на хора, за които изхождаш от убеждението, че са автономни и способни граждани. Както казах, в нашата публичност това явно са едни има-няма 50 души и техните почитатели.

И ВСЕ ПАК: ЗАЩО ТОЛКОВА ХОРА ПОВЯРВАХА, ЧЕ ЩЕ ИМ ОТКРАДНАТ ДЕЦАТА?

Все пак истерията е факт, ултрареакционерската идеология завладява живота ни и всичко това е безспорно. За съжаление, аз тук също не мога да стъпя на разнообразен биографичен опит, нагласи или мнения като някаква извадка, от която да си позволя изводи. Просто нямам този ресурс и тази възможност по никакъв начин, за разлика от други. Въпреки това, в малко по-спекулативен режим, ще си позволя опит за отговор.

Нуждата от участие. В симулакрума на обществените отношения всичко, описано чрез подзаглавията по-горе, е пълна каша, защото всъщност не е от значение. Днес се подразбира, че щом правителството „поддава“ на определен натиск, значи някаква голяма маса хора стои зад него; щом Бойко тропне по масата по видеото във фейса, значи решава за народа, като това няма нищо общо с това колко и какви хора са на площада, колко експерти в кабинетите, какви проектозакони по бюрата и т.н. Затова се наложи перничани да отидат в София, но уви, вероятно вече и това не е достатъчно. Но няма нищо странно. Всичко, което в днешно време е необходимо, за да се легитимира дадено политическото действие, не е мнението и участието на гражданите, не е демократичната практика, а публичността – какво се казва от трибуната, още повече – какво излиза в медиите, и най-вече – какво се случва в социалните мрежи. А голяма част от успеха на социалните мрежи идва точно от тук – че когато всички други пространства и начини за демократичен живот заедно, а да не кажа и изобщо за свързване, са унищожени, Facebook например става техният крив заместител. Като социални и политически същества хората имаме нужда да си говорим с други, да изразяваме мнение, да взимаме отношение и да влияем върху това, което ни се случва. Но когато си смазан от работа и нямаш време и енергия за нищо; когато социалните ти контакти са затворени сред колеги и семейство; когато всякакви формални и неформални начини за сдружаване и рекреация са съвършено недостъпни по ред преки и косвени причини, особено извън големия град, и на всичкото отгоре си натрупал сподавен и объркан гняв, който не можеш да канализираш никъде и никак, Facebook изглежда като добра алтернатива, или поне илюзия за алтернатива. Социалните мрежи са новият пазар (вж Marketplace на Facebook) като публично-частната сфера и новата агора (вж бумът и специалната подкрепа от разработчиците на групите като механизъм на Facebook) като публичната сфера. И когато изведнъж някой кресна, че децата са в опасност, всички се събраха „на пазара-агора“, защото наистина имат нещо за казване.

Смазващият страх. Често се казва „Манипулират страховете на хората“, но не се казва какви са тези страхове, а това е ключово. Събралите се „на пазара-агора“, както и други поне още два милиона извън фейсбук, сигурно имат много неща за казване, но от всичко, което виждам, а и от това, което опитът ми с деца сочи, че те самите изрично казват, основното е едно: ужасните условия за живот, смазващата несигурност и страх за бъдещето, в които пребивават мнозинството българи. Номер едно в ЕС по неравенство; всеки трети, живеещ в материални лишения; най-доплащано от пациентите и същевременно най-неефективно здравеопазване са само някои от основните доказателства за съвсем основателен екзистенциален страх, допълван напоследък от липса на въздух и вода, за да добие всичко съвсем катастрофални измерения. Всячески от публичното пространство тези най-спешни и страшни проблеми на българското общество биват изтласквани, сякаш ги няма, до степен най-жесток цинизъм, при който министър-председателят обявява, че живеем във времена на небивало благоденствие (по повод новата година). Това не е живот, който някой нормален човек би искал за себе си, а камо ли за детето си. Нещо повече – виждайки съвършената незаинтересованост и лицемерие на властта във всичките ѝ форми и тоталната безпътица, мнозина виждат как ще изглежда и бъдещето, въплътено в собствените им деца – същото като настоящето, ако не и по-лошо, само че носено от тях. Затова е задължително успешността на посланието „Ще ви вземат децата!“ да се чете през отговора „Няма да позволим да ни отнемат бъдещето!“, а не през буквалното „Не си даваме децата!“ Това е отчаян опит, затворен зад стените на последната крепост, каквато е семейството или поне дома, да не се предадеш пред държавата-враг. Светкавичните реакции на ромите на същото това послание при случая в Сливен – част от най-маргинализираните и системно смазвани български граждани – е красноречив микропример.

Ето затова според мен много хора повярваха, че ще им откраднат децата. Защото „те“ са държавата, явила се под формата на най-обозримото и същевременно все още неслучило се, което може да бъде атакувано като форма на защита – проектите на закони, стратегиите и прочие. Експертите, социалните работници, учителите и прочие ангажирани в социалната сфера и различно дисциплинирани хора са нейните наказателни отряди. Но изведнъж, след като изглежда най-накрая някой изслушва проблемите на събралите се и посочва доказани начини те да бъдат разрешени (т.е. като нищо не се променя и всеки си пусне кепенците), ситуацията започва да се усеща като едва ли не революционна. С плам и барабани по площади и фейсбук групи се обявява новия живот на нацията под лозунга „Поне ни оставете децата!“ Със силата на това послание държавата е победена или ще бъде победена скоро. Ура!

Битката, разиграваща се в момента, е за това каква държава да бъде България и какво общество искаме. В момента се печели безусловно от пропагандаторите на суперназаданичава идеология, от която на свой ред те печелят много. Отговорът никога не е бил, не е и никога няма да бъде в повече експертиза, била тя под формата на точна информация за всички, правилни хора на правилни места,  съвършено законодателство, разкриване на конспирации или каквото там. Отговорът е само в демократична практика.

Това е и моята демократична теория за това какво ни се случва. Според нея всякаква демокрация у нас и понастоящем е съвършено отишла по дяволите, а с нея си отиват и хората – географски, духовно и физически – и се оформя режим, който без много преувеличение може скоро да се нарече неофашистки.

Но това е радикалнодемократична теория, според която демокрацията поначало трябва да бъде мислена и вършена като нескончаема, рефлексивна и включваща всички, наистина всички практика и процес. Точно обратното на втърдяващия се опит от последните 30 години, уроците от който някак упорито отказваме да научим. Това е и единствената парадигма, в която настоявам (разбира се, далеч не само аз), че човешките права могат да имат смисъл и възможност за приложение, включително тези на децата. Но за това, отново, друг път. Поводи ще има още много.


[1] Виж например „За Истанбулската конвенция: позиция отляво“, „Никога не е ставало въпрос за Истанбулската конвенция“, „До притеснените от Стратегията за детето“, „Госпожа Сачева и грешките на езика“.

[2] Повод да напиша този текст беше надеждата, а после разочарованието, че макар обещаващото си заглавие, този документален филм също не адресира тежкия дефицит на демократичен дискурс, иначе абсолютно задължителен, за да има смисъл да се обсъжда например „висшия интерес на детето“.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments